Джени Хейл
Лятната къща (1)

Първа глава

— Ремонтът върви чудесно! — каза Гладис на Кали, докато бавно пресичаше тясната улица, която разделяше плажните им вили. Носеше сандали с ниска платформа. Познатият аромат на парфюма й се усещаше дори и в соления въздух. Целуна Кали по бузата. Повечето й съседи не я поздравяваха толкова сърдечно, но тя го правеше, защото я приемаше като част от семейството си. Гладис отметна глава назад и огледа цялата къща. — Личи си, че сте работили неуморно цял ден.

Кали бе работила в градината цяла сутрин. Беше й горещо и по цялото й тяло бе полепнал пясък. Избърса чело с длан и прокара пръсти през дългите си тъмни къдрици, сресвайки заплетените им краища. Беше уморена и имаше нужда от малко почивка. Отстъпи няколко крачки назад и огледа свършеното, засланяйки очите си с ръка заради силното слънце.

Къщата беше точно такава, каквато я виждаше в мечтите си — отвън беше облицована с тъмно дърво и имаше бял перваз. Цялата сграда беше повдигната на стълбове, за да бъде предпазена от прииждащите приливи по време на буря. Отпред имаше дълга веранда, а от нея се спускаше стълбище, което Кали много харесваше. Днес тя работеше по алеята и цветните лехи. Вече си представяше как ремонтираната къща ще заработи като ваканционна вила, която предлага настаняване и закуска, а уморените летовници ще си почиват, отпуснати в люлеещите се столове на горната тераса, и ще се наслаждават на гледката към острова, на фона на успокояващия шум на Атлантическия океан.

От другия край на къщата морските вълни шумоляха приканващо, а топлият бриз духаше освежаващо. Кали харесваше соления вятър, който винаги успяваше да я успокои. Обичаше тихото усамотение, което бризът носеше, звука му, който я унасяше и приспиваше. Трудно й беше да работи усърдно в това райско кътче. Но въпреки това, днес беше успяла да изчисти обраслата градина и сега на мястото на плевелите имаше предимно пясък.

Двете жени отстъпиха встрани да направят място на една преминаваща кола, а Гладис я изгледа подозрително, сякаш автомобилът нямаше работа на нейната улица. Почти целия си живот тя беше прекарала в малката вила от другата страна на улицата. Бе преживяла повече морски бури, отколкото можеше да преброи, и бе видяла как ниските къщи в околните села се превръщат в големи вили и хотели, които унищожават крайбрежието. Въпреки промените, тя нито за миг не съжаляваше за решението си да остане тук. „Това е раят“, често казваше тя.

— Здравейте! — извика Гладис на Оливия и сина й Уайът, които стояха на верандата, и вдигна за поздрав чашата си със студен чай. Ледът в нея издрънча, стъклото беше запотено и по чашата се стекоха струйки вода. В чая й плуваше парченце лимон. — Ще се преуморите! — каза им тя.

Главата на Уайът изникна за миг, червените му къдрици бяха влажни от пот, а щом видя прабаба си, на лицето му светна широка усмивка. Виждаха се само главата и раменете му, останалата част от тялото му бе скрита зад високите перила. Детето беше седнало на верандата и забиваше пирони, които се бяха надигнали от дъските на пода. Устните му бяха свити и то гледаше съсредоточено, сбърчило вежди. Уайът беше на осем години, пълно копие на майка си на тази възраст — имаше същата искряща червена коса и лунички.

Оливия се разсмя и поклати глава.

— Добре сме, нищо ни няма!

Тя боядисваше перилата с бяла боя. На нейния фон старата, лющеща се боя сивееше. Косата й беше хваната на кок на тила й, разкривайки високите й скули и блестящите й зелени очи. Помаха на баба си.

— Дори не сме уморени! — каза Уайът, концентрираното му изражение изчезна за миг, после той отново се върна към работата си.

Кали и Оливия бяха купили къщата на плажа съвсем наскоро и сега ги чакаше много работа, ако искаха да я отворят навреме за края на летния сезон. Трябваше да ремонтират верандата и да оправят градината — все сериозни предизвикателства, но се надяваха да отворят „Бийчкомбър“ в края на месеца. Тук топлото време продължаваше чак до октомври, така че щяха да имат достатъчно време да опипат почвата и да пробват пазара.

