Нора Робъртс
Подводни течения (13)

13.

Макар в петък да бушуваше буря, в събота сутринта слънцето изгря в безоблачното небе. Дарби стана по изгрев. Изпи чаша кафе и излапа купичка корнфлейкс с шепа боровинки, докато проверяваше краткосрочната и дългосрочната прогноза за времето.

Облече пролетната си униформа — работни панталони, тениска, суитшърт, и със задоволство си сложи тъмносиня шапка с логото на фирмата си, заобиколено от избродирани дрянови цветчета. Смяташе, че е уместно да използва цветето, символ на щата Северна Каролина.

На път към пикапа си огледа изравнената земя, където щеше да построи бараката за инструменти и работилницата. С малко късмет щяха да излеят основите и да минат инспекция в началото на следващата седмица.

Птиците чуруликаха, а първите цветове на трилиума надзъртаха измежду дърветата, обрамчили малкия й свят. Звънчето, което си беше купила, се полюляваше на ветреца и добавяше още музика и цвят.

Какво по-хубаво от това?

Оптимистично настроена, тя отиде с колата до езерото, над което се стелеше мъгла, обагрена в оранжево от надигащото се на изток слънце. Снежнобяла чапла крачеше през водата като в сън.

Откакто се помнеше, ставаше рано по навик и заради работата си, и смяташе възможността да наблюдава зората за бонус на работното ежедневие. Сама на тихия път край езерото, тя преговори наум графика си за деня. Щеше да успее с всички задачи, а довечера може би дори щеше да й остане време да се заеме с шкафовете в кухнята.

Възнамеряваше да смени вратите. Стъклените врати на Зейн я бяха вдъхновили. Искаше да свали някои от печално грозните врати в къщата си, да боядиса останалите и да приключи с този въпрос. И без друго така щеше да се разкрива повече от околната гледка.

Позволи си да се замисли за Зейн, само за минутка. Не беше отговорил на имейла й, не знаеше какво си е помислил за прикачените файлове. Това беше необичайно за него. Обикновено отговаряше доста бързо.

Вероятно все още не беше прочел всичко, все пак му изпрати доста информация. Освен това едва ли щеше да се съгласи с всичките й предложения. Дарби просто се надяваше внимателно да обмисли всички варианти, за да може тя да му каже кое е подходящо и кое не.

Паркира пред рецепцията на бунгалата, сложи си ръкавици и извади инструментите.

Разполагаше с един час преди Хали да пристигне, а после и Рой — с махмурлук от купона в петък вечер. Освободи ги за сутринта, тъй като възнамеряваше и тя да си вземе един час почивка, за да погледа бейзбол.

Когато Емили пристигна, почти бяха приключили. Тя отиде при Дарби, която внимателно увиваше пълзящия клематис около кукичките върху стълба на новата лампа.

— Вече започвам да свиквам — въздъхна Емили. — Първо изпадам в паника, но постепенно се успокоявам, защото накрая всичко изглежда перфектно.

— Старая се.

— Да, така е, макар с къщата в момента да съм още в период на паника.

— Щом приключим тук, пристигаме у вас. Следващата седмица всичко трябва да е готово.

Въпреки това, когато се огледа, Емили сбърчи разтревожено чело.

— Не знам как ще поддържам всички тези градини.

— Не се притеснявай, не изискват специални грижи — напомни й Дарби. — Освен това ще ти дам подробни инструкции.

— Не ме успокояваш особено. Какво е онова дърво, с което се занимава Рой?

— Лагерстремия. Не се стряскай, Емили, дървото е разпространено из целия щат.

— Добре. Май съм чувала нещо подобно.

— Идеално е, защото цъфти в края на лятото. Смятам да засадя едно в твоя двор.

— Е, дано се хване. Имам още два часа преди Маркъс да поеме смяната на рецепцията, за да отида на мача на Гейб.

Дарби спря работа за момент и огледа клематиса. Всичко изглеждаше наред.

— Надявам се и аз да успея да дойда поне за час.

— Ще ти запазя място. Дарби, макар да съм изключително признателна за усърдната ти работа, знам колко е тежко да имаш собствен бизнес. Миличка, трябва да си вземеш почивен ден.

