Моника Джеймс
Танцът на пеперудата (9)

Глава осма

На следващия ден седя на задната веранда и се наслаждавам на кафето и слънцето, когато зеленият пикап на Джуд приближава на заден ход. Сякаш обичайните кошмари не ми стигат. Сега към тях се прибавиха и сънища, в които главни герои са Джуд и мистериозната блондинка. Коя е тя? И защо все се питам каква е връзката между двамата с Джуд?

Мразя противоречивите емоции, но точно така се чувствам в присъствието на Джуд. Май е време да сложа в ред нещата помежду ни.

Ставам, приглаждам гънките на роклята и се опирам на перилата. Изобщо нямам намерение да сляза долу да го посрещна. Той скача на земята и посяга към кутията с инструменти отзад. Махва ми, когато вижда, че го гледам.

— Добро утро!

— Добро утро — отвръщам. И веднага пред очите ми се появява онази нимфа от вчера. Свъсвам вежди. — Кʼво става?

Той вдига кутията с инструменти с широка усмивка.

— Дойдох да оправя тръбите. Вчера чух как вият. Лесна работа.

Почти съм готова да се предам, щом тръбите повече няма да гъргорят и вият — за малко да повярвам, че къщата е обитавана от воден полтъргайст. Точно в този момент обаче пак се сещам за блондинката и се наострям.

— Всичко е наред. Не си прави труда.

— Няма проблем — отвръща той и поема по стълбите.

Отблъсквам се от перилата, заставам на най-горното стъпало и препречвам пътя му към вратата. Джуд ме поглежда, в тъмните дълбини на сините му очи се чете объркване.

— Всичко наред ли е? — пита и спира на второто стъпало.

— Да, всичко е наред.

Той килва глава.

— Тогава защо имам чувството, че нещо премълчаваш?

Вдигам рамене и извръщам очи.

— Оценявам всичко, което направи за мен, наистина, но оттук нататък аз поемам нещата. Благодаря за ремонта по къщата и за покупките, ще ти ги платя още тази седмица.

Той става сериозен и свъсва вежди.

— Вече ти казах, че не искам пари. Приеми това като подарък.

— Аз пък ти казвам, че не мога да приема, и ще се чувствам по-добре, ако си платя — заинатявам се.

— Какво има? Какво е станало? — Качва крак на следващото стъпало и присвива очи.

— Нищо. Просто не искам да дължа никому нищо. — Ходатайството на Хенри направо сипа сол в отворена рана.

— Нищо не ми дължиш, Виктория. — Тонът му издава колко е огорчен. Започвам да съжалявам, че изобщо подхванах този разговор.

— Ясно, но ще се чувствам по-добре, ако просто приемеш парите. Пито-платено. — Защо толкова се инати?!

— Не съм водил отчет кое колко струва. Толкова ли е зле, ако някой се държи мило?

— От горчив опит знам, че е само въпрос на време да наврат в носа ти услугата, дето са ти направили. — Неприятно ми е да се държа толкова гадно, но Джуд изобщо няма представа коя съм.

— Услуга? — повтаря озадачено той.

— Точно така. — Пристъпвам нервно от крак на крак.

Той изсумтява подигравателно и поклаща глава.

— Бъди спокойна, няма да застраша целомъдрието ти.

Дръпвам се засегната. Не това имах предвид.

— Е, хубаво е да го знам. Благодаря.

Той усеща, че ме е обидил, и бързо бие отбой.

— Не исках да кажа…

Но вече е твърде късно.

— Знам какво искаше да кажеш. Нали не съм нито нахакана, нито блондинка, нито идеална. — Скръствам ръце на гърдите, предизвиквайки го да ми се опълчи, ако му стиска.

Лицето му се сгърчва.

— Какви ги приказваш?

— Не искам да съм ти длъжница, нито да ставам една от твоите кокони! Нали ви видях вчера! — избухвам гневно. Давам си сметка, че той не е направил нищо нередно, но мисълта за него и онази жена направо ме взривява.

