Карин Фосум
Убийството на Хариет Крун (17) (Седмият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

Всичко е наред.

Но въпреки това усещането за дебнеща заплаха не го напуска. Чарло ходи по тънка корица. По цял ден внимава да не я пропука, озърта се през рамо, подскача при всеки телефонен звън. Никой не идва, никой не пита за него, по улицата не се забелязват съмнителни автомобили.

Зимата върви към края си. Всичко е по-светло, по-леко, по-меко. Снегът в канавки и по склонове се размеква, под слънцето блещукат локви от разтопен лед. Тихо ромолят вади. По синьото небе с бял, безшумен грохот се трупат грамадни облачни формации, сякаш от памук. Юлие и Крейзи се трудят усилено и целеустремено. Вече се познават добре. Конят не изненадва Юлие с лоши навици, освен един: не обича вятър. Вятърът люлее дърветата и храстите в зловещи движения, около ъглите на сградите се разнася плашещ вой. Найлонови торбички се заплитат в копитата му, той се стряска, изправя се на задните си крака и буйно размахва предните. Юлие се вкопчва в тила му като магарешки бодил. Но при всички други обстоятелства Крейзи е добродушен медночервен великан.

Чарло почиства открития манеж. Бавно обикаля с трактора в кръг и пресява пясъка, докато той става равен и заприличва на килим. Харесва му да кара трактора. Възприема го като играчка. Не го смята за работа. В голямата зелена машина се чувства у дома си. В конната база постоянно има какво да се прави. Боядисва оградите в бяло, събира боклуци, гори ги в пещта на плаца. Опъва нови въжета около ливадите, отстранява по-едрите камъни и някоя и друга ръждясала подкова. Изхвърля бутилки, останали от девойките, които идват да яздят, събира дрехи, забравени в закрития манеж и ги прибира в склада с амуниции.

На слънце Юлие язди по тениска с къс ръкав. Под каската косата й е мокра, а бузите — зачервени. Чарло търчи напред-назад. Я ще й донесе вода, я ще се пробва като инструктор. Застава в дъното, обляга се на оградата. Облива го ярка слънчева светлина, ромони вода.

— Скъси малко поводите! — провиква се той. — Задавай ясни команди и гледай непрекъснато да предугаждаш! Не забравяй задницата. Конят трябва да се движи и с четирите си крака. Вратът му е много изпънат. Опитай леко да го притеглиш назад. Точно така! Браво! Ще се пробваш ли с препятствие?

Той прави няколко крачки навътре в манежа.

— Метър и трийсет? Какво ще кажеш?

Юлие подкарва коня в кръг. Движат се стегнато и красиво. И четирите крака участват. Кон и ездачка се сливат и приличат на един организъм, на митично животно.

— Какво пък! Ще рискувам! — отвръща тя.

Чарло отива до препятствието в средата на манежа и го повдига. Отдръпва се няколко крачки. Изтръпва: много е високо. Хвърля бърз поглед към Крейзи. С тези дълги крака и с тази яка мускулатура най-вероятно ще преодолее препятствието. Но само ако Юлие е уверена и категорична, ако му вдъхва доверие. Синхронът трябва да е безупречен, приземяването — меко. След скока предстои Юлие да завие надясно, към следващото препятствие, но то е само един метър — нищо работа за Крейзи. Дали ще успеят? Безопасно ли е? Но нали Юлие се стреми да напредва. В такъв случай е необходимо да впрегне силите си; да изисква от Крейзи да й се подчинява, а самата тя да проявява смелост. Чарло се връща на мястото си, съблича си якето и го мята над оградата. Чака. Нервите му са изопнати до краен предел. Не издържа да мълчи повече и започва да вика:

— Не се напрягай! Веднага ще те усети! Гледай препятствието, бъди с коня, не го изпускай прекалено напред!

Тя подкарва в спокоен галоп. Завива, поема към препятствието. Седи свита на седлото и напрегнато се взира в препятствието. Трябва да прелети над него заедно с коня — екипаж от шестстотин и петдесет килограма — при това със стил и изящество. Чарло стяга мускулите на корема си, вдишва дълбоко, трепери. Юлие не е преодолявала такава височина. Крейзи обаче е — мисли си той и чува как копитата тропат по земята, вижда как изпод тях се вдига гъст прахоляк, а устата на коня е разпенена в жълто-бяло. Юлие приближава и скъсява крачките, брои, отмерва разстоянието и се засилва. Чарло затаява дъх. Кон и ездачка политат в огромен скок. Крейзи се приземява с предните си крака. Юлие е залегнала над тила му. Ето, вече са долу. Тя мигом го повежда надясно, завоят е прекалено остър и тя леко изостава, но веднага наваксва. Привежда го в тръс и преодолява следващото препятствие с почти равнодушна физиономия. Чарло хуква. Пешовете на ризата му се развяват около него.

— Великолепно! — вика той и тича към нея.

Юлие си поема дълбоко дъх и погалва коня по тила.

— Ами! — отрича тя, но лицето й сияе. — Хвана ме шубето и той го усети, но ми се подчини.

— Божичко, Юлие! Да можеше майка ти да те види! Метър и трийсет!

Тя пуска коня ходом. От гордост лицето й червенее като божур.

— За завършек ще поработим от земя — кокетно съобщава през рамо.

Чарло пак се връща до оградата и се обляга. Затваря очи. Дълго стои така. Усеща как слънцето сгрява тила му, долавя миризмата на треви и животни, на размекваща се от топлината смола. Нежен вятър гали лицето му. Стои съвършено спокоен, тялото му е крепко и непоклатимо, всичко му е наред — убеден е. Мислите му правят няколко завоя назад, избягват му без никакво предупреждение подобно на коне — през отворена порта, но той пак хлопва портата и ги отправя към бъдещето. Към хубавите изживявания, които го очакват. Отваря очи и поглежда Юлие. Упражнява пируети. Постига чудеса с това огромно животно.

