Карин Фосум
Убийството на Хариет Крун (7) (Седмият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

Той стои в кухнята с ръка върху лицето. Под пръстите си усеща носа, изпръхналите устни, широката брадичка, която толкова добре познава — или познаваше. Леко раздалечава пръсти и предпазливо поглежда през процепа. Поема стаята на части: стените, мебелите. Оглежда краката си. Усеща, че гърдите му се повдигат — тази пулсираща маса, неговото тяло, сега е покварена. Във всяка негова клетка се е загнездила вина: в ръката, в главата, в сърцето. Не, не и в сърцето. Не го е искал. Идеята му не е била да стигне дотук. Никой престъпник не го иска. Просто пропада. Застинал неподвижно, той придържа лицето си, все едно е маска, и ако я пусне, ще падне и ще оголи разкапана плът и кухи черни орбити. Пак усеща, че гърдите му се повдигат. Не го заслужавам, но получавам кислород. Въпреки всичко сърцето ми работи. Извърших нещо ужасно, а сърцето ми не спира. Иска да се откъсне от тази поза. Да излезе, да си вземе вестника. Ала в същия миг вижда съседа Ерлансон да се задава от колата си с енергичната си наперена походка. На Чарло не му се говори с никого. В момента се чувства разголен. Затруднява се да прикрие какво се разиграва в душата му, а досега никога не му е коствало особено усилие. Осенява го прозрение: в бъдеще ще се налага да усвоява всичко наново: всекидневните дейности, срещите с хора. Да се научи да бъде онзи, който е бил преди. Защото вече не е същият. Хрумва му да си направи сандвич, но продължава да стои и да се бори с мислите си, все едно е заключен в тясно пространство. Изпитва неистова потребност да се измъкне от капана, да си извоюва по-голям простор. Изложен съм под светлината на силен прожектор, горя като ярка лампа, бузите ми пламтят. Аз съм Чарло, убиец. Облегнат на плота в моята кухня, мога да стоя така до довечера. Апатията ме предпазва от всичко лошо. Докато съм застинал неподвижно, съм недосегаем за каквито и да било емоции. За мен всичко е непреодолимо: следващият час, утрешният ден, остатъкът от живота ми. Ето ме, обикалям из къщи и в главата ми е пълна каша. Не, не обикалям, стоя вкаменен до плота, закрил лицето си с длан. Не смея да си сваля ръката, защото се ужасявам да не би светлината да ме изгори като киселина. Скоро ще мине. Временно е — знам. Трябва да се науча да живея с това. Опитва се да тласне мислите си в друга посока, да ги пренасочи, но му коства голямо усилие. Опитва да се вкопчи в спомените. Майка ме е родила през хиляда деветстотин шейсет и трета година, връща се той към появата си на бял свят. Бях пълничко бебе, после добро дете, възпитано момче, симпатичен младеж. Истински мъжкар — така ме описваха околните. Това — преди да започна да залагам, преди да започна да трупам заеми и да затъвам все повече. Срещнах Инга-Лил, роди ни се Юлие. Но сега Инга-Лил я няма и не се оправям сам. При мисълта за покойната му съпруга гърлото му се стяга на възел. Гневно избърсва потеклата по бузата му сълза. Отчаяно притиска ръка към лицето си — да го намести в предишния вид, да си върне онова познато лице, което можеше да гледа света с високо вдигнато чело. Стиска здраво зъби, наболата брада простъргва под пръстите му. Блуждаещият му поглед опипва стаята и се спира на стара детска рисунка на Юлие. Мама, татко и дете — притиснати плътно един към друг под огромно слънце. Това си отиде безвъзвратно, дава си сметка той. Съсипах всичко и тя няма да ми прости. Спомня си каква я видя за първи път: здраво петдесетсантиметрово бебе. После навърши годинка, Инга-Лил започна да я храни с каша и Юлие наддаде бързо. Заприлича на розова поничка. На годинка и половина проходи и отслабна. На пет се научи да язди. Тежките тренировки не закъсняха да оформят твърди мускули — особено на бедрата и мишниците. Юлие се сдоби с бицепси като на момче. Той стисва пестници. Дори полицията да не ме погне, сам ще се преследвам до дупка. Объркан, се взира през прозорците. Иска му се светът да се е обновил, а седми ноември изобщо да не се е състоял. Търсещият му поглед продължава да обхожда стаята. До стената стои стар дървен сандък — наследство от родителите му. През годините е бил пребоядисван безчет пъти. Под сегашния наситенозелен цвят се крият неизвестен