Моника Джеймс
Танцът на пеперудата (13)

Глава дванадесета

Слънчевите лъчи, които нахлуват през отворения прозорец показват, че е съмнало. Точно кое време е обаче, не е ясно.

Разтърквам очи, а замъгленото ми от съня съзнание опитва да подреди невероятните събития от изминалата нощ. Почистих раните на Джуд, доколкото можах, и му казах, че може да пренощува при мен — на дивана, разбира се. Връчих му одеяло и възглавница, казах „лека нощ“, а той се настани удобно и след миг вече спеше. Чудя се как с тия рани не изгуби съзнание и по-рано. Ала снощи Джуд доказа, че е от породата на оцеляващите — поредното качество, заради което го харесвам.

Там е проблемът — толкова много неща харесвам у него. Кога стана това?

Неговата отдаденост към сина му е достойна за възхищение. Независимо какво е преживял, Джуд не иска да се предаде. Не желае да губи времето си с „какво би станало, ако…“ — умуването, след като каруцата се е прекатурила, никому не е помогнало.

От всичко, което научих, Розмари изглежда ужасен човек. Въпреки това усещам, че Джуд още я мисли — независимо какво е направила. Но защо това толкова ме измъчва? Защо ми се ще да бе набучил с игли вуду — куклата й?

Със стон изритвам завивките. Ще си взема душ, за да отмия неуместните мисли, преди да сляза долу и да проверя как е той. Изненадващо за самата мен, решавам да се облея със студена вода. Обикновено, колкото и да е топло навън, развъртам крана на горещата докрай.

Когато вече съм облечена, прекарвам пръсти през влажната си коса и хуквам надолу по стълбите развълнувана, че на дивана ми спи гост. Вече свикнах да живея сама, но е приятно да има кого да събудиш.

С тази мисъл вземам завоя в края на стълбището, готова да кажа добро утро на Джуд, но като влизам в дневната виждам, че той още спи. Плетеното одеяло се е озовало на пода ведно с разхвърляните възглавници. Могъщото му тяло едва се побира на дивана, а ръцете и краката са огънати под крайно необичаен ъгъл. Изведнъж ме обзема чувство на вина, че не му предложих собственото си легло. Лицето му изглежда по-добре от снощи, но ако се съди по разкривените черти, явно още изпитва силна болка.

Отивам на пръсти в кухнята и започвам безшумно да снова напред-назад, приготвяйки кафе. Докато го прецеждам, си мисля дали трябва да питам Джуд за снощи. Истината ще промени ли отношенията ни? Ами онова, дето изпитвам към него?

Досега все се дърпах, опитвах да вдигна стена между нас, защото… харесвам този мъж. Да, той е невъобразимо привлекателен, но мен ме тегли по-скоро онова, което е в него. Ето я пак тази дума — тегли. Излиза, че и двамата ни тегли един към друг.

— Кафето ухае чудесно. — Сепвам се. Дрезгавият глас на Джуд прекъсва потока от мисли. — Извинявай, не исках да те стресна.

Поглеждам го и едва не глътвам език, като го виждам насред кухнята гол до кръста и все още сънен. Слънчевата светлина струи върху него и облизва русолявите кичури на разчорлената му, оплетена от съня, непокорна коса. Устните са наситено розови и сочни — цветът им подчертава тъмната набола брада.

Той е абсолютно невероятен и не мога да откъсна поглед от него — дотук с твърденията, че ме тегли онова, дето е отвътре.

— Благодаря, че ме подслони неканен — казва и тръгва с накуцване към кухненския плот.

Куцането му ми действа като отрезвяваща плесница. Тутакси се превръщам в майка орлица.

— Как си?

Той свива рамене и прекарва ръка по окървавената превръзка.

— Не съвсем зле, благодарение на теб.

— Нищо не съм направила. Като приключим с кафето, мога да сменя превръзката ти, ако искаш.

Той кимва, усмихнат.

— Как пиеш кафето?

— Черно.

Вадя две керамични чаши, наливам в тях солидно количество от тая благина с екзотично ухание и плъзвам едната по кухненския плот. Той внимателно я прихваща и сяда на един стол.

Въртя чашата в ръце. Мълчанието му ме притеснява — макар и дума да не обелва, погледът му дълбае в мен. Не е честно. Видът му е напълно овладян, а аз се чувствам така, все едно мен са простреляли — и то право в сърцето.

