Моника Джеймс
Танцът на пеперудата (16)

Глава петнадесета

Събуждам се в стаята си и се отърсвам от най-живия и реален кошмар. Гърдите ме болят. Скачам от леглото, сякаш дяволите ме гонят по петите, има само едно място, където трябва да отида. Джуд не си е у дома, затова отпрашвам към центъра. Нуждая се от отговори и Джуд е единственият човек, който може да ми ги даде.

Отбивам и спирам край бордюра. Следобедната тишина е точно това, дето ми трябва, защото в ден като днешния не мога да понеса шумотевица. Железарията на Поп е малка, но в нея има всичко необходимо. Отпред виси списък на стоките, който сигурно не е обновяван от десетина години. Оглеждам се. Май това важи за целия магазин. На стената в дъното е окачена избеляла фотография — млад мъж се е изпъчил гордо пред същата червена табела, която и сега е отпред. Допускам, че това е Поп в деня на откриването на магазина.

— С какво да ви помогна, мис? — обръща се към мен възрастен мъж. Без съмнение, това е самият Поп.

— Здравейте. Аз съм Виктория Армстронг. Живея на „Мейпъл“. Джуд Монтгомъри ми е съсед — обяснявам. Изненадана съм, че в такъв момент съм способна да съставя завършено изречение. Допускам, че Джуд е отишъл някъде по работа, защото никакъв не се вижда.

Поп ми отправя беззъба усмивка.

— О, да. Чудесен квартал, така си е. Най-добрият в околността. Аз живея нагоре по пътя. — И ми смигва.

— Не знаех, че и с вас сме съседи.

— Роден съм тук и цял живот не съм излизал от града. Сума ти народ видях да идва и да си отива. Е, повечето остават.

Същото ми каза и Джуд.

На мен обаче в момента ми е твърде нервно, за да стоя и да си бъбря със стареца.

— Чудех се дали Джуд днес е на работа.

Поп свъсва вежди, а мен ме обзема чувството, че в стомаха ми е зейнала яма.

— Съжалявам, мис, той не работи вече тук.

— О! — Все едно съм погълнала олово. Дали е загубил работата си?

Видно е, че Поп опитва да се сети нещо.

— Не е в магазина от… — Пауза. — Ами от девет месеца.

Косъмчетата на тила ми настръхват. Девет месеца?!

— Трябва да има някаква г-грешка.

— Няма грешка — твърдо обявява Поп.

Не ми се ще да съм груба, като подлагам думите му на съмнение, но в ума ми започва да вие сирена и присветва червена светлина. Какво пропускам? Джуд ме е излъгал за работата си. Защо? Стомахът ми се свива на топка.

— Не разбирам защо би излъгал.

Човекът се почесва по брадата и поклаща глава.

— Не мога да знам, мис. Не е такъв човек. Работи тук четири години, но един ден просто не се появи. Мен ако питате, има нещо общо с изчезването на Роуз. Това здравата го разклати. Вече не беше същият човек. Откакто тя си тръгна, взе да гледа другояче на живота.

От звука на нейното име направо ми се повдига. Защо всички ги е толкова грижа за нея, когато на нея очевидно за никого не й пука!

— Заминаването й засегна много народ. Шериф Сандс, Джилиан, Джуд, малкия Ангъс.

Трябва да разровя тая история до самото дъно.

— Благодаря за отделеното време. Извинете, ако съм ви досадила.

— Няма нищо. Съжалявам, че не ви помогнах много. — Обръщам се да си вървя, но тъкмо отварям вратата и гласът му ме спира. — Ей, мис! Джуд е добър човек. Не знам защо ви е излъгал. Сигурно е искал да ви предпази.

Гърлото ми се свива и успявам само да кимна, за да благодаря на Поп.

По пътя към къщи не преставам да мисля какво ми каза Поп. Джуд е искал да ме предпази, но от какво? Мислите се въртят из ума ми като топки в лотарийна сфера. Имам чувството, че съм се нагълтала с олово. Всички парченца от пъзела са пред мен, но не знам каква е пълната картина, за да ги подредя.

Нищо не разбирам.

Припомням си отново всяка разменена с Джуд дума, всяко дребно признание, което е направил. Сега обаче съм много по-объркана, отколкото бях вчера или завчера. Вече знам тайните му. Само не мога да разбера защо не ми е казал по-рано. Разтривам белега върху гърдите си и преглъщам сълзите. Внезапно ме обзема гняв. Имам чувството, че Джуд ме е разигравал като пълна глупачка.