И сред цялата тази ведра, оптимистична атмосфера се появява сянка. Мярва я с крайчеца на дясното си око — плавна, сива сянка. Не го вълнува. Той гледа напред. Крейзи пристъпва върху неописуемо малка площ. Направо е невероятно как се събира — при неговото тегло! Сянката приближава, врязва се в зрителното му поле. Той хвърля поглед встрани, вижда автомобил. Сиво волво. Май го е виждал. Колата се движи съвсем бавно, колебливо се спуска по пътя. Проследява я с поглед, докато спре. Вътре в него не се случва нищо. Просто наблюдава. Не мисли за нищо, иска само да е в течение на случващото се наоколо. От колата не слиза никой. Чарло се обръща пак към Юлие. Тя тренира смени — кара коня да върви ту напред, ту назад. Животното се люлее над манежа: надясно, наляво, надясно, наляво. Грациозен балет. Затръшва се автомобилна врата. Хрумва му да се обърне и да провери кой идва, но не го прави. Предпочита да бъде глух и сляп за околния свят. Сигурно някой баща идва да посрещне дъщеря си. Все едно. Чарло се разкрачва широко в пясъка и се любува на гледката на манежа. След малко чува стъпки. Чакълът тихо хруска. Отвътре го пробожда лошо предчувствие. Ами ако го сполети беда? Глупости, казва си, тези неща не стават така. Идват в дома ти, застават на стълбите — обикновено двама. Многократно го е разигравал наум. И го е сънувал нощем. От колата е слязъл сам човек. Сигурно идва да се полюбува на конете. Мнозина го правят. Отдясно изниква изненадващо висока сянка. Не обръщай глава. Чарло се обляга тежко на оградата и скръства ръце. Какво го интересува, че в базата се отбиват любопитковци да позяпат? Обсебен е от Юлие, тя поглъща цялото му внимание. Чува се скимтене. А, човекът води и куче. По тялото на Чарло се разлива вълна на облекчение. Турист с четириног спътник — такива често се появяват в конната база. Чарло хвърля поглед крадешком. Кучето изглежда много странно — дребно, оловносиво създание, цялото набръчкано и нагънато. Късокрако, с големи лапи, хлътнали очи, малки, месести уши. Сигурно е още пале. Сяда до стопанина си в очакване на команда. Чарло гледа Юлие, ала усеща очите на непознатия върху себе си. Упорито обаче се взира право напред, а наум брои вдишванията си: три, четири, пет, шест. И той не знае защо.

— Чарлз Улав Торп?

Тембърът е много плътен.

Чарло кимва утвърдително, някак машинално. На мястото, където е застанал, е твърде кално. Няма да е зле няколко дни да подуха вятър, та да изсуши, мисли си той. След обилното ръсене през зимата има и много чакъл. Ще трябва да го измете. В базата — работа да искаш. С времето Чарло се превърна в ценен помощник на Мьолер, а това е много важно. Чарло не съумява да контролира мислите си, те се разпръсват във всички посоки. Непознатият протяга ръка. Висок е близо два метра, широкоплещест, елегантно облечен в кожено яке и черен панталон.

— Добър ден. Полицейски инспектор Сейер.

Чарло се чувства като парцалена кукла, ушита прекалено стегнато. Сега шевовете започват да се пръскат един по един. О, не, не бива да се случва по този начин, сред хора. Не бива да е пред очите на Юлие. Пъха ръце в джобовете си. Чувства лицето си сковано.

— Да? — отвръща дрезгаво. Гласът му го предава от самото начало.

Околният свят мигом се отдръпва и се отдалечава. Миналото се завръща с пълна сила. Случилото се през последните месеци е само бегло надникване в бъдеще, което не му е съдено да преживее. Сейер мълчи. Чарло се взема в ръце. Трябва да се отърси от вцепенението и да се държи като нормален човек.

— По какъв повод ме търсите? — прави опит да се усмихне.

Налага се да си навлажни устните с език. Ябълковите фиданки на Мьолер трябва да се подрежат, мисли си. Клоните стърчат във всички посоки. От две-три години никой не ги е кастрил. И с косенето на тревата положението не е розово. Изобщо, тук има работа колкото искаш. Ако Мьолер иска, ще бачкам от сутрин до вечер. Нещо в главата му започва да щрака. Усеща леки пробождания в слепоочията.

— Ще ви помоля да ме придружите до участъка за кратък разговор.

Чарло си поема дъх. Главата му неволно се клати нагоре-надолу. И през ум не му минава да откаже — нали така ще се усъмнят. Негов граждански дълг е да съдейства на полицията.

— Защо? — пита пискливо. Проклина изтънелия си глас.

Сейер мълчи и обмисля отговора.

— Работим по заплетен случай и някои обстоятелства ни отведоха до вас. Привикваме ви като свидетел. Касае се за стандартна процедура.

Последното изрича с успокоителен тон. Чарло усеща, че стои с отворена уста, но не може и не може да я затвори. Не му достига въздух, очите му са пресъхнали, миглите му се слепват и той мига на парцали като пълен идиот. Кима и слуша какво му говорят, посяга към оградата. Нуждае се от опора.

— Трябва да закарам дъщеря ми до вкъщи — обяснява той и сочи с глава манежа. — Но ще се отбия утре.

Опитва се да набляга на думите, да се покаже услужлив, но и да вземе контрола в свои ръце, да отстоява правото си сам да реши. Ала истината е, че нищо не зависи от него. Безсилно отпуснат е и току-виж се разтекъл като мръсната вода под краката му.

Лицето на Сейер все така не помръдва. Очертани скули, широка, волева брадичка. Остро изсечен нос. Тъмни, изпитателни очи.

— Ще отнеме само няколко минути — обяснява спокойно той. — Ще ви докарам обратно.

