Джени Хейл
Лятната къща (11)

Единадесета глава

— Не мога да повярвам, че наистина купих роклята на сестра му — каза Кали, след като паркираха колата.

Само след миг, крачейки по тротоара, за да не стъпи в пясъка с новите си сандали, вниманието й беше привлечено от сградата пред очите й, която приличаше на замък. Имаше идеално окосена морава, палмите бяха поставени на най-подходящите места в изтънчено озеленения двор, и самата къща имаше безброй тавански прозорци и тераси. Паркираха зад цяла редица луксозни коли, в края на огромна кръгова алея, направена изцяло от камък. Надолу по улицата забеляза микробус на някаква медия. От него тъкмо слезе мъж с фотоапарат, който се насочи към къщата. Кали се зачуди дали утре щеше да прочете за празненството в местните вестници. Пропъди мислите си и се обърна към Оливия и Уайът.

— Той каза, че сестра му ще се зарадва.

Оливия отвори задната врата и помогна на сина си да слезе от колата. Момчето беше облечено с тъмносиня блуза с две копчета, къс панталон от крепон и нови мокасини. Червените му къдрици бяха сресани на една страна. Кали едва бе успяла да прикрие усмивката си по-рано днес, когато Уайът слезе долу, пременен с новите си дрехи. Не искаше да го засрами, но детето изглеждаше прекрасно. Никога не го беше виждала толкова издокаран. Постоянно подръпваше яката на блузата си и изглежда, се чувстваше леко неудобно, но накрая стана ясно, че е готов да изтърпи всичко, за да се запознае с деца на неговата възраст.

— Джулиет ще си помисли, че си я облякла заради нея! — каза Оливия и издърпа подаръка от задната седалка. Бяха избрали комплект за изкопаване на динозаври с подноси с пясък, кирки, чукове и кости на динозавър. Люк каза, че племенникът му ще го хареса. — Можеш ли да повярваш, че ще се запознаем с Джулиет Съливан? Тя прави модни ревюта по телевизията!

— Наистина е странно — отвърна Кали. Вече бяха пред вратата. Мъжът с фотоапарата бе приближил къщата и чуха щракането, докато той снимаше. Тя приглади роклята си.

Люк отвори вратата и ги поздрави, преди те да натиснат звънеца. Държеше бира в едната си ръка.

— Заповядайте, влизайте. — Наведе се към Уайът. — Племенникът ми Мичъл е отзад. Облечен е със светлосиня блуза и бял къс панталон. Намери го и му кажи, че аз те изпращам при него.

В следващия миг той също забеляза мъжа и поклати глава. После затвори вратата.

В първия момент Уайът изглеждаше малко смутен, минавайки през многобройните гости в огромното открито пространство на къщата. Дървеният под в кухнята, дневната и трапезарията беше еднакъв — безупречен и лъскав. Стаите се разделяха единствено от високи бели колони, които се извисяваха чак до балкона на втория етаж, където имаше голям еркерен прозорец, гледащ към океана.

— Ще заведа Уайът навън — каза Люк. — Вие си вземете нещо за пиене. — Той посочи към просторната кухня. Едната й стена бе заета от голям бар, а зад него стоеше барман, който обслужваше гостите. — Или елате отвън. Там има и други забавления.

— Ще те последваме навън — предложи Кали. Копнееше за чист въздух и слънце, които да й помогнат да се успокои. Забеляза група жени, облечени като манекенки. Говореха оживено и се смееха, стиснали чаши с шампанско в ръцете си с безупречен маникюр. Набързо огледаха роклята й, усмихнаха й се и отново се върнаха към разговора си.

Кали се питаше дали са забелязали, че роклята й е от колекцията на Джулиет. Почувства се неловко.

Люк забеляза, че на Уайът му е трудно да се ориентира сред всички тези хора. Той приклекна, прошепна му нещо и детето кимна. В следващия миг качи Уайът на гърба си и го понесе през стаята.

Минаха през двете големи двойни врати, които бяха широко отворени. По тях бяха завързани най-малко трийсет сребристи балона. Кали излезе на най-великолепната тераса, която някога бе виждала — беше по-голяма от целия долен етаж на „Бийчкомбър“. В двата й края имаше по един бар. Гостите се тълпяха пред тях, докато барманите подхвърляха във въздуха бутилки с алкохол и ги улавяха. Между баровете бяха подредени маси с тюркоазени чадъри, стотици цветя, шезлонги и ратанови столове, декорирани с подходящи възглавнички. В кръгли каменни огнища горяха огньове, а пламъците им се издигаха високо и досущ приличаха на обагреното в оранжево слънце, което бавно се спускаше зад къщата.