През целия си живот Кали и Оливия бяха мечтали да притежават тази къща точно срещу дома на Гладис. Бяха я виждали, когато идваха на гости, бяха се разхождали по тясната пътека, която минаваше покрай къщата и водеше към плажа, и си бяха представяли какво би било да живеят тук. Когато пораснаха, Оливия бе разпитвала баба си за къщата от чисто любопитство. Но щом обявиха имота за продан, Гладис й се обади незабавно. Само няколко минути по-късно Оливия вече разговаряше с Кали по телефона, за да обсъдят дали могат заедно да съберат нужната сума и да сбъднат мечтата си, като отворят ваканционна къща. Открилата се възможност приличаше на прекрасен сън.

— Ще си направя кратка почивка за обяд и ще отида до града. Искаш ли да ти взема нещо? — Кали попита Гладис, докато връзваше косата си на опашка с ластик, който досега стоеше на китката й.

— Не, миличка, нямам нужда от нищо. Но се радвам, че ще се погрижиш за себе си. Прекалено слаба си. Трябва да се храниш, в противен случай просто ще се стопиш и ще изчезнеш.

Кали се усмихна развеселено.

— Оливия — провикна сетя. — Ще си почина малко и ще обядвам. Искаш ли да ти взема нещо за хапване?

— Уайът току-що изяде един сандвич, а аз искам да свърша с боядисването на стълбите, преди да си почина — отвърна Оливия, избърса потта на челото си и се изцапа с бяла боя. Двете с Кали си бяха разпределили списъка със задачи според уменията и таланта на всяка от тях, съобразявайки се с времето, с което разполагаха. Кали беше по-артистична, затова се зае с оформянето на градината и боядисването на стаите, докато Оливия боядисваше отвън и отговаряше за събарянето и къртенето.

Гладис размаха ръка във въздуха.

— Прибирам се вътре. Много е горещо. Заела съм се да изрисувам няколко стъклени буркана за вази. Но старите ми пръсти имаха нужда от кратка почивка.

Кали избута с крак пръстта от алеята.

— Уайът, искаш ли да дойдеш с мен? — попита тя, притеснена, че на детето може да му доскучае.

— Не, благодаря — отвърна той. Цялото му внимание беше насочено към пироните, а лицето му розовееше изпод луничките. Верандата беше напълно празна, с изключение на чаша лимонада на най-горното стъпало, която се поклащаше всеки път, щом детето удареше с чука.

Уайът се държеше много мило и постоянно им помагаше, откакто бяха пристигнали в къщата. През последните месеци на лятото той беше зает с ремонта. Веднъж работиха цяла вечер и знаеха, че е уморен, но той не се оплака, просто ги остави да работят. Онази нощ луната и звездите светеха толкова ярко, сякаш някой беше запалил огромна лампа в небето.

Онази вечер Гладис също им помагаше и Кали си спомни как тя дръпна Уайът настрани, без да се обади на Оливия…

— Хей, Уайът. Виж това — каза му тя. Момчето я последва по старата алея, която водеше към плажа. Лунната светлина я осветяваше и алеята блещукаше. Уайът се наведе и прокара пръст по искриците, които приличаха досущ на сребристия брокат на Гладис.

— Какво е това? — попита той.

Гладис се усмихна широко.

— Звезден прах — отвърна тя. — Когато прекараш страхотен ден на плажа, разбираш, че е време за почивка, щом откриеш звездния прах. Тук, на крайбрежието, има какви ли не видове магия. Човек само трябва да знае къде да търси…

— Е, добре тогава — извика Кали и се върна обратно в реалността.

— Може би е добра идея да купиш сандвичи за вечеря. Не съм сигурна дали ще ми се излиза по-късно, а и без това храната ни е на привършване. Имаме само няколко ледени портокалови близалки и пакет царевични пръчици — каза Оливия.

— Права си, ще взема нещо за по-късно — отвърна Кали, избърса ръце в шортите си и тръгна към колата. Портмонето и ключовете й лежаха на предната седалка: по-рано сутринта бе ходила до разсадника, за да купи храсти за градината.

Кали остави Оливия и Уайът на верандата, помаха за довиждане на Гладис, която тъкмо пресичаше улицата, и пое към малката търговска алея с магазини край плажа. Градчето Уейвс в Северна Каролина се намираше между градовете Роданте и Салво и беше толкова малко, че човек спокойно можеше да мине през него, без дори да разбере. Макар малко и спокойно, градчето беше известно с това, че е дом на група големи компании в областта на водните спортове, чиито предложения привличаха хора от цялата страна. Кали и Оливия смятаха да отворят къщата за гости в Уейвс с надеждата да се възползват от клиентелата, която водните спортове привличаха всяко лято. Вярваха, че все още има хора, които искат да се отдадат на тиха почивка в някое малко морско градче. Разчитаха именно на това.

