Нора Робъртс
Подводни течения (7)

7.

Лий караше по пътя край езерото една пролетна сутрин сред раззеленяващата се планина и разцъфтели диви цветя в приповдигнато настроение. Имаше много грижи, трябваше да вземе важни решения и да премисли как да постъпи, но езерото, отразяващо синьото небе, белите лодки и пухкавите облачета го изпълваха с оптимизъм.

Доброто невинаги побеждаваше, справедливостта невинаги тържествуваше — работеше като полицай достатъчно дълго, за да е наясно с този факт. Затова, когато се случеше, беше най-добре да се насладиш на победата.

Зави по алеята към дома на Емили, тъкмо когато тя слизаше от пикапа си. Дори пристигна в точния момент.

Емили беше облечена с протрити на коленете джинси и тениска в същия ведър син цвят като небето. Носеше и оранжевия суитшърт, с който беше облякла Брит на стълбището в болницата преди една година.

Чувал беше Емили да споменава, че тази дреха й носи късмет.

Косата й, черна като катран, се спускаше изпод бейзболна шапка.

С приятна тръпка Лий си помисли, че изглежда прекрасно.

Емили свали слънчевите си очила и впери очи в лицето му, докато той слизаше от колата.

— Носиш добри новини. Личи си. — Все пак тя вдигна ръка и постави длан върху гърдите си. — Но ги кажи бързо, все едно е лоша вест.

— От петнайсет до двайсет години. Ще го преместят в централния затвор в Райли.

Емили се подпря върху пикапа, пое дълбоко въздух и вдигна другата си ръка.

— Трябва ми минутка.

След това тръгна към езерото. Скръстила ръце пред гърдите, тя се вгледа във водата, която приличаше на синьо огледало. Почувства ветреца, топъл и успокояващ, да гали лицето й. И въздъхна дълбоко, когато усети Лий да се приближава и да спира зад нея.

— Възнамерявах да присъствам на произнасянето на присъдата тази сутрин, макар ти да ме посъветва да не ходя. Не исках да го виждам повече, казах си, че изражението му, когато съдебните заседатели го обявиха за виновен, ми е достатъчно. Но когато децата излязоха за училище, започнах да се приготвям да дойда.

— Какво те спря?

— Лани, главната камериерка, не можа да дойде на работа, защото детето й е болно. Заместничката й също не успя. Наложило се да отиде на зъболекар по спешност. Лоис, познаваш я, нейната заместничка, имаше друг ангажимент. Останахме само с една камериерка, а всички бунгала са пълни. Марси не можеше да се справи сама, затова…

Емили отново вдиша дълбоко, за да се успокои, и протегна ръка назад, която Лий хвана и застана до нея.

— Приех го като знак, че не бива да ходя да го гледам, докато съдията съобщава официално присъдата. Дори спрях да мисля за това, когато се улисах в чистене на тоалетни и сменяне на чаршафи.

Тя кимна, все още загледана във водата. Слънцето блестеше върху косата й и й придаваше едва забележим червеникав оттенък. Ухаеше на портокали.

— Двайсет години — прошепна тя. — Когато излезе, децата ще са по-възрастни от мен в момента. Има ли право на предсрочно освобождаване?

— Трябва да излежи най-малко петнайсет години. Трудно ще си издейства предсрочно освобождаване и най-вероятно ще стане едва при третия-четвъртия опит. Не мисли за него — посъветва я Лий. — Той е зад решетките, където му е мястото. Децата са в безопасност.

— Прав си. И ще им го кажа, когато се приберат след няколко часа. — Тя погледна към часовника на китката си. — Трябва ли да се връщаш в Ашвил?

— Чак утре.

— Едва един часът е, но… майната му. Да пийнем по една бира.

Двамата влязоха вътре. Лий харесваше лабиринта от стаи, както и факта, че къщата никога не беше идеално подредена. Беше светла и уютна. Възглавниците на дивана бяха смачкани, някой беше седял върху тях. На пода се търкаляше чифт обувки — на Брит, установи той, след като ги огледа.

В кухнята имаше фруктиера с един-два останали плода, ваза с вече вехнещи нарциси, яке, метнато на облегалката на стол, кафеварка с остатъците от сутрешното кафе.

