Джени Хейл
Лятната къща (14)

Четиринадесета глава

Кали се завъртя на другата страна върху надуваемия дюшек. Чувстваше се, сякаш милион топки за боулинг удрят главата й, а устата й бе пресъхнала. Направи гримаса. Бяха се прибрали след полунощ и си бяха легнали, без да си кажат и дума. И двете бяха изтощени. Уайът прекара нощта у Гладис и Кали се чудеше дали детето все още бе там. Опита се да отвори очи, но светлината само усили болката и туптенето в главата й. До дюшека имаше чаша вода и бележка, на която пишеше:

Тази сутрин служител на Люк докара колата. Не те събудих. Отивам у баба, за да ме върне към живота след тежката нощ. Предположих, че ще имаш нужда от тишина, когато се събудиш. О.

Кали отпи голяма глътка от чашата. Стомахът й се бунтуваше, но болката в главата не й позволяваше да стане и да си направи нещо за хапване. Спомни си откъслечни моменти от предишната нощ — как беше оставила ключовете от колата, танците… Припомни си разговора с Люк и прехапа устни. Работата беше там, че можеше да му каже същите неща дори и без да е пила алкохол.

Прозя се и се изправи бавно, а стаята сякаш се движеше заедно с нея. Пийна още малко вода и се ориентира. Забеляза дневника на Алис на тоалетката и си спомни, че Гладис й беше казала за Аделейд. Колко жалко, че жената не разполагаше с телефона или адреса на Фредерик. При мисълта да го намери и да му върне дневника и сандъчето, любопитството отново завладя Кали. Може би в дневника имаше някаква информация, която да й помогне да го открие. Пък и така щеше да се разсее от мислите си за предишната вечер и за Люк. Тя взе дневника и слезе долу да си направи кафе.

Докато кафемашината филтрираше кафето и Кали чакаше чашата й да се напълни, тя отвори дневника и започна да търси името на Фредерик. Видя думата „брат“ и зачете:

Винаги съм внимавала с избора, който правя и решенията, които вземам. Дори понякога се питам дали не съм била прекалено предпазлива. През целия си живот се страхувах да не бъда наранена. Ето ме сега тук, сама, под светлината на лампата, споделям мислите си с теб, скъпо дневниче, единствената ми компания. Но моят брат е пълна противоположност. Той позволява на сърцето си да го води, винаги е искрен, скача, преди да осъзнае последиците от действията си. Затова детето му никога няма да познава истинския си баща.

Дете ли? Кали стисна устни, шокирана от прочетеното. Думите на Алис сякаш бяха писани за нея самата. И тя винаги подхождаше особено внимателно, когато се сближаваше с хората. Вгледа се в изписаните думи и се запита дали накрая и тя щеше да остане сам-самичка, само с един дневник, който да й прави компания. Кали не обвиняваше майка си за неспособността си да допуска хората до себе си, но тя със сигурност беше част от причината за това. Дали майка й си мисли за нея, дали й е любопитно какво прави дъщеря й? Дали би дошла в „Бийчкомбър“, ако я покани?

Отново насочи вниманието си към дневника. Какво би било изобщо да не познава баща си? Може би, би предпочела неизвестността пред болката от неговото отсъствие. Може би Фредерик правеше услуга на детето си. А може би не. Дали детето му липсваше? Дали се чувстваше така, сякаш бе изоставил собственото си дете? Докато растеше. Кали често се питаше дали липсва на баща си. Понякога й се искаше да го потърси, но страхът не й позволяваше да го направи. Страховете й бяха потвърдени едва след смъртта му, когато един от приятелите му се обади да им съобщи, че е починал, без да остави никакво съобщение специално за нея или за майка й, без да опита да се сближи с нея, преди да почине.

Тъкмо си сипваше още кафе, когато някой почука на вратата. Кали затвори очи в опит да облекчи болката в главата си. Остави чашата на кухненския плот и отиде да отвори. Пред нея стоеше Люк, съвсем буден и безгрижен, с широка усмивка на лице.

— Хей, здравей — поздрави я и огледа голите й крака. — Все още ли отваряш вратата само по тениска? — ухили се той.

Тя се отдръпна, за да му направи място да влезе. Този път не си направи труда да се прикрие, пулсиращото главоболие й пречеше да мисли, за каквото и да е.

— Главата ме боли ужасно.

Люк влезе и затвори вратата.

— Имаш нужда от вода.

— Тъкмо правя кафе.

— Не, имам предвид морска вода. Слънцето и движението на вълните ще ти помогнат.

В главата на Кали изникна блед спомен за уговорката им да карат сърф.

— Напротив, ще ми стане още по-зле.

Той се засмя тихо, без да сваля поглед от нея.

Тя си сипа кафе, добави захар и сметана.

— Искаш ли?

Люк поклати глава, издърпа един стол и седна до масата.

— Не, благодаря.

Погледна през прозореца към морето, а след миг се обърна към Кали, която тъкмо сядаше до него с чашата си.

— Снощи беше много забавно. Колко питиета изпи?

— Изгубих им бройката. — Тя затвори очи и отпи голяма глътка кафе. Чувстваше се по-добре, стига да не говореше…

— Не трябваше да те карам да изпиваш последния коктейл. В него имаше прекалено много ром. Съжалявам. Но си помислих, че ще ти хареса.

