Нора Робъртс
Подводни течения (11)

11.

Зейн успя да ускори сделката за къщата на Дарби с цяла седмица, но въпреки това нямаше да може да се нанесе веднага. Премести се в друго бунгало, за да освободи своето за клиенти, докато влезе във владение на къщата.

С помощта на Хали, която работеше два дни седмично, докато изтечеше предизвестието й за напускане в хотела, и Гейб, който им помагаше в събота и неделя и след училище през седмицата — след тренировките и бейзболните мачове — приключиха с още три бунгала преди да получи ключовете за новия си дом.

Тъй като в момента всички бунгала бяха заети, тя прехвърли екипа си — имаше цял екип! — да работи по рецепцията, където искаше да се развихри още малко. Планът й налагаше използването на новото багерче и изнасянето на много пръст, но успя да създаде, по свое мнение, чудесен алпинеум.

— Прилича на пощенска картичка, шефе — каза Хали.

— След няколко седмици ще стане още по-хубаво. Утре трябва да сме приключили тук. След това е най-добре да се заемем с осмо бунгало, резервирано е чак за следващия уикенд. Първо ще направим пътеката, за да не режем камъни и да вдигаме шум, когато пристигнат гостите. Ще изчакаме с боядисването, но е добре да засадим поне храстите преди това. После се заемаме с къщата на Емили и ще се връщаме при бунгалата, които се освободят, било то и само за ден-два.

— Тази жена ни скъсва от работа. — Рой насипваше пръст около корените на едно дръвче. — Ще ми се да не я харесвах толкова.

— Май ти се ще да не беше толкова добър в работата си, Рой — отвърна закачливо Дарби.

— Наистина съм много добър. Открай време харесвам цветята и други разни треволяци, но сега направо ги сънувам. А какво стана миналата неделя? Майка ми ме помоли да й насадя някое хубаво цвете. Не мога да се отърва.

Колкото и да се оплакваше, Дарби виждаше по изражението му, че изпитва удоволствие от работата.

Няколко часа по-късно, след като насипваха с пясък, полагаха плочи и копаха дупки, тя изкачи стръмната уличка с пикапа си и паркира пред малката си къщичка.

Онова, което видя след като слезе и пообиколи оттук-оттам, беше истински потенциал. Трябваше да почисти и изравни земята, да издигне оранжерия и други постройки и да направи разсадник. Изглед към планината, потъваща в тишина с падането на мрака, гората, обгърната в сенки. А в края на двора се виждаше късче от езерото далеч долу.

Представи си ниските каменни зидове, които ще издигне, работилницата и оранжерията, павираната алея към къщата, цветовете, които ще добави с цъфтящите храсти, с цветните лехи, каменните саксии. Имаше предостатъчно време, за да планира и засади мечтаната градина. Защото стоеше на собствената си земя пред собствената си къща. Запъти се с танцова стъпка към пикапа, за да вземе покупките.

След два курса тръгна да обикаля първия етаж. Възнамеряваше да обзаведе дневната уютно — когато си купеше мебели, разбира се. А малката тоалетна под стълбището щеше да превърне от безлична и стерилна, в симпатична и кокетна.

Кухнята… е, не беше кой знае каква готвачка, затова старите уреди щяха да й свършат работа. Но можеше да боядиса шкафовете в свежи цветове и да намери сладка масичка — дори сама да си я направи — и няколко стола.

По шкафовете нямаше много пространство, а отровножълтите плотове трябваше непременно да бъдат сменени. Тапетите — експлозия от жълти и оранжеви маргаритки — трябваше да свали при първа възможност.

Но многобройните прозорци къпеха стаите в светлина и разкриваха хубави гледки, а тъй като нямаше съседи наблизо, дори не се нуждаеше от пердета.

От кухненската врата се излизаше в обширен заден двор, където земята беше сравнително равна. Идеално място за зеленчукова градина. Не беше задължително да е готвачка, за да гледа градина. Върху къщата не падаше сянка и можеше да сложи резервоар за слънчева вода.

Моята къща, помисли си доволно. Можеше да прави с нея каквото си поиска.

Качи се на втория етаж. Две малки спални и една баня. Избра си стаята, гледаща към предния двор, а втората реши да превърне в кабинет. Вътре вече беше сложила бюро, компютър, офис стол, два стола за евентуални клиенти и малабарски кестен в саксия на яркочервено и синьо райе.