— Не знам дали са останали солети и снакс.

— Не се притеснявай.

След като свали шапката — черната й коса се надигна нагоре за миг, след което се разпиля по раменете — Емили я хвърли заедно със слънчевите очила на шкафа.

— Пак трябва да ходя до супермаркета. Боже, тези деца имат огромен апетит. Още не мога да свикна. — Тя извади две бутилки „Хайнекен“ от хладилника и ги отвори. — Изминалата година беше драматична, инспектор Келър. Каква година само.

Емили килна глава и двамата чукнаха бутилки.

— Но криеш нещо. — Тя размаха пръст преди Лий да успее да отрече. — Боже, каква година. Изпълнена с победи и поражения, а ти, Лий, беше неотлъчно до нас и ни помагаше. Опознах те добре, дори полицейското ти изражение. Няма нужда да ми спестяваш нищо. Искам да знам дали…

— Не е свързано със семейство Бигълоу.

— Добре. Чудесно. Хайде да излезем на верандата и да се насладим на гледката, докато пием бира и ти ми разкажеш какво те мъчи. През изминалата година те занимавах с какви ли не мои грижи. Сега е твой ред.

— Да, всъщност исках да се допитам до теб.

Седнаха на верандата на два стола, които Емили отдавна възнамеряваше да пребоядиса. Ветрецът подрънкваше камбанките, които Брит й подари за рождения ден. Моравата, която Зейн окоси в събота, ухаеше на свежест и зеленина.

— Тази къща е прекрасна, Емили. Създала си уютен дом.

— Надявам се. Аз…

— Не е нужно само да се надяваш. Наблюдавах те с децата през изминалата трудна година, видях ги как се променят и постепенно се отпускат. Вече не гледат наплашено. Трудно им беше по време на процеса.

— Посещенията при психолог им помогнаха много.

— Ти направи всичко необходимо, осигури им истински дом.

— Не го постигнах сама. Родителите ми, бог да ги поживи, са като вековни дървета, макар и на тях самите да им беше много тежко. Тя е тяхна дъщеря, Лий. Илайза е тяхно дете. Но те проявиха твърдост. Мама… — Емили затвори очи и поклати глава. — Разплака се само веднъж, когато двете бяхме сами.

— Наследила си чувството за справедливост и добротата си от тях. Наистина са като вековни дървета. Семейство Уокър са вековни дървета с дълбоки и здрави корени.

— Съгласна съм. Зейн и Брит подадоха документи да сменят фамилното си име. Искат да се казват „Уокър“.

— Смятам, че това е правилно.

— Аз също. Но, както знаеш, Лий, приятелите и съседите също се застъпиха за нас. В противен случай не бих могла да остана в Лейквю.

— Градчето е прекрасно, Емили.

— Така е.

Безкрайно признателна беше за възможността да се любува на езерото и хълмовете и да знае, че хората в града са добри.

— Семейство Картър ни оказаха незаменима помощ. Децата се нуждаеха от подкрепата им. Аз също. Те бяха до нас през цялото време. Ти също, Лий. — Тя постави ръка върху неговата. — Най-вече ти. Кълна се, нямам представа какво бихме правили без теб. И се радвам, че не се наложи да разбера. — Усмихна се и се обърна с лице към него. — А сега ти ми кажи какво те тревожи, за да мога да ти се отблагодаря поне малко.

— Добре. Имах среща с началника на полицията Бост. Всъщност се срещнахме няколко пъти, но днес се видяхме отново след обявяването на присъдата. Бяхме аз, Бост и още няколко души.

Усмивката й посърна.

— Нали каза, че не е свързано с Греъм.

— Не е, но може да се каже, че има косвена връзка. Бост ще си върне значката.

— Моля?

— Подава оставка — обясни Лий. — Искаше да приключи този случай и след края на учебната година със семейството му ще се преместят в Уилмингтън. Това е най-добрият вариант за него.

Емили се залюля на стола, сякаш кимна с цяло тяло.

