Моника Джеймс
Танцът на пеперудата (1)

Пролог

— Задръж така, трябва да си завържа обувките. — Пак ли?! Налага ли се да те уча? Отгоре, отдолу, прехвърли и дръпни. Срещни „заешките ушички“, усучи ги и стегни.

Браян повдига изваяната си тъмна вежда, а аз потискам кикота в шепа.

— Ще се обърнеш ли? Не става, като ме гледаш.

Кръстосвам ръце на гърдите си и тупвам с крак по паважа. Сребристите пайети по пантофките ми улавят светлината на пълната луна.

— Кое не става, да вържеш обувките си? Ти какво, да не си петгодишен? — Не успявам да удържа строгия тон, като го гледам как се е свил на две.

По брадясалата му буза се мярва трапчинка.

— Моля те, Тори, не може ли поне веднъж да направиш каквото ти се казва?

Не мога да отказвам на Браян. Хич. Въздъхвам драматично и се обръщам, но не мога да си мълча.

— Хубаво, нека да е твоята, но наистина трябва да се научиш как се прави двоен възел.

— Ха, ха, няма що, много смешно. Ще ти се размине само защото имаш рожден ден.

Вече не съм в състояние да сдържам усмивката си.

— Именно, а ти ми губиш ценно време. Ако я караме с твоето темпо, тия двайсет и седем години ще станат двайсет и осем.

Двайсет и седем.

Направо не е за вярване, че вчера по това време бях още на двайсет и шест. Но и сега не се чувствам по-различна. Знам, че на вид съм си същата. Същите метър шейсет и два. Същата дълга кестенява коса и очи с цвят на лешник. Единственото различно е, че любовта ми към Браян е по-голяма. Расте с всеки следващ ден. Минаха десет години, откакто ме покани да бъда негова дама на училищния бал, десет години, откакто срещнах своя приказен принц.

По случай нашата годишнина и моя рожден ден отидохме в любимия ми италиански ресторант в Бриджпорт. Не че е в най-добрата част на града, нито е толкова близо до нас, но за техните каноли^[1] си струва да умреш. Атмосферата също е съвършена — уют, свещи и романтика. Ако трябва да съм напълно честна обаче, можехме да си поръчаме пица и да прекараме вечерта у дома и пак щеше да е прекрасно, защото сме заедно.

— Защо се бавиш? — питам с потръпване. Краят на зимата е, но тая вечер студът изведнъж е започнал да хапе.

— Само минутка, не се обръщай.

Заради нервността в гласа му правя точно обратното.

— Ти какво… — Но думите ми засядат в гърлото, като виждам Браян на едно коляно да протяга към мен кутийка от червено кадифе.

Като потвърждение за важността на момента кутийката е отворена и в нея се вижда пръстен с огромен диамант, сгушен в бяла коприна.

— Т-това е пръстен — заявявам глупаво и очите ми стават като чинийки.

— Знам.

Посочвам кутийката с треперещ пръст.

— Защо ми го даваш?

— Защото искам да се омъжиш за мен. — Увереният му отговор идва без пауза или колебание.

— Сега ли? — Наистина трябва да прехапя език, но ме е страх, че ако млъкна, ще ревна.

— Е, може би не точно на секундата, но се надявам да е скоро. — Той се подсмихва. От гледката стомахът ми се свива.

Ще ми се да кажа толкова много неща, но на света просто няма думи, за да опиша колко съм щастлива. Пръстенът е най-красивото нещо, което съм виждала. Смайващ диамант във формата „принцеса“ върху елегантна халка от бяло злато, инкрустиран с пет по-малки диаманта от всяка страна. Блясъкът му съперничи на сияйната луна, която потрепва над нас.

— Е… какво ще кажеш? Ще се омъжиш ли за мен? — Безгрижието е толкова типично за Браян, а на мен сърцето ми ще изхвръкне.

— А-аз… — Не е сега моментът да глътна езика си, но едно кратко „да“ ми се вижда прекалено обикновено.

— Виктория? — Леки бръчици набраздяват челото на Браян, докато стоя онемяла със зяпнала уста. — Ще се омъжиш ли за мен?

Всяко момиче копнее да чуе тези думи. И най-накрая ми просветва. Това обяснява защо тази вечер на Браян му се наложи цели седем пъти да връзва обувките си. Всеки път го е хващало шубето, но сега вече е истинско. Наистина се случва.

— Без майтап?

Браян се разсмива, когато превключвам на родния си австралийски говор.

— Да, тарльо мой.

— Онова е ехидна — поправям го, но това сега няма никакво значение, защото Браян току-що ми е предложил да се оженим! — Да, Браян. Ще се омъжа за теб. Милион пъти „да“! — Разплаквам се, сълзите необезпокоявани се търкалят по бузите ми.

— Да? И ще се омъжиш за мен? — повтаря той, а аз съм изненадана как изобщо може да му хрумне, че отговорът няма да е „да“.

Кимвам и шумно хлипам.

— О, Тори! — Той скача на крака, сграбчва ме и ме завърта високо във въздуха. Не успявам да сдържа нито сълзите, нито смеха. Аз съм най-щастливото момиче на света.

