Джени Хейл
Лятната къща (8)

Осма глава

Някакво потропване прекъсна крясъците на чайките и шума от разбиващите се вълни, долитащ през отворения прозорец на Кали. Тя се обърна на другата страна върху преносимия надуваем дюшек, който използваше временно, докато им доставят мебелите. Устата й беше пресъхнала, и главата й пулсираше.

Троп-троп-троп.

Тя скри глава под възглавницата и опита да се фокусира върху шума на вълните, но потропването прерасна в силно чукане. Кали се притесни, че може да събуди Оливия и Уайът, затова седна в леглото. Почака няколко секунди, за да се разсъни и да се ориентира, а след това погледна часовника на пода — шест часът и две минути.

Чук-чук-чук.

Кали скочи от леглото и бързо слезе долу. Нямаше сили, енергията й се беше изчерпала от минималното усилие да стане от леглото. Отвори вратата и едва тогава си спомни, че е облечена само с дълга тениска. Времето беше прекалено горещо за повече дрехи. Скри се зад вратата и надникна.

— Каза, че започвате работа рано. Затова реших, че е добре първо да закусим.

Тя премигна няколко пъти, за да се увери, че вижда правилно. Люк стоеше на прага. В едната си ръка държеше картонен поднос с три чаши кафе, а в другата — голям хартиен плик. Вдигна ги към нея и каза с усмивка:

— Закуска. Може ли да вляза?

— Не съм в приличен вид — каза Кали, а по лицето и шията й се разля руменина. Искаше да изглежда добре, да се чувства добре, но и копнееше да види отново онази негова усмивка.

— Видът ти е съвсем приличен — отвърна той и мина покрай нея. — Нямаш нужда от грим и си по-облечена от повечето хора, с които обикновено се виждам. На плажа сме. Не е нужно повече. Къде е кухнята? — запита и продължи по коридора.

Кали затвори вратата и го последва, придърпвайки безуспешно тениската си в опит да я направи по-дълга.

— Винаги ли нахлуваш така в къщите на хората? — попита тихо тя, щом влязоха в кухнята.

Нямаше представа как изглежда косата й, но не смееше да я среши с пръсти, защото трябваше да пусне тениската си и тя щеше да се вдигне нагоре. Той се обърна и я погледна, а тя изправи гордо рамене, сякаш изобщо не я беше грижа за външния й вид. Защо да се тревожи? Но в следващия миг се запита дали някой не го беше проследил дотук. Може би точно в този момент папараците ги снимаха през прозореца. В статиите за неговата приятелка, онази актриса, щяха да я представят като скандалната „друга жена“. Кали отново придърпа тениската си надолу.

— Не съм нахлул — отвърна той. — Почуках. А ти отвори вратата. — Подаде й картонена чаша с кафе. — Това е карамелено макиато.

Остави хартиения плик на единственото свободно място на плота, който бе отрупан с бояджийски материали, инструменти и допълнителни плочки за под.

— Откъде знаеш, че обичам карамелено макиато?

Кали наистина го обичаше, но нямаше да му позволи да изпита задоволство, като го признае веднага. Той беше прекалено самодоволен.

Без да вдига поглед, Люк отвърна:

— Всички момичета обичат карамелено макиато.

Не можеше да повярва на обобщението му! Само защото всички момичета, които той познава, обичат карамелено макиато!

Но преди да успее да каже каквото и да било, той продължи:

— Ако не го харесваш, мога да ти предложа моето ванилово лате. — Подаде й сандвич, завит в хартия. — Има яйца, сирене и бекон. Ще сгреша ли, ако кажа, че сандвичът ще ти хареса?

— Не, няма да сгрешиш. — Тя взе сандвича и си позволи лека усмивка.

— Нека само ти кажа, че според бариста всички жени обичат карамелено макиато. Никога преди не съм влизал в магазин за кафе. Обикновено някой готви за мен. Отбих се да купя кафе, защото си мислех, че ще ти хареса.

Тя остана мълчалива и неподвижна за миг, обмисляйки жеста му.

— Защо си помисли, че ще ми хареса? — попита след малко, опитвайки се да прогони пърхащото вълнение, което я бе обзело. Люк бе успял да я изненада.