— Според мен е взел правилното решение. Трудно ми е да му простя. Вярно, извини се лично на Зейн и на нас, но не мога да се отърся от възмущението. Смятам, че е по-добре Зейн да не го вижда непрекъснато из града.

— Постът му ще се оваканти. И го предложиха на мен.

— На теб ли? — Емили се завъртя към него и се усмихна широко. — Каква изненада в този пролетен ден. Много бих се радвала да си наблизо, но за теб това е сериозна промяна. Ти си следовател, занимаваш се с тежки престъпления. Наистина ли искаш да си началник на полицията в малко градче?

— Зависи. — Лий се покашля и се размърда на стола. — Градът и жителите му ми харесват. Както вече казах, прекрасно място е. Може би съм готов за промяна. Но не искам да те притискам.

— Мен ли?

— Просто… — Той отпи голяма глътка бира за кураж. — Помислих по въпроса и смятам, че така ще е най-добре. Само да не стане неловко.

Емили никога не го беше виждала толкова нервен.

— Не те разбирам.

— Защото аз не се изразявам правилно. Да започнем отначало. Искаш ли да вечеряш с мен?

— Разбира се. Само че трябва да изтичам до супермаркета… — Емили замлъкна, когато видя изражението му. — О, имаш предвид да излезем на среща ли? Каниш ме на среща. Трябва да оставя бирата.

Тя остави бутилката, стана от стола и отиде до края на верандата.

— Нямах предвид… може да излезем четиримата.

Емили се обърна и видя, че Лий не просто е нервен, а направо умира от срам. Колко сладко.

— Точно това имаше предвид, а в момента аз обработвам информацията, както би се изразила Брит. Само след няколко седмици ще стане една година, откакто с Брит те срещнахме пред полицейското управление, а ти никога не се опита да ме свалиш. Не даде никакъв знак.

— Разбира се. Не исках да проваля следствието, съдебния процес или да загубя доверието ви, като почна да те свалям.

— Но ти се е искало.

— Ами… — Лий отново отпи от бирата. — Ами да. Не съм сляп, глух или бавноразвиващ се. Ти си красива и умна жена. Ти си най-силната жена, която съм срещал, а отгоре на всичко имаш най-доброто сърце на света.

Емили се облегна на една от колоните и усети как празната дупка в душата й, с която се беше примирила, започва да се изпълва с приятни трепети и емоции.

— Не забелязах подобни знаци, инспектор Лий Келър, нито веднъж.

— Имаше си достатъчно грижи. А и на децата не им трябваше някой да сваля леля им в момент, в който се нуждаеха от стабилност.

— Безкрайно съм ти задължена.

Лий остави бутилката с бира малко по-рязко, отколкото възнамеряваше, и се изправи.

— Точно това не желая. Не искам да ми даваш шанс само защото се чувстваш задължена. Няма да се примиря с подобен компромис, ти също не бива.

— Напълно си прав.

— Сприятелихме се и това е достатъчно. Ако не желаеш отношенията ни…

Емили го хвана за вратовръзката, придърпа го към себе си и му затвори устата с целувка.

Прекрасно е, помисли си тя. Господи, прекрасно е.

С усмивка пусна вратовръзката и вдигна ръка към лицето му.

— Ти си следовател. Според професионалната ти оценка, колко силен е интересът ми?

— Изглежда доста сериозен.

Емили се разсмя и го прегърна.

— Мислила съм за връзка с теб. Но си казвах да не прибързвам, само защото си прекрасен човек. Затова не ти дадох знак.

Лий я притисна в колоната, за да я целуне отново, да се наслади на цитрусовото й ухание и мекото й тяло.

— Значи си съгласна да вечеряш с мен?

— Тази вечер аз ще сготвя и ще вечеряме тук. Присъствието ти ще се отрази добре на децата, когато им кажем за Греъм. Но в събота ще излезем на истинска среща.

— Дадено. — Той затвори очи и я притисна към себе си. — Страхувах се, че ще си хванеш друг, докато процесът свърши.

— Аз също се опасявах за теб. — Емили се отдръпна и отново го хвана за вратовръзката. — Ела с мен.

— Моля? Сега ли? — попита несигурно той, когато тя го поведе към вратата.