Трябва да кажа нещо, каквото и да е, защото иначе лигите ми ще покапят в чашата с кафе.

— Е, ще повдигнеш ли някакви обвинения? — Направо ми прималява от тази моя тъпотия. Какво, по дяволите, става с главата ми?!

За щастие, той се разсмива.

— Не, няма. Защото ще трябва да говоря с Хенри. Предпочитам пак да ме прострелят.

— Снощи едва не умря. — Тонът ми става остър, защото още вря и кипя заради онова, дето му се случи. Сигурно малко драматизирам, но той наистина щеше да умре, ако раната беше по-лоша.

— Тори… — Той плъзва ръка по плота, стига моята и я хваща. Аз би трябвало да се дръпна, но не го правя. — Преживял съм и по-лошо.

Примигвам.

— Какво?

Той схваща, че е казал повече от необходимото.

— Чакай малко! — вдигам пръст. — Какво трябва да означава това? Какво по-лошо, за малко да загубиш живота си?

Той гузно извръща очи, а сърцето ми слиза в петите. Трябва да разбера истината, иначе неизвестността ще ме побърка, ще се поболея.

Опитвам да преглътна унижението от онова, което предстои да кажа, и започвам да чегъртам с нокът по плота, отбягвайки погледа му.

— Аз… те… видях.

— Видяла си ме? — Явно е смутен.

Налагам си да продължа и поемам дълбоко въздух.

— Да, снощи. Вечерях в „Аутбек Стекхаус“ с приятел и те видях… да слизаш от една кола. — Куражът ми се изпарява и думите засядат в гърлото. Тишината ме смазва. Вдигам очи, уплашена от това, което ще видя.

Главата на Джуд е наклонена на една страна, чака да продължа. Аз обаче не мога.

— Кой е този приятел?

Точно това ли намери да попита?! Може пък наистина да правя от мухата слон. Присвивам очи, но не забелязвам у него и помен от вина.

— От училището — отвръщам, защото се нуждая от малко отлагане, преди да излея страховете си пред него. — Работи в лекарския кабинет.

Той изглежда почти облекчен.

— Надявам се да си платила своя дял от сметката, защото страшно ще се засегна, ако приемаш храна от него, а от мен — не. — Скръства ръце на гърдите и се хили.

— Откъде знаеш, че е „той“ — питам, отлагайки пристъпа на паника с още няколко секунди.

— Защото си прекалено хубава, за да ти липсват обожатели.

Страните ми пламват и аз преглъщам мъчително. Думите му важат с пълна сила и за самия него.

— Точно ти ли го казваш?

О, мамка му.

Не само се издадох пред Джуд, че знам за неговите обожателки, но току-що неволно признах колко ми харесва. В това няма нищо лошо, но излиза, че искам позволение да зяпам ненаситно съвършено изваяния му гръден кош.

— Е, как мина любовната среща? Винаги съм се чудел дали, ако заведа австралийка на вечеря в „Аутбек Стекхаус“, ще е проява на лош вкус.

— Любовна среща ли? Това не беше любовна среща — излайвам и едва не се попарвам с кафето, толкова бързо го глътвам.

— Той отвори ли вратата пред теб? Плати ли сметката? Сигурно ти е казал, че изглеждаш прекрасно. — Мълчанието ми издава, че съм гузна. — Ясно, било е любовна среща. — Той ми смигва и насиненото му око още повече изпъква.

Игривият му тон ме разсмива — ясно ми е, че само ме дразни. Ще ми се и аз да можех така.

Тъкмо събирам кураж да го питам коя беше оная стара чанта мачкан лак снощи, когато някаква кола отбива пред нас. Вдигам учудено вежди. Кой пък може да е сега? Двигателят замлъква и няколко секунди по-късно на външната врата се чука.

Надничам над широките плещи на Джуд и стискам очи като виждам кой стои отвън. Джуд поглежда през рамо и се ухилва.

— Това ли е гаджето?

Оставям го в кухнята да блъска глава дали „Аутбек Стекхаус“ се е превърнал в моето ново любовно гнезденце.

— Здрасти, Девън. — Не опитвам да прикрия изненадата си, когато му отварям вратата.

— Здрасти, Виктория. — Той се почесва по тила и на мен ми става ясно защо е дошъл. — Много ме е срам заради снощи. Съжалявам. Обикновено не пия толкова. — Още преди да отворя уста обаче, Джуд е вече до мен. Подскачам сепната, толкова тихо се е прокраднал.