Кали най-после успя да откъсне поглед от терасата и забеляза двора под нея. Пясъкът се простираше далеч напред в двете посоки и никъде не се виждаше нито една вила, и океанът къпеше брега. Около къщата дворът беше озеленен с идеална трева, която си съперничеше с най-добрите голф игрища, които тя можеше да си представи. Имаше безброй палми, външно осветление, уединени вътрешни дворчета, още чадъри и градински мебели.

Уайът вече бе намерил другите деца и Люк го запознаваше с Мичъл. Малчуганите се бяха струпали в два надуваеми замъка, величествени като самата къща. Имаше клоун, който правеше животни от балони, щанд за сладолед и машина за захарен памук, до която стоеше мъж в костюм на червени и бели райета с висока готварска шапка. Кали видя Уайът да подскача с другите деца в единия замък и изпита истинско щастие. Момчето се хвана за стената на замъка и се преви от смях, а друго дете подскочи към него и го издърпа към центъра.

— А, ето ви и вас — появи се Люк и подаде питие на нея и на Оливия. Кали беше толкова пленена от всичко наоколо, че изобщо не го бе видяла да се връща. — Това е мохито — отбеляза той с широка усмивка.

— Благодаря — отвърна тя.

— Люк! — възкликна някаква жена зад тях, прегърна го през рамо и го целуна по бузата.

До нея стоеше Джулиет. Кали положи усилия да не я гледа глупаво. Изглеждаше точно като на снимките, беше безупречна. Дългата й кестенява коса беше идеално сресана и разделена на път точно по средата. Носеше големи обеци халки и лек грим, подчертан с безцветен гланц зя устни, а роклята й беше удивителна — бледорозов шифон с висока яка по врата, вързана отзад на панделка, която се спускаше по голия й гръб. Обувките й с висок ток в телесен цвят добавяха поне десетина сантиметра към ръста й. Навярно не смяташе да ходи по пясъка с тях.

— Люк! — повтори тя. — Запознай ме с приятелките си! — Джулиет се усмихна и разкри идеалните си бели зъби.

— Джули, това са Кали и приятелката й Оливия. Дами, това е сестра ми — Джулиет.

— Приятно ми е да се запознаем! — Тя пусна брат си и подаде нежната си ръка първо на Кали, а след това и на Оливия. После пристъпи към Кали и прошепна: — Хубава рокля! — И й намигна. Лицето й беше мило и дружелюбно и Кали най-после се успокои.

— Моделът е много хубав — отвърна с усмивка тя.

— Стои ти чудесно! Прекрасна си!

Кали пламна от смущение. Никога не беше обръщала особено внимание на външния си вид. Поглеждаше се в огледалото колкото да се увери, че няма броколи по зъбите си.

— Не е ли красива, Люк?

— Да, красива е — отвърна той, погледна я замислено, а след това надигна бутилката и допи бирата си.

— Насладете се на партито! Хайде да празнуваме! — Джулиет отново целуна Люк по бузата и изчезна сред гостите около бара.

Оливия помаха на Уайът, който все още подскачаше в надуваемия замък. Блузата му се беше разгащила, а косата му вече бе разрошена.

— Ще отида да го видя — каза тя, когато детето я извика. — Толкова е сладък! Искам да го снимам! — Оливия извади телефона си от чантата и започна да го снима още от терасата.

— Може ли да открадна Кали за няколко минути? — попита Люк със сериозен тон. Остави празната бирена бутилка на масата и един от сервитьорите веднага я взе.

Оливия вече слизаше по стълбите, без да спира да снима. Обърна се, махна с ръка и се усмихна.

— Събуй си обувките — каза той и поведе Кали надолу по стълбите към надуваемия замък, където Оливия беше заслонила очи с ръцете си и се взираше в Уайът, докато момчето й показваше какво може. — Хайде да отидем на плажа.

Стигнаха до най-долното стъпало, Кали събу сандалите си и ги пъхна под терасата. С мохитото в ръка, последва Люк по дървената алея, която разделяше двора на две половини и се спускаше чак до океана.

