Нора Робъртс
Подводни течения (28)

28.

Емили спря пред бунгалото с по-малкия си син около девет часа сутринта. Двамата с Броуди свалиха от колата чисти чаршафи и кърпи, сапуни, шампоан, лосиони и торбите с покупки, които гостът беше поръчал.

Броуди не обичаше да става рано и мърмореше навъсено, докато пренасяха вещите.

— Когато аз поема бизнеса, няма да чистя бунгалата.

Емили изсумтя развеселено.

— Така ли? Да видим как ще се справиш тогава, приятелю.

Тъй като през прозореца се чуваше звукът от телевизора и на вратата не беше окачена табелка да не го безпокоят, Емили премести товара си в едната ръка и с другата почука на вратата. Професионалната усмивка беше на лицето й, когато гостът отвори.

— Добро утро, господин Бингли. Удобно ли е да почистим?

Мъжът се усмихна лъчезарно.

— Винаги е удобно, стига да не чистя аз. Мислех, че Джейни отговаря за бунгалото.

— Майка й се спънала и си счупила крака тази сутрин, затова ние я заместваме.

— Много неприятно. Как си, юнако?

Броуди едва се сдържа да не изсумти, но каза любезно:

— Добре, господине. — Занесе покупките направо в кухнята. — Искате ли да проверим поръчката, за да се уверим, че всичко е налице?

— Няма нужда.

— Броуди, извади покупките от торбите и закачи касовата бележка на таблото.

Любезният тон се изпари на мига.

— Знам какво да правя, мамо. — Все едно не беше носил покупки на гостите хиляди пъти.

— Добре, тогава изнеси боклука. Аз ще се заема със спалнята, ако няма да ви пречим, разбира се, господин Бингли.

— Хубавото на писането е, че можеш да го правиш навсякъде. Ще изляза с лаптопа на верандата, за да не ви се пречкам. Да видим дали гледката ще ме вдъхнови.

Жената изглеждаше добре за стара чанта, помисли си той, докато изключваше лаптопа от зарядното. Имаше хубав задник, но циците й сигурно бяха увиснали, след като имаше две деца. Освен това беше омъжена за местно ченге, тъй че нямаше да я закача.

Сополанкото не изглеждаше никак доволен от задачите си. Напълно разбираемо. Разнасяне на покупки, чистене — все женска работа.

— Сигурно предпочиташ да излизаш с приятели вместо да чистиш бунгалата?

Броуди сви рамене.

— Така е в семейния бизнес. — Той прибра кутия с мляко и бутилка със сок от манго в хладилника и погледна към книгата на кухненската маса.

Изведнъж настроението му се подобри.

— Знам, че тази спечели „Пулицър“, но „Улица «Консервна»“ ми хареса повече.

— Моля?

— Мен ако питате, тази е много потискаща. Мама харесва най-много „На изток от рая“. Много е добра, но на мен любима ми е „Улица «Консервна»“.

Мъжът го изгледа с недоумение.

— Браво на теб.

Броуди го изгледа изпитателно.

— Братовчед ми ме запали по Върджил Флауърс, много е готин. Това лято смятам да изгълтам цялата поредица на Санфорд.

— Не гледам телевизия — отвърна Бингли, изнесе лаптопа на верандата и пресече всякакви опити за по-нататъшен разговор.

Замислен, Броуди извади останалите покупки, които Бингли го мързеше да отиде да купи сам.

Тъй като си знаеше задълженията — и познаваше добре майка си — сложи в съдомиялната съдовете от закуска, които Бингли беше натрупал. После, по план, трябваше да изхвърли кофата за боклук от кухнята в големия найлонов чувал. Забеляза, че Бингли не е отделил отпадъците за рециклиране във втората кофа.

След като хвърли неодобрителен поглед към входната врата, Броуди свърши и тази работа, след което замъкна чувала в спалнята. Майка му вече беше свалила чаршафите от леглото и ги беше прибрала заедно с мръсните кърпи в чувала за пране.

Броуди понечи да каже нещо, но видя отворените прозорци и млъкна. Застла леглото с чисти чаршафи — предпочиташе тази задача пред чистенето на тоалетните. Гадост!