— Децата няма да се приберат скоро. Вместо да ходим до магазина, ще си приготвим нещо с каквото има в килера. Време е, инспектор Лий Келър, и двамата да покажем ясно интереса си.

— Можеш да ме наричаш „Началник Келър“ — каза й той, докато се качваха по стълбите към втория етаж. — Смятам да приема поста.

 

 

Келър не само прие поста, но през юни се премести в къщата на езерото. След няколко месеца, на фона на пламтящата есенна планина и блещукащото на слънцето езеро, двамата се ожениха.

 

 

Зейн започна последната си година в гимназията в Лейквю с фамилия Уокър. Промяната не заличи годините мъчения, но го караше да се чувства по-добре.

Имаше добри оценки, подреждаше редовно стаята си — и по навик, и от страх, който нямаше да го напусне дълги години. Виждаше се с Майк, тренираше с Дейв, заяждаше се със сестра си. Вършеше домакинските си задължения, помагаше със семейния бизнес, мислеше за момичета.

Посещаваше психолог.

Понякога се будеше, облян от студена пот, ставаше и отиваше до прозореца. И си напомняше от коя страна на езерото живее вече. Спомняше си, че тук няма кой да се втурне в стаята му и да го налага с юмруци.

Всичко това беше приключило.

Заедно с най-съкровената му мечта.

Зейн Уокър никога нямаше да стане професионален бейзболист. Нямаше да го търсят скаути. Можеше да играе в местни аматьорски отбори, ако искаше, но ръката му вече не беше бърза като ракета и никога нямаше да се възстанови.

През онази нощ, когато падна по стълбите, счупи не само лакътя си, но и изгуби най-голямата си мечта.

Не се предаде веднага. Претърпя операция, възстанови се, ходи на физиотерапия. Когато доктор Маршал му разреши, започна отново да вдига тежести.

Натрупа мускулна маса, но не успя да постигне обхвата на движение отпреди. Не беше достатъчно, за да играе в професионалната лига. Трябваше да се примири, че няма да е достатъчно и за колежанското първенство.

Откакто се помнеше, единственото, което беше искал, което обичаше и в което се представяше отлично, беше бейзболът. А сега шансовете му да играе се изпариха яко дим.

Веднъж дори се разплака по време на сеанса с психолога — голям срам. Но доктор Демар изглежда го разбра. Никой не очакваше от него просто да преодолее разочарованието и да продължи постарому. Имаше право да е тъжен и гневен.

Вече без друго изпитваше тези две емоции, не му трябваше чуждото позволение. Но имаше близки, които го подкрепят. Помагаше му, че Емили не му натяква да спре да се цупи и сърди. Дейв му позволяваше да си изкара яда във фитнеса. А Лий — кой да предположи, че двамата с Емили ще се съберат — се интересуваше от бейзбол почти толкова, колкото и Зейн, обичаше да обсъжда резултати и стратегии и имаше доста точна ръка. В Ашвил беше играл в отбора на полицията.

Зейн започна да преодолява малко по малко разочарованието, макар че често лягаше на леглото с топка в ръка и потриваше шевовете й. Знаеше, че се нуждае от нов план, но му беше трудно да види отвъд разбитите мечти. Все пак трябваше да обмисли вариантите, защото съвсем скоро предстоеше да постъпи в колеж.

Преди колежът символизираше свобода, но сега се простираше като мъгляв и облачен път, забулен в сенки и изпълнен с опасности.

Изключено бе да учи медицина. Макар да се възхищаваше на Дейв и работата му като парамедик, не искаше да има нищо общо с медицината. Добрите му оценки щяха да му помогнат да го приемат в добър университет. Може би старанието му в училище се дължеше отчасти на страха, но отличният успех помагаше. Когато се замислеше, установяваше, че любимите му предмети са литература и история. Но какво можеше да прави с тях?

Не искаше да бъде учител. Отврат! Пишеше добри съчинения, но не му се ставаше и писател. Може би военна академия? В никакъв случай. Вече беше преживял достатъчно строева подготовка, заповеди и унижения.

Палецът и показалецът му поглаждаха шева на топката и галеха бавно покрития с восък червен конец.

