Нора Робъртс
Подводни течения (3)

3.

Зейн изпълняваше всички нареждания. Болката намаля, синините избледняха. Никой в ски курорта не се усъмни в историята на доктор Бигълоу за злополуката с колелото, нито в заръката му Зейн да си стои в стаята по време на престоя им. А в Лейквю никой не се усъмни в историята на доктор Бигълоу за злополуката на пистата.

Всъщност Емили се усъмни, защото й се стори странно, че са позволили на Зейн да кара ски преди да се е излекувал окончателно от грипа, но това не промени нищо.

Животът продължаваше.

Поуката, която Зейн си извади, беше, че трябва да е изключително внимателен.

Чистеше и подреждаше стаята си без да му се напомня, вършеше домашните си задължения безропотно. Залягаше над учебниците, но от страх, а не защото му беше интересно. Понижеше ли се успехът му, щеше да получи наказание и да се сбогува завинаги с бейзбола. А бейзболът се превърна в единствената му мечта, като изключим плановете му за бягство.

Вземеха ли го в професионален отбор, щеше да се махне от Лейквю и повече да не се връща.

Всички се правеха, че на 23 декември не се е случило нищо. Всички обитатели на къщата в Лейквю Терас живееха с тази лъжа. Зейн премина успешно през всички изпитания, заложени от баща му — достатъчно умен беше, за да осъзнава, че той го проверява. Понякога го блъскаше силно или му удряше шамари без причина и по лицето му се изписваше задоволство, когато момчето свеждаше очи и не продумваше.

Вечер, в тихата си стая, записваше истината.

12 януари. Греъм ме блъсна в стената. Заяви, че съм се мусил по време на вечеря и съм се държал като неблагодарник. Помолих бащата на Майк да не казва на никого, че ме учи как да тренирам с тежести, защото искам да изненадам отбора. Той и без това не говори с Греъм. Струва ми се, че му е неприятен. А на мен каза да не се обръщам към него с „господине“, защото се чувствал все едно отново е в армията, и тъй като тренираме заедно, мога да го наричам просто Дейв. Той е много мил човек.

 

 

2 март. Заякнал съм!!! Вече мога да правя по три серии от дванайсет повторения със седемкилограмови гирички. А днес вдигнах от лежанката 35 килограма. И направих 36 лицеви опори. Качил съм три килограма. Според Дейв това е мускулна маса. Утре е първият ни приятелски мач преди началото на сезона и треньорът заяви, че ръката ми е бърза като ракета! Мисля, че се дължи на мускулната маса. На тренировката отбелязах няколко страхотни точки. Утре ще размажем „Орлите“! Илайза ми нареди да извадя съдовете от съдомиялната. Аз й казах „Дадено“. Греъм ме зашлеви. „Така ли се говори? Ще отвръщаш «Да, госпожо», шибано лекенце!“ След това зашлеви и нея, тъй като не ме поправила, и я нарече „Тъпа кучка“. Видях, че Брит ще се разплаче всеки момент и я спрях с поглед. Нямаше нужда и тя да отнесе някой шамар.

* * *

Пишеше всяка вечер, описваше подробно мачовете, фитнес тренировките, тормоза, който баща му упражняваше.

Описа колко горд и радостен се почувства, когато „Дивите котки“ от Лейквю спечелиха шампионата. Описа и как по време на мача баща му се преструваше на горд, но по пътя към къщи го засипа с критики за начина, по който тича към базите и подава топката на другите играчи. Описа как Дейв Картър го поздрави и го нарече „шампион“.

През лятото, когато навърши петнайсет години, вече беше висок метър и осемдесет и тежеше шейсет килограма. Когато Дейв го наричаше „зла върлина, бойна машина“, той нямаше представа, че именно това е целта на Зейн.

Вечерта на 23 декември се събуди от кошмар, облян в студена пот. Сънувал беше, че баща му е намерил тетрадката и го е пребил до смърт.

Но не се случи нищо, празниците минаха спокойно.

Сдоби се с първото си истинско гадже в лицето на Ашли Кинсдейл — засмяно русокосо момиче с отличен успех и звезда на девическия футболен отбор — и излезе на първата си истинска среща, когато я заведе на бала по случай края на учебната година през май.

Тъй като отидоха заедно с Майк и неговата дама Мелиса Райли — почитателка на видеоигри и всевъзможни други готини работи — Дейв предложи да ги закара на бала и след това да ги прибере.