Когато най-накрая краката ми стъпват на земята, той взема ръката ми и слага пръстена. Пасва идеално.

— Толкова те обичам, бебчо. Ти току-що ме направи най-щастливия мъж на света. — Обсипва лицето ми с целувки, без да пропуска и милиметър. Губя представа колко време се целуваме, прегръщаме и се смеем. Всичко е съвършено, както и би трябвало да бъде.

Не спирам да се възхищавам на пръстена, докато вървим към колата. Непрекъснато държа лявата си ръка пред очите. Толкова е сюрреалистично. Свирепият вятър набира скорост и вие около нас, а аз се сгушвам в Браян и крада от топлината му. Когато най-после зървам черния ни джип, въздъхвам облекчено. Има нещо зловещо да сме съвсем сами навън по това време — обикновено оживената улица сега е напълно опустяла.

— Ще се обадиш ли на майка си? — пита Браян и ме притиска плътно към себе си, обгръщайки ме с обичайния си аромат.

— Това ще е първото нещо утре сутринта. — Прозявам се и се чудя колко ли късно е станало. — На Матилда обаче ще звънна, щом се качим в колата. — Сестра ми ще ми извие врата, ако научи след мама.

Браян ме целува по главата и сякаш ме обгръща някаква звукоизолирана сфера. Ала нейната безопасност внезапно е нарушена, когато чувам бутилка да се търкаля по паважа. Поглеждам през рамо, очите ми се напрягат в мрака, но не виждам никого. Отдъхвам си облекчена. Облекчението ми обаче се изпарява, когато се препъвам в някаква остро воняща купчина. Хлъцвам и инстинктивно вдигам ръце да се извиня за недоглеждането си.

Но щом разбирам в какво съм се препънала, ме полазват тръпки — срещам малките като мъниста очички на човек с вид на клошар. Той се ухилва, дългите му пожълтели зъби са като на плъх от канализацията.

— Готин пръстен.

Браян бързо ме дръпва от лявата си страна — по-далече от човека, който лъха на неприятности и други миризми. Внезапно потрепервам, без да знам защо. Усещам да се задава нещо лошо, което ще преобърне живота ни.

— Не спирай — прошепва в ухото ми Браян и двамата ускоряваме крачка, а бързането ни издава отчаяното желание да избягаме. Джипът е само на няколко крачки, паркиран от другата страна на шосето, но все едно е чак в Австралия.

Остра болка пронизва черепа ми и тръгва по врата, а главата ми рязко се отмята назад. Опитвам да я изправя, но дългата ми коса се е заплела в нещо. Или в някого.

За кратко ми причернява и не успявам да разбера какво става, докато чувам как Браян крещи, опитвайки трескаво да ме освободи. Дръпвам се рязко, пръстите ми се впиват в скалпа в истеричен опит да се откопча. После напипвам нечия чужда ръка в косата си и положението изведнъж ми се прояснява. Обзема ме паника.

Не ми остава време да запищя — преди да издам дори звук, усещам нещо твърдо да ме подпира в кръста. Тялото ми внезапно омеква, от дробовете ми се изтръгва приглушен вик, когато някаква ръка ме стиска за гръкляна.

Това не може да е истина.

— Давай ключовете от колата. — Задушава ме воня на гнилоч. Преглъщам сълзите. Погледът ми попада на Браян, който е вдигнал ръце, а очите му умоляват нападателя да ме пусне.

— Ето… Сега я пуснете. — Той сваля едната си ръка и я протяга, за да се видят ключовете в разтворената му длан.

Това обаче не върши работа.

— Не бързай толкова, мъжки. — Дъхът му е топъл… прекалено топъл, като вкиснато мляко. — Хвърли ги насам.

Браян прави каквото му е казано без повече въпроси. Виждам ужасения му поглед, но той ми кимва, че всичко ще бъде наред. Само дето няма да е така. Никога вече.

— Сега ти ги вдигни, принцесо — изсъсква онзи в ухото ми, устните му са прекалено близо до ухото ми. Изскимтявам, сърцето ми думка толкова учестено, че ме е страх да не изхвръкне всеки момент на асфалта.

Няма да ядосвам нападателя си. Щом се навеждам обаче, той избухва в жесток маниакален смях. Хватката около врата ми се затяга, толкова здраво ме стиска за гърлото, та се боря за всяка глътка въздух. Впивам ръце в неговите, за да ме пусне.

— Остави я! — изревава Браян и се хвърля напред със стиснати юмруци. По всичко личи, че е решен да се бие. Обаче замръзва на място, когато студеният метал се премества от кръста към слепоочието ми.

— Браян… — простенвам умоляващо. Ще ми се да пищя, да викам за помощ, но воплите ще са напразни. Наоколо няма жива душа. Няма кой да чуе писъците — съвсем сама съм.

— Бягай — прошушвам, горещите сълзи набраздяват кожата ми, издавайки моя страх. Напразно се съпротивлявам, хватката му е толкова здрава.

