Нора Робъртс
Подводни течения (18)

18.

Греъм плащаше в брой за стаите в мотелите, докато се придвижваше предпазливо от Райли към Лейквю. Използваше таблета на Илайза и безплатния интернет по заведенията, за да потърси информация за Емили, за инспектор Лий Келър, за собствения си — крайно неспособен — адвокат, за прокурора и съдията, който беше гледал делото му. Всички до един го бяха унизили и му бяха съсипали живота. Закле се да им отмъсти подобаващо.

За съжаление съдията беше умрял преди шест години. Затова единственото удовлетворение, което можеше да получи по отношение на него, бе да си представя как гори в ада.

Прокурорът се беше пенсионирал и се беше преместил в Мериленд, тъй че той щеше да почака. Адвокатът му също се беше пенсионирал, но все още живееше в Ашвил.

Скоро щеше да му дойде редът.

Знаеше, защото Илайза му беше казала при едно от посещенията си, че проклетата кучка сестра й се е омъжила за мръсното ченге. А ченгето сега беше началник на полицията в Лейквю. Имаха двама синове.

Имаше толкова различни начини, по които да ги нарани. Докато седеше в мотелската стая с пуснат телевизор, за да следи кога ще го обявят за издирване, си представяше всички тях.

Хубаво би било да запали онази стара къща, докато всички са вътре.

Спомни си за Дейв Картър, съседът, който си вреше носа, където не му е работата. О, да, и той беше виновен. И той щеше да си плати. С печатни букви прибави Дейв Картър към списъка в тетрадката, която купи от „Уол март“.

Него можеше да го сполети злощастен инцидент. Би могъл да пререже спирачките на колата му. Щеше да провери как става — в интернет човек можеше да намери всичко.

Но най-важни бяха двете изчадия, които предадоха собствения си баща. Бащата, който им осигури покрив над главата, дрехи на гърба и храна на масата. Бащата, който им беше дал живот. Бащата, който щеше да отнеме този живот със собствените си ръце.

Четеше и препрочиташе списъка с имена. Записваше подробно всеки детайл, който помнеше или откриеше за тях. Описваше всяка неправда, извършили срещу него.

Преди лягане правеше по петдесет лицеви опори, сто коремни преси, клякания, напъни. Всяка сутрин повтаряше упражненията, като си повтаряше имената от списъка, за да се надъхва.

Нощем сънуваше как отново е в операционната и извършва чудеса, на които е способен само Бог. И също като Бог, щеше да излее гнева си върху онези, които го предадоха.

Сутрин не се бръснеше. Не се беше бръснал от три дни и чувстваше брадата като маска върху лицето си. Боядиса косата си, за да скрие белите косми, и възнамеряваше отново да го направи, щом пораснеше малко.

Освен тетрадката, купи и бейзболна шапка, слънчеви очила, евтини гуменки, джинси, тениски. В затвора беше научил някои неща — как да се слива с множеството, как да не привлича внимание върху себе си. Както и да сменя номерата на колата си — вече го беше направил два пъти.

На влизане в Лейквю се разтрепери от вълнение.

Някои неща се бяха променили. Имаше нови светофари. Различни магазини и ресторанти. Това го вбеси и дезориентира. Спря, за да се овладее, да преодолее пристъпа на паника — разпозна симптомите, все пак беше доктор, по дяволите. По лицето му изби пот; сърцето му биеше бясно. За миг зрението му се размаза. Но всичко дойде на фокус, когато зърна Зейн на главната улица. Кучият син стоеше така, сякаш беше господар на града.

Оставил беше косата му да порасне дълга като на педал, заякнал беше и се беше източил на височина, но Греъм би познал собствения си син, където и да го видеше. И едва се сдържа да не изскочи от колата и да пребие проклетото копеле на място.

Това трябва да почака, напомни си. Щеше да го хване насаме.

Проследи с поглед как Зейн се качва по стълбите на някаква сграда и влиза вътре. Понечи да го последва и да го хване насаме още сега, но зърна движение през големия преден прозорец. Смътно позната жена. Зейн отиде при нея — през стъклото се виждаше ясно.

