Моника Джеймс
Танцът на пеперудата (11)

Глава десета

Три седмици по-късно

Седя, отпивам от чашата с айскафе лате и не мога да повярвам, че колата ми е паркирана само на няколко крачки от мен.

След четиридесетминутна схватка с Чарли най-накрая се предавам и приемам фиата като подарък. Прекалено щедър подарък, но с него определено ми е по-лесно да ходя на работа.

Петък е и съм оцеляла след първата си седмица като учителка. Преподаването ми харесва. Мислех, че страстта ми към него е изчезнала, но щом влязох в класната стая, все едно се завърнах у дома. Децата се оказаха страхотни. Толкова възпитани, така тихи — сякаш изобщо ги няма в стаята.

Този град лека-полека се превръща в мой дом и вече се виждам как усядам за по-дълго в него. Все така се будя с писък всяка нощ, но щом осъзная къде съм, бързо се успокоявам. Приглушените гласове, които долитат през отворения прозорец заедно с хладния ветрец откъм езерото, също ми вдъхват покой. Хубаво е да знам, че не съм сама.

За щастие, Хенри повече не се отбива за някой „приятелски“ разговор. Убедена съм, че откакто му затръшнах вратата под носа, вече не съм негова любимка. Това напълно ме урежда, защото чувството е повече от взаимно.

Ала друго нещо ме тревожи повече, отколкото съм склонна да призная — след новодомското парти Джуд ме отбягва. Осъзнавам, че си има свой живот, но свикнах да разчитам на него и не ме е страх да призная пред себе си, че ми липсва.

Така съм потънала в спомени и кафе, че не забелязвам появилата се компания чак докато нечия масивна сянка ми закрива слънцето. Отърсвам се от сенките на миналото и се усмихвам на Девън Браун, медицински работник в училището.

— Здрасти, Виктория.

— Здрасти, Девън. Как си?

Девън е привлекателен млад мъж, горе-долу на моята възраст. Изглежда приветлив и добронамерен, пък и е много добър с децата.

— Чудно, благодаря. Студено ли ти е? — пита, когато ме вижда да се загръщам плътно с жилетката. Седя на една пейка, поправям контролни и за моя изненада се наслаждавам на това си занимание.

— Непрекъснато ми е студено. Дори в ада да живеех, пак щях да мръзна.

Той се засмива.

— След като си родом от Дарвин, климатът сигурно ти влияе.

Кимвам, но се чудя как така е разбрал, че съм от Дарвин. Никога не съм говорила за миналото си с него, така че явно е разпитвал. Решавам, че сигурно е искал да разбере повече за новата учителка, нищо друго. Ако ще се сприятелявам с нови хора, трябва да престана да съм толкова подозрителна.

— Така е. В моето родно място не вали сняг. — Почесвам се притеснено по главата. Дано не започне да разпитва за подробности от живота ми след идването ми в САЩ. — Ти бил ли си някога в Австралия? — решавам да отклоня разговора от мен.

Успявам. Зелените му очи светват.

— Не, никога. Но ми се ще да отида. Може би ти ще ми разкажеш за Австралия някой път.

Колебая се, преди да отговоря. Едва ли има нечисти намерения, така че кимвам.

— Разбира се. С радост. — Всеки повод да говоря за родното ми място е добре дошъл.

Слънцето откроява русите кичури в златистокестенявата му коса. Носи я късо подстригана и добре поддържана, също както и окосмяването по лицето. Неволно сравнявам външния му вид с този на Джуд. Джуд е недодялан, небрежен, но винаги изглежда добре. Предполагам, че Девън би избрал за всекидневно облекло дизайнерски джинси и поло риза. На Джуд обаче повече му отиват опърпаните дънки и любимата тениска.

Мислено се укорявам, че изобщо мисля за Джуд. Защо точно за неговия стил на обличане се сетих, е загадка, която нямам желание да разплитам.

— Е, какво ще кажеш?