— Вчера не успях да свърша почти никаква работа, а следващата сряда предвиждат отново да вали, тъй че тогава ще почивам.

Емили клекна до нея.

— Какво правиш в почивните си дни?

— Кроя планове как да паникьосвам потенциални клиенти.

Емили я потупа любящо по бузата.

— Не се съмнявам. Ще се видим на стадиона.

 

 

Дарби приключи навреме, за да направи няколко снимки за архива си, да закара екипа си до къщата на Емили и да се измие с градинския маркуч.

— Ще се върна към един часа. Или към един и половина. Ако искате на връщане да мина да взема нещо за обяд? Аз черпя.

— Искам пикантен сандвич! — провикна се Рой.

Хали, чиято коса сега беше сплетена на десетки изящни плитчици, завързани с ластик на тила, се облегна на лопатата си.

— За мен сандвич с шунка и сирене, с домати и горчица, без майонеза.

— Добре.

— И пържени картофки с лют сос — добави Рой.

Дарби също обичаше пикантни храни, но Рой си избираше направо изпепеляващи варианти.

— Значи ще се видим в един и половина. Обадете се, ако има някакви проблеми.

Тя потегли по пътя покрай езерото, любуваше се на разцъфналите цветя и похвали наум хората, които работеха в домашните си градини, след което навлезе в града, гъмжащ от излезли да пазаруват в събота хора.

Стигна до другия му край, където се намираха спортните игрища. Наложи се да обикаля доста, докато намери място за паркиране, и реши, че е чудесно как толкова много хора са дошли да подкрепят гимназиалния отбор. Докато изминаваше значителното разстояние от пикапа си до стадиона, до ушите й долиташе шумът от ударите с бухалки, виковете на феновете, мирисът на хотдог и сандвичи.

Спря да погледа как играят малките деца — миниатюрни атлети, които разучаваха правилата и колко е важна отборната игра. Момиченце на около осем години хвърли ниска топка. Защитникът успя да я хване прилично, но нямаше достатъчно бърза ръка, за да я предаде нататък, и момичето стигна преди него до първа база.

Браво на нея.

Под ярките слънчеви лъчи отиде до игрището за по-големите деца и забеляза Зейн, Емили и Лий на един от горните редове на трибуните.

Погледна към таблото и видя, че е изпуснала само два ининга, а домакините бяха отбелязали хоумрън.

Течеше първата половина на третия ининг.

Гейб беше на трета база.

Изчака преди да се качи по стълбите батерът да играе и въпреки мощното му замахване, не успя да отрази топката.

Докато вървеше нагоре, много хора я поздравиха и й стана приятно. Хубаво беше да живее в градче, където я познаваха и си правеха труда да й кажат „здрасти“.

Зейн я изгледа изпод козирката на бейзболната си шапка през тъмните стъкла на очилата си и тя се настани до него.

— Как се справя Гейб?

— Отбеляза две точки в първия ининг. Спаси една топка и изпревари противника до втора база.

— Отлично. Какъв хотдог искаш?

— С горчица.

— Само това?

— Да.

— Добре. — Дарби се наведе пред Зейн и се обърна към Емили и Лий. — В края на този ининг отивам за хотдог. Какви искате?

— Само с горчица.

Лий се наведе покрай жена си.

— Моят да е с всичко.

— Ето това е истински хотдог.

Дарби проследи как първият батер удря топката, но противников играч я хвана.

— Къде е Броуди?

— Някъде тук е с момичето, което уж не му е гадже.

— Джени? Много е симпатична. Сигурно се опитва да я покани на бала за края на учебната година. Искаше да го направи в по-неофициална обстановка, така че бейзболният мач е идеалната възможност.

Това отклони вниманието на Зейн от случващото се на игрището.

— Откъде знаеш?

— Броуди го спомена. Знае, че Джени очаква той да я покани на бала, но не иска да вдига голям шум около събитието. Гейб е на ред.

— Да.

Проследиха първото хвърляне, което беше отсъдено за неуспешно, и двамата промърмориха в един глас:

— Прекалено висока топка.

Дарби смушка леко Зейн с лакът.

