Карин Фосум
Убийството на Хариет Крун (4) (Седмият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

Внезапно нещо сякаш го изхвърля на сушата.

Усеща хладен повей по лицето. Събужда се рязко и неумолимо. Все едно пада от височина. Най-напред се сеща за катастрофата и на първо място — за гнева си. През него сякаш минава лавина и той започва да стене като от непоносима болка. Всичко се завръща в съзнанието му безпощадно, на кадри, на проблясъци: кухнята й, черната котка. Действията и образите се изнизват в редица пред него подобно на бързи, нереални картини. Той лежи напълно неподвижно в леглото, а мислите прехвърчат през главата му. Иска му се да продължи да си лежи така в мрака до безкрай, да заличи цялото изминало денонощие. Предпазливо раздвижва пръсти — непокътнатите си фини пръсти с два златни пръстена. Днешният ден още не е започнал, преценява той, ще започне чак когато отворя очи. От моето желание зависи кога да включвам и изключвам околния свят. Важно е да си събера мислите, да ги пропусна в съзнанието си една по една, да ги подредя. Знае, че не е в състояние да го направи. В ума му се задава буря от представи, внезапно нападение от грозни картини. Противната зелена рокля, натрошеният череп. Най-накрая отваря очи. Иззад завесата се процежда малко светлина. Поглежда абажура на тавана и проследява с очи кабела. Следва ръба на стената, после се спуска към контакта до пода. Вижда паяжина в ъгъла и нещо тъмно, вероятно паяк. Казвам се Чарлз Улав Торп, мярва се в ума му. Колко странно е да се събудя в това тежко тяло. Отвън се чуват звуци, но те не знаят нищо, очакват днешният ден да е съвсем обикновен. Никой не е забелязал хвърления камък, но съвсем скоро концентричните кръгове ще се разширят и ще засегнат всички почтени хора. Пред вътрешния му взор се появява тълпа. Обръщат се към него и го гледат обвинително. Предпазливо си вдига дясната ръка и си закрива очите. Космата е, с дебели нокти. Ръка, констатира той, и я завърта. Леко разперва пръсти, разглежда механиката, мисли за силата у нея, отключена от мозъчната команда: удари я. Удряй! Без команда ръката щеше да си виси бездейно и да си остане добра и ласкава. Но в кухнята на Хариет Крун той даде командата. Не, ръката замахна от само себе си. Не си спомня някога да е формулирал мисъл да я удари, нали? В онзи миг ръката му заживя собствен живот и удари Хариет, без той да го е искал. Сега каква е? Тежка и отпусната? Нима винаги е имал все тази, същата ръка? Не е ли по-голяма от лявата? Вдига лявата да ги сравни. Да, защото си служи предимно с дясната, съвсем нормално е. Лежи така, взира се в паяка, а времето си минава. Дава си сметка, че изостава, че трябва да стане, да бъде с една крачка напред. Веднага ставай. Стига си лежал. Нима вече се започва? Какво ли го очаква в града? Поток от минувачи ще го зяпат по улиците. Ами продавачката в хлебарницата? С други очи ли ще го гледа? Надига се бавно и стъпва на пода. Дясната ръка се натрапва в съзнанието му — онази, дето вдигна револвера. Не може да я пренебрегне. Защо му се струва много по-тежка от лявата? Разтърква пръсти едни о други. Във върховете им се е появила нова, направо невероятна чувствителност. Струва му се, че усеща релефните