Май съвсем съм се отнесла. Така бях се вглъбила в мисли за гардероба на Джуд, че съм изпуснала нишката на разговора.

— За кое? — питам предпазливо и вдигам поглед от контролните.

— За една вечеря. Мисля в твоя чест да отидем в „Аутбек Стекхаус“^[1].

— Вечеря? — повтарям, за да е сигурно, че съм чула правилно. Той кимва утвърдително. Няма грешка. По шията ми плъзва топлина и усещам как две въображаеми ръце ме стискат за гърлото, спирайки притока на въздух. — А-аз… — започвам да пелтеча, без да знам какво точно искам да кажа.

— Там храната е по-добра от тази на кафетерията в училище — осветлява ме под сурдинка той. — Ще ходим с няколко колеги.

Кислородът отново изпълва дробовете ми и вдишвам дълбоко.

— О! Добре. Страхотно.

— Значи идваш и ти? — пита.

Кимвам.

— Разбира се. Благодаря за поканата. Там ли ще се срещнем?

— Мога да те взема и от вас — предлага той, взрян внимателно в мен.

Едва се удържам да не скоча от пейката.

— Не, не, всичко е наред. Само ми прати адреса по мейла.

Бързината, с която отхвърлям предложението му, подсказва, че нямам желание да оставаме на четири очи. Не защото го намирам за непривлекателен, напротив. Той е висок, в отлична форма, има трапчинки, като се усмихне, и очевидно добри маниери. Просто не мога да помисля за нещо, което дори далечно наподобява първа среща, без да ме побият студени тръпки. И точно като по поръчка тилът започва пак да ме сърби.

— Е, значи довечера ще се видим — казва Девън и в гласа му се долавя радостно предчувствие.

— Да, непременно. — Незабелязано се почесвам зад ухото.

— Страхотно.

За щастие, той не се заседява много след това. Колкото повече се отдалечава, толкова повече сърбежът стихва. Накрая го губя от поглед и си отдъхвам.

Много конфузна ситуация. За малко да се обрина, защото си помислих, че ме кани на среща. Мобилният звъни и ме откъсва от налудничавите мисли. Не разпознавам номера.

— Ало?

— Мис Армстронг? — пита гърлен мъжки глас.

— Да.

— Здравейте, мис Армстронг. Обажда се д-р Бейтс.

— Д-р Бейтс? — Наистина съм изненадана.

Навремето д-р Бейтс ме закърпи след инцидента. Свърши страхотна работа, извади куршума и направи всичко възможно да оживея. Защо ли ми звъни?

Той веднага отговаря на моя незададен въпрос.

— Как се чувствате?

Дланите ми започват да се потят и изведнъж отново се пренасям в малката задушна болница на Бриджпорт, където животът ми се промени завинаги.

— Добре съм.

— Майка ти много се притеснява за теб, Виктория. — Въздишам. Ето защо се обажда значи. — Обясних й, че за тези неща се иска време. Тялото и умът ти ще оздравеят, когато си готова за това.

Помня първата среща с д-р Бейтс. Редицата награди и дипломи по стените ми вдъхнаха доверие — явно си разбира от работата. В кабинета му цареше професионализъм и ред. Още щом го видях, разбрах, че съм в сигурни ръце. Цялото семейство се привърза към добрия доктор, но не подозирах, че майка ми още поддържа връзка с него. Очевидно след случката по време на новодомското парти най-после е вдигнала ръце и е потърсила професионална помощ.

Не знам защо, но неговата подкрепа означава много за мен. Вдъхва ми надежда.

— Благодаря, д-р Бейтс. Оценявам вниманието ви.

— Ти си силна, никога не го забравяй.

Да, майка ми определено е говорила с него. Може би дори го е попитала дали трябва да тръгна на психиатър. Точно д-р Бейтс установи, че страдам от ПТСР. Според мен заслужава доверие.

Дълго след приключването на разговора продължавам да седя на пейката. Мислено се връщам към деня, когато ми бе обяснено какво „не е наред“ с мен. Оттогава съм чувала много противоречиви твърдения, но онова първо мнение вечно ще ме преследва; споменът за него е все така ярък и травмиращ.