— Е, преодоля ли шока от ценоразписа? Реши ли с какво да се захвана най-напред?

— Може би.

Второто хвърляне беше успешно.

— В сряда имаш възможност да си отмъстиш.

— Защо точно в сряда?

— Според прогнозата за времето ще вали цял ден, затова в петък следобед се обадих в кантората и си записах час за сряда. Браво! — Дарби плесна с ръце, когато батерът направи успешен удар. — Набито око.

— Емили каза, че си почти готова с рецепцията.

— Вече приключих и изглежда страхотно. До довечера ще работим в двора на къщата й. А утре за няколко часа ще работя по шесто бунгало, преди да се настанят новите гости.

Съдията даде фал.

Дарби обърна глава към Зейн и за миг очите им се срещнаха зад тъмните стъкла на слънчевите им очила в сянката на козирките на шапките им.

— Така ли прекарваш неделните дни?

— Дупките се копаят по светло, Уокър.

Три от три.

Публиката започна да ръкопляска оживено.

Дете на около три години седеше на раменете на баща си на тревата до трибуните и размахваше малка пластмасова бухалка. Три момичета с дълги коси и още по-дълги крака минаха покрай група момчета, които се правеха, че не ги забелязват.

Няколко реда по-надолу една жена плетеше на една кука и викаше:

— Дръпни се назад, Уили!

— Топката ще е къса — промърмори Зейн.

— Мислиш ли?

— Гледай само. Ще се опита да го подмами да остане назад.

Дарби проследи топката с поглед. Уили постъпи разумно, не се изтегли назад и хвана топката с лекота.

— И ти имаш набито око — отбеляза тя. — Уили е много пъргав и съобразителен.

Зейн отново я изгледа с любопитство.

— Откъде знаеш?

— Старая се, когато имам възможност, да ги гледам как играят. Понякога наблюдавам тренировките след работа. Давай, Гейб!

Гейб излезе на игрището, намести се, замахна пробно с бухалката и зае позиция.

Момчето е в отлична форма, помисли си Зейн. Притежаваше добър инстинкт и умееше да се съсредоточава. Спомни си как стоеше на неговото място един слънчев следобед сред миризмата на скара, зелена трева, кафява пръст, бял тебешир. Спомни си как се абстрахираше от виковете на зрителите или ги използваше, за да се надъха.

Спомни си как в онзи момент миризмите, шумовете, тежестта на бухалката в ръцете му, летящата към него бяла топка представляваха целият му свят.

Без да се бави, Гейб удари топката и тя прелетя извън обсега на играча на първа база.

Дарби нададе вик, подсвирна и плесна дланта на Зейн.

— Хайде, Люк, твой ред е!

— Всички деца ли познаваш? — учуди се Зейн.

— След като съм решила да развивам бизнеса си тук, е добре да опозная хората. Освен това обичам бейзбола.

След два пропуска Люк успя да отрази топката ниско по земята, после Гейб премина на втора база.

Когато треньорът поиска таймаут и отиде с кетчъра да успокои питчъра, Дарби се обърна към Зейн.

— Ако имаш време в сряда, може да обсъдим плановете за двора ти. Но може и утре да дойдеш до нас или аз до вас. Свободна съм около десет сутринта и след три часа следобед. — Тя замълча за момент. — Освен ако не си уплашен до смърт от цялата работа.

— Не можеш да ме уплашиш.

— Добре. Тогава ми се обади, когато имаш време.

Емили се наведе към тях.

— За къщата на Зейн ли говорите? Той ми показа скиците. Като декори от филм са!

— Само че можеш да живееш сред тях — отвърна Дарби с усмивка.

Таймаутът и намесата на треньора помогнаха. Играта на питчъра се подобри значително.

— Инингът свърши. — Дарби плесна с ръце. — Време е за сандвичи.

— Зейн, отиди да й помогнеш.

Дарби слезе по стълбите и се нареди на опашката пред количката за хотдог. Жената пред нея се обърна.

— Здравей, Дарби.

— Здравей, Лори. — Лори работеше в „Бест Блумс“ и разбираше от градинарство. — Как си?