Поведението на Девън тутакси се променя. Дори мога да се обзаложа, че усещам настръхнали невидими бодли.

— Здрасти! Не ни запознаха — аз съм Джуд. — Той протяга огромната си лапа, която Девън разтърсва унило.

Наблюдавам с интерес как въздухът започва да трепти от демонстрацията на мачовщина. Препикаването на териториите започва с това, че Джуд прехвърля ръка през раменете ми и издува гърди като същински петел. Свеждам поглед към ръката му и бърча нос. Какви ги върши?!

— Аз съм Девън. С Тори работим заедно. Вие как се запознахте? — пита той и не крие, че му е неприятно Джуд да ме докосва.

Отварям уста, но Джуд ме изпреварва.

— Живея оттатък езерото.

— А, значи съседи?

— Добри съседи — поправя го Джуд, а аз му отправям крива усмивка и се питам откъде изведнъж се взе това собственическо чувство у него.

Наблюдавам известно време словесния пинг-понг, заинтригувана как така хем съм главна тема на разговора, хем никой от двамата не ми обръща внимание.

— Щом тя ми каза, че харесва Хари Потър, разбрах колко много общо има между нас — заявява Девън и на свой ред издува гърди.

Опитвам да се измъкна от прегръдката на Джуд, но той ме стисва още по-силно.

— О, да, знам всичко за нейната слабост към Хогуортс^[1]. Затова отиваме на филмовия маратон в града.

При тези думи на Джуд извръщам глава толкова рязко, та за малко да си докарам „камшичен удар“. Той ме притиска още по-силно и едва не ме смазва в хватката си.

— О, аз пък мислех, че ще отидем заедно — казва още по-унило Девън.

Има право. На тази тестостеронна фиеста трябва да се сложи край.

— Аз…

Джуд обаче ме прекъсва.

— Ангъс няма търпение да отидем.

Гейм.

Сет.

Мач.

Джуд знае, че е излязъл победител независимо на какво играем.

— Извинявай, Девън, съвсем бях забравила, че обещах да отида с Джуд и сина му.

Джуд засиява в самодоволна усмивка, а аз едва се удържам да не го сритам в глезена.

— Няма проблем, Тори. Може някой друг път да отидем на кино.

Девън пъха ръце в джобовете.

— Аз… ъ… разбира се.

Може би сега е моментът Девън да си тръгне, а аз да натрия носа на Джуд, защото се държи като… какво? Ревниво гадже? При тази мисъл се почесвам зад ухото.

— Е, добре тогава. Приятно забавление с Хари Потър.

— Чао, Девън. Приятен уикенд.

Той обаче продължава да се помайва, давайки да се разбере, че иска да говори с мен на четири очи. Но това няма как да стане с този Кевин Костнър до мен.

Девън най-накрая стопля, махва неохотно за довиждане и тръгва да си върви. Джуд ме пуска и започва да маха след него, сякаш изпраща кралска особа. Шляпвам го по ръката и се усмихвам неловко, когато Девън се обръща. За щастие, той най-накрая се качва в джипа и заминава.

В мига, в който колата му се скрива от поглед, сръгвам Джуд в ребрата като пълна глупачка. Той изстенва и се превива на две, притиснал ръка към раната.

— Ти си… — Поема си дъх, преди да продължи: — … зла мечка… коала.

Направо ми прималява при мисълта, че може да съм отворила раната му. Той влиза вътре, все така превит на две. Но когато оттам долита някаква писклива версия на „Млечен шейк“ на Келис разбирам, че всичко е наред.

Влизам след него и не мога да удържа кикота си, защото той продължава да пее как „моят млечен шейк събира всички момчета“. Доливам си кафе и въртя очи към тавана, когато Джуд влиза в кухнята със секси танцова стъпка.

— Нали ти е ясно, че се държиш инфантилно?

За щастие, той прекратява гаврата с танца и се подпира на касата на вратата. Правя се, че не забелязвам колко ниско на хълбоците са се смъкнали джинсите.

— Напротив, аз съм спасител. Току-що те спасих от… — Оставя изречението недовършено. — Този е пълен непрокопсаник. Сигурна ли си, че има квалификация за медицински работник? Защото според мен е намерил дипломата си като късметче в кутия от зърнена закуска. И кой луд кръщава детето си Девън?! — Потръпва превзето.