Нужни са му няколко секунда да проумее за какво иде реч. После има дори наглостта да се изсмее.

— Кокони? Е, това определено си го биваше! На нея със сигурност би й харесало.

Правя гримаса. Трябва да се овладея, но това е по-силно от мен. Ревнувам. Ревността така ме завладява, че пламъци излизат от ноздрите ми и едва не губя разсъдък.

— Радвам се, че ти е забавно. На още колко жени си помагал? — „Помагал“ едва ли е звучало по-гнусно.

Сега е негов ред да се засегне.

— Ще е най-добре да си вървя. Вече получих дневната си доза оскърбления.

Поема надолу по стълбите и клати глава, а аз се втурвам след него.

— Ти какво — да не се обиди?! Аз съм тази, която трябва да е обидена!

— Моля?! Защо? С какво съм те обидил? — обръща се той.

Явно е ядосан, но и аз вря и кипя.

— Не съм поредната ти благотворителна кауза, Джуд.

Той разперва ръце.

— И през ум не ми е минавало. Но щом ще се почувстваш по-добре, плати си проклетите покупки! Бравата и крушката са общо 24,97 долара — изригва той и тръгва обратно към мен.

Няма да му позволя да ми вменява вина само защото отстоявам принципите си. Връхлитам насреща му и се заковавам едва на сантиметри от него.

— Е, сега вече наистина ме обиди — изкрещявам право в лицето му. — Само не знам от кое да се засегна повече — от намеците, че не те привличам като жена, все едно съм някоя брадавичеста свиня, или от подмятанията каква хубавица съм!

Джуд не прави опит да потвърди или да отрече нападките ми и тръгва слепешката към пикапа, хвърляйки пътьом кутията с инструменти отзад. При удара тя се разтваря и отвътре се посипват какви ли не пособия. Той прекарва пръсти през косата си, дърпайки гневно по-дългите кичури. Когато отваря рязко вратата на пикапа, тя възмутено изскърцва. За малко да я изтръгне от пантите.

Всичко това наистина ескалира твърде бързо, но той така и не отрече нито едно от обвиненията. Разтривам слепоочията си. Вече съм сигурна, че денят е истински провал. Щом слагам крак на първото стъпало обаче, чувам как ботушите на Джуд свистят през тревата. Обръщам се и той се заковава на няколко крачки от мен.

После прекарва ръка по масивния си тил.

— Държа да знаеш, че не те мисля за дребнава. Разбирам защо ти е толкова трудно да приемеш, че непознат може да се отнася мило с теб просто ей така, без задни мисли. Вярвала си безрезервно на двама души, а те са те предали. Разбираемо е да се страхуваш и да подозираш, че имам скрит мотив. Но, честно ти казвам, нямам задни мисли. Може да ми се довериш, наистина. Нещо ме тегли към теб, Виктория, а не знам защо — признава той объркан.

Зяпвам. Какво трябва да означава това?!

— Сигурно защото виждам в теб нещо, което ти самата не подозираш — казва по-скоро на себе си и тръгва към пикапа. Не съм помръднала от мястото си, когато ме поглежда над покрива на колата. — И между другото, за мен ти не си брадавичеста свиня… Каквото и да е това. — По устните му минава сянка от усмивка, после скача в пикапа и двигателят пали с рев.

Продължавам да стоя със зяпнала уста и гледам как колата набира скорост по алеята, а после изчезва надолу по прашния път.

Губя представа колко време съм стояла, втренчена в пустата алея за автомобили. Малките прашни облачета, вдигнати от лекия ветрец, пречупват светлината. Най-накрая въздухът се избистря и осъзнавам каква идиотка съм.

* * *

Айфонът и чашата червено вино са на ръка разстояние от мен и аз се колебая към кое да посегна първо.