Знаеше, че не бива, но открехна чекмеджето на нощното шкафче. Презервативи. Отвори чекмеджето на шкафчето от другата страна. Празно.

Довърши задачите си — изпразни останалите кошчета, избърса праха, занесе чашата и чинията от нощното шкафче в съдомиялната.

Избърса подовете в двете спални, макар да изглеждаше, че Бингли не е стъпвал във втората стая, и остави майка му да се заеме с втората баня, докато той бършеше праха в дневната.

Набрал инерция, измете задното дворче и провери дали в саксиите има достатъчно вода, докато майка му чистеше в кухнята.

След по-малко от час приключиха — изнесоха чаршафите и кърпите за пране, боклука, отпадъците за рециклиране. Броуди забеляза, че вместо да пише, Бингли играе на игра, преди бързо да включи скрийнсейвъра.

— Приключихме. Приятен ден.

— И на вас — обърна се Бингли към Емили. — Тук е толкова спокойно. Забравих да ви похваля за прекрасните градини. Справили сте се отлично.

— Де да можех да приема комплимента. Всичко това е дело на Дарби Макрей и хората й от „Планинско озеленяване“. Оставихме ви нова брошура за пазаруване на таблото до касовата бележка от днес. Обадете се, ако имате нужда от нещо.

— Разбира се. Ако успея да довърша страниците, които съм си определил за днес, довечера може да изляза да карам каяк.

— В такъв случай не забравяйте купона за отстъпка от цената на лодките. В папката с информацията е. Приятно писане.

Броуди изчака да се качат в колата и майка му да запали двигателя.

— Пише, задника ми.

— Броуди Майкъл Келър!

— Сериозно говоря, мамо. Играеше игрички на лаптопа.

— И какво толкова? Почивал си е или се е разсейвал, докато чистехме.

Но Броуди не се отказа.

— Щом е писател, защо си мисли, че Върджил Флауърс е телевизионен сериал?

— Не всички четат криминални романи, дори писателите.

Броуди просто поклати глава, докато Емили караше към следващото бунгало в списъка.

— Не, няма начин, мамо. Нали уж е преподавател по литература в колеж? Но когато споменах за „Улица «Консервна»“ и „На изток от рая“ — защото на масата видях „Гроздовете на гнева“ — той изобщо не разбра за какво говоря.

— Заблудил си се.

— Да бе. — Когато Емили спря пред следващото бунгало, Броуди се завъртя на седалката и я погледна гневно. — Не съм се заблудил. И щом е писател и преподавател по литература, защо в цялото бунгало има само една книга?

— Сигурно използва електронен четец, киндъл например.

— Не видях киндъл. Освен това ти зяпаше дупето, когато влезе в спалнята.

— Боже! Тогава да викнем баща ти да го арестува.

— Не ми хареса как те огледа — промърмори сериозно Броуди. — Изобщо, той не ми харесва.

— Броуди, не е нужно да харесваме гостите. Просто трябва да им осигурим приятен престой. И това ще направим сега в бунгалото на семейство Кембъл. Четирима души, включително две деца под десетгодишна възраст. Затова се приготви за по-сериозно чистене.

Броуди имаше какво още да й каже, но тъй като майка му не го разбираше изобщо, може би трябваше да се обърне към баща си.

Почистиха още три бунгала — бунгалото на семейство Кембъл беше най-мръсното — след което Броуди отиде с колелото до града. Стигна до участъка, но се поколеба. Баща му щеше да го изслуша, в това нямаше съмнение. И най-вероятно щеше да каже на майка му. А тя щеше да му чете конско. Тогава май не беше добра идея да говори и с баща си — поне засега — но искаше да говори с някой близък, за предпочитане роднина, който е добре познава злосторниците и лъжците.

Роднина, възрастен, адвокат. Човек, прибирал престъпници зад решетките. Обърна колелото към кантората на Зейн.

Сградата изглеждаше добре. Не беше виждал надписите на Клинт Дрейпър, но негов приятел ги беше снимал и му ги показа.

Клинт Дрейпър беше един от злодеите, с които Сайлъс и Зейн си бяха имали работа. Но сега беше мъртъв, тъй че нямаше да създава повече неприятности.

Остави колелото отпред и влезе. Госпожа Картър вдигна очи от компютъра — тя едва ли играеше скапани стари игри.

