Моника Джеймс
Танцът на пеперудата (3)

Глава втора

Пожар.

Докато самодоволно стоя и наблюдавам как пламъците поглъщат един от най-ценните за мен предмети, започвам да разбирам защо толкова много племена по света смятат огъня за чудо. За малко да се впусна в традиционен аборигенски танц около кладата, но не ми се ще да помръдна, за да не пропусна нещо.

Огънят отнема, но и дава — в този момент ми доставя огромна наслада и същевременно отнема болката.

Цялото ми внимание е приковано в пламъците и онова, което символизират, затова отначало не забелязвам сливащата се със сенките фигура с качулка на главата, която тича към мен. Едва в последния момент улавям някакво движение с крайчеца на окото. Присвивам очи и се втренчвам в един огромен бор — почти съм сигурна, че някой се спотайва зад него. И още преди да се запитам дали откачам, оттам изниква сянка. Оказва се, че в момента някакъв непознат наистина се намира в задния ми двор.

Ако съдя по внушителния силует и високата мускулеста фигура, е лесно да допусна, че нападателят е мъж. Изпищявам и вдигам бутилката „Джеймисън“ над главата си, размахвайки я като оръжие.

Сигурно би трябвало да се втурна вътре, да залостя вратите и да се обадя на полицията, но фактът, че в задния ми двор гори кресло, което пращи и грее все по-ярко, ме кара да защитавам владенията си и да се постарая да звуча убедително, когато се провиквам: „Кой е там? Имате три секунди да напуснете моята собственост, преди да се обадя в полицията!“… по мобилния, от който няма никаква полза, защото е на горния етаж, добавям безмълвно.

Ала празните ми заплахи явно са отправени към глух, защото неканеният гост внезапно се втурва право към мен. Тъмносивата качулка е нахлупена ниско, скривайки сведеното към земята лице. Представа нямам защо не съм изплашена, а, ей богу, би трябвало. Обзема ме необяснима възбуда, някакво очакване, което препуска по вените. В главата ми се върти само, че искам — мамка му! — да видя лицето му. Той прекосява задния двор само с пет огромни крачки и след броени секунди е вече пред мен.

Килвам глава настрани и притаявам дъх, когато една едра длан се протяга и предпазливо смъква надолу бутилката, която все още заплашително размахвам. По някаква необяснима причина моята ръка охотно й се подчинява. Явно огнената стихия е изместена на заден план, защото сега цялото ми внимание е приковано от това как светлата кожа на тази ръка с дълги пръсти се откроява на фона на нощните сенки, докато бавно отмята качулката. При това движение се показва сребърна верижка с дребен медальон, който улавя лунното сияние.

С премерен жест той повдига изсечената си брадичка и аз внезапно се оказвам прикована от бездънните тъмносини очи на красив мъж, от който лъха самоувереност и чар. Ъгловатата челюст е покрита с тъмна набола брада, която подчертава бунтарския му секси вид. Има пълнолуние, а и пламъците хвърлят достатъчно светлина, за да забележа, че той е не по-малко слисан от мен.

Тъмнокестенявата му коса е по-дълга в горната част, оформена в прическа „мохикан“ и сега е пригладена небрежно, сякаш просто е прекарал пръсти през нея. Има суров и непреклонен вид на човек, от който може да се очакват неприятности, така че се вземам в ръце. Нищо чудно да съм се захласнала по красавец, който да се окаже сериен убиец.

Сериен убиец или не, никога досега не съм виждала някой толкова… магнетичен. Наясно съм, че това определение не е много мъжествено, но само то пасва на непознатия, който стои в задния ми двор. Непознатият, който разпали слаба искрица в мен — искрица, за чието съществуване дори не подозирах.

— Здрасти.

Дълбокият му дрезгав глас внезапно ми припомня къде се намираме, така че спирам да се възхищавам на широките му гърди и се съсредоточавам върху привлекателната му усмивка.

Неговата самонадеяност приятно ме възбужда.

— Здрасти! — отвръщам с миг закъснение, облизвайки внезапно пресъхналите си устни. После си давам сметка, че трябва да изясним един въпрос от първа необходимост. — Кой сте вие и какво правите в задния ми двор?

Ъгълчето на устата му се повдига леко в намек за усмивка и от това простичко движение се питам как ли би изглеждал, ако и двете ъгълчета са повдигнати — красавец, без съмнение.

— Аз съм Джуд. — Кимвам и изчаквам да продължи. — Живея оттатък езерото — обяснява и посочва с глава една скромна, но приковаваща вниманието бяла постройка на отсрещния бряг.

Бузите ми пламват. Мигар съседите са го пратили да проучи коя е новата откачалка в квартала? Няма що, чуден начин да известя за пристигането си.

Хвърлям поглед над рамото му към тлеещата купчина, която съм сътворила.

— Искрено съжалявам за тази проява на пиромания. Моля да уведомите всички, че домовете им са в безопасност. Обикновено не откачам чак толкова. Е, само в петък. И евентуално при всяко второ пълнолуние — добавям и направо ми идва да потъна в земята от срам, защото всичко звучи толкова нелепо.