Отбивам в алеята за автомобили пред къщата ми, гася двигателя и поемам към входната врата. Изцедена съм и физически, и психически. Имам чувството, че мога да спя непробудно цяла седмица. Ала тъкмо стигам най-горното стъпало, когато изведнъж ме обгръща спокойствие и без дори да се обръщам, вече знам кой е зад мен.

— Здрасти.

Въздъхвам и затварям очи.

— Здрасти. — Дори не си правя труда да се обърна.

Сега, когато е тук, усещането, че някак съм била измамена, става още по-осезаемо.

— Знам, казах, че ще дойда в седем, но нямах търпение да те видя.

Навеждам глава и решавам да сваля всички карти. Вече няма какво да губя.

— Защо ме излъга къде работиш?

Настава смазваща тишина.

— Моля?! Ти да не си ме проверявала?

Изведнъж се вбесявам, защото ако някой тук има основание да се ядосва, това съм аз. Извръщам се рязко и гледам да не се поддавам на изпълващото ме отвътре щастие, че го виждам.

— Не, не съм те проверявала. Просто трябваше да те видя. Исках да обясниш защо не ми каза… кой си всъщност. Ти излъга, Джуд. Лъгал си ме през цялото време.

Тръпки ме побиват, като виждам изражението му. Известно време мълчи. Ясно ми е, че премисля какво точно да каже. Отговорът обаче не е този, който съм очаквала.

— Да… излъгах. И съжалявам. Но все пак го направих. Исках да те предпазя. — Той разперва широко ръце.

Чувствам се хем разярена, хем объркана.

— Къде е логиката?! Какъв е смисълът на всичко това?! Знаеш ли как разбрах кой си? — Той пъха ръце дълбоко в джобовете и свива рамене. — Усетих те, все едно си ми в главата. — Почуквам с пръст по слепоочието си. — Как изобщо е възможно? Дали губя разсъдък? Още не знам онова, което видях, сън ли бе, или реалност. Имаш ли представа колко бях изплашена? Знаеш ли какво е да потънеш в нещо, което смяташ за сън, но дълбоко в себе си знаеш, че е реалност? — Очите ми се пълнят със сълзи, сълзи, които никога не бих искала да изплача. — Защо те беше толкова страх да ми кажеш, че си ме спасил? Съжаляваш ли за това? Неправилно ли бе, че спаси живота ми?

Джуд прекарва език по долната си устна и по нея остава влажна следа. Впивам поглед в него, предизвиквайки го да ми отговори.

— Качвай се в пикапа — нарежда ми.

— Моля?! — Готова съм да се съпротивлявам, да защитавам територията си, отхвърлям каквито и да е интимности. — В момента разговаряме и никъде няма да тръгна, преди да ми обясниш какво става.

Той плъзва пръсти през косата си. Треперенето им подсказва, че това е началото на края.

— Не мога да ти кажа… — Понечвам да възразя, но той продължава: — … защото няма да повярваш. Трябва да ти покажа.

— Да ми покажеш? — Гласът ми съвсем е изтънял.

Той кимва.

— Да, Виктория, бях готов да ти разкажа всичко тази вечер, но май времето ни притиска. — Прави крачка напред, очите му гледат умоляващо. — Моля те само да ми се довериш. Знам, имаш всички основания да се съмняваш, но те умолявам да ми повярваш, когато казвам, че всичко, което съм направил, е било заради теб.

Един господ знае защо, но му вярвам, макар че не би трябвало.

— Ясно, добре. Само да си взема палтото.

— Няма да ти е нужно палто — заявява енигматично той. Не си правя труда да възразя, защото имам усещането, че трябва да си пестя силите за по-късно.

— Давай тогава. — Правя знак да се мръдне от пътя ми. Джуд не опитва да прикрие отчаянието си. Свъсва вежди, но не казва нито дума и се отправя към пикапа.

Добре поне, че не прави опит да ми отвори вратата — наситих се на кавалерството му. Сега искам само да разбера какво става. Въздъхвам и хлопвам вратата. Наблюдавам го как заобикаля колата — изглежда напълно съкрушен.

Секунда по-късно двигателят пали с рев и ние поемаме бог знае накъде. Честно казано, малко ме е страх. Сега, когато сме вече в пикапа и се движим по някакво сенчесто, тихо шосе, умът ми съчинява какви ли не сценарии за онова, дето предстои.

— Е, къде отиваме?

Той стисва волана, пръстите му побеляват.

— На място, където трябваше да те заведа още преди седмици.