Аз обаче няма да позволя тази травма да определя живота ми. Нито една буря не трае вечно.

Неволно се усмихвам.

* * *

По-късно пак надявам доспехите на голямо момиче и опитвам да забравя обаждането на д-р Бейтс. Трябва да приемам както добрите, така и лошите страни от живота. Тъгата ще ме научи да ценя щастието. Гледката, която се разкрива пред мен, докато карам по стръмната камениста алея, е идеален пример за това.

На кея зад къщата седи Ангъс с дистанционно в ръка. Паркирам колата и вземам торбата с покупки от съседната седалка. Внимавам да не го изненадам в гръб — седнал е твърде близо до ръба. Щом стъпвам върху дъските обаче, той се обръща. Ангъс се ориентира отлично в заобикалящата го среда, но сигурно така и трябва да бъде. Налага му се да си извоюва онова, което ние приемаме за даденост.

— Здрасти, Ангъс — махвам му.

Той се ухилва, леко кривата усмивка е същата като на Джуд. Когато вече знам, че е негов син, ясно виждам приликата. Изразителни сини очи, чорлава кестенява коса, нежна и добра душа. Щастливо ми махва в отговор и вдига високо дистанционното.

— Я да видим какво имаме тук — казвам и пристъпвам още по-близо.

Засмивам се, когато заставам до него.

— Ти ли си капитанът? — питам, като забелязвам синята моряшка шапка.

Той кимва, а върхът на езика му се подава в ъгълчето на устата, когато продължава да направлява лодката си. Белите й платна улавят лекия ветрец, който я тласка напред. Червеното корито гладко се плъзва по водата.

Ангъс надава вик на доволство, обръща се към мен и сочи играчката.

Радостта му е заразителна. Известно време го наблюдавам, наслаждавайки се на смеха на това забележително момче. Енергията му и обичта към живота ме карат пак да се питам как е възможно някой да го изостави. Джуд несъмнено е добър баща, но изборът му на съпруга е направо загадка за мен. Житейските обстоятелства около нас са много близки, но и толкова различни. И двамата не знаем къде са нашите партньори, нито какво правят, разликата е, че на мен изобщо не ми пука. Имам чувството, че Джуд още скърби. Чудя се само на кой етап на скръбта се намира.

Едно малко пръстче ме побутва. Поглеждам надолу и се усмихвам. Ангъс ми подава дистанционното, давайки знак, че сега е мой ред. Няма как да не приема предизвикателството. Бутоните на дистанционното сякаш ми се присмиват със своята интелигентност. Започвам да кривя уста от усилие.

Ангъс явно забелязва примитивното ми отношение към модерните технологии, защото тайничко се подсмихва. После вдига ръце и бързо започва да жестикулира, но аз не схващам какво казва. Той усеща объркването ми и посяга към дистанционното, за да покаже как работи. После ми го връща и с кимване пита дали съм разбрала. Усмихвам се. Готвя се да поема управлението на лодката, но Ангъс ме подръпва за ръкава. Поглеждам го и сърцето ми се изпълва с обожание — чувство, което отдавна не съм изпитвала. Ръчичката му е протегната напред — подава ми моряшката си шапка.

В следващите двайсетина минути направлявам малката лодка из езерото, а капитанската шапка е кацнала на темето ми. Ангъс развълнувано пляска с ръце, не изпуска от поглед лодката. Не знам защо, но неговото присъствие ми вдъхва покой. По цял ден съм заобиколена с деца на същата възраст, но в това момче определено има нещо специално. Помня какво ми каза Джуд — „Нещо ме тегли към теб“. Тогава не схванах напълно какво има предвид, но сега изпитвам съвсем същото към неговия син.

Развълнуваният писък на Ангъс ме кара рязко да се обърна. Няма как да не се усмихна, когато виждам Йег бавно да приближава без капчица страх. Сега съм в компанията на две любими създания. Животът е хубав.