— Хареса ми. А ти откъде разбра?

Той се наведе напред.

— Поне те накара да танцуваш.

Кали присви очи и го погледна. Опитваше се да запази сериозно изражение.

— Тогава може би си знаел и как ще ми подейства.

Очакваше някакъв духовит отговор как се е опитвал да я накара да се разкрие пред него, но вместо това той каза:

— Знаеш ли какво си мисля? Струва ми се, че вярваш на онези статии за мен, защото не можеш да признаеш, че се страхуваш.

— Какво? — За какво говореше той? Кали не разбираше нищо.

— Чу ме. Страхуваш се до смърт да изпиташ нещо към някого. Страхуваш се да допуснеш някого до себе си. Наведе се по-близо към нея. — Но нека ти кажа нещо. Няма от какво да се страхуваш. Не бих те напил нарочно. Не играя никакви игрички. Нямам скрит план. Просто ми харесва да съм с теб… — Коляното му започна да подскача нервно под масата и той сякаш не искаше да довърши думите си, но след малко се успокои и я погледна в очите. — Защото мисля, че си прекрасна. Защото, когато се разделим, нямам търпение да те видя отново.

Тя сведе поглед към чашата си. Кафето стоеше кротко вътре, а слънцето проблясваше на повърхността му. Мислите се блъскаха в главата й и не знаеше какво да каже. Не знаеше какво да направи, нито как да реагира, защото чувствата й към него замъгляваха съзнанието й. Люк я познаваше толкова добре. Как бе възможно това?

— Искаш ли да отидем на сърф? — попита я нежно той, сякаш знаеше колко трудно й беше да отговори на признанието му. Не знаеше как да бъде искрена с някого. Къде трябва да сложи границата? Трябва ли да му признае всички свои мисли и чувства? Не знаеше. Но му беше благодарна, че усеща несигурността й и не я притиска. — Е, какво ще кажеш?

Тя само кимна. Не смееше да отвори уста от страх да не признае, че думите му я бяха трогнали, че тя също нямаше търпение да го види, че беше благодарна, че той бе част от живота й.

— Готова ли си за пътуване? Ще ни отнеме час и половина, но си струва. — Кимна към чашата й и се изправи. — Приготвил съм храна за из път — каза Люк и й подари широка усмивка, която изтри всички нейни тревоги.

* * *

Кали чу бръмченето на двигателя. Люк я чакаше долу, докато тя се приготви. Сложи си бански, върху тях облече потник и къси панталони. Зяпна невярващо невероятния джип, паркиран пред къщата. Не беше виждала Люк с тази кола досега. Автомобилът беше черен и изглеждаше чисто нов. Той се пресегна през седалката. Чу се някакво щракване и вратата се отвори. Кали стъпи на сребристото стъпало и влезе в колата.

— Къде отиваме? — попита тя, след като затвори вратата и си сложи колана.

Той се усмихна по същия онзи начин, както в деня, когато й донесе кафе.

— Изненада. На едно място, далеч от репортери и всякакви други хора, които ме вбесяват. — Смъкна прозореца и потеглиха. — Пътят дотам е много приятен. Нека се отпуснем и му се насладим.

Кали прибра косата си на една страна, така че вятърът да не я духа в лицето й. Топлият бриз я успокои.

— Колата ти ми харесва — каза, чудейки се колко автомобила има той.

— Обикновено не я използвам — отвърна Люк, погледна я за миг и после пак загледа пътя. — На баща ми е. Оставя я тук, когато се отбива.

Тя долови едва забележимо напрежение, когато спомена баща си. Надали промяната в тона му беше умишлена, защото изражението му бе все така спокойно, но сякаш нещо се спотайваше зад тази дума.

На празненството Кали не видя бащата на Люк и това я изненада. Едва ли би пропуснал рождения ден на внука си.

— Баща ти не успя ли да дойде на рождения ден на Мичъл? — попита тя.

Люк поклати глава, в очите му проблесна леко раздразнение.

— Не. Имаше работа. Каза, че няма как да присъства.

— Съжалявам.

Тя се загледа през прозореца, осъзнавайки колко малко знае за семейството му. Пътят се простираше пред тях — по едно платно в посока, посипано с пясък от дюните, които бяха точно покрай шосето, а морските вълни се разбиваха зад тях.

Люк спря на червен светофар.

— Аз се радвам, че не дойде. В противен случай майка ми щеше да се притесни. Чувства се длъжна да играе ролята на помирител между баща ми и мен.

— Защо не сте близки?

Той си пое дълбоко въздух и издиша. През цялото време стискаше здраво волана.

— Той ми е баща. Но двамата невинаги сме на едно мнение, когато става въпрос за семейния бизнес. Опитах се да постъпя правилно, показах му, че мога да управлявам фирмата като него и се справям добре, но той ми няма доверие.

Светофарът светна зелено и Люк потегли.

— Колко жалко — рече Кали. Замисли се за своя баща и се запита дали отношенията й с него щяха да бъдат същите.

— Да, така е — съгласи се той. — Но нека не говорим за семейството ми — добави и включи радиото. — Не искам да те отегчавам.

Протегна ръка към задната седалка и бръкна в торба с покупки. Извади малко пакетче и й го показа.

— Искаш ли пуканки? — попита я и на лицето му светна онази негова усмивка. Кали се зарадва да я види отново.