Чувствам се ужасно засрамена заради днешното си поведение. Не знам какво толкова има у Джуд, но от него направо ми пада пердето. Някакво гласче натрапчиво ми нашепва, че той явно отключва в мен неща, които не искам да си призная. Дойдох тук с намерението да избегна каквито и да е усложнения, а ето че след по-малко от седмица вече съм на предела на силите си.

При тази мисъл посягам първо към виното.

В ума ми неспирно се върти, че трябва да се обадя на Джуд и да се извиня за идиотското си поведение. Още не съм разбрала коя е блондинката, пък и, честно казано, не ми влиза в работа. Вече съм склонна да повярвам на Джуд, че няма задни мисли към мен. Просто трябва да приема, че някои хора са добри по природа. Навремето и аз така мислех, но това отдавна се промени.

Превърнах се в огорчен циник и се мразя заради това. Като се погледна в огледалото, виждам непознат. Отвикнах да се усмихвам, отвикнах да се радвам на живота, но най-вече отвикнах да виждам слънцето зад облаците. Винаги съм гледала на нещата откъм светлата страна, сега обаче се чувствам като в пашкул. Губя истинската си същност и това ме убива.

Отпивам голяма глътка вино, подвивам крака под себе си и се отпускам върху възглавниците на дивана. Йег се сгушва до мен. Само той ме обича искрено въпреки недостатъците ми. Онова, което ми каза Чарли — че трябва да говоря с професионалист — непрекъснато се върти в ума ми. Май наистина е време да го направя. Въобразявах си, че щом се преместя, всичко ще се подреди от само себе си, но не стана така. Още заспивам с плач.

Понякога ми се струва, че вече съм по-добре, друг път обаче усещам, че няма никаква промяна. Белезите в мен са също толкова болезнени, колкото и тези по тялото.

Телефонът зазвънява и милостиво ме откъсва от хаоса в главата ми. Обаждането е от скрит номер. Напук на здравия разум, вдигам.

— Ало?

— Виктория?

Ведно с дълбокия глас, който навремето ме уверяваше колко много ме обича, нахлуват толкова спомени, единият от тях е как казва същото и на сестра ми, докато я опъва.

Дъхът ми секва.

— Тори… аз съм. Чуваш ли ме?

— К-какво искаш? — Не успявам да скрия презрението си.

— Аз… — Явно моята враждебност го е стъписала. — Как си? — продължава, все едно говори със стар приятел.

— Как съм аз ли?! — озъбвам се. — А ти как мислиш?! — Надигам се от възглавниците, цялото ми тяло се тресе.

— Бебчо, искам да поговорим.

— Не съм ти бебчо. И няма за какво да говорим.

— Липсваш ми.

Много глупости съм чувала през живота си, но това надминава всичко.

— А, липсвам ти значи! Вагината на сестра ми вече не ти ли прави компания? И да не си посмял повече да ми звъниш! — озъбвам се.

— Съжалявам — проплаква задавено той. Продължавам да мълча, но не затварям. Той въздъхва. — Всичко прецаках. Толкова съжалявам.

Това и преди съм го чувала. Той неспирно върти този рефрен, но за жалост, без никакъв ефект.

— Късно е, Браян. Приключихме. Нищо не може да се промени.

— Дай ми още един шанс.

Клатя глава — направо не мога да повярвам какви ги плещи.

— Ти да не си надрусан? Преспа със сестра ми само защото не ти стискаше да бъдеш съпругът, от който имах нужда. На всичкото отгоре ме остави сама да се издържам. Нуждаех се от теб. Помня как искаше да се вречем един на друг, че ще бъдем заедно „в болест и здраве“. Излъга ме.

— Никога няма да си простя онова, което сторих. Моля те, върни се при мен. Ще ти се реванширам, обещавам.

— Не! — Задавям се, внезапно ми става горещо, стените започват да ме притискат. Не мога да дишам.

— Обичам те.