— И защо не го направи?

Дълбоката му въздишка изпълва пикапа.

— Защото исках да избегна това.

Знам точно какво означава „това“. Притеснителното напрежение помежду ни, което сякаш е заличило всички хубави споделени мигове.

През останалата част от краткото ни пътуване мълчим. Аз гледам през прозореца и се питам какво ли има да става. Макар да ме е страх, знам, че това е неизбежната следваща крачка. И аз като Джуд усещам, че времето ни притиска.

Отбиваме по някакъв черен път и Джуд нарушава мълчанието.

— Истината ще промени ли нещо за теб?

Не е нужно да пояснява, че говори за чувствата ми към него. Продължавам да гледам втренчено през прозореца, защото не мога да му отговоря. Той паркира колата, гаси двигателя и въздъхва тежко.

— Готова ли си?

Озъртам се да разбера къде се намираме и вирвам вежди напълно объркана.

— Какво правим тук?

Той не отговаря.

— Да вървим. — Изскача от пикапа, нахлупва качулката, навежда глава и тръгва по павираната пътека.

Какво става?!

Бързам обаче да го последвам. По увереността, с която се движи из лъкатушните алеи, очертани от изрядно поддържан и красиво оформен жив плет, разбирам, че не идва за първи път — бил е на мястото неведнъж. Толкова е студено, че цялата настръхвам. Разтривам ръце, но и това не помага.

Крясъкът на бухал е зловещо предупреждение, че е трябвало да дойда тук още в началото на този кошмар. Джуд продължава напред с ниско сведена глава и пъхнати в джобовете ръце. Не мога да преодолея усещането, че крачим под звуците на погребален марш. Всичко наоколо подсилва мъртвешката атмосфера.

Не откъсвам поглед от Джуд, който е няколко крачки пред мен. Поведението му е на човек, който изпълнява мисия. Прекосяваме дъхави зелени поляни, потънали в красива тишина. Зад привидното умиротворение обаче има болка, скръб и чувство на загуба, с които е пропито всичко наоколо. Джуд най-накрая спира край място, покрито с бели цветя.

Дори не си правя труда да стъпвам предпазливо, защото в тишината наоколо отеква дори най-слабият звук. Спирам на няколко крачки от него и рязко си поемам дъх, когато той се извръща, препречвайки погледа ми.

— К-какво става? — Знам къде се намираме, но все още не разбирам защо съм тук. И как всичко това ще опрости прегрешенията на Джуд.

— Странно… — Слабият ветрец отнася нанякъде дълбокия му тъжен глас. — Бях си подготвил слово. Но сега, когато вече сме тук, всичко ми се вижда празни приказки. Само оправдания. — Търка подметката на ботуша си по острата трева и зарейва поглед в далечината.

Мълча, защото думите ми са свършили.

— Наистина аз те спасих онази нощ. Аз съм мистериозният спасител. Мисля обаче, че дълбоко в себе си ти винаги си го знаела. — Не знам защо, но във всяка негова дума усещам присмех. — През цялото време се опитвам да си обясня защо се срещнахме точно по този начин. Вижда ми се толкова жестоко. Двама напълно непознати, свързани от насилие. Какъв е скритият промисъл на това?

Обгръщам тялото си с ръце, почувствала внезапен мраз.

— Знам, че съм те питал и преди, но искам сега много внимателно да си помислиш. Какво си спомняш от нощта, когато те простреляха?

Разтривам ръцете, защото студът бавно превзема крайниците ми.

— Аз… нали ти разказах какво си спомням. — Обзема ме паника. Защо ме пита това?

Той клати глава, раздразнен от нежеланието ми да разкрия нещо повече.

— Отговорите са там, Тори. Само трябва да поискаш да ги видиш.

— Какво да видя? Защо мислиш, че не съм опитвала да стигна до истината? — Болно ми е, гневна съм, защото според него нарочно правя така.

Знам, него също го боли. Усещам го по скования му говор.

— Ти виждаш само онова, което искаш. През цялото време… И с двама ни е така.

Парченцата от пъзела бавно започват да се напасват, едно по едно, но аз все още не виждам цялостната картина.

Той пристъпва към мен, отмята един кичур от челото ми, тъмните му очи се къпят в печал — скръбта му е толкова дълбока, че от мен се откъсва ридание.

— Джуд, какво става?

Той отмята качулката от главата си и прекарва пръсти през разпиляната си коса.

— Вечерта, когато бе простреляна, Виктория, мен… също ме раниха.

