Джени Хейл
Лятната къща (3)

Трета глава

— В килера на една от спалните на горния етаж има още дървена ламперия — каза Оливия, изтупвайки праха от ръцете си, на Кали, която тъкмо влезе с кутиите с бургери и преметната на ръката й тениска.

Тя остави тениската на една странична маса и отиде в кухнята да прибере храната в хладилната чанта, която използваха, докато им доставят новия хладилник.

— Ще ми помогнеш ли да я свалим и да я изхвърлим?

— Да — отвърна Кали, но не спираше да мисли за Люк. Влезе отново във всекидневната, където Оливия почистваше гравираните стъклени абажури на новия полилей, който щяха да монтират в трапезарията.

— Добре ли си? — Оливия спря работа и я погледна. — Защо се забави толкова много?

— Бях на обяд — отвърна Кали. — Нямах време да ти обясня подробно в съобщението, което ти изпратих: всичко стана толкова бързо, а и в тоалетната имаше една жена, която ме изчакваше…

Лицето на Оливия засия от вълнение и тя остави стъкления абажур до тениската на малката маса. Все още не бяха доставили останалата част от мебелите.

— Познавам това твое изражение — поруменяло от смущение и вълнение лице — каза тя, наклони глава на една страна и огледа приятелката си.

— Обядвах с един човек. Никога няма да познаеш с кого — каза Кали. Повтори името наум, но пак й се стори нереално. През годините тя и Оливия бяха водили много подобни разговори, но никога досега не бяха обсъждали човек като Люк.

— С кого?

— Люк Съливан — произнесе тя бавно името, за да наблегне на него.

Устата на Оливия увисна от изненада и тя я прикри с изпоцапаните си с бяла боя ръце. Все още стискаше парцала за прах. Втурна се през стаята и грабна вестника, с който бяха покрили дървените повърхности, за да не се изцапат от боята.

— С този мъж? — Тя посочи негова снимка, на която бе с бански и без риза, а до него стоеше момиче с вид на манекенка, също по бански. Намираха се на борда на някаква луксозна яхта.

Кали кимна.

— Той ми даде това. — Тя взе тениската и я подаде на Оливия.

Двете си размениха вестника и тениската. Кали огледа снимката на Люк, полагайки усилия да не се вторачва в перфектното му тяло. В това време Оливия се мръщеше и се опитваше да разбере каква е тази тениска в ръцете й.

Заглавието на статията гласеше: Люк Съливан ще поеме контрола над „Съливан Ентърпрайзис“. Какво ще означава това за най-голямата фирма за недвижими имоти в Аутър Банкс?.

Все още стискайки тениската в ръце, Оливия издърпа двата плажни стола, които използваха временно, и ги сложи в средата на почти празната стая — обичайното място, на което сядаха, когато се хранеха. След като се съвзе от първоначалния шок, тя остави тениската в скута си и издърпа гумения ластик от косата си. Дългите й червеникави къдрици се спуснаха по раменете й.

— Нали излезе набързо да купиш сандвичи? Как междувременно успя да излезеш на среща с Люк Съливан?

Кали не отговори на приятелката си: беше прекалено заета да чете статията. Люк Съливан, местен плейбой, ще поеме… Баща му, Едуард Съливан, който е и създател на империята „Съливан“, се колебае за своето пенсиониране… слухове относно мотивите на неговия син — Люк. Дали той притежава енергията и уменията да управлява толкова голяма фирма?.

Плейбой ли?, помисли си тя. Какви тогава бяха всички тези приказки за семейство? Нима ги беше казал само колко го да има за какво да говорят? Или пък е говорил нещата, които е мислил, че тя иска да чуе?

— Ехо? — Оливия тропна игриво с крак по пода.

— Извинявай.

Кали сгъна вестника, остави го на пода и седна на стола до Оливия. Едва тогава забеляза, че приятелката й бе взела няколко списания от купчината, която събираха на страничната маса, и ги бе сложила в скута си. Списанията останаха затворени, докато Кали разказваше за случилото се. Но колкото повече подробности включваше в разказа си, толкова по-нереално звучеше. А сега, след като прочете статията за Люк, тя се питаше какви бяха намеренията му.

— Той иска отново да излезе с мен на вечеря утре в седем часа — каза Кали и пак погледна снимката. Вгледа се в жената по бански, докато накрая изображението изгуби очертанията си.

Уайът влезе в стаята и седна при тях. Беше дочул част от разговора им, затова попита:

— Притеснена ли си?

Кали се усмихна.

— Аз съм притеснен, че ще бъда в трети клас тук. Не познавам никого — призна момчето, играейки си с джапанката си. — Ще се радвам, ако се запозная с някого.

