Джени Хейл
Лятната къща (4)

Четвърта глава

Кали се събуди от бученето на електрически трион. Погледна часовника — показваше седем часа. Цял час се въртеше в леглото, а жегата и шумът от ремонта на долния етаж не й позволяваха да заспи. Нямаше търпение да излезе на плажа, да усети освежаващия хлад, а капчиците морска вода да напръскат кожата й.

Трионът отново проехтя и тя осъзна, че изпитва остра нужда от кафе. Беше доволна, че макар и кухнята навярно да беше потънала в прах заради ремонта долу, поне от тази седмица вече имаше работеща кафе машина. Облече се набързо и слезе долу. Бученето на триона се смесваше със силни удари и тя запуши ушите си с ръце.

— Съжалявам! — каза Оливия в кухнята. — Бригадата за ремонта на верандите пристигна рано и трябваше да започне работа.

Кали кимна уморено и извади сметаната от хладилната чанта. В това време Оливия взе захарницата и я сложи до нея с усмивка на лице. Тя винаги е била ранобудна. Кали се прозя, напълни кафемашината и си взе чаша. Заради нетърпимия шум няколкото минути, необходими за приготвянето на кафето, й се сториха като години. Сипа си една чаша и предложи да налее и на Оливия.

След малко шумът от триона спря, Кали благодари безмълвно на боговете за тишината и седна на новата кухненска маса, която им доставиха вчера вечерта. Масата беше в бледобежов цвят със състарен ефект, а тук-там под боята се виждаше шарката на дървото. Достатъчно голяма беше, та да запълни просторното помещение за закуска, което в момента разширяваха допълнително, така че да има място за още няколко по-малки маси със столове за гостите.

Трионите отново заработиха и Кали потръпна.

— Смятам да изпия кафето си навън, за да се разсъня малко, преди да се заловя с днешната работа. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Събудих се много рано и веднага се захванах със задачите! Двамата с Уайът ще приключим с перваза в коридора и след това ще си почина. Чувствам се силно мотивирана! — Оливия размаха юмруци във въздуха и разсмя приятелката си.

— След малко ще се включа и аз — каза Кали и тръгна към задната врата с чашата си. По пътя взе едно списание от купчината. Трябваше да си купи книга за тези кратки свободни моменти, но все още не си беше създала установен ред. Къщата отнемаше почти всяка свободна минута и рядко имаше време за друго.

Оливия се върна в коридора, а в това време Кали излезе на старата веранда, която в момента ремонтираха. Помаха за поздрав на бригадата. Мъжете висяха от всички страни на къщата подобно на огромни паяци — удряха с чукове, режеха с триони, подреждаха дървените дъски. До един огромен диспенсер за вода стоеше малко радио, от което звучеше музикалната класация „Топ 40“.

Двете с Оливия бяха вложили голяма част от парите си, за да наемат архитект, който да им помогне с ремонта. Той се казваше Ейдън Паркър и беше приятел на Оливия от колежа. Ейдън веднага изпрати бригадата си. Той беше известен с работата си и понеже беше стар приятел на Оливия, им предложи много добра оферта, но въпреки това цената беше доста висока. Архитектът смяташе да разшири цялата задна част на старата къща в типичен английски стил с дървена ламперия, като построи отделна веранда, гледаща към брега, на всеки от трите етажа. Къщата беше разположена на брега, но бе достатъчно далеч от водата, за да не пострада при висок прилив, когато вълните изяждаха плажа и с клокочене си пробиваха път към сградите. След като бригадата на Ейдън завършеше верандите, Кали си ги представяше с подредени в редици ракитени столове и висящи цветя на фона на електриковосиния океан. Резултатът щеше да бъде великолепен.

Тя мина покрай мястото, където работниците сваляха старата дървесина от верандата, и слезе по стълбите на алеята, която също щяха да подменят — представляваше дълга дървена пътека, която водеше направо до океана. На места дървото беше напукано от дългите години, през които беше изложено на природните стихии, а през процепите между дъските беше поникнала морска трева. Кали внимаваше къде стъпва. В едната си ръка носеше чашата с кафе, а в другата — стария сгъваем плажен стол.

Морският въздух беше хладен и освежаващ, прибоят почти заглуши шума от трионите. Сянката на подранил сърфист подскачаше по вълните навътре в морето, а една двойка се разхождаше по пясъка, хваната за ръце, докато водата неумолимо мокреше краката им. Кали нямаше свободна ръка, затова вдигна чашата си за поздрав, а те й помахаха и извикаха:

— Добро утро!

Тази сутрин брегът, който се простираше като безкрайна бяла ивица, беше чист. Миналата седмица времето беше много спокойно и вълните не бяха изхвърлили никакви отломки. Кали остави стола си точно до водата, настани се и зарови пръстите на краката си в пясъка, а бълбукащата вода се отдръпваше в морето. Все още беше рано сутринта, но тя вече усещаше парещите лъчи на слънцето точно както в детството си.