Сърцето ми започва да бие все по-учестено.

— Какво?! Не, невъзможно. — Яростно клатя глава. Какви ги говори той?!

— Съжалявам, че не… — Преглъща мъчително, трябва му време да си поеме дъх. — Съжалявам, че не ти казах по-рано.

Изведнъж ми става трудно да дишам.

— Не разбирам.

Джуд въздъхва и вдига поглед към небето.

— Ще ми се да бяхме се срещнали минути, секунди по-рано, за да мога да ти кажа, че… те обичам.

— Какво?! — Задъхвам се, думите засядат в гърлото ми. — Н-не разбирам. — Той ме обича? Но защо това признание има сладко-горчив вкус?

Най-накрая среща очите ми, по брадясалата му буза се стича сълза. Знам какво ще каже още преди да е проговорил. Клатя глава, но по устните му се прокрадва меланхолична усмивка. Ето я истината, която така отчаяно търсех.

— Това… — Той отстъпва крачка назад и вдига суитчъра. Лунната светлина разкрива неговата гротескна тайна. — … Това съм истинският аз. Ето защо не ти казах истината. Как може… — Той млъква, затваря за миг очи, после бавно ме поглежда. — Как може да кажеш на човек, когото… обичаш… че си… мъртъв?

— К-какво? — Примигвам, ресниците ми са натежали от сълзи. — Какво? Мъртъв? Това е… това не е в-възможно. Даже н-не знам какво да… Не. Не. Не може да е истина. — Едва говоря, думите ми се губят. — Това даже не е з-забавно.

— Вярно е, Тори, само помисли. — Думите му са пропити с болка, също като моите.

Прехвърлям през ума си всичко станало досега, всички тайни, всички странни премеждия и все едно нещо ме ритва в стомаха.

— Не.

Думите ми увисват във въздуха. Свличам се на колене, защото земята под мен е станала твърде неустойчива, за да се задържа права. Притискам длан към устата си, за да спра неистовия пристъп на гадене. Не може да е истина. Това значи била тайната му. Все пак не съм луда. Или полудявам? Тайната му е, че… не, по дяволите, не. Иска ми се да протегна ръка и да го докосна, но не мога. Боя се, че ако помръдна всичко това ще стане реално.

Кървавата дупка, погълнала живота на Джуд, неговата душа, самата му същност изтръгват от мен гърлен вик. Раната от куршум, обезобразила гърдите му, е същата, която превързах. Сега обаче не е само одраскване, а смъртоносна рана, способна да отнеме нечий живот — живота на Джуд.

Той спуска суитчъра и отстъпва. После ми посочва последното парченце от пъзела — своя надгробен камък.

Как може да е толкова… хладнокръвен? Тялото ми се тресе. Аз заравям пръсти в калта, защото трябва да се хвана за нещо, преди отчаянието окончателно да ме е погълнало.

— Не! Не! Не! — Ридая, а по брадичката ми се стича слюнка. — Ти не си мъртъв! Не си! Не е истина! Моля те, боже, не. В това няма никакъв смисъл. — Скубя коси, очите ми не могат да разчетат надписа върху гроба.

От неговите очи също бликат гневни сълзи. Той отвръща поглед, наранен.

— Мислиш ли, че съм искал да стане така? Според теб дали искам да съм заровен в този гроб? — Той блъска надгробния камък с всичка сила. — За мен това е кошмар, както и за теб.

Скубя тревата, изтръгвайки цели снопове в ужаса си.

— Това е само сън. Това е само един сън — повтарям отново и отново. Някакъв звън блъска черепа ми отвътре, нещо внезапно изсмуква въздуха от дробовете ми.

— Истина е. Съжалявам, че този път не мога да те предпазя.

Не желая да го слушам. Думите драскат слуха ми като чакъл.

Не искам да повярвам.

Не мога.

— Ти съвсем си се побъркал! — крещя, удряйки земята с юмрук. — Знаех, че си прекалено съвършен, за да си истински. Няма как да е възможно!

Скръбният поглед на Джуд казва друго.

— Знам колко откачено звучи, също като онзи бълвоч по филмите, но това е нашата реалност, Тори. Така е, откакто се срещнахме.

— Не. Върни ме у д-дома.

— Не мога, Тори, не и преди да научиш всичко. Ако и тогава не ми повярваш, кълна се, ще те прибера у вас и повече никога няма да ме видиш.

Тази мисъл ме натъжава, но как бих могла да повярвам на всичко това? Такива неща се случват само в кошмарите. Пак се сещам за своите кошмари и започвам да осъзнавам, че точно това съм преживяла.