Джуд обаче успява да ме изненада — усмихва се. Права бях, същински разбивач на сърца.

— Никой не ме е пращал — уточнява, поклащайки глава.

— О! — Оглеждам черните маратонки „Найк“, черното долнище на анцуг и сивия суитчър и си давам сметка, че облеклото помага той да се слее със сенките, не да се открои като водач на кварталния патрул от доброволци. — Е, сега вече си отдъхнах. — Без да си давам сметка, че вече не съм сама, поднасям цигарата към устните си и дръпвам жизненонеобходимата доза дим.

— Това обаче може да се промени, ако Хенри надуши, че нарушавате всички правила.

Вдигам въпросително вежда.

— Кой е този Хенри?

Джуд поглежда към огромна двуетажна къща и тежко въздъхва с престорено прискърбие.

— Хенри е един от ония добротворци — знаете що за хора са — които в неделя ходят на църква, карат хибрид и перат разделно белите от цветните дрехи.

— Хенри явно има нужда от разпускане — опитвам се да остроумнича, издухвайки струйка дим.

Върху дясната му брадясала буза се появява трапчинка.

— Определено. Но подозирам, че ще бъде трудно… като се има предвид, че е местният шериф.

За малко да глътна фаса при думата „шериф“. Започвам да блъскам с юмрук гърдите си.

— Сега у дома ли е? — изхриптявам.

Джуд кимва хладнокръвно.

— Да. Точно заради това съм в задния ви двор — казва подигравателно.

Хвърлям цигарата на земята, смачквам я с крак и започвам да фуча, когато прогаря стъпалото ми. Болката обаче може да почака, защото първо трябва да се справя със сътворения от мен адски огън.

— Дявол да го вземе — ругая под нос, австралийският ми акцент си проличава, като се паникьосам.

Оглеждам пустия двор и се питам дали в градинската барака има маркуч или някакво поливно устройство, за да потуша пожара, преди съседа, който междувременно се оказа местният шериф, да забележи, че адските пламъци вече ближат прозореца на спалнята му.

Хуквам отчаяно и едва не се прекатурвам презглава — не помня кога съм тичала за последен път, след като се разболях. Стигам до бараката и започвам да ругая, защото двукрилата врата е заключена с ръждясал катинар.

— Мамка му! Кучи син! — Пъшкам и безуспешно раздрусвам заключената врата.

Дрезгавият смях зад мен ми напомня, че не съм сама, обръщам се и изобщо не ми пука, че Джуд се хили.

— Какви ги вършите? — Той кръстосва ръце върху внушителния си гръден кош.

— Ако случайно още не сте забелязали, в момента в задния ми двор гори огромна клада.

— Забелязах — самодоволно отвръща той и продължава да стои ухилен.

Поемам си дълбоко въздух.

— Какво ще кажете да не стърчите там като ударен с мокър парцал, ами да помогнете да го загася, без да се налага да звъня на пожарната?

Когато се смее, гласът му е мек и сладък като мед.

— Ударен с мокър парцал? Това пък какво е, дявол го взел?

— Австралийски израз — изръмжавам. — В момента сте същинско негово въплъщение.

— Откога сте в Щатите? — пита спокойно той, без да обръща внимание на паниката ми.

Това е най-неподходящият момент да си бъбрим по съседски, но сигурно по този начин опитва да се покаже добронамерен.

— Пристигнах от Дарвин, Австралия, когато бях на четиринайсет — отвръщам разсеяно. Дали пък да напълня с вода всички налични чаши, кани и тенджери в къщата и да притичам поне петстотин пъти до огъня в отчаяни опити да го изгася? Нямам представа има ли кофи, защото се канех чак утре да отскоча до магазина и да накупя всичко необходимо.

— Винаги съм искал да отида в Австралия. И да карам сърф на ония страхотни вълни.

Направо не е за вярване, че е склонен да си приказваме за родната ми страна, когато над главата ми е надвиснала такава криза. Изръмжавам нещо в отговор.

Няма начин да избутам онова нещо в езерото. Цялата ми енергия отиде да извлека тази гадост от къщата. Наистина трябваше да съобразя, преди да подпаля задния си двор като коледно дърво. Малко съм изненадана как така Хенри още не е реагирал на огромната клада досами къщата му.

Докато си блъскам главата как да се отърва от проблема без намесата на пожарната, съм пропуснала да забележа, че огненото кълбо пътува все по-надолу към кея. Идвам на себе си чак когато чувам плясък и съскащ звук и виждам как моят проблем потъва като труп във водния си гроб.

— Бас ловя, че някой ударен с мокър парцал едва ли би успял да се справи — гордо обявява Джуд, изправен на ръба на кея, докато спокойно наблюдава как водата кипи и съска. Аз обаче имам чувството, че всеки момент ще откача.