— Здравей, Броуди.

— Здравейте, госпожо Картър.

— Правни проблеми ли имаш?

Броуди се усмихна, защото това се очакваше от него.

— Не, но бих искал да поговоря със Зейн.

— Имаш късмет. Разполага с половин час преди да дойде следващият клиент. В кабинета си е.

Гретчен, която беше много красива — би зяпал дупето й, както онова нищожество гледаше майка му — влезе в приемната с дебела папка.

— Здравей, Броуди.

— Здравей. Отивам да видя Зейн.

— Чудесно. Би ли му предал, че копирах документите, за които помоли?

— Добре.

Той спря пред вратата на Зейн и го видя, че седи зад бюрото и гледа намръщено екрана на компютъра. И той не играе на игри, помисли си Броуди.

Почука на рамката на вратата.

— Здрасти, Зейн.

— Здравей, Броуди.

Забеляза, че Зейн вдигна очи от екрана без колебание. Някои възрастни се преструваха, че слушат, но всъщност си мислеха за други неща. Дори родителите му правеха така понякога, докато не им привлечеше вниманието.

— Исках да поговорим.

— Разбира се, заповядай, седни. Какво има?

— Не съм сигурен. Но мама отказа да ме изслуша, тъй че… Майката на Джейни си счупи крака.

— Разбрах. Морийн чула и ми каза.

— Много неприятно. Трябваше да помогна на мама с чистенето на бунгалата, защото Джейни си взе почивен ден. Не ми пречи, но когато аз поема бизнеса, ще наема повече персонал. Та, чистехме бунгалото на един тип, който уж е преподавател по литература в колеж и пише книга.

— Защо казваш „уж“?

Да, Зейн го слушаше внимателно.

— Да. Ако на масата ти седи „Гроздовете на гнева“, а аз ти кажа, че предпочитам „Улица «Консервна»“, какво ще отговориш?

— Бих казал, че макар да се смята за шедьовър, съм съгласен с теб. Макар че аз най-много харесвам „Тортила Флет“.

— Не съм я чел, но разбираш какво имам предвид. Би казал нещо за книгите, а нямаше да ме гледаш с недоумение. И ако наистина си преподавател по литература, ще имаш мнение по въпроса.

— Съгласен съм, но може просто да не е искал да си бъбри с теб. Може да се е изненадал, че тийнейджър има мнение за книгите на Стайнбек. Не всички хора са разговорливи.

— Само че той се опитваше да завърже разговор. Нарече ме „юнако“. — Броуди изсумтя. — Прозвуча ужасно снизходително.

— Добре. — Момчето обича загадки, помисли си Зейн. И тъй като остана заинтригуван от думите на Броуди, Зейн се облегна назад и се завъртя на стола. — Явно много те е подразнил. Какво друго ти направи впечатление?

— Преди да го попитам за книгите, той погледна дупето на мама.

— Не знам дали имаш повод за тревога в това отношение. И аз съм се заглеждал по женски дупета и вероятно ще ми се случи и в бъдеще.

— Не в този смисъл. Гледаше някак си… — Темата го смущаваше и по врата му плъзна руменина. — Зловещо. Зарадвах се, че съм там и мама не е сама с него.

Първоначалното весело изражение на Зейн се стопи.

— Добре. Щом този тип те притеснява, ще се погрижим майка ти да не ходи сама в бунгалото му.

Смущението му беше изместено от облекчение.

— Ти ми вярваш.

— Вярвам, че си усетил нещо нередно, и това е достатъчно.

— Добре, чудесно. Още нещо. След като той реагира, сякаш никога не е чувал за „Улица «Консервна»“, споменах, че братовчед ми — тоест ти — ме е запалил по Върджил Флауърс и смятам да довърша цялата поредица това лято.

— Флауърс е страхотен.

— Нали? А той какво отговори? Заяви, че не гледа телевизия, макар в същото време телевизорът му да беше включен.

— Хм. Е, няма никакъв вкус за книги, но…

— Той няма никакви книги, Зейн! — Броуди вдигна ръце. — В цялото бунгало имаше една-единствена книга. Проверих, докато чистех. И не открих нищо. И не ми казвай, че има електронен четец, защото няма! Специално огледах. И, не казах на мама и татко, но надзърнах в чекмеджетата.