Ангъс се втурва към Йег, който сяда и започва да се ближе, наслаждавайки се на оказаното му внимание. Няма как да не се сетя за Джуд, докато ги наблюдавам. Измъквам телефона от задния си джоб, прехвърлям списъка с телефонни номера и спирам на Д. Мога да му напиша няколко приятелски думи, но какво по-точно? „Липсвам ли ти?“ „Къде изчезна?“

Чувам как Ангъс писка и се смее и излизам от разнежения унес. Явно Йег е успял да омагьоса и него. Напълно погълнат от преживяването си, Ангъс започва да жестикулира на котето. Когато среща погледа ми, опира ръка на върха на носа си и бързо раздвижва пръсти. Палецът и показалецът са на около два сантиметра един от друг. Усмихва се, една трапчинка показва колко е доволен.

Хрумва ми нещо и бързо проверявам на телефона си в Гугъл знаците на жестомимичния език. След няколко неуспешни опита най-накрая разгадавам какво ми е казал Ангъс. То е съвсем просто и разбираемо и събужда желанието ми да науча още.

Котка.

Ангъс ми е показал думата „котка“.

Това невероятно момче е мой учител, а аз — негова жадна за знания ученичка. Искам да му покажа колко много означава приятелството му за мен. И съставям с жестове първата си и най-важна за мен дума на неговия език. Ангъс ме наблюдава с интерес как сключвам два пъти показалците си. Надявам се да ме разбере. Дано не съм объркала нещо.

Тъкмо решавам, че съм се провалила, когато той се втурва насреща ми. Спира на няколко крачки. Вдига очи към мен. Аз също го гледам. Този миг е изпълнен с такава чистота, с очарованието на нещо толкова просто, каквото е общуването на общ език, нещо толкова просто като приятелство — думата, която му показвам.

Приятели.

Ангъс хапе пухкавата си долна устна, после сключва показалци и ги опъва два пъти. Не знам какво означава това и тъкмо се каня да проверя в Гугъл, когато той ме изненадва и ме прегръща през кръста. Не знам как да реагирам — неговата невинност направо ме съкрушава. Затова просто стоя неподвижно и се опитвам да съхраня този миг в ковчежето със спомени. После нежно прекарвам пръсти през меката му коса.

Прегръдката ни трае само няколко секунди, но събужда у мен чувства, които смятах за мъртви. Ангъс току-що ми е показал, че двамата няма вечно да живеем в мрак. Усещам метаморфозата в себе си. Излизам от пашкула си.

Преди да съм казала и дума, Ангъс си тръгва, стиснал лодката под мишница, като ми маха за довиждане. Махам му с надеждата, че съвсем скоро пак ще се видим.

Запомнила какво ми показа със знаци, проверявам значението му в Гугъл. Няма как да не се усмихна, когато го откривам.

Добри приятели.

Ангъс ме е поправил. Ние не просто сме приятели, ние сме добри приятели… и това ме прави толкова щастлива.

* * *

Усмихвам се всеки път, щом погледът ми попадне върху моряшката шапка на седалката до мен. Съвсем забравих да му я върна, като си тръгна. Приемам това като знак от Вселената да отида при Джуд. Изпитвам внезапна жажда за живот. Нямам търпение да отгърна нова страница. Точно в този момент обаче апетитът ме води към „Аутбек Стекхаус“.

Когато отбивам към паркинга на заведението, виждам Девън да слиза от джипа си. Изглежда много привлекателен с прилепналите джинси и поло блузата на „Келвин Клайн“. Поглеждам черните си бермуди и бялата блуза с дълъг ръкав и мислено се поздравявам за своята съобразителност да завърша иначе всекидневния тоалет с черни обувки на висок ток. За първи път от месеци съм се „изтупала“ — ще рече, че по дрехите ми няма дупки и лекета.

Девън започва да маха енергично, щом ме забелязва.