— Попитах няколко човека на улицата къде продават най-доброто кафе в града и те ме насочиха. Когато отидох и магазина, видях, че за обяд предлагат сандвичи с кюфтета от раци и това ми се стори добър знак. — Той се усмихна и тя видя самоувереността му в нова светлина. Люк не беше арогантен, а се гордееше със себе си, че се бе доверил на предчувствието си и не беше сгрешил. Кали трябваше да отпие от кафето, за да прикрие глуповатата си усмивка. Той определено беше внимателен и грижлив.

— Кафе ли подушвам? — обади се Оливия от коридора. Влезе в кухнята, облечена в тънката си нощница. — О! — Обзета от паника, тя скръсти ръце на гърдите си и стрелна поглед първо към голите крака на Кали, а след това към Люк. Гледаше ги с въпросително изражение.

Люк й подаде другото карамелено макиато.

Тя притисна кафето към гърдите си и се усмихна притеснено, докато продължаваше с опитите си да се прикрие.

— Благодаря за кафето.

— Карамелено макиато — обясни Люк и кимна.

— О, любимото ми!

Кали и Люк се спогледаха, а тя поклати глава с усмивки на лице.

* * *

— Значи, той… просто се отби? — прошепна Оливия на Кали, докато се обличаха.

Кали кимна.

— Явно прави каквото си иска, нали?

— Сигурна съм, че няма лоши намерения. Може би наистина иска да помогне.

Кали погледна Оливия с присвити очи, измъчвана от съмнения. Двете тръгнаха надолу по стълбите. Кали беше хванала дългата си коса на опашка и нарочно не си бе сложила грим. Не смяташе да прави нищо специално заради Люк Съливан. Всъщност искаше да му покаже как се справят обикновените хора, без да имат нает персонал, който да върши всичко вместо тях.

Влязоха в голямата дневна и Кали стисна ръката на Оливия, за да й направи знак да спре. Застанаха на прага и наблюдаваха Люк. Уайът — все още по пижама със Спайдърмен и разрошени червени къдрици — разглеждаше колекцията си от колички „Мачбокс“. С усмивка на лице, Люк държеше една от количките в ръка, приклекнал до детето.

— Вчера построих рампа отвън — каза Уайът. — Все още е там. Искаш ли да я видиш? Може да я пробваме.

— Разбира се.

— Уайът, скъпи, Люк е донесъл закуска — каза Оливия, когато двете с Кали влязоха в стаята. — Можеш да му я покажеш, след като закусим.

Кали изведе Люк навън, докато Оливия и Уайът закусваха. Тя застана с лице към морето, сложила ръце на кръста си. Чудеше се защо Люк беше дошъл, но не искаше да го попита направо. Все още беше рано и слънцето тъкмо се бе издигнало над хоризонта — искрящо яркооранжево кълбо, което се носеше над блестящото море, докато вълните пълзяха към брега, а пяната им се просмукваше във финия пясък. Вятърът гъделичкаше лицето й с кичурите коса, които се бяха измъкнали от опашката й. Кали ги пъхна зад ухото си. Радваше се, че повечето от работата в предната част на къщата бе почти завършена. Лекият бриз изобщо нямаше да й пречи, даже тъкмо напротив.

Люк я погледна и се усмихна, преди отново да се обърне към брега.

— Няма нищо по-хубаво от това, нали? — попита той.

— Гледката е великолепна — съгласи се Кали. — Ще имаме веранди по цялата задна част на къщата. — Посочи горния край на вилата, където строителните работи бяха започнали. — Всеки етаж ще има отделна веранда с двойни врати, които водят към нея.

— Звучи чудесно.

Вятърът развяваше краищата на ризата му и я прилепяше към тялото му, разкривайки изваяните му гърди, като по този начин заличаваше всички съмнения дали тренира, или не. Люк прокара ръка през косата си, а Кали забеляза добре оформените му мускули.

Тя с усилие отмести поглед и насочи вниманието си към къщата.