Звучи като команда. Интонацията му не търпи възражение. Евентуални протести ще бъдат сметнати за самопризнание. Ще се справи ли? Налага се да тръгне с инспектора и да му съдейства. Чарло пак кима. Чувства се същинска кукла на конци.

— Не може ли да поговорим в колата? — предлага той и отмята глава към сивата и очуканата хонда.

Мигом се разкайва за думите си. Сейер се усмихва търпеливо. Има изключително изразителни черти, сивата му коса е съвсем късо подстригана, почти нула номер. Навярно е десетина години по-възрастен от Чарло. Облеклото му — хубаво кожено яке и черни, безупречно изгладени панталони — никак не подхожда на обстановката в базата, където всички носят бричове за езда и високи, кални ботуши.

— За жалост сме длъжни да се придържаме към установения ред — поглежда той събеседника си.

Чарло мигом отвръща очи, проклинайки и себе си, и безпокойството си. Та това е рутинна процедура. Пък и нали е подготвен. Или поне така си въобразяваше. Хвърля поглед към Юлие. Не е забелязала какво се случва.

— Е, добре. — Чарло се опитва да се покаже широко скроен — ще ви отделя няколко минути.

Повдига примирено рамене. В гърлото му набъбва буца. Никой ли няма да го спаси? Никой ли не вижда какво става? Сейер тръгва към волвото с дълги, твърди крачки. Чарло го следва. Краката пак не го слушат. Стъпалата му са някак странно нестабилни, сякаш придатъци, допълнително прикрепени към прасците, и безконтролно се мятат наляво-надясно.

 

 

Всичко, което кажа, може и най-вероятно ще бъде използвано срещу мен, мисли си той. Всеки тик по лицето, и най-слабото трепване на мускулче около устните, блуждаещият ми поглед — ще ме издадат. Особеният пламък в очите, който свидетелства за бездънна вина. Но, за бога, той не вижда вината. Сега важат само думите — каквото изрека. Ще отричам: не, не е вярно, не помня, беше отдавна, дните ми се сливат, приличат си като капки вода. Постарай се да запазиш самоконтрол. Погрижи се да запомниш всичко, което той казва. Ще те кара да повтаряш някои неща до безкрай. Бъди дружелюбен и спокоен. Не бива да губиш самообладание. На глас обяснява:

— Ще ви изцапам кабинета.

Поглежда си ботушите и свива сконфузено рамене. Сейер отваря вратата. Чарло надниква в просторната стая.

— О, не се безпокойте. Този кабинет е виждал и по-лоши неща! — Най-неочаквано инспекторът се усмихва чаровно.

Отношението на Сейер отпуска Чарло. Просто ще си поговорим, окуражава се той, ще се справя. Трябва само да съм силен. Уверен, стабилен и категоричен. Влиза в кабинета и застава в средата. Помещението е светло и просторно, пълно с дребни лични вещи — снимки по стените, декоративни фигурки. Саксийните растения на прозореца изглеждат добре поддържани. Бюро, голям прозорец с изглед над реката. Зелен картотечен шкаф и хладилник — вероятно за студени напитки. Настолен компютър. Купчини книжа и библиотека с книги.

— Сядайте, Торп — подканва го Сейер и прави широк жест с ръка.

Отива до хладилника и изважда бутилка минерална вода. Чарло го наблюдава крадешком. Движенията на Сейер са спокойни, не се забелязва и следа от припряност. Притежава и времето, и пространството. Чарло е нащрек. Това не е разпит, повтаря си, просто разговор. Кучето е легнало по-нататък до стената. Прилича на захвърлено сиво кожено яке с черни копчета. Сейер поставя чаша пред посетителя, развива капачката на бутилката и му налива вода. Чарло се опитва да се поизправи на стола, мобилизира се, полага усилия да се съсредоточи. Няма да допусне нищо да го смути или разклати. Какво ли си мисли Юлие? Трябваше да й каже къде отива. Не, по-добре, че си замълча. За предпочитане е да й го спести. Юлие изобщо не бива да бъде въвличана в това. Нека живее в блажено неведение. Сейер се настанява на стола зад бюрото. Съблича си коженото яке и изключително старателно го окачва на облегалката. Върху бюрото има пластмасова подложка за писане — представлява карта на света. Чарло машинално търси къде е Норвегия — оцветена е в розово. Иска да се махне далеч-далеч оттук, затова поема на пътешествие към Южна Европа и „стига“ до Италия. От Италия тръгва към пристанищния град Пирея, продължава към един от гръцките острови. Двамата с инспектора мълчат. Дали не е по-добре да започне да бъбри, както правят невинните хора, дрънкат, без да мислят, за щяло и нещяло. Но не намира смелост да прекъсне тишината. Заговори ли, ще изгуби контрол. Думите сами ще се посипят от устата му и може да се озове в капан. Ако Сейер залага капани. Разбира се, че залага капани, та нали това му е работата. С времето се е научил да прилага хитри хватки. Чарло чака, а главата му бучи. Сейер го гледа сериозно, прелиства някакви книжа. Двамата са сами. Секундите се нижат. Чарло кръстосва крак, после го сваля. В тишината се разнася тихо шумене и постепенно се усилва. Дали това не е звукът от бушуването на кръвта в главата му?

— Вие, естествено, имате право да знаете защо сте тук — подхваща Сейер, играейки си с химикалка. — Благодаря ви, че откликнахте незабавно.

Пак този плътен, нисък глас. Приятният тембър смекчава тягостната обстановка. Дали пък не сбърка, като се съгласи веднага? Навярно трябваше да откаже. Такава ли била работата? Нима падна още в първия капан? Глупости! Невинен е и точно затова се отзовава услужливо. Чарло се чуди как е най-далновидно да постъпи. Дали да се престори на възмутен? Да възнегодува, задето го отвеждат най-безцеремонно? Та той е работещ човек. Има си задължения.

— Няма нищо — размърдва се нервно на стола. — Но, моля, обяснете защо ме извикахте. Както споменах, дъщеря ми ме чака. След малко тренировката й приключва.