Трябваше да си купи нов костюм и обувки и се престори, че тази задача му е досадна. Но тайничко му хареса. Освен това беше пораснал с пет сантиметра и то не само на височина. Ходилата му също се бяха удължили.

Ненавиждаше прическата си — баща му нареди да се подстриже късо като войник, за да не забравя, че във всеки един момент може да го прати във военна академия. Но с изключение на това, смяташе, че изглежда много добре. Надяваше се докато завърши гимназия да е станал метър и деветдесет и може би мечтата му щеше да се осъществи. Тогава би могъл да гледа Греъм в очите. Греъм, който наричаше Ашли „ирландската курва на Зейн“ зад гърба й.

Коремът още го болеше от удара, който получи заради грешката да вдигне очи последния път, когато Греъм обиждаше приятелката му.

Още две години и два месеца, повтаряше си непрекъснато. Навърши ли осемнайсет, ще бъде свободен. Мислеха си, че ще замине да учи медицина в Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил. Само че нямаше да стане тяхната. Зейн се целеше в Университета на Южна Калифорния. Не само щеше да замине на другия край на страната, но там имаха и престижен бейзболен отбор.

Мислеше да кандидатства там, както и във Фулъртън и в Университета на Аризона. Щом Аризонският университет беше достатъчно добър за Бари Бондс, то щеше да свърши работа и на Зейн Бигълоу.

В документите щеше да посочи адреса на Емили и ако го приемеха, щеше да й каже. Сигурен беше, че леля му няма да се раздрънка. Би разбрала, че не иска да става лекар. Ако успееше да спечели стипендия, щеше да се справи сам. Греъм би платил таксите само ако синът му отидеше в одобрен от него университет, затова трябваше да заслужи стипендия.

Имаше голяма вероятност да успее. Успехът му беше отличен, а треньорът щеше да му даде препоръка за бейзболния отбор. По математика и биология никакъв го нямаше, но успяваше да изкара високи оценки и по тези предмети.

В това отношение беше вечно задължен на Майк.

На предварителните зрелостни изпити получи 1200 точки. Но само 500 по математика и това му донесе шамар и удар с юмрук в корема. Следващата пролет трябваше отново да се яви, за да увеличи резултата си по математика, тогава щеше да е по-добре подготвен.

Реши да не мисли повече по този въпрос. Предстоеше му да отиде на бала с приятелката си!

При почукването на вратата раменете му се стегнаха, но после си спомни, че родителите му не чукат. Отвори и видя, че на прага стои Брит.

— Леле, какъв си изтупан!

— Елегантен съм, нали? Като изключим смотаната прическа.

— Поне не трябва да се връзваш на опашка всеки ден или да си правиш кок за уроците по балет. На Клоуи й позволиха да се подстриже късо и да си слага гел. Много е сладка. Вече съм на тринайсет, а трябва да се връзвам като осемгодишна.

— Майк и Мел си направиха еднакви сини кичури за бала.

— Е, те са странни птици. — Брит седна тежко на леглото. — Познаваш ли… Мейджър Лаури?

— Бегло. Деветокласник, играе баскетбол. Взеха го в отбора на гимназията. Защо питаш?

Брит започна да увърта опашката си около пръста.

— Няма причина. Просто се чудех дали го познаваш.

— О, я стига — изсумтя Зейн. — Той е в гимназията. А ти не си.

— Следващата година и аз ще уча там.

— Значи си падаш по Мейдж — изкиска се той. — Трябва да упражняваш целувки в огледалото, за да…

— Млъквай.

Като по-голям брат се чувстваше длъжен да издаде няколко мляскащи звука. Но изведнъж спря и се обърна рязко.

— Господи, Брит, не се забърквай в неприятности.

— Не ти влиза в работата.

Когато тя вирна нос и понечи да стане, той я спря с жест.

— Мейджър е чернокож.

Очите й проблеснаха гневно.

— Ако ще говориш като расист, няма да…

— Стига, знаеш, че не е така.

Тя вирна нос още повече.

— И аз така си мислех.

— Чуваш ли го какви ги говори за Ашли, само защото баба й и дядо й са пристигнали от Ирландия? Представяш ли си какво ще каже и как ще постъпи, ако те види с чернокожо момче.

Брит се отпусна тежко на леглото.

— Няма значение. Мейджър и без друго не ме забелязва.