Офисът му. Явно се мислеше за голяма работа, но Греъм знаеше истината. Безгръбначното копеле не беше успяло да се реализира в Райли и се беше прибрало в Лейквю с подвита опашка.

И тук, в Лейквю, щеше да си понесе последиците за предателството.

Вече по-спокоен, подкара към Лейквю Терас. И тук имаше промени. Направили бяха детска площадка за хора, които не можеха да държат децата си вкъщи, където им беше мястото. Видя хлапета по люлки, пързалки и катерушки без всякакъв родителски надзор.

Отвратително.

Отиде до дома си — който вече не беше най-големият в квартала, тъй като няколко жадни за престиж съседи бяха добавили надстройки над гаражите, допълнителни стаи, покрити тераси.

Отново спря, този път, за да разгледа къщата. Неговата къща. Непознатите, които живееха тук в момента, бяха просто натрапници. Някога, когато светът беше нормален, можеше да ги изгони само с едно щракване на пръсти.

Сега той се беше превърнал в натрапник. Заради Зейн.

Помисли дали да проникне в къщата и да види какво са направили натрапниците с дома му. Възнамеряваше да научи имената им и да ги добави към списъка.

Докато размишляваше как ще се разправи с тях, една жена излезе от двора и се отправи към пикап, паркиран на алеята пред къщата.

Облечена е като мъж, помисли си той. Подстригана късо като мъж. Сигурно е лесбийка. Недопустимо! Заслужаваше да отиде при нея и да я извлече от имота си за проклетата лесбийска коса.

Но когато жената погледна към него, изведнъж се скова от страх, запали бързо колата и потегли. Моментът не беше подходящ. Това не беше проява на страх, а на търпение.

Заключи се в стаята в мотела и си сипа чаша уиски, за да се успокои. Но само една. Имаше работа.

Взе таблета на Илайза и тетрадката с имената и започна да търси из социалните мрежи. Намери бързо уебсайта на кантората на Зейн и на разнебитените бунгала на Емили. Докато ги разглеждаше, го обхвана ярост. Емили имаше фирмена страница във Фейсбук, но личният й профил беше заключен. Макар да беше научил много неща в затвора, хакерските умения не бяха сред тях.

Сополанковците на Емили нямаха профили в социалните мрежи, нито Брит и Зейн. Но намери каквото му трябваше, благодарение на малоумната майка на Илайза. Истинска съкровищница от снимки, новини за семейството, достъпни за целия свят.

Всичко, което му трябваше, беше публикувано на стената на бъбривата стара кранта. Разгледа снимка на жалкото семейство, озаглавена „На гости в новия дом на Зейн“. Както и друга снимка на сополанковците на Емили със Зейн.

Внуците Броуди и Гейб пред къщата на Зейн, придружени с безброй лигави коментари за интереса на Гейб към озеленяването и фирмата, в която работел през лятото. Греъм прочете всяка сълзлива дума, в случай че бръщолевенето на старицата можеше да се окаже от полза.

Разгледа внимателно къщата. Виждал я беше от пътя покрай езерото, кацнала абсурдно високо на един хълм.

Сега знаеше къде да намери Зейн, за да останат насаме.

 

 

Зейн се събуди стреснато, когато лампите на охранителната система се включиха. Стана от леглото, но Дарби дори не се пробуди. Знаеше от опит, че и канонада не можеше да я събуди, докато не дойдеше време за ставане призори.

На път към вратата на терасата грабна панталона и го нахлузи. Зърна проблясъка на червени стопове, които се отдалечаваха надолу по алеята.

Реши, че някой явно е сбъркал пътя и се е усетил, когато сензорите за движение са включили охранителните лампи. Успокоен, се върна в леглото, където Дарби спеше като мъртвец.

Досега не беше виждал човек, на когото това сравнение да пасва толкова добре. Заспеше ли веднъж, Дарби почти не помръдваше и не издаваше звук до сутринта. И затова за Зейн, който спеше изключително леко, беше идеално да спи в едно легло с нея.

Той се унесе, но се събуди отново около час по-късно, когато телефонът му звънна. Сърцето му подскочи — друго клише, но телефонните обаждания в четири часа сутринта не вещаеха нищо добро. Както и фактът, че на екрана се изписа номерът на охранителната фирма.