За неин голям късмет тук нямаше тапети, които да сваля, и реши да боядиса стените в меко синьо като повърхността на езерото.

Банята? Там за съжаление имаше тапети на всички стени. Този път на рибки с огромни изцъклени очи. Предишните собственици бяха оставили завесата на ваната. И тя беше на рибки. Гледката беше направо зловеща.

Когато й останеше време, щеше да ги махне, но засега трябваше да се примири с този своеобразен аквариум, както и с невзрачната лющеща се тоалетка, умивалника с размери на кофа и тоалетната, която се клатеше, щом седнеше на нея.

Но е по-добре отколкото навън на палатка, каза си тя на път за спалнята.

Там имаше легло, тоест нов дюшек и пружина, както и красиви нови чаршафи и възглавници. През прозореца се разкриваше спираща дъха гледка.

Трябваше й само време да стигне до мебелен магазин и да си набави всичко останало. За да се отърве от тапетите обаче, щяха да са нужни доста време и сериозни усилия. В тази стая те бяха на червени и златисти ромбовидни шарки. Вероятно беше въпрос на вкус и някои хора ги намираха за стилни, но за нея бяха по-грозни и от рибите.

Изкъпа се и отми мръсотията, натрупала се през деня, облече памучния панталон и тениската, с които спеше. В кухнята пъхна замразена пица във фурната.

Замразената пица и пуканките за микровълнова представляваха неизменна част от менюто й. Занесе пицата и чаша вино в кабинета и пусна музика — силно. Прекара приятна вечер в работа по чертежите за къщата и озеленителния център.

 

 

Докато Дарби хапваше пица, Зейн седеше на висок стол в бара на ресторант „Гранди“. Ашли не се шегуваше, когато каза, че предлагат множество местни марки бира, а тълпата от местни жители и туристи създаваше достатъчно работа на персонала.

Ресторантът имаше атмосферата на хубав ирландски пъб, с мебели от тъмно лъскаво дърво, приглушена светлина и дълъг бар с десетина канелки за наливна бира пред тухлена стена с дълги рафтове, отрупани с бутилки.

Зейн още не беше влязъл в салона, но доколкото виждаше през широкия портал между двете помещения, бизнесът вървеше добре.

Тъй като промоционалната бира на вечерта беше „Хоп, Дроп, Рол“, той си поръча от нея. Дейв, до него, пиеше „Дарк Ейнджъл“.

Мъжът, който според Зейн беше спасил живота му, изглеждаше добре. Косата му започваше да се прошарва, но му отиваше. Открай време запален по фитнеса и здравословния начин на живот, сега носеше часовник с хронометър. Памучната риза, с ръкави навити до лактите, подчертаваше широките му рамене и мускулестите ръце.

Личеше си, че продължава да използва редовно домашния фитнес.

Известно време обсъждаха какви тренировки и фитнес уреди са подходящи за домашни условия. Зейн възнамеряваше, когато се премести в новия си дом, да превърне просторното мазе във фитнес зала.

С непринудеността на стари приятели се заговориха за случващото се из града.

— Предполагам, че познаваш Гранди — започна Зейн.

— Да, приятен човек е. Двамата с Ашли вложиха много труд в ресторанта.

— Личи си.

Дейв повдигна вежди.

— Да не би още да си падаш по нея?

— Господи, не. Но тя ми е слабост, защото е първото момиче, което обикнах и разби сърцето ми като тийнейджър. Радвам се, че се е омъжила за порядъчен мъж и двамата имат успешен бизнес.

— Докъде стигна с кантората?

— Скоро ще е готова. — Зейн лапна няколко фъстъка от чинийката на бара. — Както и къщата. Не мога да повярвам, че Морийн ще работи при мен. Още помня как ни прибираше от училище с Майк, правеше ни сандвичи и ни нареждаше да си изтрием краката на прага. А сега на практика върши всичката офис работа.

— Къщата опустя след като Клоуи се ожени и се премести в Аутър Банкс, а Майк си взе собствено жилище.

Двамата погледнаха към телевизора над бара, когато около тях избухнаха възгласи. Вървеше баскетболен мач от колежанското първенство.

— Морийн си търсеше работа от известно време, просто не можеше да намери нищо подходящо. И тогава ти се завърна. Радвам се, че си тук, Зейн.

