Моника Джеймс
Танцът на пеперудата (8)

Глава седма

Методични удари на чук нарушават спокойния ми сън, което е жалко, защото от месеци това е първият ми спокоен сън. Протягам се да прогоня дрямката и се разсмивам, когато моят нов приятел прави същото.

Май занапред ще се сдобия с още много негови побратими и посестрими, ако ще ставам лудата с котките в квартала.

Готова съм да се обзаложа, че някой, който иска светът да го остави на мира, би направил точно обратното.

Йег започва да мяука, което сигурно е знак, че е изгладнял. Щом разбера какво е това ужасно чукане, ще отида до магазина да заредя празните кухненски шкафове.

Намъквам несъразмерно голям пуловер и трополя надолу по стълбите. Йег ме разсмива, защото се опитва да ме настигне.

— Няма смисъл да бързаш. Вкъщи няма нито… — Млъквам, защото изведнъж се озовавам пред същински рог на изобилието: — … троха — довършвам, вторачена в купищата храна на кухненския плот. Май съм се оказала лъжкиня.

Как е станало това?! Ако влязат в някоя къща, крадците я обират до шушка, не я пълнят. Фруктиерата, каквато дори не съм подозирала, че имам, е отрупана с ябълки, банани, портокали и круши. До нея има няколко торби с най-основните за едно домакинство продукти. Повдигам се на пръсти и установявам, че дори мога да изпека кекс, стига да имам време и желание.

Кой, за бога, е накупил всичко това?! И което е по-важно — как тези неща са се озовали вътре?

Чукането отвън несъмнено е ключ към персоната на тоя нашественик, така че надзъртам през задната врата, без да знам кого или какво ще заваря там. Не мога да повярвам на очите си, когато виждам Джуд, гол до кръста, да размахва чук на задното стълбище. Ясно ми беше, че е доста едър, но сега, като го виждам съблечен — буквално — осъзнавам колко съм го подценявала.

Плещест, със загоряла от слънцето кожа. Плоскостта между ребрата е съвършено оформена и води надолу към твърдите като камък коремни мускули. Никога не съм оценявала израза „коремни плочки“, но сега виждам пред себе си самото му въплъщение и вече съм на друго мнение. Тъмен мъх покрива пъпа и води… надолу. V-образните му адамови мускули са като острие на гигантска стрела, която сочи, ами… пак надолу.

Крайно време е да спра да го зяпам, но, мили боже, с какво се храни тоя човек?!

Бицепсите му са колкото главата ми, а до бедрата дори не бих посмяла да се докосна. Килвам глава, та да огледам по-добре татуировката, дето минава напречно на единия хълбок. Нямам представа какво пише, но изведнъж ме обзема желание да разбера.

Всичко по реда си обаче, най-напред трябва да престана да точа лиги по Джуд и да узная как така цялата стока от местната бакалия се е озовала в кухнята ми. Придавам си хладнокръвен вид, отварям вратата и заставам на най-горното стъпало със скръстени на гърдите ръце. Джуд поглежда нагоре, в ъгълчетата на устните му играе самодоволна усмивка.

— Какво правиш? — започвам с дежурния въпрос.

Джуд сваля бейзболната шапка и изтрива потта от челото си с опакото на ръката.

— Оправям стълбите ти. Това тук е същински вълчи капан.

— На мен и така си ми е добре — заявявам.

Той се ухилва още по-широко.

— Но на Йег едва ли ще му е лесно. С тия малки крачета няма да може да прескача потрошените стъпала.

— О! — Сега вече се чувствам като истинска глупачка.

— Колкото до твоите… — Оглежда голите ми бедра. — Сигурен съм, че ще се справят отлично.

Посягам към бузата си да се уверя, че не е пламнала, защото все едно горя. А той се хили насреща ми и аз се червя още повече.

— Аз… ти… благодаря. — Пелтеча несвързано, без да знам какво точно искам да кажа. Най-после езикът ми се развързва. — Благодаря за продуктите. Ще ти дам парите, щом намеря банка. Вероятно ще отнеме ден-два. Трябва да проуча кои банки имат клонове в толкова затънтено място. — Ужасно е да си без кола. Това е една от многото причини, поради които трябва да си намеря работа час по-скоро. За покупката на кола и провизии са нужни пари, а нямам никакви.