— Зейн Уокър.

Макар да беше излишно със Спящата красавица до себе си, той излезе от спалнята, докато говореше с дежурния от охранителната фирма за опит за влизане с взлом в кантората му. Успокоиха го, че са уведомили полицията, но той се върна в спалнята и включи нощната лампа, за да намери дрехите си.

Телефонът му отново иззвъня.

— Зейн, Сайлъс е.

— Току-що ми се обадиха от охранителната фирма.

— Да, някой е хвърлил камък и е разбил прозореца на кантората ти. Слушай, тази нощ получихме три подобни сигнала. Сигурно се е развилняла група тийнейджъри.

— Мамка му.

— От участъка кантората ти се вижда добре и изглежда са счупили само един прозорец. Най-добре ела да огледаш лично, но няма смисъл да бързаш. Не са успели да проникнат вътре. Дори виждам камъка на пода от тук, а вратата е непокътната.

— Добре. Идвам, но първо искам да се успокоя.

— Не бързай. Аз съм тук и наблюдавам.

Зейн се облече и взе папката с документите за застраховката. Слезе на долния етаж, приготви кафе, след това направи втора чаша за Дарби, която беше по-скоро прекалено сладко мляко с дъх на кафе. Занесе я в спалнята. Можеше да й остави бележка, но и без друго тя щеше да се събуди след двайсет минути.

Затова, когато тя отвори очи, той много се изненада.

— Кафе — каза Дарби.

— Мирисът на кафе би те извадил от комата, но лампите и звънящите телефони дори не те пробудиха. Що за същество си ти?

— Кафе — повтори тя и протегна ръка. — Кой ти е звънял?

— Разбили са прозореца на кантората ми с камък.

— Какво? Не! — Тя примигна. — О, Зейн.

— Явно някой е вилнял през нощта из града. Отивам до кантората да видя пораженията.

— Искаш ли да дойда с теб? — Тя отметна бретона от лицето си. — Ще се облека за две минути.

— Няма нужда. Сайлъс каза, че сигурно са били тъпи тийнейджъри. Мисля да почистя и да закусвам в града.

— Добре. Съжалявам, много неприятно.

— Аз също. — Той се наведе и я целуна. — До скоро.

— Пиши ми какво е станало — провикна се тя след него.

— Добре.

Дарби изпи половината кафе в леглото, докато се разсъни. Какво ужасно начало на деня за Зейн. Не разбираше вандалските прояви. Графитите по изоставените сгради приемаше за урбанистично изкуство, но трошенето на прозорци беше просто безсмислено.

Какво удоволствие може да получи човек, когато руши чужда собственост?

Стана и тъй като беше се изкъпала преди да си легне — заедно със Зейн — облече работните си дрехи. Възнамеряваше да си досипе кафе, да закуси и да провери прогнозата за времето.

И да започне работа по водопада.

По пътя към долния етаж светна лампите. След като нагласи кафеварката на половин доза, отвори прогнозата за времето на таблета му.

Горещо, влажно, вероятност за гръмотевични бури в късния следобед. Типично лятно време. Прозя се, сипа корнфлейкс в купичка и извади боровинките, с които беше заредила хладилника за посещенията си.

Тъкмо започна да сипва захар и мляко в кафето, когато охранителните лампи светнаха. Първата й мисъл беше, че ги е задействало някакво животно.

Пръскаше редовно с домашно приготвения си екологично чист препарат срещу животни и нареждаше на Зейн и мъжете в екипа си да пикаят покрай храстите — друго ефективно средство за отблъскване на животни. Беше насадила и множество растения, които не бяха по вкуса на елените.

Но не можеше да се има доверие на сродниците на Бамби.

Спря алармата, отвори плъзгащата се врата и погледна навън, готова да пропъди нашествениците.

Ударът я блъсна като снаряд, повали я и я отпрати в кухненския шкаф, след което се стовари на пода. Зашеметена, за миг си помисли, че я е нападнал едър самец. Тогава видя мъжа.