— Ще боядисам перваза на страничната стена на къщата — обясни Кали и посочи малка част от стената с еркерен прозорец, през който виждаха Уайът и Оливия в кухнята. — Най-добре е да го направя, преди да стане прекалено горещо, а след това имам да довърша дневната, където вчера свалях тапети. Трябва и да боядисам. И без това вече си тук, така че може да ти намеря работа.

— Звучи чудесно.

Лицето на Люк бе някак игриво, предизвикателното изражение се беше завърнало, но очите му блестяха закачливо. Кали не му обърна внимание. Беше лесно човек да го харесва. Той не се беше вслушал в думите й, когато му каза да не идва. Тя се възхищаваше на постоянството му. Може би наистина иска да я опознае по-добре.

— Защо не отидеш отпред да донесеш стълбите. Подпрени са на верандата. През това време аз ще приготвя боята.

Люк кимна и тръгна към предната част на къщата. Кали изсипа три кутии бяла екстериорна боя в голямата кофа, която беше купила от железарията, и взе две четки от найлоновата торбичка, в която все още бяха останали някои инструменти от последното й пазаруване. Люк донесе първата стълба и я подпря на стената, после отново изчезна зад къщата, за да вземе и втората.

Върна се и облегна втората стълба точно до първата, подпрени на старите плоскости, с които бе облицована цялата къща. Облицовката беше изработена от кедрова дървесина и по-новите плоскости имаха пикантен аромат на дърво. Тук, по крайбрежието, използваха тази облицовка години наред, защото беше устойчива на гниене и издържаше на бурите, а също и на износването, причинено от вятъра и пясъка. В началото дървото винаги беше с блед кафеникавожълт цвят, но с времето потъмняваше и придобиваше красив тъмнокафяв нюанс. Бялата боя на первазите беше чудесен акцент, който сякаш очертаваше фасадата. Сините тонове на морето и небето допълваха пейзажа и предоставяха чудесен фон за притихналата къща.

Кали се покатери на стълбата. Беше й трудно да държи тежката кофа в ръка и положи усилия да се задържи на стълбата. Люк я гледаше през цялото време, готов да й подаде ръка за помощ, но тя продължи да се изкачва, докато не стигна върха. Закачи кофата на прикрепената към стълбата кука. Тук няма изпаднала в беда девойка, Люк Съливан, помисли си тя. Той грабна четката си и се покатери на стълбата до нея, а кофата с боята остана между тях.

Уверена в действията си, Кали натопи четката в боята.

— Трябва да натопиш четката достатъчно, за да можеш да направиш няколко движения с нея, но не и прекалено много, защото в противен случай боята ще се разтече по облицовката, а почистването е трудно.

Тя отцеди внимателно излишната боя на ръба на кофата и показа четката на Люк. В това време над главите им прелетяха две чайки и привлякоха вниманието му. Кали трябваше да прикрие раздразнението си. Смяташе ли той да внимава? Все пак беше дошъл да помага и трябваше да разбере, че животът не е само бански и яхти. Ако не можеше да се фокусира върху работата, можеше да оплеска всичко.

— Имам чувството, че се люлея — каза той и потопи четката си в боята под разтревожения поглед на Кали. Наблюдаваше за кратко движенията й, а след това започна да боядисва. За нейна изненада, Люк нанесе безпроблемно боята по перваза. Работеше внимателно и педантично, нанасяйки идеално плътен слой боя върху старото дърво.

— Справяш се добре — похвали го тя, опитвайки се да прикрие шока. Люк бе успял да я изненада отново.

Той се усмихна широко, но не каза нищо.

Докато боядисваше в мълчание до него, Кали се питаше дали не се тревожи прекалено много той да не си прави някакви заключения за нея, че самата тя постъпва по същия начин спрямо него. Може би причината за това бе, че тя беше наранена, неспособна да се разкрие напълно пред друг човек. Винаги се тревожеше за намеренията на останалите и затова се затваряше в себе си. Да, беше се разкрила пред Оливия и Гладис, но ги познаваше цял живот. С приятелката й се бяха запознали още в невинните детски години, когато хората са все още неопетнени от живота, точно преди баща й да ги напусне. Дълбоко в себе си Кали винаги се питаше дали не е наследила предпазливостта на майка си. Така животът й се струваше далеч по-лесен и безопасен.