— Не, бебчо, няма да те оставя! — Той не крие своя ужас, задето съм готова да се жертвам заради него. Но защо и двамата да пострадаме? Похотливото опипване отзад ми показва, че ключовете от колата не са единствената цел на това нищожество.

— Ами да, Браян, що не плюеш на петите си и не се свреш в някоя дупка? Смотаняк като теб не може да оправи тая малка мръсница. — И онзи бавно плъзва език по бузата ми. Браян скърца със зъби и тръгва с глухо ръмжене към нас.

Гърча се бясно да се освободя, но съпротивата само кара онзи още по-здраво да ме стисне за гърлото. Давя се, лишена от въздух. Усещам метала върху кожата си хлъзгав и горещ, топлината на кожата ми е загряла дулото. Тялото ми се отпуска, давам си сметка, че не мога да го надвия.

— Така стоят нещата, принцесо. Ще боли по-малко, ако не ми се дърпаш. — Временно се предавам, но съм готова да се бия като питбул, щом отпусне хватката.

Също като моите, очите на Браян са пълни със сълзи.

— Обичам те — шепна, борейки се за всяка глътка въздух. Едрата длан на нападателя ме стиска за гърлото и ме повлича назад. Нямам друг избор, освен да се подчиня.

Дера ръцете му с нокти, защото се боя, че ще припадна, ако не отпусне хватката си. Но това само го предизвиква да стиска още по-силно.

— Не! — При писъка на Браян окончателно се предавам. Тялото ми се отпуска, готово да капитулира. Не съм в състояние да понеса болката му. По-силна е от моята. Очите ми са приковани в неговите, най-щастливата вечер в живота ми се е превърнала в най-кошмарната и най-вероятно последната.

— Само да си тръгнал след нас, ще ви затрия и двамата, така да знаеш. — В гласа му има толкова отрова, че не ми остава друго, освен да се предам заради безопасността на Браян. Онзи размахва пистолета пред лицето ми, за да е ясно, че не се шегува.

Докато ме влачи по тъмната и мръсна уличка зад ъгъла, си спомням всеки един от миговете, когато Браян ми е казвал „обичам те“. А те са много. Сещам се колко пъти се е усмихвал… заради мен.

Когато брутално ме притиска по лице в някаква стена, си мисля за първия път, когато Браян ме целуна. Тогава във въздуха витаеше толкова любов, имаше такава тръпка, че разбрах — това ще е завинаги.

Роклята ми е набрана нагоре, бельото ми — разкъсано и захвърлено, оставам гола.

Мисля за нас с Браян и за всички онези часове, минути и секунди, прекарани заедно. Секундите са безчет, но сега и те не стигат. Никога вече няма да са достатъчно.

Ръцете ми са притиснати до тухлената стена, а пръстенът улавя лунните лъчи и ми напомня, че един ден бих могла да стана госпожа Браян Мур. Ала знам, че това вече е невъзможно.

— Викай на воля. Обичам да пищят — казва ехидно онзи. Ето че някакъв ще отнеме достойнството ми, а аз дори не знам името му. Той пъха ръка между нас и започва да гали и опипва малките ми гърди.

— Само не наранявайте Браян. — Това е последната ми молба.

— Не си в положение да претендираш. — Той дръпва пръстена от ръката ми, явно е решил да ми отнеме всичко.

Окаяният му опит събужда питбула в мен. Вълна от гняв се разлива по вените ми. Не искам да бъда жертва. Вече действам по инстинкт — отмятам рязко глава назад и чувам звук като от смачкан от камион портокал.

Парализата от страха внезапно отминава, обръщам се с крясък и се нахвърлям на копелето, което стиска кървящия си нос.

— Шибана кучка!

Писъкът ми отеква между околните сгради и аз се хвърлям напред, готова да причинявам болка и да въздавам възмездие. Нечии тежки стъпки по цимента ме карат да вдигна очи, усещам облекчение и същевременно страх, като виждам две фигури да приближават към мен. Браян върви след някакъв неясен силует с ниско нахлупена на главата качулка. Явно е повикал помощ.

Изскубвам се от нападателя си и хуквам като вятър към моя незнаен спасител, очевидно неговата решимост да ме защити е по-голяма от тази на собствения ми годеник, който плете крака отзад. Браян изглежда уплашен, дори някак разколебан. Заболява ме, като виждам, че не тича с всичка сила към мен. Но за това ще мисля по-късно.

— Бягай! — провиквам се, защото не искам моят герой с качулка да пострада. Защо ли изведнъж го чувствам толкова близък?

Вече сме на няколко крачки един от друг, но той не забавя своя бяг. Така непоколебимо идва да ми се притече на помощ, че направо ще се разплача от облекчение. Това беше. Всичко приключи. С мен всичко ще бъде наред. Делят ни само няколко метра, но внезапно ме обзема ужас, когато незнайният ми защитник се провиква: „Пази се!“, после чувам прищракване и два оглушителни изстрела, а след това… всичко потъва в мрак.

 

 

Развитието на пеперудата преминава през процес, наречен метаморфоза. Думата е от гръцки и означава преобразяване.

Първи стадий: яйце