Затварям очи с надеждата думите му да заличат всичко случило се. Сигурно би трябвало да е лесно. Мога пак да се събера с Браян, нещата ще си тръгнат постарому и вече няма да боли. Не, ако се върна при него, ще ме боли още по-силно.

— Съжалявам, че ти изневерих с Матилда. Но просто… ти толкова ми липсваше.

— Липсвах ти значи! Странен начин да ми покажеш, че съм ти липсвала, като спиш със сестра ми.

— Не успях да те защитя, бебчо. Съжалявам. Ти имаше нужда от закрила, а аз позволих на онова копеле да те отведе. Трябваше да те браня до последен дъх.

Той рови в стари чувства и спомени, които не искам да възкресявам.

Пулсът ми се ускорява. Кръвта бясно пулсира в гърлото. Трескаво си поемам въздух.

— Тори, бебчо… чуваш ли ме?

Оглушителен звън нахлува в ушите ми. Свивам се на две и отчаяно люлея глава, само и само да престане.

— Съжалявам.

Гласът му потъва в нищото. Това е последното, което чувам, преди съзнанието ми да изключи. Изпадам във вцепенение.

* * *

„Пази се!“

Изпищявам. Гърлото ми е като раздрано.

Лутам се между съня и реалността — не, по-скоро съм заклещена по средата.

— Хайде, събуди се, моля те, събуди се! — Ласкавият глас на Джуд е като котва, която ме държи здраво привързана за спасителния бряг.

Примигвам и отварям очи. Лека-полека осъзнавам къде се намирам. Вече съм в безопасност. Сгушена съм в ръцете на Джуд. Той отмята потните кичури от челото ми, тъмносините му очи усмиряват галопиращото ми сърце.

— Слава богу! Помислих, че си умряла.

От гърлото ми се откъсва отривист смях.

— Май малко преиграваш.

Джуд свива устни.

— Искаш ли вода?

— Може би, но след малко.

Топлите му ръце ме притискат още по-здраво. Потъвам в прегръдката им, закопняла за нейния уют, за грижовността му. Сякаш се разтварям в Джуд. Обвивам ръце около него и отпускам глава на гърдите му там, където е сърцето. Той прекарва ръка по гърба ми и притиска буза в главата ми.

— Браян ли беше?

Толкова ли съм прозрачна?

— Да. Обади ми се.

— Какво искаше?

Мина като булдозер през новия ми живот и ме върна в миналото, което и бездруго рядко напускам. Не мога да повярвам как изобщо е допуснал, че ще му дам втори шанс. Той изчерпи целия си кредит при мен в мига, в който изчука сестра ми.

— Искаше да ми каже колко много съжалява. Не мога да му простя, Джуд. Това прави ли ме лош човек?

Мълчанието му ме притеснява.

— Не. Просто означава, че си… човешко същество.

Думите му оказват неочаквано въздействие върху мен. Още преди да се усетя, вече ридая на гърдите му.

— Шшт, всичко е наред. Ще го превъзмогнеш, ти си силна.

— Радвам се, че си толкова убеден. Аз обаче имам чувството, че потъвам. Нямам представа накъде да поема.

Похлупва ни тежко мълчание. След Браян не съм се чувствала така в нечии прегръдки, но за мен Джуд не е чужд човек.

— Животът е сложна материя, Тори. Всяко наше решение има съответните последици.

Извръщам се да го погледна, но не се откъсвам от прегръдката му; срещам втренчените му в мен очи. Треперещите ми пръсти леко погалват ъгълчетата на извитите като лък устни. За първи път от много време усещам в мен да се надига топлина. Потрепването на долната му устна издава, че и той е под въздействието на мига. Изстенва стъписан, когато усеща докосването ми.

Не знам откъде ми идва тая дързост, но очертавам с пръст контура на устните му. Пръстът ми се навлажнява. Джуд не помръдва. Не смее дори дъх да си поеме. Оставя се да нарисувам лицето му с пръсти — след тях остават невидими мазки, багрите на желанието.