брой цветове. Служи за пейка. Скован е грубо, далеч е от изящна изработка, но пък е широк и стабилен. Като дете Чарло обичаше да седи на него и да си клатушка краката. Сега държи вътре обувки и какво ли още не: четки, парцали, вакса, боя за обувки. И платнената торба със сребърните прибори на Хариет. Приковава поглед в сандъка. Откъсва се от плота, отива до сандъка, вдига капака, пъха ръка и започва да рови сред обувки и четки. Изважда торбата на зелени и бели карета. Върху плата с червено са избродирани инициалите Ю. Т. Торбата е по-тежка, отколкото помни. Изсипва съдържанието й върху кухненската маса: ножове, вилици, лъжици, канички за сметана, захарници, свещници, вази. Понеже са били плътно опаковани в найлон, лъщят като нови. Хариет навярно ги е пазила като семейни реликви. Сигурно ги е наследила от майка си или от роднини. Чарло изважда нож от опаковката и го вдига към светлината. Оглежда щемпела за пробата на среброто, по дръжката не се забелязва дори драскотина. Моделът не му е познат, но приборът изглежда ценен и старинен. Най-вероятно струва много. За да го продам обаче, трябва да вляза във връзка с прекупвач на крадени вещи, съобразява Чарло. Слабата брънка във веригата. Ще се престраша ли? Без услугите на прекупвач среброто на практика е без стойност. Все пак тези хора въртят бизнес. А бизнеспартньорите си имат доверие. Трябва да се обади. Държи номера в портфейла си, но протака. Ще му се да изчака бурята да отшуми и да се възцари спокойствие. Но това е невъзможно. До края на живота си ще го брули буря. А той вече е прахосал обтягащите въжета. Има чувството, че всеки миг вятърът ще го повдигне и ще го отнесе като празна книжна кесия. Пръстите му се разтреперват. Връщането назад, споменът предизвиква поредното свлачище в него. Навежда се над масата, вдишва няколко пъти дълбоко. Откраднатото от ковчежето с бижута не струва почти нищо: перлена огърлица — по-скоро менте — два пръстена, сребърна гривна, грозна стара брошка. Камея. Но, виж, златният часовник е съвсем друга работа. Взема го, претегля го в дланта си. Часовникът тежи, сякаш е от олово. Най-малко петдесет хиляди, пресмята наум, а вероятно дори седемдесет, че защо не и осемдесет. Дълго оглежда плячката. Брои приборите, опитва се да изчисли парите. Събира всичко от масата в торбата и я прибира в сандъка. Отива до кухненския плот, изважда хляб от долапа и започва да реже филия. Концентрира се върху конкретната задача: да си приготви нещо за ядене. Държи здраво хляба с лявата ръка, с дясната е хванал нож. Трябва да се съсредоточа над заниманието си в момента, заповядва си той. Да съм ангажиран, да не стоя без работа. Да правя като всички хора. Чувствам се по-различен, защото убих човек. За околните обаче съм си същият — те не знаят за престъплението. Не мога да споделя с никого. Остава ми сам да нося това бреме. Всъщност не го усещам като бреме, а по-скоро като белег, дамга върху сърцето си.

Представя си как един ден, когато умре и го отворят, ще се наведат над тялото му и ще открият противния белег. Ще разкрият какво е било сърцето му. Уродливо. Аха! — ще се изненадат. — Такава, значи, била работата. Виновен е! Ръцете му пак се разтреперват, ножът застива, забит в хляба. Известно време Чарло стои вцепенен. Най-сетне гласът в главата му млъква. Той си отрязва кашкавал и в чиния подрежда резенчетата върху филиите. Понесъл скромната си вечеря, се запътва към дневната. Струва му се, че тялото му се държи странно, некоординирано, някак отвратително отпуснато. Усещането му е познато от пубертета, когато растеше твърде бързо. Ставите ти са слаби, мислите — хаотични. Връзката между тяло и душа сякаш е прерязана. Да, разсъждава той, контактът е прекъснат. Душата се рее сама из тъмно пространство с шепнещи гласове, а сърцето е белязано с черна дамга. С голямо усилие влиза в дневната, сяда на удобния стол, притиска колене едно о друго. Поставя чинията върху бедрата си. Захапва коричката на хляба — суха и твърда е. Чува шума на колите отвън. Това му носи облекчение. Страхува се от пълната тишина. В нея се спотайват опасности. От сега нататък ще мисли за другите хора като за нещо далечно, извън него. Измъчва го не гузна съвест, не болезнено разкаяние. Измъчва го силното усещане за самота.