— Не бях сигурен, че ще мога да го кажа искрено, но да си призная, и аз се радвам, че се прибрах.

— И си купи хубава голяма къща.

— Да ти кажа честно, когато съм тук, в центъра, или у Емили, или у Брит, понякога се питам дали съм си изгубил ума. — Озадачен от собствената си постъпка, Зейн лапна още няколко фъстъка. — Но когато се кача на хълма, се чувствам прекрасно. Имам усещането, че мястото е идеално за мен. След като стегна къщата и се нанеса, ще организирам голям купон. Тъкмо да изпробваме страхотната скара, която предишните собственици са оставили.

— Само кажи кога, и сме там.

— Знаеш ли, Майк монтира цялата техника — стереоуредбата, лампите, телевизорите, охранителната система. Мога да следя всичко от телефона си. Наложи се да ми покаже няколко пъти как да я използвам, но мисля, че вече схванах.

— Ако има нещо неясно, той ще ти помогне.

— Знам.

— А сега — Дейв отпи голяма глътка бира — ми кажи какво те мъчи.

Зейн впери поглед в чашата, след което вдигна очи към Дейв. Същото твърдо лице, същите очи, едновременно изпитателни и добронамерени.

— Следващата седмица ще разгледат молбата на Греъм за предсрочно освобождаване. Вероятно този път ще го пуснат. Бих могъл да обжалвам пред комисията, но това само ще отложи за малко неизбежното.

— Зейн, ако се наложи, отново бих свидетелствал срещу него. Същото биха направили и Лий, Емили и Брит.

— Знам, просто системата е такава.

И самият той дълго време беше представител именно на тази система.

— Излежал е седемнайсет години — продължи след миг. — Не е създавал проблеми, ходил е на терапията с психолог, вече шест години работи в лечебницата на затвора. Комисията ще го определи за реабилитиран. Той е точно от типа затворници, които властите освобождават, а не искам Брит да преживее още един процес. И вас не искам да подлагам на същото.

— А ти би ли издържал нов процес?

Зейн беше размишлявал по въпроса часове наред в леглото с бейзболната топка в ръка.

— Все някога ще го пуснат, няма какво да направя. Понякога е по-добре да загърбиш миналото.

— Затова ли напусна прокуратурата и се прибра?

— Отчасти — призна Зейн. — Няма да забравя и в никакъв случай няма да му простя. Но беше време да обърна нова страница.

— Добре.

— Дори да го освободят предсрочно, никак няма да му е лесно. — Зейн вдигна халбата си. — Повече няма да може да практикува медицина. Ще трябва да се подписва редовно в участъка и да се подлага на тестове за наркотици. Няма да има право да напуска щата. Може дори да му забранят да напуска Райли и да го накарат да ходи на терапия за справяне с агресията. Ще трябва да започне работа. — Зейн сви рамене. — Ще отиде да живее при Илайза. Тя има къща в тих квартал и работи почасово в луксозен бутик.

Дейв повдигна учудено вежди и Зейн отново сви рамене.

— Следях къде са и какво правят, за собствено успокоение. Във всеки случай, сега обръщам нова страница, но исках да ти кажа нещо, което никога няма да се промени. Ти си ми като баща, какъвто Греъм не беше. Лий също, но ти ми помагаш откакто се помня. Ти ме научи как да бъда мъж.

Дейв отпи глътка бира, за да овладее емоциите си.

— Думите ти означават много за мен. Особено когато ги изрича мъж, с когото много се гордея.

— Всичко, което направи за мен…

— Не започвай пак.

— Не само помощта ти през онази нощ и последвалите дни.

Имаше нужда да го каже. Също като записките в дневника му, ако го изречеше на глас, щеше да го превърне в реалност.

— Благодарен съм ти не само защото ме защити, когато си нямах никого. Не само за това. Благодаря ти за времето, което прекарвах в дома ти и в твоята компания. Ти ми показа какво е да имаш истинско семейство, истински родители, как живеят истинските съпрузи. Без теб… тормозът е като омагьосан кръг. Без твоята помощ, можех да стана като него.

— Това е невъзможно, шампионе.

— Няма как да знаем. Но вие с Морийн, Майк и Клоуи наклонихте везните в другата посока. Благодарение на вас, никога няма да стана като Греъм, а това е най-важното.