Той вървеше тихо до нея и Кали се чудеше какво ли иска да й каже.

Вървяха по алеята, а тучната трева покрай нея отстъпваше място на по-високия морски овес и дивите растения покрай пясъчните заграждения — всички те бяха част от дюните, създадени, за да спират ерозията на малките бариерни острови. Кали слезе по няколкото стъпала в края и стъпи на горещия пясък. Безмилостното слънце го бе нагряло толкова много, че усещането беше, сякаш стъпва по жарава.

Люк й подаде ръка.

— Тичай — извика й и я дръпна към водата.

Той затича и Кали трябваше да положи усилия, за да поддържа темпото му. Ръката му стискаше силно нейната, докато тя тичаше с всички сили по брега и се опитваше да не разсипе коктейла си. Пясъкът беше горещ като огън. Най-после стигнаха до мокрия пясък край водата. Една вълни се разби в брега, проправяйки си път към нея със съскане, а бучащата вода мигновено разхлади пламналите й стъпала. Люк пусна ръката й и пристъпи по-близо до вълните. Водата стигаше до глезените му. Кали отиде при него. Избута един изплъзнал се кичур коса от лицето си.

— Всичко това е лъжа — каза той, докато гледаше към водата.

Кали не разбра какво има предвид, затова замълча и изчака.

Люк се обърна към нея.

— Онези статии. Не са истина. Медиите не знаят нищо. Никой не знае нищо. — По лицето му не се виждаха никакви следи от сарказъм или надменност. Изглеждаше напълно открит и уязвим. — Пишат, че съм повърхностен, че излизам с манекенки и актриси само за да виждам красиви лица до себе си… Срещам се с тях, защото те ме разбират. Те също живеят под светлината на прожекторите — дори повече от мен. Притежавам яхтена компания. Кой всъщност съм аз? Но това градче ме превърна в някого, медиите създадоха този образ — защо? За да привлекат повече туристи? За да има какво да обсъждат хората? Казват, че не разбирам местните. Не е така. Аз просто не мога да бъда себе си. Постоянно виждам хора, които ме съдят, които имат мнение за живота ми и за решенията, които вземам. Затова не общувам с тях.

— Съжалявам — каза Кали. — Нямах представа.

Той отново се обърна към океана, сякаш някъде там, в далечината, се криеха всички отговори.

Кали мълчеше. Тишината беше нарушавана единствено от вятъра и шума на океана. Изглежда, Люк искаше да излее чувствата си и тя се радваше, че ги споделя с нея.

— Не съм казвал това на никого другиго.

— Наистина ли?

— Никога не съм изпитвал нужда да го направя. — Той вдигна една мидена черупка от пясъка и я хвърли в разбиващата се на брега вълна. — Но когато разбрах, че си прочела някои от ужасните неща, които пишат за мен, се разочаровах и исках да чуеш истината.

Люк отново успя да я изненада. Не можеше да сдържи вълнението си, че той иска точно тя да познава истинската му същност, но това я плашеше. Не беше готова. Той й бе доверил мислите си. Тя не се справяше добре в отношенията си с мъжете и макар че двамата все още нямаха връзка, Кали знаеше, че нещата обикновено започват точно по този начин.

Събра цялата си сила и кураж, за да му отговори. Не искаше да обърка всичко, никак не я биваше в тези неща.

— Радвам се, че ми се довери — започна тя, а думите й звучаха някак неубедително. Ала неговата тревога и желанието му тя да го разбере правилно я накараха да забрави всичките си притеснения и да говори от цялото си сърце, затова продължи: — Не вярвам на онези статии. — Погледна надигащите се балончета в чашата с мохито и топящия се от горещината лед. След това вдигна поглед към него. — Мисля, че донякъде им повярвах, когато ме заведе на огромната яхта и поръча омара със сложното име. Помислих си, че мъжът от заведението за бургери е просто преструвка, за да ми се харесаш. Но знам, че това не е истина. Съвсем не.

Той въздъхна дълбоко, сякаш досега беше сдържал дъха си, и се усмихна — искрена усмивка, която показваше, че думите й го бяха развълнували. Кали разбра, че е казала правилните думи. И дори не се беше наложило да полага усилия. Просто изрече онова, което чувстваше.