— Смятаме го за поверителност между адвокат и клиента му, но знаеш, че не бива да правиш така.

Броуди знаеше, че не бива, и може би заслужаваше да му четат конско, но побърза да добави:

— Освен това не пишеше нищо, а играеше игри на компютъра. Мисля, че само се представя за преподавател, и лъже, че пише книга. Но защо му е да лъже за подобно нещо?

— Не знаем дали наистина лъже, но хората лъжат по какви ли не причини. Откога е в бунгалото?

— Не знам, а не можах да проверя, защото мама беше на рецепцията. В шкафа имаше бутилка много скъпо уиски, като онова, което дядо подари на татко миналата Коледа. Видях я, докато прибирах покупките. А туристическите му обувки са чисто нови. Не отделя отпадъците за рециклиране, а има специално кошче за тази цел в кухнята! Как може човек, който кара приус, да не събира боклука разделно? Той лъже, Зейн — повтори настойчиво Броуди. — Обикновено лъжат хора, които се укриват. И престъпници. А престъпниците, които се укриват, лъжат най-много, нали? Може би той е убил Клинт Дрейпър и е хвърлил трупа му в езерото.

— Еха, не бързай със заключенията. Изложи разумни аргументи, но не прекалявай. Как се казва?

— Бингли. Не знам малкото му име, по дяволите. Ако мама излезе от офиса, мога да проверя на служебния компютър и да разбера.

Боже, това хлапе няма спирка, помисли си Зейн.

— Не бързай толкова. Няма смисъл да си навличаш неприятности. — Замислен, Зейн взе бейзболната топка и я завъртя в ръка. — Дойде да споделиш с мен и аз уважавам решението ти. Разбирам, че изпитваш безпокойство. Затова ще се поинтересувам от този тип. Ако се окаже, че е този, за когото се представя, значи няма проблем. Но ако открия нещо съмнително, ще кажа на баща ти.

— Обещаваш ли?

Зейн сложи ръка на сърцето си.

— Може да ми отнеме няколко дни, но обещавам да го проуча. А ти ми обещай, че няма да се приближаваш до бунгалото му.

— Добре.

— Обещаваш ли?

Колебанието на Броуди показа, че не е бил искрен, когато каза „добре“, но ако обещаеше, значи трябваше да удържи на думата си. Броуди постави пръст върху сърцето си.

За да покаже, че има сериозни намерения, Зейн извади бележника си.

— Добре, искам да запиша всичко, което знаеш. Бингли, преподавател по литература. Знаеш ли в кой колеж?

— Някъде на север, но колата е взета под наем. Изглежда горе-долу на твоята възраст. Но не е висок колкото теб. Може би към метър и осемдесет и тежи към… седемдесет килограма. Има руса коса, сравнително дълга, и козя брадичка, сини очи и носи очила.

Наблюдателен е, помисли си Зейн, докато записваше. Зададе му още няколко въпроса, за да разбере колкото се може повече подробности.

— Тази информация би трябвало да е достатъчна. — Доволен, Зейн се изправи. — Трябва да извадя нов бележник преди следващият ми клиент да дойде.

Той отиде при Броуди и протегна ръка, знаеше, че ръкостискането ще скрепи споразумението им. След като го изпрати, седна обратно на бюрото и си записа още някои подробности от разговора.

Броуди беше умно момче, не само защото се учеше добре. И беше дружелюбен по природа. Но нещо в Бингли беше предизвикало подозрение. И макар да му се струваше малко вероятно някой от гостите в бунгалата край езерото да разбие черепа на Клинт Дрейпър, щеше да изпълни обещанието си.

За тази цел се нуждаеше от пълно име, адрес и името на колежа, където преподаваше.

Лесно би открил тази информация, ако попиташе Емили или Лий. Но беше обещал да не им казва и възнамеряваше да удържи на думата си. Остави мисията, когато пристигна следващият клиент, и не успя да се върне към нея до края на деня.

Но имаше план.

Тръгна си, докато Морийн и Гретчен затваряха кантората.

— Утре би трябвало да дойда към единайсет — каза им, сякаш не знаеха графика му. — Едва ли ще се бавя повече от час в съда.