Може би щеше да му хареса да е полицай като Лий. Лий беше готин, а на Зейн би му било изключително приятно да пъха лоши хора зад решетките. Ако не беше Лий, Греъм можеше и да не се озове в затвора. Зейн искаше да вкарва хора като Греъм на топло.

Тъй че… защо не?

Започна да чете книги по право и се запозна с начина на работа на правосъдната система. Все пак имаше и личен опит в това отношение. Колкото повече четеше и размишляваше, излегнат върху леглото и потриващ шевовете на бейзболната топка, толкова по-ясно започваше да вижда възможен път пред себе си — при това не изпълнен с опасности и обгърнат от сенки.

Не просто път, а цел.

Прекарваше много време в размишления кой е най-добрият начин да поеме по този път, да постигне целта. Искаше да отбележи всички завои, отклонения и потенциални премеждия, които може да срещне, преди да сподели на глас плановете си.

Изречеше ли на глас каква е целта му, щеше да я превърне в реалност. Засега просто гледаше с лъч надежда — не мечтаеше, вече не смееше да има големи мечти. Но ако и тази надежда угаснеше, нямаше представа какво ще прави.

Накрая реши все пак да сподели. Събра цялата си смелост и слезе на долния етаж. Брит имаше някакви извънкласни занимания и Лий щеше да мине да я вземе след като смяната му приключеше. Тъй че засега вкъщи бяха само двамата с Емили, а именно на нея искаше да съобщи най-напред.

На печката нещо къкреше. Ухаеше приятно в студената дъждовна вечер и създаваше уют в кухнята. Топлината от котлона изпълваше стаята, а дъждът барабанеше по покрива. Емили седеше на масата с лаптопа си.

Изглеждаше щастлива, сякаш грееше. Вероятно причината беше Лий, двамата си пасваха идеално. Зейн не знаеше какво точно да мисли за връзката им. Родителите му също си пасваха — като остри, нащърбени лъскави парчета, криещи под повърхността си груба сила и мрак. Но леля му и Лий? Те си пасваха страхотно и с лекота, сякаш цялото домакинство приличаше на яхнията върху котлона. Излъчваше уют.

Задължен беше и на двамата до края на живота си.

Емили вдигна сияещи от щастие очи, когато Зейн влезе. Макар да му хвърли лъчезарна усмивка, той забеляза руменината по бузите й, докато затваряше лаптопа. Познаваше добре това смущение. Криеше някаква тайна.

— Хей, как си?

— Добре. Манджата мирише превъзходно.

— Пилешка яхния. Ще направя и пелмени за гарнитура. Много ми се ядеше и реших да я сготвя.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Засега не, но може да ми помогнеш после с пелмените. Нещо те тревожи. Хайде, седни и ми разкажи.

Зейн знаеше, че Емили се интересува искрено и търпеливо ще го изслуша. Въпреки това го полазиха нервни тръпки.

— Добре. Ето за какво става въпрос. — Той седна, размърда се на стола и забрави речта, която беше подготвил. — Мислех за висшето си образование.

По лицето й облекчение ли се изписа? Пълна подкрепа ли усети, когато тя постави ръка върху неговата?

— Това е чудесно, Зейн. И какво ти се върти в главата?

— Успехът ми е добър.

— Не просто добър, а отличен. — Когато той се поколеба, Емили отново стисна ръката му окуражително. — Нека си говорим честно. Наясно съм колко ти е трудно, че вече не можеш да постигнеш мечтата си да играеш професионално бейзбол. Докторите казаха, че можеш да се пробваш в колежанската лига, тъй че…

— И там ще бъда второразреден играч.

— Зейн, не говори така.

— Никога няма да бъда достатъчно добър, това е факт. А не бих могъл да се примиря, ако не съм на нужното ниво.

Не можеше да й опише колко го боли само при мисълта.

— Трябва да приема това. Обмислял съм други занимания. Знаеш ли, че те искаха да стана лекар?

— Вече няма никакво значение какво са искали те. Важното е какво искаш ти. И каквото и да решиш, Зейн, аз ще те подкрепя.