Сейер хвърля поглед към ръчния си часовник.

— Напълно ви разбирам, затова започвам веднага. Първо, само за да избегнем евентуални недоразумения: казвате се Чарлз Улав Торп, роден на втори април, 1963?

— Точно така.

— Живеете на улица „Блум“ 20?

— Да.

— Имате дъщеря — Юлие Торп, родена на 27 май 1988?

Чарло се стъписва. Не му харесва, че споменават Юлие. Решен е да не я замесва — за нищо на света.

— Точно така — потвърждава.

Погледът му вече шари неспокойно из кабинета в търсене в коя неподвижна точка да се впери. Избира кучето до стената. Заспало е.

— Тя живее в общежитие на улица „Оскар“ 2 и учи в гимназия „Алсакер“?

— Да.

Сейер отбелязва нещо и вдига глава:

— Имате ли документ за самоличност? Чиста формалност.

Чарло се колебае. Това пък защо, недоумява. Все пак изважда износения си кафяв портфейл и го слага на масата. Направо го хваща срам от плачевното състояние на портфейла. Ципът е развален, кожата е ужасно оръфана. Стикерът за кръводарител е пожълтят от времето. Впрочем, той вече не дарява кръв, защото престанаха да плащат. Изважда шофьорската си книжка и я плъзва по бюрото към инспектора. Сейер я оглежда щателно. Очите му се прехвърлят върху портфейла. Чарло се чувства неловко. Дрехите му смърдят на обор. Вонята се разпространява из кабинета. Сейер му връща книжката. Чарло я прибира във вътрешния си джоб.

— Ще ви върна към ноември.

Инспекторът оставя химикалката и събира върховете на пръстите си над бюрото.

— Знам, не е лесно човек да си спомни къде е бил в точно определен момент или какво е правил. Наясно съм и колко е трудно да посочиш конкретен час. Човешко е да се забравя. Но имам основания да смятам, че спомените ви за едно конкретно събитие не са избледнели съвсем. Затова сте тук. Очаквам да ни помогнете в доста заплетен случай. Разбирате ли?

— Да.

Инспекторът прави пауза.

— Разполагаме с информация, че на седми ноември сте претърпели пътнотранспортно произшествие в селцето Хамсюн.

Чарло прехапва устна, все едно напряга паметта си. Присвива очи и накрая бавно кима.

— Да — отвръща замислено. — Катастрофирах. Беше някъде през есента, но не си спомням датата. Наистина беше в Хамсюн. Вярно е. Много неприятна случка. — Той клати глава и поглежда Сейер в очите — това му коства усилие. Моли се зениците му да изглеждат нормални.

— Точно тази катастрофа ме интересува. Затова искам да я обсъдим по-подробно.

— То няма кой знае колко много за разказване — продължава да клати глава Чарло вече с недоумение. Усеща как подмишниците му плувват в пот. — Младо момче ме засече и се блъснахме. Караше тойота, от малките. Аз се намирах на път с предимство — пояснява Чарло. — Вряза се в десния ми преден калник.

Сейер се обляга назад. Изтяга дългото си тяло, заема отпусната, удобна поза.

— Откъде разбрахте, че съм пострадал в този инцидент? — не се стърпява да попита Чарло.

Сейер мълчи и само го гледа със сивите си очи. Пропуска въпроса покрай ушите си. У Чарло се промъква усещането, че изпуска контрола. Тук не важи. Не представлява нищо повече от жалък неудачник. Мъжът срещу него го превъзхожда във всяко отношение.

— Да огледаме по-внимателно въпросното кръстовище — предлага Сейер. Става, отива до една лавица, разравя се из купчина книжа и се връща с карта на кръстовище, върху която са нанесени обозначения с маркер. — Помните ли го?

Той плъзва картата към Чарло. Чарло оглежда улиците, стрелките, мястото, където се срещат.

— Горе-долу. — Не иска да се връща там. Цялото му същество се съпротивлява на тази мисъл.

— Ето тук е жп гарата — посочва Сейер. — Покажете ми вие откъде идвахте.

— Трудно ми е да си спомня след толкова време.

— Нормално е — изрича инспекторът търпеливо, с разбиране. — И все пак за нас е важно да се опитате.

Вече се чувства приклещен в капан. Няма мърдане оттук. Принуден е да отговори. Дали да не помоли за адвокат? Не, що за глупости. Та той не е обвинен в нищо. Извикаха го просто като свидетел.

— Така като гледам, май дойдох оттук — посочва той. Не смее да лъже. Ще говоря истината, мисли си, доколкото е възможно.

Сейер поглежда мястото върху картата.

— Тоест, от улица „Фредбу“ — ясно изрича той и вдига поглед. — Идвали сте от улица „Фредбу“, така ли?

Чарло потвърждава. Обзема го паника, защото всичко се развива страшно бързо. Докато се усети, сам заяви, че в нощта на убийството на Хариет Крун се е намирал близо до дома й.

— Да — хрисимо промърморва той. За да избегне погледа на Сейер, разглежда картата с престорен интерес.

— А другата кола?

— Беше тойота. Май „Ярис“. Дойде оттук — посочва улица „Холте“.

Сейер кимва доволно.

— Възможно ли е да е станало на седми ноември?

Чарло се надвесва над бюрото, опитва се да симулира искрено желание да си спомни. Пак поглежда заспалото до стената куче. Прилича на плюшена играчка, захвърлена от ядосано дете.

— Напълно възможно е да е било през ноември, но точна дата не мога да си спомня. Тогава бях безработен — добавя той и изведнъж езикът му се развързва, той не успява да го сдържи. — Дните се сливаха. Не ги различавах един от друг. Затова и датите ми се губят. Наскоро започнах работа в конна база, не на пълен щат, но е къде-къде по-добре. Чувствам се полезен, движа се и така нататък. Съобщих в осигурителната служба и ми намалиха обезщетението. Честен човек съм — завършва той и поглежда инспектора с демонстративно самочувствие.