— Добре. Племенникът ни играе и за момента водим. Видях те на трибуните. — Тя повдигна красноречиво вежди. — Не знаех, че си със Зейн Уокър.

— О, да, дойдохме… А, не, не. Просто дойдох да гледам Гейб и седнах при семейството му.

— Много жалко, защото със Зейн изглеждате страхотно като двойка. — Лори отметна една къдрица от челото си и погледна към трибуните. — Радвам се да го видя отново на мач.

Двете се придвижваха напред на опашката и се обръщаха да видят какво става на игрището, когато публиката нададеше вик.

— Аз съм с няколко години по-голяма от него, но със сестра ми бяха в един клас — продължи Лори. — Зейн беше звездата на бейзболния отбор. Спечели наградата „Играч на годината“ и щатското първенство две поредни години.

— Забележително постижение — отбеляза Дарби.

— О, да. И трети път щеше да спечели, ако не беше… — Лори изведнъж замлъкна и пристъпи смутено от крак на крак. — Получи контузия и спря да играе.

— До края на сезона ли?

— Не, завинаги, доколкото знам. Тежка фрактура на ръката или нещо от този род. Затова се радвам да го видя отново в Лейквю и на стадиона.

Редът на Лори дойде и докато тя поръчваше, Дарби се замисли върху думите й.

Споменал беше, че баща му е виновен за счупения нос. Дали му беше счупил и ръката? Може би. Това би обяснило защо никой не споменаваше за баща му, а и за майка му. Както и защо двамата с Брит бяха живели при Емили и Лий.

Лори взе картонения поднос, отрупан с напитки, сандвичи и пържени картофки.

— Намини до „Бест Блумс“ да се видим.

— Непременно.

Дарби поръча хотдозите с подробни указания какви подправки да сложат във всеки. Представи си тийнейджъра, звездата на бейзболния отбор, играча на годината, който беше мечтал да играе на стадиона в Камдън Ярдс.

Сърцето й се сви. Пропъди тъжните мисли и пое със закуските към трибуните. Ако Зейн искаше тя да знае за миналото, щеше да й разкаже.

Раздаде сандвичите и салфетки на всички.

— Това е първата ми вноска към хонорара ти от милион долара. За остатъка ще трябва да договорим разсрочено плащане.

— Не ти ли казах, че взимам толкова на час?

— Забрави да го споменеш. Договорът ми на позлатена хартия ли ще бъде написан?

— Само такава предлагаме.

Дарби изяде сандвича и остана до края на четвъртия ининг.

— Трябва да се връщам на работа. Емили, мини да видиш как е станала рецепцията. Приятно ми беше да се видим, Лий. Зейн.

Отново тръгна надолу по стълбите и зави към изхода.

— Почакай!

Дарби се обърна и видя, че Зейн тича след нея.

— Къде си паркирала? — Дарби посочи и размаха пръсти, за да покаже разстоянието. — Ще те изпратя, за да се разтъпча.

— Добре ще се разходиш.

Мачът на малките деца беше приключил и малко по-големите се приготвяха да излязат на игрището. Зейн поспря да види как един от играчите прецени грешно летящата топка и я изпусна.

— Едно време треньорът ни водеше на пица след съботните мачове.

— Добър треньор си имал.

— Да. Така, обмислих много внимателно невероятно амбициозните ти планове за имението ми.

— Постъпил си правилно. Но според мен трябва да имаш по-голям двор, къща за гости и басейн, за да се води имение. Може би и тенис корт или поне игрище за скуош.

— Но ще има цял водопад — напомни й той. — Обмислих предложението ти сериозно, след като асистентката ми успя да ме изкара от шока, примесен с доза страхопочитание.

Дарби пъхна палци в джобовете на джинсите си.

— Възнамерявах да ти сервирам всичко малко по малко, но реших, че не е честно. Можеш просто да ми кажеш какво категорично не искаш и ще променя плановете и цените.

— Всичко.

Дарби спря рязко.

— Не искаш нито едно от предложенията ми? Къщата си е твоя, Зейн, но се нуждае поне от две-три дървета и няколко лехи с цветя. Ако се съгласиш поне за тях, ще се заема лично и ще си спестиш от разходите за труд.