Слушам го и се питам заради какво толкова се пали. Какво го засяга? Изведнъж — и то много скоро след запознанството ни — започна да се държи като орлица. И май намрази Девън още от пръв поглед, без да му даде никакъв шанс.

— И какво толкова е направил, та долази по корем да моли за прошка?

— Определено не е пълзял по корем — мръщя се. — И не че ти влиза в работата, защото на всеки от нас се случва да сгази лука, но снощи Девън се напи и се наложи аз да го откарам до тях.

Джуд изглежда хем възмутен, хем развеселен.

— Ама че начин да провалиш първата си любовна среща.

— Не беше любовна среща — повтарям. Ако имах по-дълга коса, вече щях да я скубя.

— Само не го казвай на тоя „Да возиш мис Дейзи“^[2], че сърцето му ще разбиеш. Колко бири обърна?

— Знам ли? Май шест.

— Женчо — процежда Джуд под нос.

Вдигам очи към тавана. При тази разпаленост, с която Джуд злобее по адрес на противника, се питам дали, ако бях си влязла и бях ги оставила сами, в един момент щяха да започнат да мерят пишките си.

— Е, по кое време да дойда да те взема? Филмът започва в четири.

— О? Ама ти сериозно ли? — питам, връщайки се към сегашния момент.

— Разбира се, стига да искаш. Обещах на Ангъс да отида с него. Той ще отиде с цяла група дечурлига и майки от училището. Според мен се опитва да впечатли някое момиче. — Джуд се ухилва гордо. — Обещах да не го излагам и да стоя далече от светлините на прожекторите. Но ти си добре дошла. — Колебая се. — Обещавам, че няма да се наложи да ме возиш до къщи — подмята саркастично. — Държа на пиене. — Не в това е проблемът обаче. Хапя устни. — Хайде де! Пък и няма да ни е неловко като на първа среща. Защото това няма да е първа среща — бързо дава заден.

Изведнъж ме плисва гореща вълна.

— Ние това с първата среща вече сме го минали. Така де, в това отношение при нас всичко е наопаки — започва да пелтечи той и прекарва ръка по брадясалата буза.

Какво, дар слово ли изгуби? Езикът на същия този Джуд Сладкодумния Монтгомъри се върза?! Е, сега вече съм видяла всичко на тоя свят.

— Пропуснахме етапа с опознаването и направо нагазихме в дълбокото.

Той е прав. Първата ни среща не беше от обичайните. Всяка наша среща е различна от обикновените и това ме радва.

Джуд доказа, че е лоялен и грижовен приятел и аз ще му отвърна със същото. Макар че го видях да мята пачки на някаква дъртофелница, това няма да промени факта, че ми харесва да съм негов приятел.

— Искам да кажа, че се запозна със сина ми, преди да опознаеш мен…

— И на мен ми харесва да съм твой приятел — прекъсвам го. Веждите му отскачат чак до косата, защото не е очаквал такова признание. — Ще се срещнем там към три. Искам да отида по-рано, за да видя какви бонбони предлагат. И между другото аз черпя. Не подлежи на обсъждане, защото така е при приятелите. Понякога вършат мили неща за своите приятели.

Той се подсмихва, защото е наясно, че няма как да спечели спора. И защото вече ми е прилагал тази реплика.

Туше.

* * *

— Изглеждаш страхотно, Тори — казва Чарли, обръщайки се към отражението ми в огледалото, докато се гримирам. — Направо сияеш.

Спирам да се гримирам и игриво притварям очи; клепачите ми са покрити с тъмносив брокат. Килвам глава.

— Това „сияние“ се дължи на бронзанта, който толкова настояваше да си сложа.

Тя заглушава кискането си с длан.

Поглеждам се в огледалото и установявам, че определено излъчвам някакво сияние. Странно, то се появи в мига, в който реших да стисна живота в мечешка прегръдка.

А сега изведнъж ми се дощя да се наконтя за срещата — доста нелепо, след като цяла вечер ще седим на тъмно.

— Е, кога ще разбереш какво е онова „повече“? — пита тя, припомняйки ми есемесите ни от предишната вечер.

— Не и докато гледаме Хари Потър и Нечистокръвният принц и определено не докато осемгодишният му син е само на крачка от нас.

— Мъдро решение. — Тя надниква иззад клюкарското списание, което прелиства, изтегната на леглото ми. — А какво ще стане, като откриеш истината?