След тази тирада Сейер запазва мълчание. Чарло усеща как бузите му се зачервяват. Решава оттук нататък да не изпада в такива излияния, да отговаря на въпросите кратко и ясно, да не се разпростира излишно. Но отвътре го напира желанието да се оправдае: не е искал, не е било нарочно, озова се в ролята на пленник на ситуацията и страха. На собствената си отчаяна безизходица.

— Но е възможно да се е случило на седми ноември? — настоява да получи отговор Сейер.

— Да — свива рамене Чарло. — Възможно е — потвърждава с внезапно раздразнение. — Сигурно младежът от тойотата ви е насочил към мен. Явно е записал номера на колата ми. Така или иначе, питайте него. Ако той каже, че е било на седми ноември, значи е така!

Моментално се разкайва за избухването си.

— Било е на седми ноември — тихо съобщава Сейер.

Пак отбеляза нещо в записките си. После сплита пръсти над бюрото. Кръвта на Чарло се смразява. Не вижда края на този разговор. Тепърва се започва, преценява той. Кошмарът. Открили са ме сред тълпата. Умът му не стига да си обясни как са успели.

— Да, младежът е записал част от номера ви. Някакви предположения защо го е направил?

Чарло е безмълвен. Поглежда кучето. Гледката на спящото животно го успокоява.

— Не — свива рамене.

Сейер се надвесва над бюрото и изведнъж се оказва съвсем наблизо.

— Реагирали сте много бурно за толкова дребно произшествие.

В гласа му се долавя съчувствена нотка. Чарло поглажда брадичката си.

— Да, реагирах бурно. Докладвали са ви, предполагам, най-подробно. Изпуснах си нервите. Ядосах се, защото караше като идиот. На мое място всеки би се разгневил. Какво ви е казал всъщност? Че се е почувствал заплашен? Не съм го заплашвал, но наистина се разкрещях като луд. По онова време имах доста трудности в личен план — признава той. — И затова запалих от раз. Но то е човешко, не е престъпление.

Думите сами се изплъзват от устата му. Обляга се, търси начин да направлява разговора, ала разговорът не му позволява.

— Изпитвали сте житейски трудности. Какви по-конкретно?

— Не виждам какво общо има всичко това с личния ми живот — възразява рязко Чарло. — Уж ме разпитвате като свидетел, а дълбаете около катастрофата. Каква всъщност е целта ви?

Сейер вдига химикалката и я задържа между два пръста.

— Разбирам. Недоумявате защо има значение. Но е важно.

Чарло се колебае. Не смее да влиза в пререкание. Това повишава риска да изпусне някоя необмислена реплика. Най-добре да сътрудничи. Стига до извода, че истината е за предпочитане.

— Вече ви казах. Бях без работа. По цял ден безделничех, закъсах с парите. Ей такива неща. Убийствено е да си безработен. Изгубваш стойността си, самоуважението си, достойнството си. Ставаш саможив, нямаш нерви да отговаряш на въпроси. Дните се превръщат в ад. Нощем не спиш, после се излежаваш до обяд. Готвенето ти коства неимоверно усилие. Все едно си паднал от въртележка и гледаш как всички други продължават да се возят. Ставаш страничен наблюдател на живота.

— Но сега, ако ви разбирам правилно, сте по-добре, нали?

Чарло потвърждава безмълвно. Стиска здраво устни. Сейер отпива от водата.

— Да почнем от самото начало. И така, идвате от улица „Фредбу“. Приближавате кръстовището. На седми ноември времето е било лошо, настилката — заледена, истинска пързалка. Валял е мокър сняг.

— Точно така.

— Кога се случи?

— Някъде към десет — десет и половина. Не съм съвсем сигурен.

— Видяхте ли тойотата?

— Да, но нещо се бях замислил. Пък и бях сигурен, че шофьорът ще спази знака за път с предимство. Той удари спирачка, колата обаче поднесе заради проклетата настилка. Беше тойота „Ярис“ — с гуми без шипове. Трябва да забранят през зимата да карат такива коли. Впрочем, да ги карат въобще. Те са консервни кутии на колела.

— И така — връща го към същината Сейер — тойотата ви е ударила. Какво направихте?

— Постоях зад волана да се окопитя от шока. Видях, че в другата кола седи младо момче. Изглеждаше много изплашено.

— Продължавайте.

— Отворих вратата и слязох. Дръпнах рязко вратата му и се разкрещях. Беше страшно незряло от моя страна, но не успях да се овладея.

— Младежът как реагира?

— Питайте него — отвръща Чарло и пак му иде да си отхапе езика.

Не е сигурен дали се справя добре. Да, добре се справя, казва истината. То е най-простото. Поне засега.

— Искам да чуя вас, вашата гледна точка. Разбирате ли?

Чарло сякаш се опомня от дълбок сън. Положението става напечено. Нагазва до кръста в леденостудена вода.

— Защо непрекъснато дълбаете около тази катастрофа? — пита той.

— Не сме длъжни да ви разясняваме поради какви мотиви задаваме един или друг въпрос. Най-общо казано, вие сте се намирали в Хамсюн в момент, който представлява интерес за нас от гледна точка на водено от нас следствие.

— И какво престъпление разследвате? — Чарло затаява дъх.

— Убийство — отвръща спокойно Сейер и улавя погледа му.

— Значи, смятате, че е възможно да съм видял нещо? Така ли да разбирам?

— Да.

Чарло добива самочувствие и поглежда инспектора право в очите.

— В такъв случай ще трябва да ви разочаровам. През онази вечер не ми беше до наблюдения. Не си спомням нито автомобили, нито хора. Помня само катастрофата и младежа. После подкарах към къщи. Опитах се да поправя вдлъбнатината с чук. Минах я с лак.