— Разбра ме погрешно, макар първата ми реакция да беше точно такава. Помислих си, че си напълно полудяла. Но тогава допуснах няколко грешки.

— Какви? — Дарби не беше сигурна накъде биеше той, но потръпна приятно.

— Първата ми грешка беше, че показах скиците на няколко приятели и роднини. Голяма грешка. След това отидох да разгледам готовите бунгала. Пред едно от тях дори срещнах гостите, които идват всяка пролет от три години. Много клиенти почиват редовно при Емили.

— От личен опит мога да ти обясня защо. Бунгалата са уютни, предлагат невероятна гледка, а обслужването е изключително добро.

— Гостите, с които говорих, казаха същото. Споделиха и че след твоята намеса, е още по-приятно да седят на верандата, защото освен на гледката към езерото, могат да се наслаждават и на градината. И да сядат на по питие в задното дворче след като цял ден са били на езерото. Казаха, че е много красиво и, цитирам, „все едно си имаме лична райска градина“.

— Много се радвам.

— Но когато се прибрах вкъщи, си помислих: „Не, не, в никакъв случай… добре де, може да й дам да посади някое и друго цвете“. И тогава…

Зейн спря при пикапа и се огледа. Видя планината, сияеща под безоблачното синьо небе, къщите, зелената трева, боядисаните веранди, цветята в дворовете. Шумът от стадиона достигаше чак до тук.

Познаваше земята под краката си, вкуса на въздуха.

— И тогава дойдох на мача и седнах с Емили и Лий, виждах познати лица, които ме поздравяваха. Стана ми много приятно. Горе на хълма е моята къща, а този град и жителите му са моят дом. Затова се върнах. Затова и ще остана. Всичко тук е мое. Искам го за себе си.

— За града ли говориш?

— И за него — потвърди Зейн. — Но и за невероятно амбициозните ти планове.

Дарби вдигна пръст, обърна се и се отдалечи на няколко крачки.

— Не го очаквах.

— Да не искаш да кажеш, че няма да се справиш?

— Не, разбира се, че ще се справя. — Тя се завъртя отново. — Ако не мога да направя нещо, не го предлагам. Не очаквах да се съгласиш… Изненада ме. По дяволите. — Тя се върна при него и го удари леко по ръката. — Да му се не види. Ще стане страхотно. Няма да съжаляваш.

— Дано. Защото току-що се съгласих да направиш всичко, което искаш.

Дарби поклати глава.

— И ти го искаш, иначе нямаше да се съгласиш.

— Все пак се съгласих, а в замяна получих само удар по ръката и твърдението, че няма да съжалявам.

— Прав си. Напълно си прав. Заслужаваш нещо повече.

Дарби обгърна неочаквано врата му с ръце и го възнагради с дълга, страстна целувка.

Толкова страстна, че Зейн се олюля назад и инстинктивно се вкопчи в хълбоците й, за да не падне.

Дарби се отдръпна и се усмихна.

— Готово. А сега трябва да се връщам на работа и преди това да мина за сандвичи за екипа си. Ще държим връзка.

Зейн я задържа още за миг.

— Наистина си секси.

Тя се разсмя и го целуна отново.

— Нали ти казах. — Обърна се, качи се в пикапа и се наведе през прозореца. — Но няма да ти платя един милион долара хонорар.

С тези думи тя подкара камиона и излезе от паркинга. Пое обратно към града и когато Зейн се скри от поглед, отби от пътя и спря.

— Мили боже! — Пое си бавно въздух и издиша, потри с длан разтуптяното си сърце. — Господи, какви ги свърших.

Сякаш не беше достатъчно вълнуващо, че Зейн я нае да озелени двора му, а се направи и на глупачка, като го целуна насред пътя.

Имаше нужда от минутка да се успокои.

Не задълбавай, каза си. Не си въобразявай нищо. Никой не знаеше по-добре от нея какви са последствията от импулсивните грешки.

— Добре, всичко е наред. — Тя си пое дълбоко въздух още веднъж и се обади във фирмата, която я снабдяваше с камъни. Поиска да я свържат с продавача, който я обслужваше редовно.