— Всичко е наред, не се притеснявай — отвръща Джуд и махва небрежно. От движението става още по-очевидно, че е гол до кръста. Верижката, която забелязах още при първата ни среща, все така виси между ключиците му. Отблясъците й сякаш подчертават колко широки са плещите му.

Правя усилие да го гледам само в лицето и да не навлизам в забранената територия на изпъкнали мускули и очертани коремни плочки.

— Напротив, притеснявам се, защото покупките са прекалено много. Не мога да ги приема даром.

Той игриво поклаща глава.

— Какво ще кажеш някой път да ми приготвиш вечеря и така ще сме квит?

Предложението ми се струва справедливо, но защо ръцете ми изведнъж се разтреперват?

— Звучи приемливо, но пак ти губиш, защото с тези продукти може да се приготвят не една и две вечери.

— Аз съм голямо момче. Винаги мога да изям две порции. — Той намигва, за да подчертае намека.

И присъствието му, и всичко, дето е направил сутринта, вече ми идва в повече.

— Отивам да си взема душ. Ти си налей кафе. — Изненадана съм колко естествено прозвучава това. — Между другото, как успя да влезеш?

Той отново нахлупва бейзболната шапка и се усмихва.

— Задната врата не се заключва.

— Моля?! Разбира се, че се заключва — сопвам му се.

— Не, не се заключва — упорства той. — Снощи опитах няколко пъти, но нищо не стана.

— Невъзможно!

Той се ухилва и свива рамене. Заключвала съм вратата поне няколко пъти. Все пак решавам пак да опитам; влизам вътре, затварям вратата след себе си и я заключвам. После натискам дръжката на бравата и опитвам да отворя. Тъкмо се каня да се провикна злорадо, когато вратата внезапно се отваря и с писък отскачам назад.

— Какво става, дявол го взел?!

— Нали ти казах — отвръща угоднически той, надничайки през прага.

— Нищо не разбирам.

— Заключена е само ако опиташ отвътре, не и отвън — обяснява. — Вече купих нова брава и още днес ще я сменя. — Пристъпва вътре и властното му присъствие изпълва малката кухня. — Можеш да ми вярваш.

Облизвам внезапно пресъхналите си устни.

— Б-благодаря.

Като го гледам толкова близо до мен, застанал насред кухнята, голотата му изведнъж става още по-реална. Неволно вдъхвам мъжествения му аромат. Ухание на рохкава пръст, подплатено от свежия дъх на одеколон. От миризмата направо лигите ми потичат.

Поглеждам го крадешком и забелязвам, че той също се е втренчил в мен. Само дето не разкрива картите си — лице на виртуозен покерджия. Сърцето ми започва да препуска в галоп и нещо в мен се раздвижва. Дали пък не съм… възбудена? Не, невъзможно. Липсата на любовни чувства от много време потиска либидото ми и то спи непробуден сън. Ала усещането как огън пълзи от слабините нагоре ми е познато и отпреди.

Великолепното тяло на Джуд е твърде изкусително — тази красота заслужава да бъде оценена. Плъзвам поглед надолу и спирам на изписаната с курсив дума, виеща се над хълбока му. Несъвършен. Иронията не ми убягва, защото онова, дето виждам пред себе си, е всичко друго, но не и несъвършено.

Тази мисъл ме подсеща кое наистина е несъвършено и инстинктивно кръстосвам ръце на гърдите си.

— Най-добре да си взема душ. — Гласът ми е надебелял, възбудата бързо угасва.

Джуд кимва, защото усеща, че свиря отбой. Не ме притиска — още нещо, заради което го харесвам.

Едва съм му обърнала гръб, когато той продумва колебливо.

— Междувременно да отговоря на въпроса ти… Работя в магазина на Поп за домашни потреби — признава сконфузен. — Освен това ремонтирам едно — друго по домовете на старците в града. — Не разбирам от какво толкова е притеснен, но и това скоро се изяснява. — Парите не са кой знае колко и за работата не се иска колежанска диплома, но все пак е работа. Храни семейството ми и ни дава покрив над главата.