— Чакайте малко. Нали тойотата ви е блъснала? Ако бяхте закарали колата си в сервиз, щяха да я ремонтират за сметка на младежа. Вие обаче сте отказали да подпишете споразумителен протокол. Защо, Торп?

На Чарло не му достига кислород.

— Както вече се опитах да ви обясня, през онази вечер не бях в настроение. — Чува как в гласа му започва да се прокрадва раздразнение.

— Да поговорим малко за вашето душевно състояние. Не сте били в настроение. Какво изпитвахте по-конкретно?

Чарло отпива вода в опит да си събере мислите.

— Имах си лични проблеми — признава, защото сега схваща ясно цялото положение. Трябва да представи уважителна и правдоподобна причина защо е избягал от местопроизшествието. — Бях безработен, както вече споменах. И за капак — затънал в дългове. Зависимостта към хазарта съсипа целия ми живот. Дъщеря ми отказваше да ме вижда. Намирах се в пълна безизходица. И катастрофата с тойотата ми дойде в повече. Изпуснах си нервите. Човешко е.

— Абсолютно. Та, имали сте дългове?

— Бях взел заеми от приятели и така нататък. Залагах по хиподрумите. И играех на ротативки. Винаги съм се вълнувал от коне. Постепенно задлъжнях до гуша и това ужасно ме измъчваше. Не се чувствах в безопасност, защото кредиторите непрекъснато ме притискаха със заплахи.

— Имали сте дългове. А към днешна дата погасени ли са?

Чарло се обърква.

— Да. Ударих голяма печалба — изплъзва се от устата му.

— Извадили сте късмет?

— Ако от хазарт не се печелеше, никой нямаше да се пристрастява — бързо отвръща Чарло.

— Съгласен съм — усмихва се Сейер.

Става от стола и отива до прозореца. Сбръчканото куче се надига и се затътря подире му. Застава до него. Известно време инспекторът се взира навън и дава почивка на Чарло. Той се поразмърдва нервно на стола, поглежда си притеснено часовника, мисли си за Юлие. Недоумява защо, вместо да продължи разговора, Сейер гледа през прозореца.

— Кажете ми… по каква работа ходихте на улица „Фредбу“?

— По никаква. Просто минах оттам.

— Откъде дойдохте?

Сейер се обръща и се обляга на стената. Чарло мисли, та чак черепът му пращи.

— От Конгсбер.

— Аха, от Конгсбер, значи. А какво правихте в Конгсбер?

Чарло се оплита. Не се беше подготвил за този въпрос. Не бе отделил време да си състави алиби за вечерта на убийството. Аз съм проклет аматьор, вътрешно се самобичува той.

— Обикалях наслуки с колата, защото направо не бях на себе си. Карах без цел и посока.

— В колко часа излязохте от дома си на улица „Блум“?

— Към шест вечерта. Но честно да ви кажа…

— Кога се прибрахте?

Чарло съобразява, че съседът Ерлансон го видя от прозореца. Не е изключено полицаите да са го разпитали. След кратко двоумение решава все пак да каже истината:

— Към единайсет или там някъде.

— И така. — Сейер се приближава до бюрото. — От шест до единайсет сте шофирали без определена посока, така ли?

— Да.

— Това са цели пет часа. За толкова време се изразходва много бензин. Значи, разполагали сте с пари да си купите гориво?

— Да.

Чарло се смъква надолу на стола. Съзнава противоречието в обясненията си.

— Е, аз не шофирах през цялото време. Слязох да се поразходя из града.

— Въпреки лошото време?

Сейер се усмихва. Широката му усмивка винаги се появява неочаквано.

— Просто имах лош ден — заключава категорично Чарло. И това си е самата истина, дявол да го вземе. Онзи ден беше най-лошият в живота ми.

— Познавате ли селото Хамсюн? — интересува се Сейер.

— Никак.

— Там има много хубава църква. При възможност непременно се отбийте да я разгледате.

Чарло мига стреснато.

— А, да. Мярнах я. Май минах покрай нея.

Сеща се за жената, която срещна. Нима са го държали под наблюдение през цялото това време? И знаят какво е правил? И сивото волво го е следвало незабелязано по улиците?

Чарло отпуска шепи в скута си. Пак си поглежда часовника. Скръстил ръце, Сейер изглежда неуморим. Чарло се опитва да анализира как се представя. Как се справя? Общо взето, доста добре. Не призна нищо, освен че животът му е пълна трагедия.

— Да се опитаме да реконструираме събитията от онази вечер — настоява Сейер и се облакътява на бюрото.

— Безпредметно е. Не си спомням подробности. Обикалях насам-натам с колата. Вече ви обясних. От къщи подкарах към центъра, там слязох да се поразходя и да позяпам витрините на магазините. Бяха изложени все неща, които не можех да си позволя — горчиво уточнява той. — Валеше мокър сняг и станах вир-вода. Качих се в колата и потеглих към Конгсбер. Там пак слязох да се поразтъпча. Зяпах минувачите. Нищо особено.

Сейер кимва.

— Добре… Значи, от улица „Блум“ сте подкарали към центъра. Приблизително колко време се разхождахте там?

— Час-два.

— Може ли малко по-точно?

— Близо два часа.

— И в осем сте потеглили към Конгсбер — чертае програмата Сейер. — Дотам от центъра с кола са около четирийсет и пет минути. Сложи го час заради лошото време.

— Толкова.

— Пристигнали сте в Конгсбер към девет. Колко време прекарахте там?

— Горе-долу час — Чарло трескаво пресмята наум.

— Така… Значи, в десет сте потеглили към къщи и в единайсет сте се прибрали. Добре, уточнихме хронологията. Но нали сте минали и през Хамсюн… И катастрофата ви е позабавила?

— Да.

— Имаше ли свидетели на произшествието?

— Не — отговаря Чарло. Всъщност самата истина.