— Предполагам, всичко зависи от това каква е истината.

— И ако той признае, че е премълчал нещо страшно важно, което би могло да преобърне живота ти, просто ще го отсвириш, така ли? — В този момент наистина ми се ще да имах каменното изражение на покерджия. — Само че истината няма да промени нищо, нали?

Пръстите ми треперят, докато попивам устните си със салфетка, за да стане безукорно червилото ми с нюанс на синя слива.

Тя въздъхва и сяда на леглото.

— Божичко, наистина нищо няма да промени.

— Така мисля — отвръщам най-накрая и слагам капачката на червилото. Поглеждам отражението й в огледалото. — Знам, че каквото и да е направил, е било заради Ангъс — заявявам. — Всеки си има своите демони. Хората ни приемат такива, каквито сме, или не ни приемат — от това се разбира колко държат на нас.

Тя обаче не изглежда много убедена. Въздъхва.

— Така е, напълно си права. Но си даваш сметка, че той има тайни от теб, нали?

Обръщам се да я погледна очи в очи и скръствам ръце на гърдите.

— Значи ти вече не искаш да се сближа с него? Аз пък си мислех, че ще се зарадваш.

Тя се надига и кимва оживено.

— Радвам се. Само казвам да си предпазлива. Не искам да пострадаш.

— Знам и те обичам, защото те е грижа за мен — отвръщам. — Ние обаче сме само приятели, които отиват на кино, това е.

— Аха — отвръща колебливо тя.

Решавам да не се задълбочавам повече и приглаждам гънките на тоалета си. Деколтето е високо, със закопчана яка и ми вдъхва сигурност. Бежовият гащеризон е с щампа на черни перца и от това, незнайно защо, се чувствам особено женствена. Не помня кога за последен път съм се чувствала така, но усещането ми харесва.

— Как изглеждам?

— Лъчезарна.

— Имам ли вид на… нормална? — Пристъпвам от крак на крак с ботушите.

Чертите й се смекчават.

— Съвършена си.

Всъщност за първи път собственото ми отражение ми харесва. Малка крачка, но все пак крачка напред. Чарли долавя радостта ми.

— Приятна любовна среща — закача ме тя.

— Не е любовна среща — поправям я и това прозвучава като развалена плоча дори в моите уши. Тя се изсмива шеговито.

* * *

Паркирам колата на няколко преки от киносалона, защото ми се ще да повървя и да усетя свежия ветрец по бузите си. Хубаво е да си жив в ден като този — аз и Вселената сме сякаш в синхрон. Дойдох тук да се помиря с живота и сега вече оценявам всичко, което имам. Ботушите ми чаткат по паважа в тон с щастливото ми настроение. Не помня кога за последен път съм се чувствала така жива. Хубаво усещане, че пак съм себе си.

Кой знае защо се замислям за семейството си, за сестра си по-точно. Чудя се дали живее в мир със себе си след всичко, което се случи. Безспорно изпитва вина, но дали заради постъпката си, или защото я хванах на местопрестъплението? Мразя се за това, но съм по-склонна да приема второто. Видях, че имам няколко пропуснати обаждания от мама. Май наистина умишлено я избягвам. Просто не мога да приема приказки от рода на „време е да простиш на сестра си“. Няма как да стане. Някой ден сигурно ще мога да понеса присъствието й в една стая с мен, но прошка… Едва ли съм способна на това.

За разлика от мен Джуд явно може да прощава. Аз и досега, щом се сетя за Браян, си представям едно-единствено нещо — как го премазвам с колата. Донякъде завиждам на Джуд, че не таи лоши чувства към жена си. Усещам, че още го е грижа за нея, но едно е ясно — любовта вече я няма. Сигурно е хубаво да не си представяш всеки ден как африкански слон размазва бившия ти.

Завивам зад ъгъла, доволна съм, че не пуфтя и не пъшкам като някоя осемдесетгодишна баба. Всекидневното плуване ми се отразява добре. От ден на ден стигам все по-надалеч. Скоро вече няма да се съмнявам дали ще мога да доплувам до отсрещния бряг. Питам се само какво ще стане, когато успея.

По тротоара е необичайно оживено — повечето хора най-вероятно са туристи, отбили се по пътя си занякъде другаде. По някое време тълпата се разрежда и сърцето ми трепва, като виждам две момчета, които толкова си приличат, застанали едно до друго.