Затъвам и този път няма кой да ми подаде спасителен пояс.

Джуд се свлича на колене край мен и ме прегръща. Вкопчвам се в него с отчаяното желание да усетя, че това… че той е истински.

— Само ако можех да ти спестя сърдечната болка. Ала вече ти казах, че нещо ме тегли към теб. Доскоро не разбирах защо, сега обаче знам.

— Всичко това наистина ли се случва? — Гласът ми кънти в собствените ми уши. Май затъвам в отрицанието или е от смайването — най-вероятно и от двете.

— Да, случва се. Знам, че ти е трудно да повярваш, но това е нашият свят… засега. Приковани сме на място, което се намира между два свята.

Засега? Дали не се кани да замине? И да ме напусне?

Изтръгвам се от прегръдката му.

— Ако не искаш да си с мен, просто кажи. Не си прави труда да съчиняваш някакви засукани л-лъжи. — Гледам да се заловя за нещо като удавник за сламка, защото с отмерването на всяка секунда все повече се убеждавам, че говори истината.

— Лъжи? — Той гневно клати глава. — Лежа на два метра под земята, а ти ми разправяш, че моят надгробен камък е само предлог да скъсаме?! Хайде, Тори! По-нелепо е дори от истината!

— Как да повярвам, Джуд?! Ти ми казваш, че си мъртъв! Как би трябвало да го приема, дявол го взел?! — Опитвам да се изправя, но краката ми са изтръпнали.

— Знам, че ти е трудно, но искам да бъда честен с теб. Никога не бих те излъгал, особено за нещо такова. — Думите му звучат толкова истинно.

Божичко! Светът около мен се срива. Превивам се на две и рухвам на земята. Не, това няма как да се случва. Даже не мога да си представя свят, където Джуд го няма. Такъв свят със сигурност не съществува.

Все още не искам да приема. Как е възможно да се приеме нещо подобно просто ей така?! Сигурно и Джуд не намира думи да ме успокои, защото само предпазливо посяга към китката ми. Страхува се, да не би да се дръпна, да му кажа да стои далеч от мен. Не го правя — прекалено съм замаяна. Само гледам в ступор как взема ръката ми и я опира до сърцето си. Този жест, който обикновено караше сърцата ни да бият ведно, сега е с разстроен ритъм. Той притиска още по-силно дланта ми към гърдите си, изражението му е празно, болезнено.

Очаквам да усетя естествения ритъм на сърцето, който свидетелства за жизнения поток, струящ през вените ни. Ала… нищо не чувствам. Няма туптене, нито биещо сърце. Онова, което е в гърдите на Джуд, вече не бие.

Надавам вик, разкъсвам прегръдката ни и притискам ухо до гърдите му. Отмятам коса, за да не ни разделя нищо, да сме само плът до плът. Колкото и дълго да чакам обаче, колкото и дълго да стоя с притаен дъх, не долавям туптенето на сърце. Това някога живо тяло сега е само празен съсъд.

Грозен плач раздира гърдите ми отвътре, ридая като никога досега. Сякаш отново съм простреляна, само дето този път не искам да се боря за живота си. Рухвам, просълзена, върху гърдите на Джуд. Наистина е вярно.

— Не, моля те, не. Само това не. Ти н-не може да си… м-мъртъв.

— Съжалявам, Виктория.

Аз съм тази, която съжалява — Джуд е мъртъв.

Ридая дълго, а Джуд ме утешава през цялото време. Най-накрая погледът ми се прояснява от сълзите и поглеждам над рамото му. Очите ми се спират на един кос, кацнал сред клоните на голямо дъбово дърво. В този миг завиждам на птицата. Ще ми се и аз да можех да разперя криле и да отлетя далеч от този кошмар.

— Не м-може да се предадеш просто така. Трябва да се бориш. — Все още не мога да го погледна, затова продължавам да се взирам в птицата, нейната волност ми дава сила да продължа.

— За какво да се боря? — По гласа му личи, че вече се е предал.

Поемам си дълбоко въздух, мобилизирам последните останки кураж у мен, опитвам да бъда силна — Джуд има нужда от мен. Всичко е прекалено невероятно, но… аз му вярвам.

— Бори се за живота си. Не знам какво се случва с нас, но трябва да има причина да те виждам, нали?

Мълчанието му отново пронизва сърцето ми. Освобождавам се от прегръдката му и се вглеждам в насълзените му очи.