— Не искам да ставам лекар. Мислил съм за други професии, но нищо не ме грабва.

— Не е нужно да решаваш веднага. В колежа можеш да изпробваш различни неща и да видиш какво ще ти хареса.

— Но аз вече реших. Искам… искам да уча право. Първо трябва да взема бакалавърска степен, което отнема от две и половина до четири години, а след това искам да уча право, което продължава още три години.

Емили отстъпи назад, погледна го и попита предпазливо:

— Искаш да учиш право, за да станеш адвокат ли?

— Да. — И сега след като го изрече, вече беше истина. — Искам да опитам. Английски език и история са предметите, в които съм най-добър, а те са чудесна основа за правото. Изкарах курса по политология и се справих добре. Университетът на Вирджиния в Шарлотсвил е само на около петстотин километра от тук и бих могъл да се прибирам за празниците. Университетът е добър и ще ми даде добра основа. Ако ме приемат.

— Обмислил си всичко — промълви Емили.

— Исках да си съставя план.

— Най-напред. — Тя посочи очите си с пръст. — Погледни ме и ми кажи дали наистина това искаш. Сигурен ли си?

Боже, Зейн я обичаше много, защото знаеше, че леля му се интересува искрено какви са желанията му.

— Да. Най-малкото искам да опитам. Искам да стана прокурор. Мислех дали да не стана полицай, но не е за мен. Имам усещането, че правото е правилният избор.

— Зейн, това е чудесно. — Тъй като я гледаше в очите, той зърна сълзите в тях. — Ще се справиш отлично. Ще станеш адвокат. Също като дядо ми. Той работеше тук, в Лейквю.

— Да, сега си спомням. Има много стипендии, за които мога да кандидатствам, а освен това ще си намеря почасова работа и ще започна да спестявам. Отпускат се и заеми за студенти. Мога да работя, докато следвам. Възможно е да ми отнеме няколко години, докато издържа изпита за правоспособност. Различни адвокатски кантори и съдии взимат на работа стажанти, а ако изкарам някои от курсовете и програмите през лятото, бих могъл да завърша година по-рано. Въпреки това…

— Почакай малко. — Емили се приведе към него и отметна от челото косата му. Тъмнокафяви къдрици като нейните се спускаха до яката на ризата му и около бузите. — Нима си останал с впечатлението, че сам трябва да плащаш таксите за колежа?

— Те няма да ми прехвърлят спестовната сметка за следването ми, а и не искам парите им, дори да можех да ги получа. Просто не мога да приема пари от тях.

Емили се облегна назад и скръсти ръце.

— И от мен ли не искаш помощ?

— Ти ми помагаш всеки божи ден.

Емили го погали по бузите.

— Не се тревожи за подобни неща. Баба ти и дядо ти вече са решили, че ще платят колежанските такси и за теб, и за Брит. — Тя вдигна пръст, за да спре възражението му. — Така постъпват членовете на едно семейство. Не ти казахме, защото не искахме да те притискаме, в случай че решиш да не продължиш образованието си или да кандидатстваш година по-късно, или пък да постъпиш в професионална школа. Но след като вече си решил какво искаш да учиш, ще им се обадиш и ще им благодариш. Още сега. — Тя отново се облегна назад. — Това не означава, че не можеш да работиш и да покриваш част от разходите си. Хубаво е да поемеш отговорност. Можеш да работиш при мен през лятото, но можеш да потърсиш и друга работа. Стига това да не повлияе върху успеха ти в училище.

— Възможно е да минат седем години докато се дипломирам. Би струвало…

Емили вдигна показалец пред устните му.

— Стига. Баба ти и дядо ти правят този щедър жест, защото те обичат, не го забравяй. Не само могат да си го позволят, но и искрено искат да ти помогнат. Трябва да им позволиш да го направят. — Тогава изведнъж се разсмя. — Зейн Уокър, адвокат. Звучи страхотно! — Придърпа го към себе си и го прегърна. — Да направим пелмените.

Емили стана енергично от стола, но залитна, хвана се за шкафа пребледняла и се олюля.

Зейн скочи да й помогне.

— Седни. Добре ли си? Какво стана, Емили?