линии, които сформират уникалния рисунък на отпечатъците му. Стои на пода леко наведен напред, отпуснат, тежката му ръка виси. Колко съм жалък, за бога. Стига глупости. Грабва пачката от нощното шкафче и бавно тръгва. Ръката му виси от рамото като сопа. И походката му е променена. Върви приведен на една страна и разкрачен като маймуна. Коленете му нещо не са в ред. Заковава се на място и потръпва от ужас. Чува ударите на сърцето в ушите си като бясно туптене. Застива, поема си дъх. В тишината долавя някакъв звук да се усилва. Запушва си ушите, страхува се, че ставащото в главата му ще пръсне черепа му като презрял плод. Започва да размишлява дали е възможно мозъкът да даде накъсо, ако се претовари, както в случая сега, след убийството. Съсредоточава се върху всички електрически импулси и си представя как в главата му хвърчат искри. Коленете му се подкосяват и той губи равновесие. В последния момент се подпира на стената и се задържа. Стиска здраво пачката банкноти. Пак се обръща към леглото, свлича се върху чаршафа. Отчаяно посяга към завивката. Да спи. Трябва да поспи, да се махне от целия този ужас. Не е очаквал тя да се разяри чак толкова! Атаката й го свари неподготвен. Подходи наивно към нея. Първия ден е най-тежко, казва си, после нещата ще се уталожат, споменът ще отлежи. Чува дишането си и има чувството, че диша друг човек; някой, който лежи до него и диша в ухото му. Усещането е неприятно. В стаята има друг човек. Гледа, слухти и знае. Чарло се свива до стената. Лежи така и си блъска главата. Повтаря си, че никой не го е видял, никой няма да се занимава с незначителен човек като него, не е оставил следи. Или? У него лумва искрица надежда: ще се измъкне. Не всички ги хващат. Полека-лека той пуска мисълта в съзнанието си. Крехка е, бои се да не я изгуби. Съсредоточава се силно, отваря очи и се вглежда в тапета. Лилии, ивици. Поднася парите към носа си и ги подушва. Никога миризмата на суха хартия не го е изпълвала с такова неземно щастие. Бавно се привдига от леглото, сяда на ръба, разтваря завесите и надниква през прозореца. Нуждае се да отмори погледа си върху нещо обичайно, да получи потвърждение, че улицата отвън си е същата. Най-сетне снегът е спрял. Покрай тротоара стоят паркирани автомобили. Оглежда ги внимателно. Лицето му е изопнато от напрежение: мерцедес, опел, форд. Добре е да следя какви автомобили спират пред дома ми — в случай че ме наблюдават. Защо ще ме наблюдават? Никой не знае, че съм ходил в къщата на Хариет. Стъпва върху пода, мобилизира цялата си воля и тръгва бавно из стаята. До банята има едва няколко крачки. Ще потърси спасение под топлата вода. Ще размрази вкочаненото си тяло, та да си възвърне мекотата и гъвкавостта. Оставя парите върху кухненската маса. Отново всичко у него замира. Наднича през рамо, но в стаята няма никого. Никой не го гледа. Дишането, което чува, е неговото. Смъква си боксерките — малко по-непохватно от обикновено, защото все още се олюлява. Отпусни се, Чарло, заповядва си, пъхни се под душа. Нямаш основания за паника. Едва ли са я намерили още. По улица „Фредбу“ всеки си живее живота. Хората продължават да ходят на работа — е, онези, които имат работа и не са се докарали до моето окаяно положение.