— Значи Зейн си е намерил малка развратница, която прилича на момче. Нищо чудно. — Той затвори вратата след себе си. — Видях пикапа ти. Трябваше само да ме пуснеш да вляза, докато той е в града. Благодаря. — Тръгна към нея със стиснати в юмруци ръце. — А сега кротувай.

Как пък не.

Дарби скочи, завъртя се и го ритна силно в корема. Инстинктивно побягна, когато той се олюля назад. Излезеше ли навън, можеше да влезе в гората и да му се изплъзне.

Но как да предупреди Зейн, след като телефонът й се зареждаше вътре? Затова се обърна с разтуптяно сърце и приклекна, готова за битка. Нямаше да отстъпи.

Той се спусна към нея с пламтящи очи. Бърз е, помисли си тя, и се възползва от инерцията му, като отскочи настрани и го ритна в бъбреците. Той залитна напред и падна на колене.

— Сега ти кротувай.

Той се изправи и размаха юмруци. Дарби блокира удара му с лакът, но силата му отекна чак до рамото й. Приведе се и замахна с длан. Усети изхрущяването, когато му разби носа.

Един от неговите удари попадна в целта — във все още тръпнещото й рамо — и се прицели с ляв юмрук в лицето й. Тя отблъсна ръката му и с висок ритник го удари в челюстта. А когато той я нападна отново, зае стабилна позиция и нанесе два бързи ритника в чатала му.

Този път той не се надигна.

А Дарби побягна.

 

 

Зейн стоеше в кантората с ръце в джобовете. Каза си, че е просто един счупен прозорец. Никой не беше пострадал. Бързо щяха да го сменят. Имаше застраховка.

Но го притесняваше, че някой умишлено би разрушил негова собственост.

— Единственият човек, с когото съм имал проблеми, откакто се прибрах, е Клинт Дрейпър — каза той на Сайлъс.

Зет му, все още с разрошена от сън тъмноруса коса и набола брада, кимна.

— Знам. Ще си поговорим с него. Но, както вече ти казах, получихме още три сигнала за счупени прозорци в рамките на около петнайсет минути.

— Все на главната улица ли?

— Мисля, че не са. Трябва да проверя. Джини беше дежурна през нощта и ми се обади, когато счупили прозореца на твоята кантора. Сама е обработила другите два сигнала, но решила да ме уведоми за този, понеже живея на две минути оттук и сме роднини. Като стана въпрос за роднини, реших, че трябва да съобщя и на началника. — Сайлъс поклати глава, докато оглеждаше стъклата. — Просто тук не сме имали подобни случаи на вандализъм. Случва се да счупят някоя пощенска кутия по крайбрежния път, хлапета да мятат рула тоалетна хартия по къщи или да надраскат коли с ключове.

— Е, ако ги хванете и им трябва защитник в съда, могат да разчитат на мен.

— Нормално е да си ядосан. — Радиостанцията на Сайлъс изпращя. — Почакай малко. — Той се отдалечи и се върна след краткия разговор.

— Лий пътува насам. Каза да не мърдаш оттук, защото иска да говори с теб.

Въпреки професионалното полицейско изражение, Зейн познаваше Сайлъс достатъчно добре, за да забележи, че е разтревожен.

— Какво има?

— Обадил се е в полицията в Райли, за да провери дали Греъм Бигълоу е на адреса си.

— Защо?

— Счупили са прозорец и в къщата на Дейв Картър. Както и на старата ви къща в Лейквю Терас. И трите случая имат връзка с теб, Зейн, затова трябва да сме предпазливи.

— Защо би чупил… Дарби. — Скова го страх. — Тя остана сама у нас.

Изхвърча навън преди Сайлъс да успее да го спре и закрещя от тротоара към Лий, който тъкмо пристигаше.

— Качвай се! — провикна се Лий към Сайлъс. — Току-що получихме сигнал от къщата на Зейн.

— Дарби е там.

— Знам. Тя се обади.

Поршето разви сто и трийсет километра в час още преди да излезе от града и Зейн не намали. Натисна копчето на хендсфрито, за да се обади на Дарби, да й каже да се скрие някъде, и телефонът й иззвъня.

— Дарби, намери безопасно място и се заключи. Греъм ще се опита да влезе в къщата.