Изсечената му челюст се втвърдява, когато притискам длан до брадясалата буза. Плъзвам три пръста по скулата. Хипнотизирана съм от контура й, от силата, която излъчва, но и от мекотата й при допир. Трябва да спра, но това би било равносилно на престъпление.

Сините му очи се разширяват и аз потъвам в техните тъмни дълбини. В този момент надничам в душата му и онова, което виждам, е красиво.

Устните му се открехват. Ахвам. Някаква невидима искра, електрически ток преминава между нас и сега мисля само за това, че искам да го целуна. Толкова време мина, откакто целувах за последен път. А може би бъркам този порив с някакво несъществуващо чувство. Не, едва ли.

— Ако те целуна сега, дали ще почувстваш нещо? — Той е красиво, изтъкано от противоречия създание, толкова уверен и в същото време така несигурен в себе си.

Не знам как да отговоря. Извръщам поглед, внезапно изгубила самоувереност.

Едрият му торс закрива цялата стая, когато се привежда към мен, сега устните ни са само на сантиметри.

— Според мен ще почувстваш. — Мъжественото му ухание изпълва въздуха и аз го вдишвам с пълни гърди.

Въздухът излиза със свистене от дробовете ми, когато челата ни се докосват. Заклещена съм в капана на чувствата и тялото си. Облизвам пресъхналите си устни; Джуд жадно повтаря моето движение.

— Н-не знам — отвръщам пискливо, останала без дъх. Телата ни не се докосват, но изведнъж ми се дощява да стопя разстоянието между тях.

В мига, в който той обгръща талията ми с длани, започвам да кипя и бълбукам. Чувствам се жива. Най-после. И пак мога да дишам. Озовавам се в клетка от мускули, когато ме вдига, намества ме в скута си и премята бедрата ми от двете си страни; сега съм го яхнала. Жаркото му тяло обгаря кожата ми. Трябва да мобилизирам цялата си воля, за да не допусна телата ни да се слеят още в този миг.

— Може да отричаш колкото си щеш, но знам, че ги усети.

— Кое? — прошепвам. В тази поза се чувствам изцяло зависима от неговото благоволение.

Джуд плъзва ръка надолу и ме хваща за китката. Ахвам от обгарящата сила на този допир. Той нежно притиска моята ръка в корема ми.

— Пеперудите. Знам, че ги почувства.

Зяпвам насреща му. Как е разбрал?

Сякаш прочел мислите ми, той взема ръката ми и я притиска до сърцето си, което блъска в гърдите му.

— Знам, че ги почувства… защото и аз ги усещам.

Не знам какво да отговоря. Досега никой мъж не ми е казвал нещо толкова красиво… И не се е разголвал така пред мен. Сълзи пълнят очите ми. Не е честно такива чувства да ми причиняват толкова болка. Ала не мога да позволя моите чувства да завлекат и Джуд. Не искам да му го причинявам. Прекалено е добър.

— Тори, трябва да ти кажа…

Аз обаче слагам ръка на устните му. Не му позволявам да се доизкаже, защото тогава всичко ще стане съвсем реално. Емоциите ще нахлуят в двете посоки и няма да знам как да се справя. Опитвам се да постъпвам правилно, но всичко това ми се вижда толкова погрешно.

— Съжалявам. Наистина. Дойдох тук, за да избегна драмите и усложненията. А ако двамата не си останем просто съседи, ще е огромно усложнение.

Той затваря умните си очи само за частица от секундата и въздиша шумно.

— Ние сме повече от съседи… и ти го знаеш. — Понечвам да отговоря, но млъквам, когато той се привежда и леко ме целува по челото. — Знам, сега това нищо не ти говори, но все някога ще разбереш. Ти си силна. Просто трябва да повярваш в себе си.

Няма как да му отговоря, затова скланям глава на рамото му с надеждата, че това „да повярваш в себе си“ ще се случи колкото може по-скоро.