— Въпреки това първият ти клиент ще дойде чак в един и половина. — Морийн извади дамската си чанта от чекмеджето на бюрото. — Преди това отиди да обядваш.

— А какво ще кажете да взема храна на идване и тримата да обядваме в задния двор?

— Съгласна съм. Само не взимай пица.

— Непоправима си, Морийн. Да речем, че знам нещо, което не ти е известно.

Тя му хвърли надменен поглед.

— Дълбоко се съмнявам.

— В едно от бунгалата на Уокър е отседнал новият Хемингуей и пише литературния си шедьовър.

Морийн щракна с пръсти.

— Нищо ново не ми казваш. Преподавател в колеж на север, дошъл заради тишината и вдъхновението. На твоята възраст е. И не е обвързан, защото е тук сам и не носи халка.

— О, запознах се с него. — Гретчен изключи компютъра си и извади дамската си чанта. — Господин Бингли или по-скоро професор Бингли.

— Джон Бингли?

— Не. — Гретчен сбърчи замислена чело. — Не, казваше се… Блейк, Дрейк, Дийк? Нещо от този род. Но не е Джон. Защо питаш?

— Значи не го познавам — каза Зейн небрежно. — Как се запознахте?

— Случайно, на улицата, преди няколко дни. Гледаше кантората, както всички минувачи преди да я боядисат. Аз казах нещо, той отговори и така. Попита къде предлагат вкусни пържоли и хубаво вино. Препоръчах му „Гранди“.

— Чудесен избор.

След като Морийн и Гретчен си тръгнаха, Зейн заключи и се замисли дали да не отиде до ресторанта и да разпита там за Бингли. Но реши първо да установи какво е малкото му име.

Докато вървеше към колата, написа съобщение на Дарби.

— Прибирам се.

— Аз също! В момента се редя на опашка за печено свинско, зелева салата и пържени картофи. Приготви се за пиршество.

— Аз ще те чакам със студена бира.

— Идвам до двайсет минути.

Чудесно, помисли си той.

Потегли към къщи със свален покрив на колата, нетърпелив да разкаже на Дарби за подозренията на Броуди, тъй като тя не попадаше в черния списък на братовчед му. Освен това искаше да чуе мнението й.

Защото какво необичайно имаше в това, че човек, който кара приус, не изхвърля разделно боклука? Или преподавател по литература да не иска да си бъбри за Стайнбек с тийнейджър?

Това беше загадка и Зейн осъзна, че иска да я разбули. Напомни му за разследванията и намирането на начин да прибере на топло престъпниците.

Зави по пътя към къщата и скочи на спирачките.

Пикапът стоеше по средата на пътя, а до него стоеше Джед Дрейпър.

Зейн искрено се надяваше, че няма да го застреля на петстотин метра от дома му. Не видя оръжие, когато слезе от колата, но това не означаваше, че не е въоръжен. По-висок беше от Джед с няколко сантиметра и макар той да беше жилав като всички Дрейпър, би могъл да му се противопостави в ръкопашен бой.

— Препречил си пътя, Джед.

— А брат ми е закопан в земята.

— Знам, но не съм виновен аз.

Джед се приближи със свити юмруци, готов за бой.

— Мама смята, че си бил ти.

— Съжалявам, че майка ти изгуби сина си. Сигурно й е ужасно тежко. Но не съм го убил аз.

— Дори да си го направил, ще те покрият. Целият град би те покрил, когато става въпрос за някой Дрейпър. — Той се изплю. — Затова ще се разберем сега.

— И какво ще се промени? Ти ще ме удариш, аз ще ти го върна, но Клинт няма да се върне. И аз не съм го убил.

— Нямаше да е мъртъв, ако не му беше взел жената. Няма значение дали си го хвърлил в езерото. Ако не беше ти, той още щеше да е жив.

Е, явно няма да се размине без болка и пролята кръв, помисли си Зейн.

— Клинт щеше да е жив, ако не беше дошъл да стреля по дома ми.

— Ти си го заслужи, защото си пъхаш носа в семейните ни дела. Какво? Мислиш, че си нещо повече от него ли? Нещо повече от мен?

Зейн стъпи стабилно на земята и се приготви за схватка.