— Късно е вече. Аз съм добре. Обадих се първо в полицията.

— Почти съм вкъщи.

— Добре съм. Всичко е наред. Дори те виждам. Намали, за бога, ще съсипеш колата. Добре съм.

Зейн я видя на фона на охранителните светлини. Седеше на стълбите на верандата. Лицето й беше толкова бледо, че кръвта светеше като неонов надпис.

Дарби понечи да стане, когато той натисна рязко спирачките и спря, но се олюля и седна отново.

Зейн я вдигна.

— Къде те боли? Какво ти стори той? Накъде избяга?

— Не съм ранена. Той ме нападна, но не пострадах сериозно. Никъде не е избягал, вътре е.

Зейн изстина.

— Лий ще пристигне след минутка, чуваш ли сирените? Ти остани тук и го чакай. Стой тук, Дарби.

Зейн влезе вътре, готов, дори нетърпелив, да се заеме с мъжа, който беше виновен за пролятата кръв и синините на любимата му. И завари доктор Греъм Бигълоу на пода, в безсъзнание, с крака и ръце, вързани с… въже за бънджи.

— Такова имах в пикапа — обясни Дарби от прага.

— Ти ли го върза?

— Аз… Гади ми се. — Когато тя излезе с олюляване навън, Зейн я прегърна и й помогна да седне.

— Наведи глава, дишай бавно, скъпа. Поеми си дълбоко въздух.

Той изчака Лий да спре зад неговата кола и заедно със Сайлъс да слязат от патрулката.

— Греъм е вътре. Няма да създава проблеми, Дарби се е погрижила за това.

— Ранена ли е? Да повикаме ли линейка?

— Не е пострадала тежко. — Зейн продължаваше да разтрива гърба й с бавни движения. — Просто е стресната. Ако се наложи да отиде в клиниката, аз ще я закарам. Но за него може да е нужна линейка, ти ще прецениш.

— Добре съм — повтори Дарби, но остана да седи с наведена между коленете глава.

Сайлъс излезе от къщата и клекна пред нея. Заговори със същия нежен тон, с който Зейн го беше чувал да говори на Одра.

— Миличка, ти ли завърза кучия син с въжета за бънджи?

— Само тях имах под ръка.

— Искаш ли да влезем вътре, да седнеш и да пийнеш чаша студена вода? Ако не желаеш да отидеш веднага в клиниката, мога да повикам Дейв Картър. Той ще те прегледа.

— Обади му се, Сайлъс — каза Зейн. — Трябваше да се сетя по-рано.

— Нямам сериозни наранявания. — Дарби се надигна отново и Зейн веднага я подхвана. — Мога да ходя.

— Не — заяви той и я внесе в къщата.

Мина покрай Греъм и видя, че Лий сменя въжетата с белезници. Занесе я на дивана в голямата дневна.

— Седни.

— Ще получа ли кучешка бисквитка?

— Не се шегувай. — Зейн отиде в кухнята, взе бутилка вода, върна се, намокри кърпа и започна нежно да бърше кръвта от лицето й.

— Кръвта не е твоя — промълви той и я целуна по бузата.

— Негова е. Разбих му носа. Върнах му го тъпкано, задето е счупил твоя.

Това го срази. Той стисна свободната й ръка и я поднесе към устните си. Погледна я в очите.

— Не знам какво да ти кажа.

— Можеш да ме похвалиш.

— Господи, Дарби.

— Пийни малко вода. — Тя му подаде бутилката. — А после можем да поседим малко, докато дойдем на себе си.

Лий ги завари на дивана да си подават бутилката с вода.

— Дейв и Джим пътуват насам. Сайлъс се зае с Бигълоу, а аз повиках още двама полицаи. Бигълоу се нуждае от лекарска намеса, тъй че ще го откараме в клиниката. Миличка, ранена ли си?

— Не.

— По блузата ти има кръв.

— Негова е. Счупих му носа и го ритнах в лицето. И в топките. Аз… имам черен колан по кунгфу.

Лий въздъхна и седна.

— Успокои ли се достатъчно, за да ми разкажеш какво стана?