— Добре съм, добре съм. Просто станах прекалено рязко. Боже.

Тя седна и наведе глава между коленете си.

— Не си добре. — Зейн я потупа по гърба и изтича да й донесе чаша вода. — Сигурно се разболяваш. Ще се обадя на Лий.

— Не съм болна — отвърна тя приглушено. — След малко ще ми мине.

Зейн остави чашата и я погали по гърба и главата.

— Все пак ще се обадя на Лий.

— Той вече знае.

Зейн се стъписа и понечи да клекне до нея, но тя се изправи бавно. Вече не беше толкова бледа — слава богу. Тя си пое дълбоко въздух два пъти и отпи глътка вода.

— Вече съм по-добре. Сега, след като ти ми сподели плановете си, е време и аз да ти споделя нещо.

Зейн се приготви за страшната новина, когато Емили отвори лаптопа и обърна екрана към него.

— Девет седмици… Бременна ли си?

Емили се разсмя, когато погледът му автоматично се насочи към корема й.

— Още не ми личи. Но вече едва си закопчавам панталоните.

— Бременна си. — Все още не можеше напълно да осмисли случващото се.

— Смятахме да изчакаме още една-две седмици преди да ви кажем, но ти ме хвана. Разбрах около месец преди сватбата. Изненада! — Тя отново се разсмя звънко. — Възнамерявахме да имаме деца, но не очаквахме, че ще стане толкова бързо.

— Изглеждаш много щастлива.

— Шегуваш ли се? На седмото небе съм! Трудно ми беше да крия от вас. Искам да кажа на всички — на приятели, съседи и напълно непознати. Но искахме да дадем на теб и Брит достатъчно време да свикнете тук. А и искахме да сме сигурни, че с него всичко е наред. — Тя постави длан върху корема си. — Понякога ми се завива свят, напълно нормално е. Нямам сутрешно гадене, което е прекрасно. Какво мислиш по въпроса?

Наложи се самият Зейн да седне.

— С Брит можем да помагаме повече с домакинските задачи и с бунгалата. А ти можеш просто да ми покажеш как се правят пелмени, няма нужда да се претоварваш. Почини си. Щом си бременна, значи ще си имам братовчедче.

— Нормално е и това, че се просълзявам често — обясни Емили, когато от очите й рукнаха сълзи. — Сутринта се разплаках, когато Лий каза, че ще вземе Брит от репетицията.

— Личи си, че много го обичаш.

— Да, така е.

— Лий и Дейв са най-добрите мъже, които познавам.

— Ето, пак се разциврих. — Този път тя извади от джоба си носна кърпа. — Искаш ли преди да се заемем с пелмените, да се обадим на баба ти и дядо ти? Ще им съобщим две добри новини — твоята и моята. Иска ми се да се наплача на воля преди да ти покажа как правим пелмените в нашата къща.

— Звучи чудесно. — Зейн се усмихна до уши. — Емили, много се радвам.

 

 

През пролетта Емили роди здраво момченце с тъмна коса и мощен бял дроб, с който би се гордял и самият Павароти. Кръстиха го Гейбриъл.

 

 

През същата забързана и китна пролет Зейн отиде на бала с красива блондинка на име Орхидея — любовта им с Ашли беше изтляла — и за пръв път прави секс.

Реши, че сексът е също толкова хубаво нещо, колкото и бейзболът.

Брит изигра ролята на Ризо в постановката „Брилянтин“ и за кратко се влюби лудо във висок десетокласник, който разби сърцето й за пръв път.

Зейн получи писмо, че е приет в Университета на Вирджиния и въздъхна от облекчение. Завърши гимназия и церемонията по дипломирането му приличаше на въртележка от раздели и нови възможности — точно както и трябваше. Майк чакаше своя ред да мине по подиума. Дейв вдигна победоносно юмрук, за да поздрави Зейн. Баба му и дядо му го гледаха с насълзени очи. Сестра му седеше с широка усмивка на лице. Лий държеше бебето, за да може Емили да стане на крака и да ръкопляска.

Неговият свят. Истинската основа на живота му. Върху нея трябваше да изгради нещо значимо.