Грабвам чантата, заключвам колата и тръгвам към него. Прогонвам спомена, че бях нападната само на няколко преки оттук и насочвам вниманието си върху силния одеколон на Девън с мускусна нотка, който лекият ветрец носи към мен. Пак се сещам за свежото ухание на Джуд и колко то се различава от тежкия аромат на Девън.

Кръговратът на мислите ми ме заковава със скърцане на място, когато осъзнавам, че за втори път сравнявам Девън с Джуд. Крайно време е да се съсредоточа само върху Девън, защото цялото положение започва да става абсурдно.

— Здравей, Виктория. Прекрасно изглеждаш. — Девън се усмихва, а съвършените му зъби ме навеждат на мисълта, че някога е носил брекети. Спомням си, че кучешките зъби на Джуд бяха първото… Веднага се овладявам.

— Благодаря, ти също. — Неловката ситуация започва да намирисва на първа среща. — Другите тук ли са вече?

Когато започва да отбягва погледа ми, вече знам какъв е отговорът.

— Оказа се, че са възпрепятствани.

— Ама как, всички ли?! — питам с недоумение.

— Ъхъ. Направо не е за вярване.

Точно така. Аз обаче само свивам рамене.

Той отваря вратата и ме пропуска да мина. Вече съм наясно, че това е началото на каквото там има да става. Но решавам все още да не правя въпрос от това. Слава богу, че поне веднага си намираме място в едно от червените сепарета.

— За колко време стигна дотук?

— Около четиридесет и пет минути — отвръщам, играейки си нервно с приборите. — Живея на „Мейпъл“.

— А, чудесно! Точно до езерото, нали?

Кимвам.

— Аз живея недалеч от теб. Нагоре по „Сидърруд“.

— Все още ми е трудно да се ориентирам — обяснявам с усмивка, докато сервитьорката оставя по едно меню пред всеки от нас.

— Няма да е задълго. Тук няма кой знае какво да те затрудни.

Има право. Тази вечер за първи път, откакто съм пристигнала, виждам толкова много хора накуп.

След две минути Девън вече описва детството си с най-големи подробности. Внезапно избухвам в смях. Той млъква насред изречението със зяпнала уста.

— Извинявай — казвам, но продължавам да се кискам. — Това меню обаче е направо абсурдно. „Цъфнал лук“^[2]?! Тия хора сериозно ли мислят, че ние, австралийците, говорим така?

Девън свива рамене, устните му потръпват.

— Значи ти не меткаш мръвки на барбито, така ли? — пита. Опитът му да наподоби австралийски акцент звучи по-скоро като смесица от британски и новозеландски.

Разсмивам се.

— Не. Съжалявам, ако съм те разочаровала. И коалите не са чак толкова мили, колкото изглеждат. Направо ангелите могат да ти изкарат, ако им се удаде случай.

Той изглежда искрено покрусен и слага ръка на сърцето си.

Настроението се разведрява благодарение на нелепото име на блюдото и аз постепенно започвам да се отпускам. Докато съзирам в менюто „брадавичеста свиня“. Какво се опитва да ми каже Вселената?

Скокливата сервитьорка спира до нас, готова да вземе поръчката за питиетата. Отдавна вече съм излязла извън зоната си на комфорт, така че какво би била още една крачка.

— За мен една „Фостърс“^[3].

Девън вирва вежди.

— Нека са две.

* * *

— Не ми връзвай кусур, ама ще изляза да дръпна една цигара. Пуша само като пия — осветлява ме Девън. По струпаните на масата празни чаши може да се разбере колко е изпил.

Приключила съм още на втората чаша и съчетавам алкохола с храна — филе миньон „Виктория“. Девън обаче изглежда по-заинтересуван от пиенето, отколкото от яденето.

— Тайната ти ще бъде опазена.

Той се измъква със залитане от сепарето и си давам сметка, че вече не е в състояние да шофира. Хвърля ми размазана усмивка, преди да бутне външната врата.