— Нека и аз ти кажа нещо. Ти никога не си бил като родителите си. Някога дори се чудех как с Брит сте толкова различни от тях. Усещах, че имаш проблеми вкъщи, но така и не прозрях на какво си подложен. Иска ми се да бях разбрал сам, но не можах. Виждах, че Греъм е арогантен кретен, а Илайза лъскава безчувствена кукла.

— Господи, много точно описание. — Зейн си пое дъх и отпи глътка бира. — Наистина е точно такава. Лъскава безчувствена кукла.

— Но вие с Брит не сте взели нищо от поведението им, както моите деца приличат на нас с Морийн. Не сте наследили навиците им. Вие сте искрени и добросърдечни, а родителите ви не притежават и капчица добрина.

Ясните, добри очи на Дейв не слизаха от лицето на Зейн.

— Аз също не забравям и не прощавам.

— Значи сме на едно мнение по този въпрос.

Дейв се усмихна.

— Така изглежда. Какво ще кажеш да си поръчаме мазен чипс със сирене и по още една бира?

— Чудесна идея.

 

 

Една дъждовна априлска сутрин Зейн се запозна с Нейтън Гранд и точно в девет часа, когато Морийн въведе него и Ашли в кабинета за уговорената среща.

Двамата му заприличаха на актьори от реклама за луксозна марка паста за зъби — руси, синеоки и красиви, мускулестият Нейтън, застанал до сияещата от бременността Ашли.

След като настани съпругата си на стола срещу бюрото, Нейтън протегна ръка към Зейн.

— Приятно ми е да се запознаем. Признавам, много се радвам, че връзката ви с Ашли не е продължила дълго.

— Нейтън Гранди! — смъмри го през смях Ашли.

— Напълно разбираемо е.

— Чух, че си идвал в ресторанта преди няколко дни. Съжалявам, че не се видяхме тогава. Явно съм си тръгнал малко преди да дойдеш. Терминът на Ашли наближава и се прибирам по-рано, за да приспивам Фиона.

— Ресторантът ви е страхотен. Много ми хареса чипса със сирене.

— Няма как да сбъркаш с чипса. Е, как ще процедираме? — попита Нейтън. — И двамата за пръв път ще правим завещание.

— Нека първо обсъдим какво искате да включите в него. — Зейн отвори бележника си на нова страница, готов да си записва.

— Основните неща, нали? — Ашли погледна към Нейтън. — Имаме къща, две коли, ресторант. Притежаваме всичко съвместно.

— Добре. Да попълним информацията за имуществото.

Той започна да им задава въпроси, стандартни и простички, доби представа за материалните им притежания и финансовото състояние. Имаха общи банкови сметки и малки суми, инвестирани тук и там. Отговаряше на техните въпроси и им предлагаше различни варианти. Постепенно двамата се отпуснаха.

— Добре, ако и двамата загинете при нападение на зомбита, как искате да бъдат разпределени активите ви?

— Искаме да оставим всичко на децата. — Бързият отговор на Нейтън подсказваше, че с Ашли са обсъждали въпроса. — Но дъщеря ни е още бебе, а синът ни още не се е родил.

— Може да направим попечителски фонд и вие да решите кой да се разпорежда с него и как да се отпускат средствата за текущите нужди на децата, за образованието им, на каква възраст искате парите да преминат в техни ръце. Дали това да стане наведнъж или постепенно.

— Може ли настойниците им да се разпореждат с фонда?

— От вас зависи.

Двамата отново се спогледаха и Зейн разбра, че вече са решили. Ашли хвана Нейтън за ръка.

— Решихме да посочим за настойници моите родители. Искаме децата ни да израснат в Лейквю, а и Фиона обича баба си и дядо си, познава ги и им вярва. Те ще се грижат добре за децата ни.

— Трябва да си запиша техните данни. Пълни имена, адрес.

Докато му диктуваше, Ашли направи гримаса и притисна ръка върху корема си.

— Нейтън, май бебето иска да излезе.

— Успокой се, Аш. — Той я потупа спокойно по ръката. — Има още десет дни до термина.

— Бебето не е съгласно. Явно иска да излезе днес.

— Моля? — Зейн изпусна химикалката. — Сега ли ще раждаш? Ще повикам Морийн.