— Здравей, Кевин, обажда се Дарби Макрей от „Планинско озеленяване“. Искам да поръчам материалите, които запазих. Искаш ли да прегледаме списъка, за да е сигурно, че всичко е наред?

Докато паркира пред дома на Емили, вече бяха потвърдили кога ще й докарат първите материали. Извади торбата със сандвичите и картофките и огледа засадените храсти.

Идеално.

Лехите покрай къщата също изглеждаха перфектно. А с новите камъни, прясната боя и клематиса, увит около стълба на лампата, домът изглеждаше като за корица на списание.

Имаше страхотни идеи за саксиите на прекрасната веранда, която обикаляше около цялата къща. И тъй като Емили обичаше да готви, възнамеряваше да засади няколко стръка домати и най-различни подправки.

Отиде отзад, където Рой и Хали тестваха част от напоителната система.

Тя им се усмихна лъчезарно.

— Трябва да наемем още хора.

 

 

През следващата седмица Греъм Бигълоу излезе от затвора след седемнайсет години, прекарани вътре. Късо подстриганата му коса беше стоманеносива, с бели участъци на слепоочията. Дълбоки бръчки бяха набраздили бледото му лице около устата, очите, по бузите и челото. Носеше бежов панталон и тениска с якичка, която изпъкваше върху малко отпуснатия му корем, но като цяло беше запазил формата си в затворническия фитнес.

Илайза го чакаше на портала. Облечена беше със смарагдовозелена рокля. Косата й, наскоро боядисана и фризирана, се спускаше около лицето, което несъмнено беше гримирала поне един час.

С разтреперани крака, тя отиде при него, обгърна го с ръце и усети, че и той я прегръща. Опита да сдържи сълзите си, когато вдигна очи към лицето му, и за пръв път от близо две десетилетия почувства устните му върху своите.

Греъм я поведе към колата — черен мерцедес, който й беше разрешил да купи. Макар да сви ядно юмруци за миг — нямаше шофьорска книжка — отвори вратата на Илайза да седне зад волана и след това заобиколи колата, за да се качи до нея.

Огледа портала, стените и пазачите на затвора, където го държаха заключен и унижен. Потрепери гневно. Илайза потегли.

— Греъм. О, Греъм.

— Просто карай, Илайза. Искам да се махна от тук.

— Приготвила съм всичко, скъпи. Купих ти нови дрехи, поръчах любимите ти ястия. Продадох къщата, както заръча, и взех под наем онази, която искаше в другия квартал. Адвокатът каза, че не можем да напускаме Северна Каролина, но можем да подадем молба да напуснем Райли. Мислех да се преместим в Шарлот. Там ще започнем на чисто.

Колите фучаха покрай тях прекалено бързо. Прекалено много автомобили, прекалено силен шум, наоколо беше прекалено открито, виждаше се прекалено много небе.

— Не се тревожи. — Илайза постави ръка върху неговата. — Не се тревожи за нищо, Греъм. Вече си на свобода. Двамата с теб сме свободни и отново сме заедно. Скоро ще си пристигнем у дома.

Накрая тя зави по алеята пред двуетажна тухлена къща — много по-малка от онази, в която живееха преди години. Но тъй като кварталът беше от старите, с напукани тротоари, между къщите имаше повече пространство, отделено с дървета и огради.

Илайза вкара колата в тесен гараж. И Греъм изпита неописуемо облекчение, когато вратата се затвори с дрънчене. Отново на закрито, далеч от просторите навън, от шума, любопитните погледи. На закрито, но без решетки и ключалки.

Първо правиха набързо секс. Докато я обладаваше и усещаше впитите в кожата й нокти, запъхтяното й дишане, започна отново да се чувства като човек.

Изкъпаха се заедно.

Илайза претопли поръчаните от кетъринг фирма ястия, за да са идеални за случая, седна на изрядно подредената маса със запалени свещи и наля шампанско. След вечеря двамата отидоха в спалнята и отново се любиха. Заспаха заедно, събудиха се заедно, пиха кафе, сгушени в леглото.

Започнаха новия си живот заедно.

Минаха почти четиридесет и осем часа преди да я удари отново.