Неочаквано истеричен смях започва да клокочи в гърлото ми и избухвам в маниакален кикот като побъркана. По бузите ми се търкалят сълзи, но дори не си правя труд да ги избърша. Цяла вечер се държа като луда и съм убедена, че Джуд всеки момент ще запляска с плуване през тази локва, само и само да се отърве невредим.

Кога ли ще сляза от влакчето на ужасите? Тъкмо решавам, че съм овладяла положението, а после… хм, в следващия момент едва не подпалвам къщата си. Наистина откачам.

— Благодаря, Джуд — казвам, когато най-сетне успявам да си поема дъх. Приближавам към него. — Задължена съм ти.

Той обаче не ме поглежда, очите му все още са приковани към мястото, където моето жалко овъглено кресло постепенно потъва към езерното дъно.

— Защо го изгори? — пита, в тона му неочаквано се усеща горчивина.

Разтривам голите си ръце, сякаш внезапно усетила студ.

— Дай огън на живота си. И потърси онези, които ще го разпалят.^[1] — Обяснението ми е доста мъгляво и тъкмо се каня да разясня, когато Джуд ме изненадва с отговора си.

— Тя е луда, но тя е магия. Няма лъжа в нейния пламък.^[2] — Нямам представа как да отвърна на това и замълчавам. Стоим един до друг, погледите ни са приковани към мястото, което май хипнотизира и двамата. Току-що срещнах този мъж, а неговото присъствие ми вдъхва необяснима утеха. Не съм изпитвала подобно чувство от много време и това ме плаши.

Не ми трябват повече усложнения, животът ми е достатъчно сложен и бездруго. Леко се покашлям да прочистя гърло. Звукът прекъсва мечтателните мисли на Джуд, каквито и да са те.

— Още веднъж благодаря. Наистина го оценявам.

— Удоволствието беше мое… — Той замълчава. — Още не знам как се казваш.

Нищо не би навредило да му кажа името си — смъмрям се. Какво е едно име?^[3] Но решавам да пропусна този цитат, колкото и да е значим.

— Казвам се Виктория.

Той кимва одобрително.

— Виктория. Харесва ми.

— Благодаря. — Нямам представа защо му благодаря, че харесва името ми. Сигурно, защото искам някак да запълня наелектризираното мълчание, по-добре да бъбря нещо, отколкото да се питам защо изведнъж съм се почувствала така напрегната в присъствието на напълно непознат.

За щастие, той успява да запълни мълчанието.

— Съжалявам, че те обезпокоих.

Поглеждам тлеещите останки на креслото и махвам пренебрежително с ръка.

— Нямай грижа. И без това ще ми трябва известно време, докато достигна степента на пълното спокойствие.

Като по поръчка лампата на задната веранда изпращява и ни оставя на милостта на пълната луна.

— Е, ако някога имаш нужда от мен, знаеш къде живея.

В думите му няма и следа от евтин флирт, звучат напълно искрено. Поглеждам ръцете на Джуд — май доста го бива с тях.

Във въздуха е надвиснало мъчително чувство, че нощта клони към края си, но никой от двамата не казва „лека нощ“. Аз обаче се сещам какво си обещах — да започна на чисто — затова потискам усещането за мистериозно привличане към този мъж.

— Приятно ми беше да се запознаем, Джуд — казвам.

Пристъпвам нервно от крак на крак и хапя бузата си отвътре, а той ме наблюдава внимателно. Отчаяно искам да разбера какво си мисли, но от къде накъде това може да има някакво значение? Точно сега не искам никого да опознавам. Неслучайно се усамотих на това място — тук съм, за да се съсредоточа само върху себе си.

Точно с тази нагласа пристигнах, а бъдещето ми се състои от едно-единствено нещо — аз.

— Лека нощ — пожелава ми той, но е видно, че има нещо недоизречено. Тъкмо се каня да попитам дали всичко е наред и изражението му става носталгично. После тежките му стъпки откънтяват по кея и той изчезва надолу по алеята за коли също така безшумно, както се появи.

Оставам като вкопана и не мога да откъсна поглед от мястото, където стоеше доскоро. Може и да съм луда, но краткото общуване с Джуд ми подсказва, че неговото минало е мрачно като моето. Предишната „аз“ би го попитала дали има нужда някой приятелски да го изслуша. Но предишната аз е отдавна мъртва. Моето сегашно аз няма нужда от нови приятелства, нито от задушевни разговори. Просто искам да бъда оставена на мира.

Изкачвам скърцащите стъпала на задната веранда. Затръшвам врата след себе си и опирам гръб в нея със затворени очи. Мразя непрестанното чувство на апатия, което ме смазва, но по-добре то, отколкото пак да разбият сърцето ми.

Отварям малкия хладилник и измъквам бутилка бяло вино. Гася осветлението и се качвам в стаята си, твърде съм уморена да размишлявам дори по въпроса, че оттатък езерото, до онова дърво е прозорецът на човек, който, убедена съм, може да ми навлече само неприятности.