Ако Греъм научеше…

— Трябва много да внимаваш. Действай разумно и предпазливо. Още пет години. Знам, че ти се струва цяла вечност, но ще минат бързо.

— Мама ме кара да ходя на всякакви уроци, за да ме поканят на дебютантския бал, когато навърша шестнайсет. Балет, висок успех в училище, как се обличам, как говоря. Ти поне играеш бейзбол. А аз трябва да нося бели рокли и перли… Ужасно е, Зейн. — Тя скочи от леглото и закърши ръце. — Не ми харесва. Не искам да съм такава.

— Да не мислиш, че на мен ми харесва? — Той посочи косата си. — Просто трябва да действаш разумно и внимателно. Особено след като замина за колежа. — Той погледна към вратата. — Мисля да кажа на Емили преди да замина.

— Недей! — В очите и тона на Брит се прокрадна страх. — Той ще побеснее.

— Така или иначе ще побеснее, когато разбере, че не съм в Чапъл Хил и съм се разкарал окончателно от тук. Вероятно ще си го изкара на теб. Трябва да има на кого да разчиташ. Емили ще ти помогне.

— Как?

— Не знам, но все ще направи нещо. — Тази мисъл постоянно го глождеше. — Няма да те оставя без да знам, че има на кого да разчиташ.

— Не можеш да ме пазиш вечно.

— Мога. Ще говорим за това по-късно… някъде навън. Ще измислим нещо. Може да кажем и на родителите на Майк.

— Зейн, не бива. Те и без друго няма да ни повярват.

— Дейв работи в спешното отделение и познава Греъм. Струва ми се, че никак не го харесва. Не го изрича на глас, но си личи. Ще говорим после — повтори Зейн. — Но няма да допусна да те бие.

Брит понечи да каже нещо, но замълча и поклати глава.

— Какво?

— Нищо. Ще говорим после. Ако ни чуят…

Зейн беше чел за военнопленници, които кроели тайно планове как да избягат. Двамата с Брит бяха като пленници в собствения си дом.

Но за цели четири часа щеше да бъде свободен. От мига, в който се качеше в колата на семейство Картър, докато слезеше отново от нея, щеше да бъде нормално момче. И да се забавлява.

Да, първо трябваше да отиде да вземе Ашли, да влезе в дома й и да си направят един куп снимки. Баба й и дядо й също щяха да присъстват, да снимат и да говорят с готиния си акцент.

А Ашли изглеждаше чудесно, беше с коса на масури — каза, че майка й я накъдрила с ролки, каквото и да означаваше това. Зейн й направи комплимент за роклята, която беше синя като очите й.

Организационният комитет беше украсил физкултурния салон като морски бряг. Темата беше „Пуснете се по вълните!“. Декорът не го впечатли, но диджеят и светлинните ефекти бяха страхотни.

И понеже Майк никак не го биваше в танците, движенията на Зейн изглеждаха напълно координирани в сравнение с него. Най-приятни му бяха блусовете, когато трябваше само леко да се поклаща, пристиснат в Ашли.

Тя вече му беше позволила да докосне гърдите й — през блузата, разбира се, но ги беше опипал. Надяваше се, че скоро ще може да им се наслади и без дрехите.

Начинът, по който му се усмихваше, го обнадежди.

Тя обгърна врата му с ръце и го придърпа леко, което означаваше, че иска да го целуне. Устните й имаха вкус на плодови дражета, а тялото й ухаеше на цветя.

— Вечерта е прекрасна — промълви тя. — А след седмица започва лятната ваканция.

— След три дни и половина — поправи я той.

— Още по-хубаво. Но… ужасно ще ми липсваш, когато заминеш на почивка в Италия.

— А после ти заминаваш за Ирландия. — Той я прегърна силно. — Иска ми се да заминавахме по едно и също време. Тогава щяхме да сме заедно в Европа.

— Непременно да ми пишеш. Аз също ще ти пращам писма. Жалко, че нямаш телефон. Тогава бихме могли да си пишем съобщения.

— Ще се опитам да се сдобия с телефон. Нашите няма да ми вземат, но бих могъл да помоля Емили да ми купи един на свое име, а аз ще й дам парите.

И ще го държа на скришно място също като тетрадките.

— Страхотно! Не мога да си представя как бих живяла без телефон. Сигурно се чувстваш откъснат от света. Всички имат телефони. Родителите ти са ужасно строги.