До момента обаче си прекарвам чудно. Девън се оказа изненадващо добра компания. Разговорът, за щастие, се върти главно около работата и той не разпитва за подробности от личния ми живот. Май предпочита да говори повече за себе си, а това напълно ме удовлетворява.

Надничам през прозореца и го виждам как издухва кръгчета дим с вид на бунтар, готов да наруши правилата. Сигурно има цяла върволица почитателки, които тръпнат да излязат с него. Тази вечер обаче вниманието му като че изцяло е насочено към мен. Абсолютно сигурна съм, че нарочно е нагласил да сме само двамата. Въпреки това не съм притеснена, както можеше да се очаква. Ако бе се оказал някой мръсник, нещата щяха да се развият по съвсем различен начин, но той е възпитан и забавен. Всъщност е приятно да съм навън и да правя това, което правят нормалните хора. Не помня кога за последен път съм била като нормалните хора.

Кой знае защо, погледът ми се отплесва наляво и от видяното едва не се задавям с пържените картофки. Някакъв човек, за когото съм почти сигурна, че е Джуд, слиза от спряло до бордюра черно беемве. На волана е доста по-възрастна от него жена, с големи слънчеви очила. Има много подозрителен вид, докато се оглежда крадешком наоколо. От нея направо вони на пари и власт. Крещящата й диамантена огърлица и колата потвърждават това впечатление.

Любопитството ми е окончателно разпалено, когато Джуд — вече съм сигурна, че е той — слага качулката, за да не го разпознаят, и приближава колата откъм страната на шофьора. Свличам се ниско в сепарето, защото ме е страх да не ме види. После протягам предпазливо врат да надзърна и с ужас забелязвам как хвърля дебела пачка пари в скута на жената. Прави го, сякаш не му пука, че току-що се е разделил със сума, равна на всичките ми спестявания. Жената се засмива, присвива пълните си рубинени устни и му праща съблазнителна въздушна целувка.

Трансакцията е проведена толкова ловко, че като нищо ще я пропуснеш, ако мигнеш точно в този момент. Аз обаче виждам всичко. После Джуд с равномерна крачка прекосява шосето и изчезва в тъмното. Колата потегля, а освен мен всички наоколо продължават да тънат в неведение. Мислите се блъскат в главата ми. Не мога да проумея какво видях току-що. Ако беше сцена от някой филм, щях категорично да заключа, че в тази работа има нещо… нередно.

Всички парчета от пъзела са налице. Просто съзнанието ми отказва да ги подреди.

Убеждавам се, че Девън все още няма намерение да се върне вътре, и вадя телефона. Нужно ми е някой да ме увери, че случката не е чак толкова странна, колкото ми се струва.

Защо му е на Джуд да дава огромна пачка пари на някаква жена? Гледам втренчено екрана и се моля Чарли да ми пише час по-скоро.

Тя го прави на секундата, но това не е отговорът, който съм очаквала.

И той ли е с теб на вечеря?

Не. С Девън съм.

Сами?

Да.

Охоо! Искам подробности.

Няма нищо за разказване.

Гаднярка!

Поглеждам към Девън, който допушва цигарата. Няма никакво време за губене.

Тук нещо не се връзва, пиша.

От паузите между съобщенията направо ми призлява.

Може би дължи пари на някого, допуска тя.

Пръстите ми не могат да насмогнат на трескавото писане.

Не, има нещо повече.

Опитвам да потисна внезапно обзелия ме ужас.

Повече?

Девън изпуска последно облаче дим и се отправя към вратата. Сърцето ми започва да думка. Очите ми шарят неспокойно и всичко отвътре ми се свива, когато влиза. Да, много повече.

Трите малки бутончета ми се присмиват, докато чакам отговор.

Попитай го. Разбери кое е това „повече“.

В отговора й има желязна логика. Само дето не знам откъде да започна — боя се да разкрия истината. Ами ако не успея да се справя с тайните на Джуд? Ами ако разчитам на него повече, отколкото си мислех? И още по-лошо — ако Джуд не е такъв, за какъвто се представя?

О, цъфнал ад!