Отвътре ми напира да му кажа толкова много неща, но се въздържам. Усещам колко му е неудобно да работи нещо, дето не смята за престижно, затова му връщам жеста и не го притискам. И Джуд като мен има скелети в гардероба.

Най-накрая се озовавам под душа, старателно се насапунисвам и започвам рутинната процедура по търкането, като оставям гърдите последни. И се мразя за това. Аз съм неблагодарница, недостойна за дадения ми втори шанс в живота. Защото, откъдето и да се погледне, съм от късметлиите.

Защото оцелях.

Преживяното можеше коренно да ме промени, както физически, така и емоционално, но ми се размина. Което не може да се каже за десетки други хора, които срещаш един ден, а на следващия вече ги няма, защото не са извадили късмет. Не им е било писано да видят следващия залез и да посрещнат утрото на другия ден. На мен обаче ми провървя. И трябва непрекъснато да си го повтарям.

Насапунисвам грубите ръбове на белега, като избягвам да поглеждам надолу, и от очите ми бликват сълзи. Може някой ден и да оценя, че съм оцеляла, но всичко с времето си.

Когато вече съм чиста от глава до пети, се подсушавам набързо и намъквам джинсовите шорти и размъкната тениска. Хубавото на късата коса е, че не отнема никакво време за сушене и прически. Просто втривам някакъв стилизиращ продукт да усмиря непокорните кичури и съм готова. Пътьом минавам покрай козметичната чантичка и погледът ми попада на балсама за устни. Решавам да си сложа. А защо не и малко фон дьо тен? Когато приключвам и се поглеждам в огледалото, с изненада установявам, че имам почти човешки вид.

На долния етаж се чуват гласове и се питам кой ли още е решил да се отбие. Щом стигам най-долното стъпало обаче, неволно се усмихвам.

— Добро утро, Чарли — поздравявам на влизане в кухнята.

— Добро утро — отвръща тя с обичайния си ведър тон. Пред нея стои чаша кафе, а Джуд се е подпрял на плота и отпива от своето. Мислено отправям благодарност към небесата, че вече е с тениска. — Къде е колата ти?

Изпъшквам.

— Сигурно е още в канавката, където я зарязах.

Чарли се ококорва.

— Какво е станало? Добре ли си?

— Аз съм добре. Но не и колата. Крайно време е да си намеря работа.

Чарли посяга към чантата си и вади вестник.

— Може да ти помогна в търсенето.

— Благодаря. Наистина го оценявам.

Вземам вестника, а Чарли най-после изплюва камъчето защо е дошла.

— Междувременно може да съставим и списъка с гости за партито този уикенд.

Правя се, че не съм я чула, и разгръщам вестника на страницата с обяви за работа. Джуд дави кикота си с глътка кафе.

— Стига де, Тори! Ще бъде забавно!

Слагам вестника на плота и отмъквам кафето й. После започвам проучването.

— Обещавам да не каня хора, които не искаш — пазари се тя.

— Е, тогава работата е съвсем проста — отвръщам и отпивам от кафето. — Не искам никого, така че въпросът е решен.

Тя въздъхва, а аз продължавам да разлиствам вестника. Знам, че не й е лесно с мен, но мисълта някакви непознати да щъкат из къщата ми е също толкова примамлива, колкото и още една вечеря със семейство Сандс. И като стана дума.

— И изобщо не се колебай да зачеркнеш Хенри Сандс от списъка.

Сепвам се, когато Джуд се намесва.

— И защо така?

Поглеждам го крадешком и установявам, че съм успяла да събудя любопитството му.

— Защото онзи ден имах съмнителното удоволствие да се запозная с него и жена му. Тя е прекрасна, той обаче…

— Той е същински задник — довършва Джуд вместо мен.

— Нещо такова — отвръщам и усещам, че неприязънта ми към този човек е споделена. Очаквам Джуд да се впусне в подробности, дори да извади мръсните ризи на шерифа. Той обаче изпива кафето си на един дъх и оставя чашата в мивката.

— Най-добре да се връщам на работа. Стълбището е постегнато. Само ще отскоча до камиона за някои инструменти и ще оправя бравата. — Дори не ми дава шанс да му благодаря — след секунда е вече навън.