Представа нямаш.

— Да, строги са.

След края на песента Ашли остана в прегръдката му още за миг.

— Е, другата година ще сме в единайсети клас. Може малко да ти отпуснат края.

— Възможно е. Искаш ли да излезем навън и…

Ашли отново се усмихна. Знаеше какво има предвид той.

— Да, да вървим.

Навън пролетната нощ бе хладна заради повяващия от езерото вятър и Зейн наметна Ашли със сакото си. И други ученици бяха излезли да си говорят, да изпушат скришом по някоя цигара или джойнт. И, естествено, за да…

Зейн не приближи пушачите. Не си струваше заради подобна глупост да го пратят във военно училище. Заведе Ашли достатъчно далеч от лампите, за да могат да се целуват на спокойствие и да опипа гърдите й.

И тъкмо когато помисли, че му е излязъл късметът, тя се отдръпна.

— По-добре да забавим темпото.

Усещаше разтуптяното й сърце с длани, а дъхът й излизаше на пресекулки. Де да беше задържала още минутка, може би дори само трийсетина секунди.

— Не ми се иска, но така е редно — рече тя и го хвана за ръка.

— Много те харесвам, Ашли.

— И аз много те харесвам. Но по-добре да се връщаме вътре. Недей да ми се сърдиш.

— Не ти се сърдя. — Наистина не й се сърдеше, само може би бе малко подразнен и с ерекция, заради която не беше сигурен дали може да върви спокойно. — Разбирам те. Просто… непрекъснато мисля за теб. Представям си как сме заедно.

Очите й приличаха на езерото, толкова нежни и сини.

— Да ти призная, аз мисля за същото. Затова искам да влезем вътре. Баба ми била на моите години, когато забременяла с баща ми.

— Божичко!

— Нали? Ела, да вървим да танцуваме.

Не беше мислил сериозно да спи с Ашли, поне не като реалистична възможност, а сега се чувстваше объркан, след като разбра, че и на нея й минаваха подобни мисли.

А това никак не помогна да се справи с ерекцията.

— Аз… ъ-ъ, трябва да…

Ашли погледна надолу и се усмихна. Сините й като водата очи се засмяха.

— О, добре, нека поговорим за математика.

— Да, това определено ще помогне.

Прекара си страхотно. Когато изпрати Ашли до тях, получи напълно сериозна целувка. И отново се наложи да си мисли за математика, за да се върне до колата без да се изложи.

Реши, че когато опише вечерта в дневника си, в известен смисъл ще я преживее наново. И поне този път нямаше да се налага да пише за неприятни неща като побои, контролни, домашни или вербалните атаки на Греъм.

— Благодаря, че ме докара — каза той на Дейв, а с Майк плеснаха длани на раздяла.

Пое към вратата, макар да му се искаше да се поразходи из квартала и да си мисли за целувката на Ашли на спокойствие.

Може би щеше да хапне скришом — строго забранено беше да се яде след вечеря — тъй като от танците умираше от глад. Замисли се дали да рискува да си направи сандвич, но подозираше, че Греъм брои резените шунка в хладилника.

В крайна сметка реши да не опитва. През последните няколко дни Греъм беше особено агресивен. Не го беше бил, но ръмжеше като куче, което ще те ухапе всеки момент.

Щом отключи вратата и влезе, баща му оголи зъби срещу него.

— Закъсня. — Стоеше във вестибюла с чаша уиски в едната ръка и очи, студени като лед.

— Единайсет и половина е, господине.

— Единайсет трийсет и четири е. Не познаваш ли часовника?

— Не, господине.

— Времето е важно. Спазването на правилата е важно. Излизането от къщи за развлечение е привилегия, а не право.

— Да, господине. — Още две години и два месеца, заповтаря като мантра наум.

— Моето време е ценно. Да не мислиш, че ми е приятно да стоя и да чакам сина си, на когото не мога да имам доверие, че ще спази уговорката?

Зейн инстинктивно сведе очи, защото усещаше, че баща му ще избухне. Може би се дължеше на уискито или на неясната причина, поради която през последните няколко дни беше особено заядлив.

— Съжалявам. Явно сме се забавили, докато оставим момичетата…

Очакваше блъсването, затова се остави силата му да го премести с няколко крачки назад.