Кали намери свободно място за паркиране и слезе от колата. Носеше джапанки, а по краката й все още бе полепнал пясък, след като цял ден беше плевила предния двор. Взе слънчевите си очила от таблото, където имаше оферта от местната фирма за оформяне на градини и касова бележка за шестте съсънки, които тази сутрин засади покрай каменната пътека пред къщата и край предната ограда.

Зави зад ъгъла и тръгна към заведение, където да хапне нещо. Летният сезон беше в разгара си и магазините бяха пълни с хора. В момента в града се провеждаше състезание по сърф и развълнувани туристи изпълваха улицата с веселата си глъчка.

— Извинете, господине — разнесе се висок мъжки глас някъде пред нея и мигновено привлече вниманието й като магнит. — Ще направите ли изявление? — Някакъв мъж с айпод и чанта през рамо, навярно репортер, вървеше забързано през тълпата.

Няколко секунди Кали наблюдаваше случващото се и се чудеше какво ли е намислил мъжът. Никога досега не беше виждала такова вълнение в това малко градче. Любопитна да узнае какво се случва, тя забърза напред. Едва изминала няколко крачки, настигна мъжа и разбра, че той гони някого. Последва го сред малката тълпа, която се бе насъбрала край магазините, като в същото време продължи да търси подходящо място за обяд. Кали видя мъжа, когото репортерът преследваше, и го разпозна в мига, в който той тръгна право към нея.

— О, ето те и теб! — каза той и я хвана под ръка.

— Какво? Аз…

Преди да разбере какво се случва, Люк Съливан, наследникът на богатото семейство Съливан, я поведе със себе си. Беше чела за него в местния вестник. Семейството му се занимаваше със строително предприемачество и беше забогатяло от сделки по крайбрежието на бариерните острови, а след това бизнесът му се бе разраснал из цялата страна. Люк се беше върнал в Аутър Банкс, за да работи по последния проект на фирмата „Блу Уотър Сейлинг“ — една от големите компании, предлагащи водни спортове, и бе довел със себе си много репортери. „Блу Уотър Сейлинг“ се развиваше добре и се радваше на голяма популярност точно като яхтената компания във Флорида, която семейството притежаваше. Носеха се слухове, че баща му скоро ще се пенсионира, а Люк, който беше единственият му син, щеше да поеме управлението на тази златна мина. Според статиите, които Кали бе прочела, неговата дъщеря — Джулиет Съливан, имаше съвсем други интереси.

Люк стискаше нежно ръката й и я водеше напред, а циферблатът на ролекса му отразяваше слънцето и я заслепяваше, въпреки че носеше слънчеви очила. Репортерът ги следваше бързо.

— Съжалявам — обърна се през рамо Люк. — Имам… уговорка за обяд. Не мога да говоря с вас сега.

Репортерът продължаваше да върви зад тях, но забави крачка. Те обаче не намалиха темпото. Люк гледаше напред, на лицето му беше изписана решителност, докато я водеше надолу по тротоара. Кали забеляза погледите на хората. Накрая той влезе в някакъв магазин. Вратата се затвори зад тях и те се озоваха във входа на малка плажна галерия.

Люк пусна ръката й, без да сваля поглед от вратата. Кали погледна продавачката. Жената изглеждаше не по-малко изненадана от появата им.

Когато се увери, че никой не ги преследва, той се обърна към Кали.

— Съжалявам — каза й и отново хвърли поглед към вратата, преди да насочи цялото си внимание към нея.

Тя беше виждала лицето му на снимки в списания, които рекламираха района пред туристите. Но той не живееше като тези туристи. Според статиите, той притежаваше вила, която по-скоро приличаше на замък. Домът му струваше два милиона долара и беше разположен на площ, която навярно се равняваше на една трета от територията на цялото градче. Имотът беше на уединено място на брега край морето и разполагаше с два басейна и тенис корт.

Той беше висок и в отлична форма, с пясъчноруса коса, която падаше по челото му и го караше да изглежда по-млад, отколкото бе в действителност. Кали беше прочела, че е едва година по-голям от нея, но излъчваше някаква опитност, заради която изглеждаше много по-зрял и мъдър. Носеше плажни шорти и небрежна тениска, но изработката им издаваше, че са му стрували цяло състояние. Той пристъпи към нея и тя се почувства неудобно. Как ли изглеждаше в момента? Косата й беше пристегната в опашка, ръцете й бяха мръсни от работата в двора. Люк бе безупречно чист и прекрасен. Гледаше я с морскосините си очи.

— Люк Съливан — подаде й ръка той.

— Кали Уийвър — отвърна тя, все още леко замаяна от случилото се.