С Чарли оставаме сами и се споглеждаме — и двете мислим едно и също.

— Явно и той не харесва шерифа.

— Май така излиза.

Мозъкът ми усилено щрака защо само при споменаването на Хенри температурата в стаята сякаш падна с десет градуса. Очевидно не е всеобщ любимец, а Джуд сякаш пет пари не дава за мнението на човек като него. Двамата са съседи, така че нищо чудно Хенри да е настъпил Джуд за нещо по мазола. Ето ти още една загадка.

— Е, откога с господин Сръчни ръце станахте толкова близки? Последното нещо, дето помня, е, че беше готова да осиновиш всички котки от местния приют.

Не успявам да се сдържа и се разсмивам на закачката на Чарли.

— Много смешно, няма що! Не знам как стана, просто той винаги е наблизо. И ми се вижда мил.

— Е, каква е неговата сага?

Свивам рамене.

— Нямам представа. Той знае всичко за мен, а аз за него — нищо. Не знам как стана така — казвам и си мисля колко често ми се налага да се оправдавам напоследък.

— Всичко? — пита с недоумение тя.

— Всичко — кимвам.

— Еха, Тори, ами това е страхотно! Ето, виждаш ли, животът не е чак толкова лош!

— Питай ме пак, когато го вкарам в релси — отвръщам и забивам поглед във вестника.

— И като стана дума… — Поглеждам я изпод вежди и ми става ясно, че нищо добро няма да произтече от следващия й въпрос. — Според теб той не е ли супер сладък?

— Кой? — правя се на ударена.

— Знаеш кой. — И тя кокори многозначително очи.

— Смятай, че не сме водили този разговор. Никога. Нямам намерение да се гаджосвам с когото и да било. Особено с такъв, дето не знам нито фамилията му, нито възрастта, нито живота. Нищо чудно да се окаже сериен убиец. Все се спотайва наоколо — изтърсвам, а Чарли се кикоти. Хубаво е, че водим този разговор, макар да не съм още готова за него.

Никак не ми се ще да организирам новодомско парти, но си давам сметка, че това е добър предлог да опозная съседите. Ако се уредя пак да преподавам, най-вероятно ще уча техните деца. Така че няма да навреди, ако предварително си подложа.

Тъкмо се каня да кажа на Чарли, че съм размислила за партито, когато чувам кола да отбива от пътя. Двете се споглеждаме и се втурваме да видим кой е. Отивам в дневната, надзъртам през прозореца и виждам русо момиче да слиза от бялото си комби. Говори по мобилен телефон.

Джуд се появява миг по-късно и отива при момичето. Не личи да е смутен или враждебно настроен — явно я познава. Чарли и дума не обелва, стои смълчана до мен и наблюдава разиграващата се сцена.

Момичето е съвсем младо, има-няма двайсет и една. Не успявам да го огледам добре, но и отдалеч се вижда колко е привлекателно. Синята лятна рокля, златистите сандали и дългата, сплетена на плитка руса коса му придават бохемски вид. Питам се коя ли е. Сред зеленината отвън прилича на горска нимфа.

Двамата с Джуд разменят няколко думи и тя се връща в колата.

— Той определено има подход към жените, как мислиш? — подмята Чарли, но аз не й обръщам внимание, защото съм прекалено заинтригувана от сцената навън, за да приказвам.

Джуд изпровожда колата с поглед и маха, докато тя се отдалечава по пътя. Обръща се чак когато автомобилът се изгубва в далечината. С Чарли още сме на прозореца, когато Джуд извръща поглед в нашата посока. Отскачаме едновременно назад. Тежката дантелена завеса му пречи да ни види, но въпреки това се спотайваме, уплашени да не ни излови на местопрестъплението.

— Коя беше тази? — шепне Чарли, когато на бегом се шмугваме в кухнята.

— Нямам представа. Сигурно му е гадже — казвам и отварям хладилника да взема вода, защото устата ми внезапно е пресъхнала.

— Ти ревнуваш — дразни ме Чарли и укорително ме сочи с пръст.

— Не ревнувам.

Наистина ли?

Нямам никакво желание повече да го обсъждаме. Грабвам вестника от кухненския плот и се оглеждам за чантата си.