— Не искам да слушам оправдания! Трябвало е да поемеш отговорност за разпределението на времето и да спазваш правилата. Но, понеже както обикновено, си безотговорен и непочтителен, си наказан за две седмици. Забранявам ти да говориш по телефона, да играеш видеоигри и да се занимаваш с каквито и да било дейности на открито, включително да играеш бейзбол.

Зейн вдигна рязко глава.

— Но ще играем на финала на щатското първенство. За втора поредна година ще спечелим титлата и…

По лицето на баща му се изписа самодоволство.

— Значи заради безотговорното си поведение ще разочароваш и съотборниците си, и училището. Никаква спортна слава за теб. Ти си пълен некадърник, Зейн. Винаги си бил такъв.

Тогава Зейн осъзна каква е причината. Просветна в главата му като неонова табела.

— Това било значи. Не искаш да играя и да съм част от печеливш отбор, не искаш да изпъквам по никакъв начин. Хващаш се за най-дребното нещо, за да ми отнемаш всичко. Ти…

Шамарът с опакото на ръката го изненада, само защото бе дал воля на собствената си ярост.

— Удължавам наказанието с още две седмици. — Греъм хвърли чашата, сграбчи Зейн за ризата и го блъсна във вратата.

И в този миг Зейн разбра, че е прав. Четирите минути бяха повод да му отнеме нещо, което обича. Ръцете му се свиха неволно в юмруци.

— Пи ли алкохол?

— Не.

Греъм отново го блъсна назад.

— Не ме лъжи! Взима ли наркотици?

— Не.

— Но си се промъкнал в храстите и си го начукал на онази курветина, нали?

— Не! Ашли не е курва.

— Тя е обикновена мръсница, но ти си прекалено глупав, за да видиш, че само се опитва да се докопа до парите ми. Закъсняваш, прибираш се разпасан, не ми казвай, че не си я опънал.

Зейн беше свалил вратовръзката и сакото — като всички останали момчета на бала.

— Не съм взимал наркотици, не съм пил алкохол и не съм правил секс. Просто отидох на училищна забава.

Ударът в корема му изкара въздуха, но го очакваше.

— Никакъв мъж не си, щом не можеш да свалиш гащите на една ирландска курва.

— Греъм!

Той дори не се обърна при паникьосания вик на жена си.

— Затваряй си устата. Зает съм.

— На Брит й е лошо. Повърна на пода.

— Тогава върви да почистиш!

— Греъм, много й е зле. Направи нещо!

— Ще видиш какво ще направя. — Той запрати Зейн настрани и хукна към нея по стълбите.

Зейн гледаше безучастно как Греъм налага с юмруци Илайза, а тя се опитва да го зашлеви. Дано се избият, помисли си той, като проклети животни. Искаше единствено да се промъкне покрай тях, за да отиде при Брит.

Тръгна предпазливо по стълбите, но виковете, ругатните и размяната на удари накараха Брит да изтича от стаята си. Бледа като призрак, тя запуши уши.

— Престанете, моля ви! Не издържам повече. Не издържам!

Този път Брит си издейства страховит шамар. Щом чу вика на сестра си и я видя как пада, нещо в Зейн се скъса. Той хукна нагоре по стълбите, пламтящ от ярост. Макар Греъм да се обърна в опит да се защити, не успя да избегне юмруците на Зейн.

— Да видим сега дали ще ти хареса.

Мускулите, които тренираше повече от година, задвижваха мощно юмруците му, а мрачното удоволствие да види шока, изписан по окървавеното лице на Греъм, му даваше сили.

Писъци. Всички пищяха. Зейн не спираше, не можеше да спре, докато не повалеше мъжа, който превърна живота му в ад.

Някъде далеч Брит викаше за помощ и казваше адреса им. Усети ноктите на Илайза да го дерат по лицето, но не спря.

Тогава усети, че се олюлява, полита и се прекатурва. Лакътят му се удари в едно от стъпалата както чук удря пирон. Усети изпукване, нещо се счупи и в главата му избухна болка, когато се удари в друго стъпало.

Зашеметен, опита да стане, успя да се изправи на колене и вдигна разтреперани юмруци да се защити.

Но Греъм не се спусна в атака. На площадката на стълбите нямаше никого. И Брит беше спряла да пищи.

Осъзна, че това може да е още по-лош знак и се надигна, но отново падна. Не можеше да движи глезена си, затова запълзя.

Тъкмо стигна в подножието на стълбището, когато видя Греъм да влачи Брит за косата. В другата ръка държеше лекарската си чанта.