Откровеността му стопли сърцето на Кали. Искаше да му каже, че Люк едва ли може да бъде неин нов приятел. Отново погледна надолу към снимката. Внезапно се замисли защо изобщо ще губи време с тази вечеря, след като има толкова много работа. Вместо това може да поработи час или два по „Бийчкомбър“. Но вече бе приела предложението на Люк.

— Знам, че все още не си се запознал с други деца, но в училище те очаква цял клас нови приятели. Остават само няколко седмици до началото на учебната година!

Тя повдигна вежди и на лицето й изгря развълнувана усмивка специално за него. На двете с Оливия наистина им се искаше да има други деца, с които момчето да играе през лятото, но то се справяше отлично със случващото се и Кали увери приятелката си, че с времето Уайът ще намери своето място.

Оливия се опитваше да го забавлява по какви ли не начини. Организира празненство с танци в кухнята, приготви сладолед с двайсет различни заливки, а един ден дори боядисваха тениски. На следващия ден се появи с боядисана в синьо коса, за да е в тон с тениската й. Косата й се изми от боята, но през цялото време Уайът си мислеше, че е използвала боята за дрехи. Оливия не му каза нищо до края. По-късно същата сутрин детето се появи със сини райета в косата си.

— Успя ли вече да изпробваш новите си рибарски принадлежности? — попита Кали. Още от пристигането им Уайът се опитваше да лови риба, но морският риболов беше съвсем различен от речния, който практикуваше у дома, и засега нямаше улов.

— Не, но много искам! Може би този път ще имам късмет и ще уловя нещо! Продавачът в магазина каза, че риболовът и чакането всъщност са едно и също, но човек никога не знае! — каза гордо Уайът.

Оливия беше похарчила за риболовните му такъми повече пари, отколкото призна пред Кали. Беше му купила сърф въдица с макара за соленоводен риболов, кръгли кукички и стойка за въдица. Освен това бе платила за един урок по морски риболов в местния магазин за примамки и принадлежности.

— Защо не се приготвиш и да ни покажеш какво научи на урока?

Още от деца Кали и Оливия използваха свой език без думи, на който се разбираха отлично. Сега Кали погледна приятелката си и й даде да разбере, че къщата може да почака още малко. Оливия се усмихна и си пое дълбоко дъх.

През годините Кали виждаше колко трудно беше за Оливия да бъде самотна майка. Знаеше за вътрешната й борба за това да бъде добра майка и в същото време да поема рискове, за да може да осигури на сина си различен живот.

— Добре! — извика развълнувано Уайът и заподскача. — Нека се приготвя. Знам какво и как трябва да направя! Ще ви извикам, когато съм готов. — И се втурна да вземе рибарските си принадлежности.

Докато детето се приготвяше, Оливия разгърна едно от списанията.

— Видя ли тази статия? — Завъртя списанието, отвори го на страницата за семейство Съливан и го подаде на Кали.

Семейство Съливан притежаваше много фирми и разполагаше с голямо богатство, така че не се движеше сред жителите на Уейвс и туристите. Статията твърдеше, че е изгубило връзка с местните. Люк организираше пищни партита, плаваше с луксозните си лодки в компанията на безброй различни жени, а в същото време градчето беше известно със своята бохемска, плажна атмосфера. Останалите членове на семейството рядко се появяваха в Северна Каролина: Едуард прекарваше повечето време в Ню Йорк; Лилиан Съливан, майката на Люк, която сама бе отгледала него и сестра му след развода й с Едуард, бе заминала за Флорида веднага щом децата й завършиха колеж. Джулиет, сестрата на Люк, беше моден дизайнер в Ню Йорк. Затова местната преса се беше съсредоточила върху Люк, а неговата популярност в медиите бе причина за повишен интерес към малкото градче. Кали продължи да чете.

Искаше й се да вярва, че Люк наистина е толкова мил, колкото и на обяда днес, но не можеше да се отърси от заглавията, които го представяха като женкар и сваляч. Наскоро бе излизал с една голяма филмова звезда и градчето беше завладяно от истинска треска, защото двамата бяха забелязани на лодката му. Постоянните жители обаче бяха започнали да се уморяват от папараците, които се тълпяха в градчето заради филмовата звезда.

— Много мило от негова страна да те покани на обяд — каза Оливия тъкмо когато през отворения прозорец на верандата Уайът ги извика навън. Той вече вървеше към плажа, нарамил двете си въдици.

Кали пъхна ръце в джобовете на шортите си. Макар че бяха изпоцапани с боя след боядисването на пощенската кутия миналия ден, поне бяха изпрани. Единствените два домакински уреда, които бяха успели да поръчат до момента, бяха нова пералня и сушилня. Все още не можеше да изстудява напитките си и ядеше храна от ресторанта, но поне можеше да се справя с прането, макар че изглеждаше, сякаш е облечена с мръсни дрехи.