— Уморих се да водя загубени битки. Само съжалявам, че и теб те въвлякох в това. Твоята сила ме върна към живота, нищо, че е живот на заем.

Не мога да овладея сълзите. Ще ми се да бъда силна, но не мога. Мъжът, когото обичам, е мъртъв. Още не мога да повярвам, че се случва точно на мен.

— Трябваше да ми кажеш.

Топлият му дъх гали кожата ми като милувка на възлюбен, сякаш отново съм се върнала у дома.

— Нищо нямаше да се промени. Аз съм мъртъв, независимо дали го приемаме, или не. Опитах да ти го спестя. Ако това е лъжа, така да бъде.

Дръпвам се рязко назад. Непоносимо ми е да говори така спокойно за смъртта.

— Живей заради мен. — Сълзите замъгляват погледа ми и посягам слепешката да погаля татуировката му.

— Опитах, но вече нямам власт над това.

— Какво искаш да кажеш?

— Времето ни изтече, Тори. Не мога обаче да позволя всичко това да е било… — Той преглъща мъчително, нужно му е време да намери думата: — … напразно.

Джуд докосва с върха на пръста си треперещата ми долна устна. Хлипам и сърцето ми се къса при всяка негова дума.

— Искам да знаеш, че всеки изживян миг с теб бе истински. Искам да знаеш, че съм най-големият късметлия на света, защото те срещнах.

Думите му имат сладко-горчив вкус. Няма как да не се разплача.

— Ти си загинал, за да ме защитиш — хълцам, но и сама не вярвам на онова, дето казвам.

Той ме слуша внимателно и отвръща без колебание.

— Почувствах се истински жив в мига, когато умрях, за да те защитя.

Риданията извират сякаш направо от стомаха ми. Всичко в мен болезнено се гърчи и усещам как с всяка изминала минута частица от мен умира. Краката вече не ме държат и политам в протегнатите ръце на Джуд.

— Шшт. Не плачи. Когато времето ми настъпи, не искам да си наблизо. Искам да запомниш само онова между нас. И мен — такъв, какъвто бях.

— Не може да решаваш вместо мен — проронвам приглушено, притисната до рамото му.

— Напротив. Позволи ми да си отида достойно. Запомни ме като човека, който те е обичал повече от всичко на света. Нашият свят.

Риданията ми се превръщат в тихо хлипане, когато осъзнавам какво ми е казал.

Обича ме?

— Ти ме об-бичаш? — питам и се дръпвам да го погледна, а бузите ми пламтят.

— Обичам те. — Той кимва и изтрива сълзите ми с върховете на пръстите.

И точно в този момент долавям звука на свободата. Чувам плясъка на криле, когато косът литва от клона — неговият полет олицетворява всичко онова, дето чувствам.

— И аз те обичам.

Той притваря очи и на лицето му се появява победоносна усмивка.

— Това пък е най-щурото нещо, което си казала досега.

Сключвам пръсти на тила му с натежало сърце. Никога не съм усещала топлата му плът по-жива. Джуд потръпва — той също е почувствал онова, което ни свързва. Допираме чела, вдишвам дъха му и изпълвам дробовете си с Джуд, защото това е единственото, от което се нуждая.

— Даваш ли си сметка колко откачено е всичко?

— Знам — прошепва, а дъхът по страните ми е като ласка на възлюбен. — Още ли не ми вярваш? — Въпросът му е изтъкан от ужас.

Няма защо да се страхува — в живота си досега никога не съм била по-сигурна в нещо.

— Вярвам ти.

Колкото и да ми е трудно да го приема, това ще е моят свят от сега нататък. Случва ми се нещо невъобразимо, но за първи път от дълго време приемам това с отворени обятия.

Изпускам дирята на мислите, препускащи из главата ми. Джуд потърква върха на носа си в моя.

— Джуд — прошепвам и не ми се иска този миг да свършва.

— Да?

— Защо те виждам?

Той изпуска дълга въздишка през зъби. Преглъщам мъчително. Аз съм смела. Мога да понеса всичко, което ще каже. Затова задавам най-очевидния въпрос.

— Защо и Ангъс те вижда?

По лицето му пробягва болезнена сянка. Плъзва пръст по очертанията на устните ми.

— Готова ли си за продължението? — пита.

Докосването ме размеква.

— Едва ли имам друг избор.

Целува ме.

— Доверяваш ли ми се? — прошепва.

Ето пак този въпрос. Сега обаче отговарям, без да се поколебая.

— С живота си.