— Да, нещо повече съм от вас.

Избегна първия удар, като се дръпна рязко. След това се завъртя и ритна Джед в слънчевия сплит, като го отблъсна назад, но не успя да го спре. Зейн усети болката от юмрука му в брадичката си и вложи гнева си в поредица от ответни удари. С първия разби устата на Джед.

Джед оголи окървавени зъби и се спусна към него като разярен бик.

Груба грешка, помисли си Зейн и просто се отмести от пътя му, но в същото време с лявата ръка го фрасна в челюстта.

— Няма смисъл да продължаваме — каза му той, но Джед тръсна глава.

И това беше неговата грешка — не се възползва от преимуществото си. Джед го удари и Зейн си спомни думите на Дейв към едно момче, което трябваше да се научи да се бие.

Извън ринга битките нямат правила.

Зейн вкуси собствената си кръв и нападна.

 

 

Дарби пееше заедно с Лейди Гага, а Зод шаваше на седалката до нея по пътя към къщи. Денят беше прекрасен и тя нямаше търпение да го завърши с прекрасна вечер.

Натисна рязко спирачките, а Зод изскимтя възмутено. Изскочи от пикапа и извади телефона от джоба си, докато тичаше към колата на Зейн, до която мъж с окървавено лице замахваше с юмрук към него.

Зейн изръмжа:

— Не викай полиция!

И в мига, в който се разсея, юмрукът го удари.

Дарби почти усети болката. Стисна телефона, а кучето нададе вой, който заглуши страшния звук от кокалчета, удрящи плът и кости.

Спря, пое си дълбоко въздух и се сдържа да не набере номера на полицията само защото виждаше, че поне засега Зейн има преимущество. Притежаваше добра техника, забеляза тя, и понасяше добре ударите на противника. Но ако не сложеше край на боя в скоро време, тя щеше да се намеси.

Запъхтян, с подуто око, Джед започна да обикаля в кръг и се престори, че замахва.

— След като приключа с теб, ще пробвам как е на вкус кучката.

Зейн сякаш чу писъците на малката си сестра, видя как баща им я влачи за косата. С този образ пред очите, се спусна яростно напред. Не обръщаше внимание на точните попадения на Джед, а се съсредоточи върху образа и започна да го изтласква назад. Ударите на Джед станаха неточни и той започна да се олюлява, но не се отказваше и продължаваше да замахва на посоки, докато накрая коленете му се огънаха. Когато падна, за миг на Зейн му се прииска да му се нахвърли и да изкара всичкия си гняв върху него.

Но не беше като баща си.

Никога нямаше да стане като него.

Затова стъпи върху гърдите на Джед, за да му попречи да стане.

— Не мърдай. Не мърдай, за бога, и се замисли малко. Бия се по-добре от теб и несъмнено осъзнаваш, че се бия по-добре от Клинт. Защо да му разбивам главата с камък, след като мога да го надвия с юмруци? — Зейн се наведе и се вгледа в отеклите му посинени очи. — А ако бях от онези, които трошат глави с камъни, ти щеше да си мъртъв като брат си. Знаеш, че не съм го убил аз.

— Тогава кой е бил?

— Не знам, но ще разбера. Който и да е бил, е извършил убийство на моята земя, а това е заплаха за жената, която обичам и с която искам да прекарам остатъка от живота си. Няма да се спра, докато не го открия.

Зейн се изправи и погледна надолу към Джед със смесица от отвращение и жалост.

— Нямам никаква вина. Ако отново ме нападнеш, няма да се отървеш така леко. А ако само погледнеш жена ми или някой от семейството ми, лошо ти се пише. Не притеснявай Трейси и нейните близки, защото ще си изпатиш. Разбра ли?

— Брат ми е мъртъв.

— Така е. И като се биеш и свършиш зад решетките — а аз ще се погрижа да се озовеш там — няма да промениш този факт. Сега ставай и се махай от земята ми. И повече не се връщай.

Дарби мълчаливо се качи в пикапа си, премести го встрани от пътя и изчака Джед да се изправи на крака. Той дори не я погледна, когато мина с колата си покрай нея.

Зейн избърса кръвта от лицето си с длан и се усмихна немощно.

— Е, как мина денят ти?