Заминаването на баща й бе наранило както самата нея, така и майка й. Майката на Кали не се справяше добре след заминаването му, от време на време ставаше дистанцирана и сдържана. Сега Кали се питаше дали просто не е била съкрушена. Майка й се бе опитала да положи усилия, но по онова време Кали вече учеше в гимназията и беше прекалено наранена, за да приеме късните опити на майка си за сближаване. Баща й почина, преди тя да успее да го потърси и да го попита защо ги бе напуснал. Така че въпросите й останаха без отговор.

Кали движеше ръката си напред-назад, а четката се плъзгаше по мократа повърхност.

— Боядисвал ли си някога преди? — попита тя.

Люк продължи да работи мълчаливо. Най-после, без да сваля очи от къщата, отвърна:

— Малко.

Колебливият му отговор я накара да се запита дали зад думите му се крие нещо повече. Вече се чувстваше зле, защото си беше позволила да го съди, затова не го притисна повече.

— Цял живот ли живееш в Уейвс? — попита го.

Той й се усмихна, а сърцето й трепна. Слънцето се бе издигнало високо в небето, но се беше скрило зад един облак, осигурявайки им така необходимото облекчение от жегата.

— Живял съм тук и в къщата ми във Флорида. Имам също и апартамент в Ню Йорк, но прекарвам повечето време на крайбрежието.

— Кое място ти е любимо?

Бризът подухваше в гърба й и я разхлаждаше за кратко. Потопи отново четката в боята, докато се опитваше да се закрепи неподвижно върху стълбата.

— Аутър Банкс — отвърна той и протегна ръка, за да достигне по-далеч с четката.

Кали продължи да нанася следващия слой.

— Като дете много обичах да идвам тук. Цяла година очаквах с нетърпение гостуването. — Тя спря с пръст една струйка боя и се избърса в шортите си. — Всяка година идвах с Оливия и семейството й. Прекарвах толкова много време с тях, че се чувствах по-скоро част от семейство Диксън, отколкото от семейство Уийвър.

— Значи, се познавате от деца? — Той почисти четката си и продължи да боядисва.

— Да. Оливия е най-добрата ми приятелка. Тя е първият човек, на когото се обаждам, когато имам нужда да поговоря с някого. Знае всичко за мен — и хубавите, и лошите неща.

Люк кимна.

— Разбирам за какво говориш. Аз пораснах с едно момче на име Тод Краудър. Той се премести със семейството си в Портланд. Ходя му на гости веднъж годишно. Двамата правехме всичко заедно, докато растяхме. Едно лято работихме в магазин за сладолед. За нас това беше забавление и причина да не стоим вкъщи по цял ден.

— Справяше ли се добре с лъжицата за сладолед? — попита Кали весело.

— Можех да напълня фунийката със сладолед с височина от около трийсет сантиметра, без да се преобърне и да падне. Правехме толкова големи сладоледи за приятелите ни, преди управителят да разбере, че продаваме много повече на цената на обикновен сладолед — разсмя се той. — Онова лято създадохме доста неприятности на горкия управител. Двамата с Тод добавихме в менюто „Сладолед с тайни съставки“. Всеки ден наново записвахме сладоледа за деня на една дъска. Но ние си измисляхме рецепти според клиентите. Променяхме поръчките им, преценявахме хората и избирахме какво би им подхождало. Управителят изпадна в ужас, когато забеляза, че сиропите свършват още в сряда, а трябваше да стигнат чак до уикенда. Едва не ни уволни, но идеята му хареса толкова много, че ни позволи да продължим.

— Какъв сладолед би направил за мен?

Люк я огледа внимателно, усмивката се върна на лицето му, но след това замислено стисна устни и присви очи.

— Няма да е нещо прекалено претрупано. Може би ванилов вкус, сладък и топъл, със заливка от горещ фъдж и домашна мента с шоколадови парченца.

— Звучи чудесно. Любимият ми сладолед е мента с шоколадови парченца.

Той повдигна изненадано вежди, а на челото му се появиха три линии.

— И на мен ми е любим — отвърна той, отново с усмивка на лице.