Ангъс се е вкопчил в ръката на Джуд, крехката му фигурка стига едва до кръста на баща му. Очилата а ла Хари Потър са прекалено големи за малкото му личице, в лявата си ръка стиска пластмасова пръчка на вълшебник. И с просто око се вижда колко е развълнуван и как прелива от гордост, че държи баща си за ръка. Синините по лицето на Джуд са прикрити с ниско нахлупена бейзболна шапка. Той прави смешни муцуни, а Ангъс щастливо се смее. От тази картина лъха само любов — чиста и невинна.

Баща, син и… аз.

Щом ме вижда, Ангъс пуска ръката на баща си и се втурва към мен. Засмивам се ликуващо — и той се радва да ме види, както и аз него. Клякам, когато стига до мен, и той се хвърля в прегръдките ми. Този жест е толкова искрен и безхитростен, че се разсмивам още по-силно.

Поглеждам над рамото му и виждам Джуд да крачи към нас, радостно усмихнат. Рокерските му ботуши тежко тропат по асфалта, носи протрити джинси и прилепнала черна тениска.

— Както се вижда, синът ми е много срамежлив — иронично подмята той.

Засмивам се.

— Синът ти е удивителен.

Ангъс се дръпва, за да ми покаже вълшебната си пръчка. После започва да я размахва над главата ми, а огромните очила се плъзгат по носа му.

— В принцеса ли ме превърна? — питам.

Той поглежда Джуд през рамо и започва да жестикулира. Наблюдавам ги с интерес и се чудя защо Джуд се залива от смях.

— Казва, че вече си принцеса — обяснява след малко Джуд.

— Охо, тук си имаме работа с истински прелъстител — изричам, но пропускам да отбележа, че какъвто бащата, такъв и синът.

— На мен ли го казваш.

Изправям се. Ангъс поглежда първо мен, после Джуд и се усмихва. Питам се какво ли си мисли.

— Готов ли си, приятел? — пита Джуд, задавайки въпроса и на жестомимичен език. За първи път виждам Джуд да говори със знаци — меко казано, е впечатляващо.

Ангъс кимва, усмивката му е широка и еуфорична. Тази гледка ме вълнува по начин, по който не съм очаквала. В киното нахлува група двайсетина майки, учители и тълпа деца. Момиченце с руси плитчици и брекети махва на Ангъс да отиде при тях. Той ме хваща за ръката и ме повлича натам, Джуд върви след нас.

Нареждаме се на опашката за билети, а аз попивам заобикалящото ме вълнение и възбуда. Децата лудешки препускат наоколо и правят заклинания на своите братя, сестри и приятели. Усещам, че и на Ангъс му се ще да се присъедини, но е прекалено срамежлив и се бои. Джуд също го усеща. Кляка пред него.

— Искаш ли да си поиграеш? Може да вземеш и Шели със себе си — предлага. Наблюдавам, обзета от уважение, колко бързо и уверено разговаря на жестомимичен език.

Ангъс тръска глава, дългата му коса се разпилява от рязкото движение. После стисва ръката ми и застава още по-плътно до мен.

Представям си колко стряскащо е за него всичко това, особено след като в училището му едва ли има по-големи деца. Сега всеки от съучениците му се е заел с нещо свое, само момиченцето с плитките, което сигурно е Шели, се крие зад майка си и го стрелка с очи.

Оглеждам се и виждам изрязаната от картон фигура на Хари Потър с дупка вместо лице — така всеки може да надникне през нея и да се превърне в любимия си герой. Дръпвам Ангъс за ръката и му я посочвам. Сините му очи се ококорват, връхчето на езика се подава в ъгъла на устата. Поглежда към Джуд и той кимва.

— Може да отидеш. Искаш ли и аз да дойда?

Ангъс поклаща глава и ме поглежда.

— Разбира се, ще дойда с теб. — Ангъс засиява и ме повлича към картонената фигура. С едната ръка ровя из чантата за портфейла, защото съм обещала аз да черпя. Джуд обаче се обръща с гръб към нас и подсвирва. Няма как да споря, защото решителният малчуган ме мъкне след себе си.