— Какво си намислила? — пита Чарли. Тонът й издава несдържано любопитство. Вдигам вестника.

— Време е да започна да живея — казвам.

* * *

— Това не беше добра идея — мърморя под нос и се размърдвам на скърцащия пластмасов стол. Секретарката ме поглежда сърдито иззад бюрото, очилата се свличат по острия й нос.

— Вече е късно — отговаря без капка съчувствие Чарли.

Препрочитам пак автобиографията си, проверявайки методично всяка запетая. Едва ли има какво още да добавя, но поне искам да се уверя, че ме представя в най-добрата светлина, като отличен преподавател. Или поне навремето бях такава. Кого се опитвам да заблудя? Дори не знам дали още искам да преподавам.

— Изглеждаш чудесно — прошепва Чарли и ме ръгва с лакът.

Благодарение на сивата туника, обувките на висок ток и няколкото реда перли, които взех назаем от нея, приличам на една от почтените и отдадени на професията начални учителки. Толкова по-зле за мен, щом се оглеждам за най-близкия изход.

Сцената с Джуд и мистериозната блондинка непрекъснато е пред очите ми. Коя е тя? Макар двамата да ми се виждат близки, тя някак не ми прилича на негово гадже. Иначе не трябваше ли да я поздрави по-интимно? Не бива обаче да мисля повече за това, защото не е моя работа.

Някой до мен се покашля.

— Мис Армстронг?

Чарли ме сръгва в ребрата. Виждам закръглен плешив мъж на средна възраст, който стои на прага на кабинета си. Държи папка, но я използва по-скоро като щит. Смачканата му бяла риза на лекета е наполовина втъкната в колана на кафявите панталони, които са два размера по-малки. Странно как още не е получил сърдечен пристъп.

Правя усилие да събера ума си, сещам се защо съм тук и се надигам.

— Да, аз съм.

Тънките му устни се разтягат в странна усмивка.

— Аз съм директор Уошман. Влезте, моля.

Прави ми път да мина преди него. Чарли ми кимва окуражително. Поемам си дълбоко въздух, преди да поема към бъдещето си.

Хенри спомена, че в Пайнуд търсят учител, затова реших да започна оттук. Обадих се и бях приятно изненадана, когато директор Уошман се съгласи да ме приеме. Вратата се хлопва зад мен, решавайки съдбата ми. Помещението е стандартен директорски кабинет — тясно и претъпкано с отличия и бумаги.

Директор Уошман сяда зад дъбовото си писалище, а протритото кожено кресло страдалчески изскимтява.

— Това ли е автобиографията ви, мис Армстронг? — Той посочва папката, която стискам като удавник сламка.

— А, да. — Подавам му я.

Уошман смъква от челото си очилата със сребърни рамки и ги закрепя върху топчестия нос на плоското си лице. Докато чете, оглеждам кабинета. Оказва се, че директор Уошман е завършил „Йейл“ и преподава вече двайсет години. Върху разхвърляното писалище има снимка на жена и две момиченца. Прашното стъкло издава, че не я съзерцава много често.

Накрая Уошман задава въпроса, от който най-много се боя.

— Защо се преместихте?

— Имах нужда от промяна — отвръщам и нервно кръстосвам глезени.

Той вдига поглед от документите, малките му като мъниста очички се впиват в мен.

— А защо престанахте да преподавате? Тук се казва, че не сте работили близо девет месеца. — Той тиква дебелия си пръст в един от листовете.

Кракът ми започва да потропва, следвайки някакъв свой ритъм.

— Боледувах. — Когато отбелязва, че отговорът ми не е задоволителен, уточнявам. — Страдах от ПТСР.

Лицето му се променя, сега изразява съчувствие.

— Но вече съм добре. Здрава като вол. — Това не отговаря съвсем на истината, скоро обаче може и да стане.

Той кимва. Тихичко въздъхвам и мислено благодаря, че не продължава разпита. Директорът прелиства направо на последната страница и се зачита в препоръките.

— Може да се обадите на когото и да е от хората, които ме препоръчват. Всеки от тях ще ви каже колко държа на работата си.

— Няма да е необходимо — отвръща той и затваря папката.