Сестра му не се съпротивляваше, не плачеше, не помръдваше и за пръв път Зейн се уплаши, че е мъртва.

— Не смей да я докоснеш отново, кучи сине.

— Ти си виновен — отвърна Греъм равно и тръгна надолу по стълбите. — Вече няма да ходиш във военна академия. Ще ти се иска да те бяха пратил там, но вече е късно.

Той застана над Зейн и наведе глава да го огледа внимателно.

— Метнал си се на рода на майка си в липсата на амбиции и в разхайтеността. Дори се съмнявам, че си ми биологичен син.

— Надявам се да си прав.

Ритникът в корема беше почти небрежен.

— Но юридически съм ти баща, при това съм един от най-уважаваните хора в града. Всяко действие си има последици. И сега ще ги понесеш.

— Майната им на последиците. Какво си сторил на Брит, копеле?

— О, не, синко, ти й го причини.

Чу се вой на сирени. Слава богу, помисли си Зейн. Брит се беше обадила в полицията.

— Ще те вкарат в затвора.

Греъм се изкиска, поклати глава, остави чантата и се отправи към вратата.

— Малоумник като теб няма как да е моя кръв.

— Илайза!

— Да, Греъм.

— Прави каквото ти казах.

Той отвори вратата, пое си дълбоко въздух и изтича навън.

— Насам! Насам! — На верандата размаха ръце, за да привлече вниманието на полицейската кола. Престори се, че гласът му трепери и дори пусна няколко сълзи.

Не се изненада, когато от колата изскочи началникът на полицията Том Бост. Все пак старателно беше изградил приятелство с този човек. И го смяташе за идиот, от когото може да се възползва.

Няма смисъл да преувеличавам, помисли си Греъм, приведе се напред и се подпря с ръце на коленете си, сякаш беше задъхан.

— Мили боже, Греъм. Какво, по дяволите става? Семейството ти…

— Господи, Том, трябва ни линейка.

— Пътува насам.

— Зейн… Не знам как… Той… нападна майка си. Започна да я удря с юмруци, Том. След това се нахвърли върху малката Брит. Хукнах по стълбището да го спра. Сбихме се. Сбихме се. Той падна по стълбите. Наложи се да дам на Брит приспивателно хапче. Синът ми е в тежко състояние, Том. Зле е. И ми се струва, че си е изгубил ума.

— Почакай тук. — Началникът даде знак на един от помощниците си.

Обаждане до полицията от дома на семейство Бигълоу ще вдигне на крак целия участък и още как, помисли си Греъм, докато клатеше глава и куцукаше след Том към къщата.

— Том, Том. — На площадката на стълбището Илайза държеше отпуснатото тяло на Брит в ръце. — Повикай линейка. Детето ми. Милото ми момиченце!

— Линейката идва насам. Боже, Зейн. — Том клекна. — Какво те прихвана? Дрогиран ли си?

— Не. Не. Той отново я биеше, а след това се нахвърли върху Брит. Опитах се да го спра.

— Как може да говориш така? — Илайза заплака и прегърна силно Брит. — Греъм никога не е посягал нито на мен, нито на децата! О, боже, Зейн, какво направи?

Зейн зяпна стъписан.

— Тя лъже. Той я е накарал.

— Прибра се от училищния бал. Още бях буден, защото Брит е болна и повръщаше. Бях зает с нея и му казах, че не мога да говоря с него в момента. И той просто… озверя. Удари ме. — Илайза вдигна трепереща ръка към лицето си.

Стиснал наранената си ръка, Зейн усети как всяка надежда в него угасва.

— Що за майка си ти?

— Винаги е завиждал на Брит, но нямах представа, че… — Илайза притисна Брит до гърдите си и захлипа.

Двама парамедици влязоха тичешком в къщата.

— Първо прегледайте тях — посочи Том към площадката.

Греъм взе лекарската си чанта.

— Искам да ги закарате в болницата.

— Теб също — каза Том.

Греъм кимна.

— Том, ела да поговорим навън. Зейн твърди, че не е взимал наркотици и не е пил алкохол — обясни Греъм на парамедиците. — Не знам дали е вярно. Случвало се е и преди.

— Лъжеш!

— Успокой се, Зейн.

Зейн позна единия парамедик — Нейт, приятел на Дейв.

— Не съм посягал на никого. Кълна се, нищо не съм направил.