— Да. Само малко се стреснах. Досега не бях… Тренировките и състезанията са напълно различни от истинските схватки. Слязох в кухнята и алармата се включи. Помислих, че е елен. Използвам препарати за отблъскване на животни, но невинаги действат. Затова изключих алармата и отворих задната врата, за да пропъдя елена. Той ме нападна изненадващо, но това беше голямата му грешка.

— Грешка ли?

— Ако ме беше ударил, вероятно щеше да ме повали и да загубя съзнание, но той просто нахълта вътре и ме блъсна назад. Паднах. Малко ме зашемети, но не изгубих съзнание. Вчера ми се стори, че го видях в кола пред къщата на Ледбекър.

— Обърна ли внимание каква марка беше колата?

— Черна лека кола с четири врати. Не разбирам много от автомобилни марки, но колата беше луксозна. Изглеждаше нова, но не съм съвсем сигурна.

— Добре. Какво стана след като те блъсна?

— Нарече ме „развратницата на Зейн“ и спомена, че е видял пикапа ми.

— Лампите се включиха малко след три часа сутринта — каза Зейн. — Видях стопове на кола да се отдалечават надолу по пътя, когато станах да проверя какво става. Явно е дошъл дотук и е видял, че не съм сам.

— Видял ме е да се качвам в пикапа пред къщата на Ледбекър и се е досетил. Чакайте малко. Спомена, че искал да го пусна вътре, докато Зейн е в града. Сигурно той е счупил прозореца на кантората. — Дарби изсъска и почука с пръст по главата си. — И аз се вързах. Но все пак не му се размина. Нареди ми да си мълча и да не мърдам. Но аз се изправих. Признавам, изглеждаше най-вече развеселен и доволен, че се съпротивлявам. Но не знаеше, че мога да сритам жалкия му задник. — От очите й се стекоха сълзи и тя ги избърса. — Съжалявам.

— Няма защо да съжаляваш — каза й Лий. — После ще разкажеш всичко подробно.

— Не, няма проблем. Той не умее да се бие много добре, знае само как да раздава юмруци. Повалих го и хукнах да бягам, но осъзнах, че телефонът ми е в къщата и дори да му се изплъзна в гората, няма как да предупредя Зейн и да повикам полиция. Затова реших да го довърша. — Дарби замълча за момент, докато избърше сълзите си и глътне вода. — Той се изправи и аз… го довърших. Загуби съзнание и изтичах до пикапа за въжетата. Исках да го вържа, в случай че се свести преди да повикам помощ. Това е всичко.

Понечи да стане, но Зейн я дръпна обратно на дивана.

— Пие ми се кола.

— Аз ще ти донеса.

Когато влезе в кухнята, видя Дейв и колегата му Джим да влизат тичешком в къщата. Греъм седеше с оковани с белезници ръце зад гърба и окървавено и посинено лице.

— Радвам се да те видя, Греъм. — Дейв поспря и му хвърли презрителен поглед. — Радвам се да те видя в това състояние. Ти го поеми, Джим. Аз ще се заема с дамата.

Дейв срещна погледа на Зейн, след което отиде при Дарби на дивана, клекна пред нея и се усмихна.

— Как си, шампионке?

— Добре съм.

— Нека аз преценя дали си добре. Вие ли ти се свят? Усещаш ли гадене?

— Не. Прилоша ми за малко след схватката, но мисля, че беше просто реакция на случилото се.

Дейв отвори чантата си и извади апарат за кръвно налягане.

— Кокалчетата на пръстите ти са одрани и подути. На лявата ти ръка вече се появяват синини.

— Спрях един от ударите му. Той е доста силен.

— И обича да удря в корема.

— С мен не успя. Единственото му точно попадение беше в рамото ми, мисля, че просто се разсеях за миг, а и вече тръпнеше от удара, който блокирах. Не съм в много добра форма, отдавна не съм тренирала.

— В такъв случай ми се иска да видя на какво си способна, когато си във форма — отбеляза Лий.

— Аз също — съгласи се Дейв. — Дай да видя рамото.

Когато Дарби започна да съблича блузата си, Лий стана.

— Със спортен сутиен съм — спря го тя. — Във фитнеса жените са по-разголени, тъй че не се притеснявай.