Сложи очилата си, премести чашата върху мокрия гладък пясък, за да не падне, и разгърна списанието. Страниците се бореха с вятъра, докато Кали преглеждаше съдържанието, избирайки си статия за четене. Сърцето й подскочи, когато видя още една статия за семейство Съливан.

Толкова много материали за тях, помисли си. Нищо чудно, че онзи репортер преследваше Люк. Тя отвори списанието на четиресет и седма страница.

Отпи от чашата си, а кафето й подейства успокояващо. Заедно с освежаващия вятър и топлите слънчеви лъчи върху раменете й. Светлината се отразяваше върху бялата страница на списанието и дразнеше очите й, въпреки че носеше слънчеви очила, но Кали присви очи и зачете.

Статията разказваше за Люк: за това колко е различен от баща си по отношение на работата, как излиза с различни жени и пътува, как му липсват енергията и желанието, с които баща му управлява „Съливан Ентърпрайзис“. Материалът намекваше, че той по-скоро е фигурант на „Блу Уотър Сейлинг“ — лицето на компанията, което продава лодки. А той несъмнено има лицето, нужно за тази работа.

Кали затвори списанието, не искаше да чете повече. Съжаляваше, че беше изгубила толкова много време за обяд с него, вместо да работи по „Бийчкомбър“. Сега, имайки предвид прочетеното, тя започваше да изпитва колебания за вечерята довечера. Нямаше време за губене. Лятото им се изплъзваше, а те трябваше да отворят „Бийчкомбър“ преди края на сезона.

Кали беше наела професионален фотограф да снима ремонтираните части от къщата, за да може да изпрати снимките на потенциални летовници. Беше разговаряла със собствениците на друга къща за гости в района, предлагаща нощувки със закуска. Имаха резервации през целия септември и препращаха гостите към нея за информация. Кали бе обещала да отворят не по-късно от края на август и вече приемаше резервации.

Допи кафето си и се върна обратно в къщата.

* * *

Кали се залови за работа веднага щом изпи кафето си. Отиде в килера да изчисти дървената ламперия, за която Оливия бе споменала. Отвори вратата със сумтене и с изпотени ръце вдигна големите панели. Заради изпаренията от боята държаха прозорците отворени и морският бриз им носеше облекчение в горещината. Крясъците на чайките и шумът на океана създаваха впечатление, че стаята се намира на самия бряг.

Тя хвана последния дървен панел и напрегна сили да го премести. Измъкна го от мястото му и в този миг чу плясване. Надникна в шкафа, за да види откъде беше дошъл този звук. Видя малка книга с кожена подвързия. По пожълтелите й ъгли имаше петна от вода. Кали подпря ламперията на стената, взе книгата и я разгърна. Приличаше на дневник. Вътре беше изписано името Алис Макфарлин, а първата страница бе изпълнена с нечетлив почерк. Кръглите букви бяха изписани със синьо мастило и нямаше отбелязана дата.

Кали зачете:

Ако не пиша всеки ден, ще се пръсна. Никой не иска да ме чуе, затова, скъпо дневниче, вероятно ще намеря утеха в твоето мълчание, докато изслушваш всичко, което искам да ти кажа. Бог не пожела да ме дари с деца и аз не трябва да осъждам волята му, но той ми е дал мислите и емоциите, които изпитвам в този момент. Много ми е трудно да не действам, водена от чувствата си…

Кали затвори дневника, завъртя го в ръката си и го огледа внимателно от всички страни. Избърса ръце в шортите си и слезе долу да го покаже на Оливия. Срещна я в коридора и й каза:

— Виж какво намерих.

Приятелката й беше покрита с прах, който я караше да киха. Кали й подаде дневника и Оливия го разгърна.

— Дали ще постъпим зле, ако го прочетем? — попита Оливия.

— Технически погледнато, дневникът е наш — отвърна Кали. — Ние купихме къщата, а дневникът беше в нея, така че е наш. — Тя се усмихна на приятелката си. — Любопитна си, нали?

Оливия седна на най-горното стъпало и остави дневника в скута си.

Кали седна на по-долното стъпало и вдигна поглед към приятелката си.

— И без това навярно ще намерим само списъци за пазаруване — каза разочаровано Оливия и върна дневника на Кали.

— Не съвсем. — Кали отвори на първата страница, която вече бе прочела, и отново го подаде на Оливия. Тя прегледа набързо написаното и каза:

— О, колко драматично.

Двете се засмяха развълнувано.

— Трябва да се засрамим — рече Кали и се намръщи. Внезапно се почувства зле. — Това може би са най-съкровените мисли на Алис. Трябва да подходим внимателно.

Идеята да излее най-интимните си чувства в дневник и някакви непознати да ги прочетат, й се стори ужасяваща. Почувства се глупаво от първоначалното си желание да прочете дневника.

— Да, права си — съгласи се със сериозен тон Оливия.

Кали вече не беше сигурна дали наистина иска да прочете написаното.

— Ще го прибера на сигурно място — каза тя.

Не знаеше какво да прави с дневника. Внезапно изпита желание да го предпази и защити.