Сърцето ми слиза в петите. От следващите му думи потъва още по-надолу.

— Шериф Сандс вече ми спомена за вас. Тази препоръка ми стига.

— Моля?! — Не успявам да овладея изненадата си. — Затова ли се съгласихте да ме приемете?

Той кимва, сякаш съм бавноразвиваща и не съм успяла да събера две и две още с прекрачването на прага.

— Поздравления, мис Армстронг. Добре дошли в Пайнуд.

Пред очите ми всичко започва да се върти. Усещам да се задава неизбежното главоболие.

Директор Уошман се впуска в разяснения какво се очаква от мен и какво още трябва да се направи, преди да започна работа след две седмици, но аз не го слушам. Излиза, че съм задължена на човек, на когото — това е повече от сигурно — изобщо не желая да дължа признателност.

Приемам да свърша цялата необходима бумащина, защото изпитвам нужда да се махна, преди да съм променила решението си. Дори да е усетил терзанията ми, директорът успява да го прикрие.

— Ще се видим след две седмици, мис Армстронг.

— Още веднъж благодаря за тази възможност. — Изхвърчам през вратата, преди да е успял и дума да каже.

Чарли става, по лицето й е изписано нетърпеливо любопитство.

— Какво ста…

Не я оставям да довърши. Хващам я за ръката и я повличам навън, изобщо не си давам труд да кажа довиждане на секретарката.

Чак навън успявам да си поема дъх, а Чарли стои до мен и ме гледа втренчено.

— Какво стана там?

— Получих работата — осветлявам я, опирам ръце на хълбоците си и вдигам глава към небето. Свежият въздух разхлажда кожата ми.

— Страхотно!

Затварям очи и вдишвам дълбоко.

— Какво, не е ли страхотно? — пита тя.

— Напротив, по-хубаво от това — здраве.

— Тогава защо все едно са потънали гемиите ти?

Още веднъж вдишвам дълбоко и я поглеждам.

— Получих работата само защото шериф Сандс е казал няколко добри думи за мен.

— О! — казва само тя, защото схваща какъв е проблемът. — Е, това не е чак толкова лошо.

— Знам, просто не искам да дължа никому нещо, най-малко на човек като Хенри Сандс. От него направо тръпки ме полазват, Чарли. Не знам защо, но е факт.

Тя потрива ръката ми.

— Разбирам, Тори. Дай обаче да погледнем всичко откъм добрата страна — вече имаш работа. Бас ловя, че директорът не би те назначил, ако не те смяташе за способна.

— Не знам, Чарли. — Поклащам глава. — Имам чувството, че Хенри Сандс контролира всичко в този град.

— Затова не е чудно, че дъщеря му е избягала.

Кимвам.

Макар да не приемам, че е изоставила Ангъс, в тази история май има нещо много повече, отколкото се вижда на пръв поглед.

* * *

Когато Чарли ме стоварва пред къщи, вече е мръкнало.

Тя много настояваше да отпразнуваме събитието. А аз, въпреки че не бях особено щастлива от това как получих назначението, все пак се вълнувах.

Качвам се по стълбите, залитайки, и заварвам Йег, свит на кълбо на леглото ми. Тъкмо се каня да се тръшна до него, когато се сещам, че от сутринта не съм му давала да яде — сигурно умира от глад. Благодарение на Джуд имаме пиле, но като се сещам кое време е, решавам да му дам нещо, което е по-подходящо за малко коте. Отварям хладилника, пренебрегвам всички ярки цветове и посягам към млякото — решила съм да приема положението такова, каквото е. Пък и всичката тази храна няма да отиде на вятъра, нали?

Въпреки уверенията на Джуд, че не му дължа нищо за милия жест, пак имам чувството, че и на него съм длъжна.

Посягам да отворя килера, но някаква бележка на плота привлича погледа ми. Въздъхвам и почвам да чета.

Йег е нахранен. Взех от магазина и някои неща за него. Оставих ги в пералното помещение. Надявам се всичко да е наред.

Бравата на вратата е сменена. Сложих и крушка на задната веранда.

Дж.

Оставям бележката на плота, гася лампата и се потътрям нагоре по стълбите.