Сейер пак прави пауза, този път — още по-продължителна. Чарло стиска устни, подготвя се за нова атака, затруднява се да диша. Спокойствието на Сейер му лази по нервите. Инспекторът е същински айсберг. От него лъха непоклатимост и смразяваща хладина.

— Докато сте пътували по улица „Фредбу“ — подхваща ненадейно той — забелязахте ли нещо подозрително?

Чарло поклаща глава.

— Разминахте ли се с други автомобили?

— Не — или поне не си спомням.

— А с пешеходци?

— Не.

— Забелязахте ли паркирани коли до тротоара?

— Нямаше. Улицата е прекалено тясна.

— Минахте ли покрай стария хотел?

— Хотел? Не си спомням.

— Казва се „Фредли“. Вече не работи. Не го ли знаете?

— Не познавам Хамсюн. Нали вече ви казах.

Сейер избутва книжата настрани.

— Е, вървим към приключване. Само последно: четете ли вестници?

— Да, разбира се.

— Кои?

— Различно. „Дагблае“, „Ве Ге“, понякога „Афтенпостен“, от време навреме местния ежедневник.

— Всеки ден ли преглеждате пресата?

— Да.

— Но въпреки това не сте прочели обявата ни за издирване?

— Каква обява?

Чарло изобразява недоумение.

— И във всички вестници, и по радиото, и по телевизията разгласихме, че издирваме човек, участвал в автомобилно произшествие в Хамсюн.

— Ами…

— Така и не се обадихте.

— Сигурно съм го пропуснал. Човек не може да прочете всичко.

Сейер кимва.

— Ами престъплението в Хамсюн? За него чухте ли?

— Какво престъпление?

— Убийството, което разследвам. Убийството на Хариет Крун.

— А, да, разбира се. Четох за него. Потресаваща история.

Вдига глава и поглежда Сейер. Полага усилия да запази самообладание.

— Франк-Роберт — обръща се инспекторът към кучето — ела. Ще откараме обратно този господин.

Кучето се приближава. Чарло се надига неловко от стола.

— Съжалявам, че не успях да ви бъда по-полезен.

Сейер го пронизва с поглед.

— Може да ви се удаде нова възможност. Още сме едва в началото.

 

 

Юлие седи до вратата на бокса и хрупа морков. Става, изтупва стърготините, полепнали по дупето й, и поглежда въпросително баща си.

— Къде се изгуби, за бога?

Чарло свива примирено рамене и хвърля поглед към часовника.

— А, глупости — махва раздразнено с ръка. — Онзи мъж беше от полицията. Извика ме във връзка с катастрофата в Хамсюн — бях ти споменал за нея, оттогава минаха няколко месеца. Станали някакви неразбории със застраховката.

— Какви неразбории? — недоумява Юлие. Отговорът не я удовлетворява и тя продължава да го гледа изпитателно.

Чарло въздъхва тежко.

— Сложно е за обяснение. — Той ръкомаха ядосано. — Така или иначе, оправихме нещата. Нали знаеш, редовните разправии с бюрокрацията — забелва очи. — Какво друго, освен главоболия на клетия гражданин да създават. Но в документацията наистина липсваха някои уточнения и трябваше да бъдат попълнени. Отговорих на три-четири въпроса: как точно е станало произшествието.

— Но от къде на къде те викат в полицията? Какво общо имат те със застраховките?

— Явно имат. Тези работи не ги разбирам.

Юлие му обръща гръб, влиза в бокса на Крейзи и започва да го милва по тила. В очите й се появява нотка на съмнение. Чарло се опитва да заглади положението.

— Да вървим да си купим пица — предлага. — Бързо ще я изпечем в микровълновата. Умирам от глад, а ти?

Тя кимва, излиза от бокса, затваря вратата, взема си раницата и поема по пътеката с решителни крачки. Чарло се затруднява да прецени дали му вярва. В момента изражението й е непроницаемо. Тръгва след нея. След тях вратата се хлопва тежко. Дървенията проскърцва провлачено.

— Но катастрофата е била още през есента. Защо чак сега те разпитват за нея?

Чарло се включва в движението по главния път и набира скорост.

— Бюрократичната машина е много тромава — обяснява. — Мен обаче не ме бърка, нали вече ми изплатиха обезщетението. Навярно е чиста формалност. Един Господ знае защо продължават да ме занимават с тази история. Но е безсмислено да се караш с тях. Отидох и им предоставих исканите сведения.

Юлие кимва и пак се умълчава. Той я пита яде ли й се пица с пеперони.

— Да — отговаря тя.

Оставя я да чака в колата, а той отива да пазарува. Разтревожен е. Снове припряно между рафтовете в магазина, изпълнен с раздразнение. Юлие е мнителна, неизменно нащрек. Не му вярва — не и напълно, не и безрезервно, както му се иска. Защо сега да му няма доверие? Нали Чарло започна начисто. Ех, нужно му е само спокойствие. Какъв смисъл има да се рови из миналото. Няма как да възкреси Хариет. Поставя замразена пица и две кенчета кока-кола върху подвижната лента пред касата, плаща и излиза от магазина. Колата работи на празен ход. Юлие е преметнала рижата си грива пред рамото, пъргаво я сплита и я стяга с ластик.

— Толкова съм гладен, че мога да излапам кон — подхвърля Чарло.

Тя го поглежда с престорено възмущение и двамата прихват. Най-сетне малко смях. Чарло се отпуска. В полицията мина добре, преценява Чарло, справих се прилично. Нищо не знаят, просто стрелят на сляпо. Вината трябва да се докаже отвъд всяко съмнение. А в неговия случай категорични улики липсват. И въпреки това, докато се возят заедно в колата, той и дъщеря му мълчат повече от обикновено. Сигурно е изморена, търси оправдания той. Ездата не е лека работа, а отгоре на всичко има да пише и домашни. Не, не е това. Друго е. Мълчанието е потискащо. Струва му се, че тя размишлява над мъчителен въпрос, но не я закача. Рано или късно сама ще изплюе камъчето. Ако има въпроси, той ще й отговори.