— Не, не. — Ашли му махна с ръка да седне. — Контракциите са леки и тази е едва третата. През около дванайсет минути са. Имаме време.

Въпреки това Нейтън стана и извади телефона си.

— За всеки случай ще се обадя на акушерката, за да й кажа къде сме. Извинете ме за минутка.

— Имаш акушерка? — попита Зейн, когато Нейтън излезе.

— Да, тук, в местната клиника. — Спокойна като пролетна утрин, Ашли се усмихна и поглади корема си. — Страхотна е. Добре съм, Зейн. Заведох Фиона при майка ми, а клиниката е на пет минути от тук. Раждала съм и преди. Какво още трябва да обсъдим?

— Малко се смутих.

Тя отново се усмихна.

— Спомена за образованието. Родителите ми откриха спестовна сметка за колежа на Фиона и искат да открият сметка и за бебето. Имам им пълно доверие, че ще се погрижат за децата, за парите, за всичко. Искаме просто да оформим документите, за да не се тревожим по този въпрос занапред.

— Да, много разумно от твоя страна… Ужасно си спокойна.

Красивите сини очи на Ашли заискряха.

— Относно евентуално нападение на зомбита ли?

— Не, за… — Той посочи корема й. — За раждането.

— След няколко часа вече няма да съм спокойна, затова няма смисъл да се тревожа предварително. — Тя погледна към вратата, когато Нейтън се върна.

— Санди е в готовност. Обадих се и на майка ти. Тя ще се обади на бащата ти и другите роднини и са готови да доведат Фиона в клиниката, щом им кажем. — Той седна до жена си и погали корема й. — Съобщих в ресторанта, че ще съм зает и няма да мога да отида на работа.

Сега Нейтън се усмихна на Зейн, все едно нямаше опасност бебето да се роди всеки момент.

— Докъде стигнахте?

Отне им още половин час — и още три контракции, от които Зейн изпадна в паника.

На раздяла Морийн ги прегърна и им пожела късмет, когато Зейн ги изпрати до вратата.

— Трябва да седна — каза той и се стовари на един от столовете в приемната. — Първата ми истинска приятелка започна да ражда в кабинета ми.

— Още не е започнала да ражда.

— Не мога да повярвам, че ще ходи пеша до клиниката.

— Дъждът спря, а и е добре да се разхожда. Знаеш ли какво още би било добре? Нейният приятел адвокат да купи цветя в обедната почивка и да ги занесе в клиниката преди да се прибере довечера.

— Да, ще й занеса цветя. Просто е малко странно. Тя е първото момиче, което… — Зейн замлъкна, когато Морийн го изгледа с присвити очи. — Не, не е това. Ние никога не сме… Да кажем, че просто е странно. — Той остави бележника на бюрото й. — Искат стандартно завещание. Направи чернова и ми я изпрати, ако обичаш. Ако не успееш да разчетеш записките ми, ми кажи.

— Имаш много красив почерк за адвокат. След двайсетина минути ще пристигне Мона Карлсън. Пак иска да се развежда, но този път май е сериозно. За единайсет и половина съм записала Грант Файстър, хванали го да кара пиян. Следобед имаш само двама клиенти, но като за първа работна седмица е напълно достатъчно.

Телефонът на бюрото й иззвъня.

— А, май ще се сдобиеш с нов клиент. — След това вдигна слушалката и каза: — Кантората на адвокат Зейн Уокър.

 

 

Зейн купи цветя и ги остави в клиниката към три часа следобед. Приветливата жена на регистратурата предложи да провери дали Ашли може да го приеме.

Зейн я помоли просто да предаде букета.

Тъй като нямаше други клиенти до края на работния ден, отиде до дома на Емили, за да й занесе документи, които тя го беше помолила да попълни. Завари я да стои пред къщата, стиснала нервно ръце, докато наблюдаваше как Дарби копае канавка с малкото си багерче. Рой и Хали засаждаха някакво дърво в другия край на предния двор, през който сега се виеше пътека от камъни чак до верандата, където Гейб и Броуди пък окачваха люлка с цвят на люти чушки.

Зейн паркира колата и тъй като Емили изглеждаше така, сякаш щеше да повърне или да избяга с писъци, отиде право при нея.

Тя го сграбчи за ръцете с трескав поглед.

— В какво се забърках?