Рамото я заболя, но тя стисна зъби, докато събличаше тениската. Погледна надолу и за пръв път видя пораженията.

— Мамка му, здраво ме е фраснал.

— По гърба й също има охлузвания и синини — каза Зейн със забележително спокоен тон въпреки надигащия се гняв.

— Просто е малко натъртено. — За да му докаже, че е добре, тя вдигна лакът и размърда рамо напред и назад. — Нямам разтежения и счупени кости. Движа го спокойно. Знам какво е усещането при сериозна травма. Рамото ми е наред. Едно-две обезболяващи хапчета и ще ми мине.

— Но първо ще те заведем в клиниката.

— Няма нужда…

— Аз ще я закарам — прекъсна я Зейн.

— Ако ти извадим медицинско, ще добавим нови обвинения срещу Бигълоу — отбеляза Лий. — Много ще ни помогнеш.

— Добре, добре. Но първо искам да дам указания на екипа си. Те сигурно вече се чудят къде съм се дянала.

— Един момент.

Дейв отиде да се посъветва с Джим, а Лий се отдалечи, за да вдигне звънящия си телефон. Зейн извади пакет замразен грах от фризера.

— Макар да не ги ям, винаги имам замразени зеленчуци в хладилника — каза той, подаде на Дарби кола и постави пакета върху рамото й.

— И аз така. Зейн, просто съм малко натъртена.

— Знам. — Той я погали по главата. — Но ще отидеш в клиниката да те прегледат.

— Ще отведем Бигълоу в Ашвил — обади се Дейв. — Нашата Джаки Чан добре го е подредила. Счупен нос, насинено око, няколко избити зъба. Челюстта му може да е счупена. Топките му също са посинени. Лий нареди на двама полицаи да ни придружат.

— А ти — Зейн отиде при Дарби, погали я по лицето и я целуна по устните — отиваш в клиниката. Ще се обадим да ги предупредим.

Дейв отиде при Зейн и го прегърна през рамото.

— Не се тревожи. Ние ще се заемем с Греъм.

Дарби стана и усети болка тук-там, както и че е доста схваната, но не беше готова да си признае.

— Трябва да се преоблека и да говоря с хората си.

— Аз ще ти донеса тениска.

— Добре е да се движиш, за да не се схванеш.

Зейн се притесняваше, че ще си изпусне нервите.

— Моля те, нека се погрижа за теб.

— Грижиш се за мен, откакто пристигна тук със скоростта на светлината. Повярвай ми, много съм ти признателна. Но щом искаш, ми донеси тениска и няколко аналгина, и след като говоря с хората си, можеш да ме закараш в спешното.

— Зейн — повика го Лий. — Може ли да поговорим?

— Какво? — Зейн се напрегна, усети, че има лоши новини.

Дарби отстъпи назад.

— Аз ще ви оставя…

— Не. — Зейн я хвана за ръката. — Какво има, Лий?

— Обадиха ми се от Райли. Местната полиция е влязла в къщата на Бигълоу. Илайза е мъртва, Зейн. Вероятно от няколко дни. Ще й направят аутопсия, за да установят причината за смъртта.

Дарби се приближи до Зейн и го стисна за ръката.

— Би трябвало да съм натъжен, но не изпитвам нищо. Може би по-късно ще ми домъчнее.

— Не се тревожи за това. Ние ще се погрижим.

— Емили… Баба и дядо.

— Аз ще им съобщя. Ти се погрижи за момичето и остави останалото на мен. — Лий постави ръка на рамото му. — Аз ще се погрижа за всичко.

Напълно безчувствен, Зейн не успя да помръдне.

— Искам да науча подробностите.

— Разбира се. Заведи да прегледат Дарби и ми се обадете да ми кажете какво е положението. Трябва да направим снимки на нараняванията ти.

— Добре.

— Аз отивам да й донеса чиста тениска.

Лий кимна и извади телефона си.

— Остави го да се погрижи за теб. Така ще се почувства по-добре.

Дарби беше видяла как очите на Зейн се изцъклят и как се беше сковал.

— Двамата ще се погрижим един за друг.