Прибират се, сядат в кухнята и се хранят. Юлие се настанява върху зеления сандък. Чарло вдига тост с кока-колата:

— Наздраве за днешния рекорд! Метър и трийсет сантиметра. Честито, Юлие. Ти си герой!

Тя също вдига чаша и докато отпиват, се гледат в очите. Юлие си взема парче пица, отхапва, дъвче. Погледът й е отнесен. Вече не разговаряме толкова непринудено както преди, дава си сметка Чарло. Какво ни разделя, защо се чувствам толкова напрегнат? Зелените очи на Юлие изглеждат мрачни, тревожни. Сякаш таи нещо. Чарло оставя парчето пица в чинията и се навежда над масата. Улавя погледа й. Нападението е най-добрата защита, решава той.

— Нещо си умислена — усмихва се. — Сподели с мен.

Тя вдига очи, преглъща с мъка. Поклаща леко глава.

— Мълчалива си — продължава Чарло. — Нещо те тревожи, нали?

Тя кимва, избутва чинията настрани. Обляга се на стената. Слабичките й рамене стърчат, бялата шия е тънка — тънка. Отдолу прозират фини зеленикави вени.

— Хайде, кажи ми — подканва я той.

Юлие го поглежда и нацупва устни.

— Мисля си за баба — изплюва камъчето най-накрая.

И в същия миг забожда поглед в пода. Отмята глава. Сърцето на Чарло прескача един удар.

— За баба?

Гледа изненадано Юлие, опитва се да отгатне какво точно има предвид тя. Облизва устни — направо са пресъхнали.

— Вчера отидох да я видя.

Тя непрекъснато му хвърля бързи погледи, сякаш за да види как реагира.

— Сигурно се е зарадвала. — В смущението си Чарло грабва още едно парче пица, макар вече да е вече сит. — Така де, тя е много зле с акъла, но въпреки това се е зарадвала.

Юлие се облакътява на масата и го поглежда право в очите.

— Понякога баба е много объркана, но на моменти мисълта й е съвсем бистра. И си спомня всичко.

— Сериозно? — Чарло отхапва от пицата и се преструва на прекалено зает с дъвченето.

— Попитах я за старите бижута. Отрече да ти е давала каквито и да било сребърни предмети. А камея никога не е имала. Нито пък сребърен сервиз.

Чарло съумява да изобрази усмивка и поклаща глава.

— Съжалявам, че го казвам, но болестта явно е нанесла сериозни поражения върху паметта й.

Навежда се напред. Няма представа откъде черпи толкова сила.

— Нещо те безпокои, виждам. Кажи ми.

По лицето на Юлие се изписва страдание.

— Тревожа се, тате. В сандък у дома намирам стари бижута, каквито никога не съм виждала. Днес полицията те отведе на разпит. Вече не знам какво да си мисля.

— Но, миличка, хубавицата ми — възкликва Чарло — за мен ли се тревожиш?

Тя мълчи, само го гледа втренчено.

— Нали ти обясних по какъв повод ме извикаха в полицията. Погледни ме!

Чарло избутва чинията и мобилизира цялата си убедителна мощ.

— Какво по-конкретно те притеснява?

Юлие се размърдва неловко.

— Опасявам се да не си се забъркал в нещо.

— Глупости! — усмихва се широко Чарло. — Нека те успокоя. Чуй ме. Важно е. Трябва да ми повярваш. За пръв път съм взел живота си в ръце. За пръв път от дълги години постъпвам правилно. — Посяга към кока-колата и пие шумно. — Отучих се от лошите навици. Работя здраво за Мьолер. Грижа се за теб и се справям добре. Последното, което искам на този свят, е да се тревожиш за мен. Защото сега съм тип-топ. Господи, пропилях половината си живот в гибелни мании и лоши приятелства. Но приключих с това. Вече съм най-почтеният човек на света. Не укривам данъци, не пия, не се бия. Знам, трудно ти е да го повярваш, защото си свикнала с друго. И по стар навик очакваш да ти поднеса поредното разочарование. Но вече няма да те лъжа. Край. Разбираш ли?

Тя повдига глава и го поглежда. Усмихва се стеснително.

— Извинявай — прошепва. — Просто ми дойде в повече. Изникваш изневиделица и заявяваш, че си уредил всичко: изплатил си дълговете, купил си ми кон. Прекалено хубаво е, за да е истина.

Той обхваща чашата си с длани. Нахлузва съчувствена физиономия. Изрича лъжа след лъжа — и то с такава лекота. Благодари на Господ за способността си да се преструва. Хората са принудени да се преструват, иначе не биха оцелели. Бива го в лъжите, защото обстоятелствата го изискват. Юлие се успокоява, въздъхва тежко и поклаща рижата си глава.

— Баба ти вече е на преклонна възраст — добавя тихо Чарло. — Не знае на кой свят е.

— Така е.

— Още си мисли, че съм на двайсет и две и че майка ти е жива.

— Да.

— Освен това възрастните хора се страхуват от всичко. А страхът задълбочава объркването.

— Но в някои моменти умът й е съвсем бистър.

— Да, обаче за кратко. Не се подвеждай. Позна ли те от пръв поглед?

— Чак когато започнах да говоря.

— Да, помни гласовете по-добре, отколкото лицата. Е, успях ли да те успокоя? Кажи, момичето ми.

Тя прави самоотвержен опит за усмивка. Изглежда малко засрамена.

— Цялата работа е, че ме е страх. Страхувам се да не изгубя онова, с което най-сетне се сдобих.

— Няма никаква опасност! — поглежда я настойчиво той и свива ръце в юмруци.

Чувства се бик, устремен към пропаст. Тича право към бездната, не поглежда встрани. Не се знае колко ще продължи.

Двамата дълго седят и замислено въртят чашите си.