Разбира се, че вече са я намерили — възразява вътрешният му глас.

В девет сутринта? Абсурд.

Е, и? Не е изключено някой да е позвънил рано на вратата й. Най-вероятно адът вече се е разразил.

Не ме стресирай. И дотам ще стигнем. Опитвам се да запазя спокойствие.

Не заслужаваш спокойствие. Оттук нататък никога повече няма да изпиташ спокойствие. Всяка минута това ще те мъчи и тормози. А когато настъпи сетният ти час, няма да смееш да оставиш живота да си иде. Защото си наясно какво те чака: отиваш право в ада.

Той отблъсва гласовете. Застава пред огледалото. Изпитва едновременно боязън и любопитство. Дали пък този път ирисите му няма да са кръгли? Навярно преди малко си е въобразил. Навежда се напред и се взира. Е, още са издължени. Пуска водата. Дълго стои под горещата струя. Ще си взема душ, ще се отпусна, ще забравя. Отмества се към стената. Усеща как водата го облива. Иска да се изчисти напълно. Готов е да стои тук до довечера — само и само водата да отмие всичко. Всичко минало, всичко предстоящо. Плъзва поглед по тялото си. Същото си е — шкембе, яки бедра, бяла кожа. Гръдният кош е широк, с леко увиснали гърди. Неочаквано Чарло се олюлява, аха да падне и се налага да се подпре на стената. Обляга се на мокрите плочки и поставя ръка над сърцето си. Пред очите му заиграват звездички. Наистина ли бях там, или си въобразявам? Споменът за катастрофата укрепва убедеността му, че онова наистина се е случило. Силният трясък, ударът във волана. Трябва да се откъсне, да се върне в коловоза, да не задава въпроси. Вече е твърде късно. Станалото — станало. Сега се налага да мисли за бъдещето, а не да се вкопчва в миналото. Застава с гръб към огледалото и се подсушава. Отнесено плъзга хавлията по кожата си. Душата му се мята безпомощно като удавник. Страх го е да не се удави в собственото си отчаяние, в собствения си страх. Изважда си чисти дрехи. Старателно закопчава ризата, стяга колана, пак се приближава до огледалото, като междувременно зорко наблюдава отражението си за издайнически следи. Лицето изглежда безизразно, неподвижно. Ще успее ли да запомни какъв е бил? Ще запомни ли мимиките? Ще запази ли способността си да придобива подходяща физиономия в зависимост от случая, та хората да го разпознават? Да разпознават някогашната усмивка, някогашния му смях, колкото и рядко да се случи да се засмее?

Отива до бюрото и набира номера на Бьорнар Лин. Нервно потропва с крака. Добрата новина, която иска да съобщи — че ще си изплати дълга — го изпълва до пръсване. Никой не вдига. Хапе долната си устна и се обажда в местното радио, където Лин работи. Най-сетне му вдигат: жена. Лин бил в командировка и щял да отсъства няколко дни. Диктуват му номер на мобилен телефон. След миг Чарло припряно набира цифрите. „Абонатът не отговаря.“ Разочарован и ядосан, отива в кухнята. Вади от долапа кутията с кафе, механично изпълнява целия „ритуал“ по приготвянето му и накрая сяда до кухненския прозорец с чаша в ръка. Пие бавно. Изпива половината и се надига да вземе захар. Потребността да си подслади кафето го изпълва с раздразнение. Преди го пиеше чисто. Дреболия, изсумтява той. И все пак, дали някой няма да забележи промяна у Чарло. Нещо го мъчи, защо иначе ще си слага захар в кафето? Хвърля поглед към радиото. Иска да го пусне, но се бави. Събира смелост. Какви ли изрази ще използват? Не се задълбавай толкова, успокоява се. Едва ли още са намерили Хариет. Рядко посреща гости, да не говорим пък — сутрин. Оглежда кухнята. Отдавна живее в тази къща, но, странно, чувства се случаен посетител. Е, всичко е съвсем прясно. Ще му трябва време да свикне. Предметите наоколо, мебелите, лампата на тавана са му познати, но вече не са негови. Все едно някой е отрязал швартовите му въжета и той се носи из стаята като плавателен съд, претърпял корабокрушение. Никога повече няма да почувствам тази къща свой дом, мисли си той. Отправя бдителен поглед към улицата. Появява се голяма тъмна кола. Прилича на ауди. Проследява я с очи. Стиска чашата в ръка. Пита се защо колата се движи толкова бавно. Търсят ли някого? Него, например? Мигом усещане стяга гърдите. Колата не е на съсед. Чарло познава автомобилите по улицата. Ерлансон кара опел, Грам, който живее отсреща — мазда. Ето, аудито спира. Сърцето му думка лудешки. Нима вече са го подгонили? В купето светва. Човекът вътре прелиства нещо, навярно карта или книга. Чарло се взира напрегнато. Става и отива в коридора. Изважда старо пухено яке. Навежда се, обува си ботушите, поглежда подозрително към вратата. Взема от килера плика с окървавените дрехи. Нужно му е дълго време да си възвърне самообладанието. Предстои му да излезе навън, сред хора. Трябва да върви отпуснато, да не излъчва напрежение. Да се носи по улиците, незначителен и невзрачен както винаги. Открехва вратата. Призлява му при мисълта да срещне съсед. Улицата обаче пустее. Изминава десетината крачки до колата. Вижда хлътналия преден калник. Стомахът му се обръща. Отключва с разтреперани пръсти, хвърля вътре плика. Ох, този калник направо му боде очите! Дава заден, изкарва колата на улицата и потегля. Ще му се колата му да има друг цвят. Сив. Не го напуска чувството, че хондата му излъчва яркочервена, издайническа светлина.