— Нямам представа. Какво става?

— Тя копае канавка. В двора. За напояване или пръскачки или нещо подобно. Някаква система за напояване на храсталак.

— Като в Монти Пайтън?

— Божичко, наистина е като скеч на Монти Пайтън. Заяви, че дворът ще искри от цветове пролет и есен, ще има зеленина през цялата година, ще се поддържа лесно и всеки може да се грижи за растенията.

— Ако не искаш да…

— Не ме разбра. — Емили поклати отчаяно глава. — Щом Дарби започне да обяснява, аз само кимам, защото всичко ми звучи прекрасно. Трябваше да помисля по-дълго. Но тя се захвана за работа и сега ме е страх. Виж какъв цвят само е люлката.

— Видях. Люта чушка ли се води?

— Господи, наистина така се казва! Сама го избрах. Представяш ли си? — Без да пуска ръката му, Емили обърна глава и изгледа Дарби с присвити очи. — Не мога да повярвам, че сама избрах този цвят. Струва ми се, че Дарби има способността да промива мозъци. Не се шегувам.

— Поеми си въздух, Ем. — Зейн я прегърна, за да я успокои. — Едно ще ти кажа. Пътеката изглежда страхотно.

Емили сведе поглед надолу.

— Наистина изглежда прекрасно. Дарби е гениална. Виждам резултатите във всяко готово бунгало, но…

— Дишай дълбоко. Знаеш ли какво? Люлката ми харесва.

Емили издиша шумно.

— По дяволите, на мен също. Някак си тя винаги се оказва права. Но да оставим моята лудост. Как върви при теб?

— Добре. Вече имам няколко клиенти. Морийн е идеална за длъжността си и имам няколко кандидати за стаж през лятото. Ако избера кандидатката, която за момента е най-подходяща, ще бъда изцяло заобиколен от жени. А, като стана въпрос за жени, Ашли ражда.

— В момента ли?

— Да. Контракциите започнаха в кабинета ми. Много странно беше.

Емили отпусна глава на рамото му.

— Странен ден, а?

— Може да се каже.

Телефонът й избръмча и след като погледна екрана, тя целуна Зейн по бузата.

— Налага се да отида до рецепцията.

— И аз трябва да се прибирам. Имам работа вкъщи.

— Заповядай на вечеря утре, когато съм по-спокойна.

— С удоволствие.

Той се отправи към верандата, за да поздрави братовчедите, когато Дарби спря багера и скочи от него. Зейн тръгна към нея и разгледа изкопа.

— Разбрах, че ще садиш храсталак?

— Рицарите, които казват „Ни“, трябва да бъдат умилостивени.

Зейн не сдържа усмивката си.

— И аз така съм чувал.

Дарби свали шапката си и избърса чело.

Какъв точно цвят беше косата й? Не беше кафява, но не беше и червена. На слънце изглеждаше по-скоро червена, отколкото кафява, а на сянка — обратното.

— Точно с теб исках да говоря — каза тя, докато си слагаше обратно шапката.

— Адвокат ли ти трябва?

— В момента не, но проучвам потенциални клиенти. Какво ще кажеш да дойда да огледам новата ти къща?

Зейн изпита малко от паниката на Емили.

— Изглеждаш ми доста заета.

Дарби сви рамене и нахлузи работни ръкавици.

— Трябва да мислиш в перспектива. Имам идеи, но искам да огледам терена, след като вече си се нанесъл. Мога да намина след час-два.

Тя се отправи към пикапа и извика екипа си. Зейн поговори за минутка с братовчедите си, преди те да отидат да разтоварят дълги черни маркучи и някакви черни пластмасови неща.

Реши да тръгне преди Дарби да му хвърли чифт ръкавици и да го впрегне на работа.

Докато караше към къщи, си каза, че без друго иска малко да разкраси двора. Но понеже беше човек с твърд характер, нямаше да й позволи да копае канавки и да сади храсталаци.

Най-много някое дръвче. Приятно би било да има сянка на двора и да гледа как дървото расте с всяка изминала година. Би могъл дори да окачи хамак за ленивите неделни следобеди. Или пък две дървета с хамак, опънат между тях.

Реши, че ще й позволи да насади едно дърво, най-много две. Може би и един-два храста, но в никакъв случай повече.

Нямаше да й позволи да превърне двора му в джунгла.