— Всеки път, когато имах лош ден, баба ми ме водеше на разходка и ми купуваше сладолед — обясни Кали. — Винаги исках шоколадов, но баба все повтаряше: „Забавлението в живота се крие в това да рискуваш да избереш нещо ново. Именно така порастваш. Виж всички тези вкусове! Избери си някой, който искаш да опиташ. Ако не ти хареса, ще ти купя шоколадов. Важното е да пробваш“. Така любим ми стана ментовият сладолед с шоколад.

— Баба ти ми харесва.

— Тя много ми липсва.

Когато приключиха с боядисването, и двамата бяха изпоцапани с боя.

— Маркучът е ей там — каза му тя. — В случай че искаш да се измиеш.

Кали забеляза изцапаната риза на Люк, когато той отиде да изплакне кофата от боята, и стисна устни, опитвайки се да прикрие притеснението си.

— Какво? — Той сложи четката в почти празната кофа и пусна водата.

Кали пъхна ръце под струята и ги насапуниса със стария сапун, който бе оставила върху макарата на маркуча, когато започнаха да боядисват отвън миналата седмица.

— Виж си ризата — каза му тя. Дрехата беше изцапана с лепкава бяла боя. Люк погледна надолу. — Нищо ли не усещаш? Цялата ти риза е подгизнала!

Кали разви маркуча още малко, за да намокри целите си ръце. Студената вода действаше освежаващо в жегата.

— Справи се отлично с боядисването и не очаквах да си толкова изцапан накрая — подразни го тя. Шегата я накара да се развесели. — Аз нямам почти никаква боя по себе си отбеляза. Това беше добре, защото не бе изпрала прането и това бяха последните й чисти дрехи.

Люк протегна ръце към нея, а в очите му блестеше дяволито пламъче. Поведението му обърка Кали.

— Благодаря ти, че ми позволи да ти помогна днес. Беше много забавно — каза той и тръгна към нея.

— Какво правиш? — попита тя, заотстъпва назад и сложи маркуча между тях.

— Просто мислех да те прегърна… — На лицето му грееше палаво изражение.

— Да не си посмял — каза тя и насочи маркуча към него. Ще те напръскам!

Кали сложи палец в края на маркуча и струята бликна силно към него. Той се дръпна настрани и успя да избяга. Тя насочи струята към него, но Люк беше прекалено бърз и тя отново не улучи. Той се усмихваше широко, а ръцете му все още бяха протегнати напред.

— Ела тук — подвикна й.

Кали отново отстъпи назад и едва не се спъна в разместените плочи на вътрешния двор. Люк свали ръце, но усмивката му не изчезна.

— Добре — предаде се той. — Няма да те изцапам с боя. Но все пак трябваше да опитам! Може ли да ми подадеш маркуча, за да се измия?

Тя го погледна колебливо, продължаваше да отстъпва назад. Подаде му маркуча с протегната напред ръка.

— Водата действа много освежаващо в горещината — каза Кали.

— Да, много е приятно — отвърна Люк, сложи палец на края на маркуча и изстреля силна струя над тях. Водата се изсипа върху им подобно на силен дъжд при буря.

Кали изпищя и отскочи встрани, така се намокри само от едната страна.

— Цялата ме измокри! — разсмя се тя, неспособна да се ядоса.

— О, не, не си цялата мокра — отговори той и я напръска отново. — Ето, сега вече си цялата мокра.

— О, наистина загази — каза тя, напълно забравяйки, че се беше запознала с него едва вчера.

Опита да измъкне маркуча от ръцете му, но той го държеше високо над нея и тя не можеше да го стигне. Измокриха се до кости. Водата се стичаше в краката им и се събираше в млечнобели локвички. Кали подскочи в опит да достигне маркуча, но не успя и залитна върху неравните плочки. Люк я хвана със свободната си ръка и я придърпа към себе си. Тя усети тънките мокри блузи, които бяха единствената преграда между телата им. Мускулите на ръката му се свиваха и отпускаха, а пръстите му докосваха леко талията й. Тя се отдръпна, а цялата й блуза беше подгизнала от водата и боята.

— Хванах те — каза той, задържайки погледа си върху нея малко по-дълго от обичайното. След това на лицето му грейна най-прекрасната усмивка и в корема й запърхаха безброй пеперуди.