— Добре, синко, сега ще те прегледаме.

Зейн затвори очи.

— Не го направих аз.

— Не му давайте болкоуспокояващи — рече им Греъм, докато излизаше навън с Том. — Вземете му проби за алкохол и наркотици. Нямам му вяра.

— Не взимам наркотици. — Зейн вече не плачеше. Изпитваше единствено обреченост и умора. — Не пия алкохол. За наркотици и алкохол изключват от отбора. Ще играем на финала на щатското първенство.

Болката се завърна с пълна сила и той си спомни за двайсет и трети декември. Изпита обаче известно облекчение, когато превързаха стегнато ръката и глезена му.

Сложиха го на носилка и го подкараха към вратата. Том се върна навъсен.

— Трябва да му сложа белезници.

— Господи, началник — Нейт сложи ръка върху здравото рамо на Зейн, — ръката му е счупена, лакътят му вероятно е раздробен. Възможно е да има фрактура и на глезена. Най-малкото е сериозно изкълчен. Не може да ходи. Има сътресение и е в шок. Няма как да избяга.

— Процедурата е такава. — Бост навири брадичка. — Обвинен е в побой над трима души.

Зейн се взираше в очите на Том, докато началникът го окова с белезници към носилката. Не зърна и капчица съчувствие, нито капчица съмнение. Точно както баща му го уверяваше, че ще стане.

Все пак опита да се защити.

— Не ги пребих аз.

— Зейн, и двамата ти родители разказват друга история. Сестра ти спи, но утре ще говоря и с нея. — Бост постави длан върху ръката на Зейн, сякаш това би го успокоило. — Ще ти осигурим необходимата помощ.

Изкараха го навън. Съседите бяха наизлезли от домовете си — чуваше ги как говорят. Кой би му повярвал? Никой от тях. Никой.

Вдигна очи към небето. Същите звезди, които беше гледал с Ашли. Но всичко останало беше различно. Занапред всичко щеше да се промени.

Чу как някой тича към него. Баща му идваше да го довърши.

Никой нямаше да му попречи.

Но се оказа Дейв, който го стисна за ръка.

— Зейн, всичко ще се оправи.

— Не съм удрял Брит. Не съм удрял майка си.

— Знам. Защо сте го оковали с белезници?

— Отдръпни се, Дейв.

— Какво, по дяволите, става тук, началник? Докарах момчето преди половин час. Със сина ми ходиха на училищния бал. В отлично настроение бяха. Как пострада, Зейн?

— Той отново я биеше. Първо се нахвърли върху мен, след това премина на нея. Но този път удари и Брит. Не можех да го допусна. Опитах се да го спра.

В очите на Дейв зърна нещо, което липсваше в погледа на Том Бост. Видя, че му вярва.

— Къде е Греъм Бигълоу?

— Пътува към болницата с жена си и дъщеря си. И на мен ми е неприятно, Дейв, но Зейн е обвинен в нанасяне на побой. Ще го прегледат в болницата, а след това отива в „Бънкоум“.

— Божичко, Том, та ти познаваш момчето.

Бост не отстъпи.

— Познавам и родителите му, които дадоха показания. Нямам друг избор, Дейв. Повдигнахме му обвинения, а съдия Уолас издаде заповедта за арест. Отдръпни се, ако обичаш.

— Няма начин. Аз съм парамедик и ще го придружа. Все някой трябва да се застъпи за момчето. — Дейв се качи в линейката и помогна на колегите си да вкарат носилката вътре. — Какво е състоянието му, Нейт?

Зейн протегна ръка към Дейв.

— Той е чудовище — успя да промълви, докато затваряха вратите на линейката.

— Кой, шампионе?

— Греъм Бигълоу. Той е чудовище. Илайза също. Двамата са чудовища. Не им позволявай да наранят сестра ми.

— Не се тревожи. Сега да се заемем с раните ти.

— Емили. — Поне един човек му вярва, помисли си Зейн и отново затвори очи. Това му даде лъч надежда, от който го заболя почти толкова силно, колкото го болеше ръката. — Трябва да кажеш на Емили. Обади й се и й разкажи какво стана. Моля те.

— Ще й се обадя. Не се тревожи за това сега.

— Тя трябва да се погрижи за Брит. Аз вече няма да мога да я пазя.

Очите му се насълзиха, когато Дейв го погали по главата, затова извърна лице и се унесе.