— Забрави си портфейла и аз трябваше да платя обяда каза тя. — Затова ме покани на вечеря утре. Но все още не вярвам изцяло на мотивите му. Не искаше да приеме отказ. Може би му харесва преследването.

Двете излязоха през задната врата и Оливия присви очи замислено.

— Трудно е да се каже. — Тя прескочи купчината чували с раковини, които щяха да използват за декорация. — Но определено търси бърза свалка. — И намигна на Кали.

— Със сигурност — разсмя се тя. — Изобщо не бях подготвена за среща. Какво ще облека?

Вятърът подхващаше пясъка и го трупаше по старите сиви дъски на алеята.

— Не се тревожи. Можеш да вземеш бялата рокля с презрамки, която си купих. Не съм я обличала, а ми струваше цяло състояние. Би било добре някой да я използва.

Кали беше с Оливия, когато тя си купи роклята. В онзи ден се бяха отдали на женски забавления и глезотии — изпиха бутилка шампанско, направиха си маникюр и пазаруваха. Оливия не бе излизала на среща, откакто се бе разделила с бащата на Уайът. Най-после се беше съгласила да излезе с някого, но докато се приготвяше — купи си нова рокля, направи си прическа и маникюр — се уплаши и отмени срещата. Бащата на Уайът я беше разочаровал и тя не искаше това да се случи отново. Особено сега, когато и сърцето на Уайът можеше да бъде разбито.

— Сигурна ли си, че искаш да ми я заемеш?

Кали много харесваше роклята и се зарадва, когато приятелката й я купи. Дрехата имаше връзки, които се завързват зад врата, и падаше небрежно точно над коленете. Щеше да изглежда очарователно със сандали с каишки и големи обеци халки.

— Да, съвсем сигурна съм. Все още стои в плика и не съм свалила етикетите. Смятах да я върна, но така и не го сторих.

— Спасяваш ми живота — отвърна бързо Кали. Не искаше да продължава темата, защото в противен случай щяха да заговорят за бащата на Уайът, заради когото на Оливия й беше толкова трудно да излиза на срещи. След раздялата им Кали много пъти бе бърсала сълзите на приятелката си и знаеше, че Оливия няма никакво желание да си спомня за онзи период. Вече не говореха за него и споменаваха името му само ако трябваше да вземе Уайът. А това се случваше много рядко, обикновено на някой празник.

Кали добре разбираше каква незарастваща рана може да причини една раздяла. Знаеше го от личен опит: нещата вървяха отлично. Тя си купи тавански апартамент в Ричмънд. Работеше в маркетинг фирма, получи повишение и стана началник на отдела за връзки с клиенти. Там Кали се запозна с един мъж. Казваше се Кайл и беше графичен дизайнер. Той беше загрижен, внимателен, учтив. Притежаваше всички качества, които тя търсеше у един мъж, и тя си позволи да се влюби в него.

В един момент си даде сметка, че се е влюбила до уши. Той винаги я караше да се смее, но в онзи момент, докато се кикотеше весело, тя видя в погледа му нещо, което я накара да повярва, че нещата между тях може и да се получат. Вече бяха заедно достатъчно дълго време и тя започна да прави нови планове за бъдещето си, да мисли за него, когато взема решения. И тогава, напълно неочаквано и изненадващо, той скъса с нея.

Обясни й, че не е готов за дълга връзка. Тя си спомни допълнителното одеяло, което държеше сгънато до възглавницата, на която тя спеше в стаята му — винаги й беше студено. Беше купил чаша за кафе специално за нея, защото той не пиеше кафе. Кали беше премисляла всеки техен разговор, всичко, което бяха правили заедно. Не го беше притискала за нищо. Преминаваха плавно от един етап на връзката им към друг. Но на следващия ден, след като скъса с нея, тя го видя да целува колежката им Шийла на служебния паркинг. На лицето му беше изписано същото онова изражение, което тя смяташе за специално, за свое. Почувства се предадена. Нямаше сили да се появи в офиса и да ги погледне в очите, затова напусна работа в същия онзи ден. Обади се на шефа си и подаде оставка.

Затова, когато Оливия й каза, че най-после могат да сбъднат мечтата си и да притежават къщата на плажа, Кали сграбчи възможността. Остави кариерата си в миналото и вложи всички свои спестявания и времето си в „Бийчкомбър“. Тук щяха да срещат хора от цял свят, да пият кафе на задната веранда и да наблюдават изгрева над Атлантическия океан.

„Бийчкомбър“ беше новото начало, от което Кали имаше нужда.