Дечурлигата се катерят по умаления макет на училището „Хогуортс“ и пищят от радост. Ангъс наблюдава внимателно всичко това и нетърпеливо пристъпва от крак на крак. Приближавам картонените фигури на героите и подавам глава през дупката, където би трябвало да е лицето на Хърмаяни. Ангъс продължава да стои настрани и да гледа децата. Мръщи се, когато едно от тях го избутва от пътя си. Изплезвам език и въртя очи. Може и да изглеждам нелепо, но съм възнаградена от смеха му.

Ангъс се втурва и се покатерва на малко столче, за да сме двама в това глупаво забавление. Хилим се, правим физиономии и редуваме Хари, Хърмаяни и Рон. Губя представа колко време продължава това — явно доста, щом около нас се е събрала тълпа. Ангъс се смее толкова заразително, че скоро и аз се заливам от смях, чак сълзи текат от очите ми. Някаква светкавица ме заслепява два пъти. Поглеждам към майката на Шели, която ни снима с телефона си и приветливо се усмихва.

— Чудесно — казва, преглеждайки снимките. — Изглеждаш толкова щастлив, Ангъс.

Ангъс скача от столчето и протяга ръце към телефона. Жената обръща дисплея, така че да може и той да види. Уловила ни е в миг на спонтанност, от снимката лъха естествена радост, сърдечно чувство. Всъщност досега май не съм се виждала как се смея с глас. Виждал ли ме е изобщо някой? На тази снимка обаче съм уловена в миг на пълно щастие. Изглеждам съвсем безгрижна.

— Ще влизаме ли вече? — пита жената и го потупва по бузата. Ангъс кимва и започва да жестикулира.

— Хубаво, ти отиди до тоалетната, ние ще те чакаме вътре. — Шели продължава да наднича иззад краката на майка си. Когато й махвам, тя съвсем изчезва.

Двете влизат в салона, а Ангъс започва бързо да жестикулира и Джуд се засмива. Трябва и аз да науча жестомимичния език. Очарована съм от начина, по който двамата общуват. Все едно са измислили свой таен код.

Джуд разрошва косата на Ангъс. Поглеждам го, озадачена.

— Ангъс току-що ме попита на колко години си. Иска да бъдеш негова дама на годишния бал в училище. Но казва, че ще те разбере, ако откажеш — не го бива много в танците. Всъщност не си длъжна да отидеш — добавя от себе си Джуд и оставам с впечатлението, че не иска да отида.

Без колебание правя нисък поклон и показвам със знаци една от малкото думи, които съм научила от жестомимичния език.

Да.

Усмивката на Ангъс озарява всичко наоколо. Става ми обаче неприятно, като виждам как лицето на Джуд пребледнява. Чудя се защо.

— Не бих го пропуснала за нищо на света — продължавам бързо. — Няма нещо, което да желая по-силно.

Джуд изглежда разнежен.

Сякаш всичко наоколо изведнъж притихва и аз безпаметно потъвам в тия бездънни сини очи. Между нас прескача нещо, долавям го. В отношенията ни винаги се е усещало някакво подводно течение, но в момента то ме завлича и се давя.

Джуд внезапно слага край на магията помежду ни. Като никога изглежда смутен. Обикновено не отклонява поглед първи, какво се е променило сега? Винаги съм усещала привличане между нас, този път обаче стана нещо различно. Джуд обикновено се държи наперено, флиртува, а сега е някак… раздвоен.

Не ми остава време да разтълкувам поведението му, защото вратите на пети салон се отварят и всички се втурват да видят любимото си момче магьосник.

— Искаш ли бонбони? — пита Джуд и се покашля.

— Не, и така съм си добре — отвръщам, внезапно изгубила апетит.

Влизаме мълчаливо. Забелязвам, че Шели пази три места до себе си. Ангъс се настанява до нея и се подрусва щастливо на седалката, когато тя му предлага от пуканките си. Двамата с Джуд заемаме останалите две места. Той се дръпва наляво, за да не ме докосва. Питам се защо.

Първо пускат рекламите и чак тогава си давам сметка, че на Ангъс ще му е трудно без субтитри. Сигурно може да чете по устните, за да добие поне обща представа какво се случва по време на напрегнатото действие. Дори такива прости неща, които ние приемаме за даденост, за него са въпрос на всекидневни усилия.

Поглеждам го и той отвръща на погледа ми, докато дъвче с издути бузи. Явно нищо не го притеснява. Усмихвам се и ми се дощява и аз да погледна света през розови очила.

* * *

След втория филм от поредицата за Хари Потър половината салон вече е изпозаспал или се е изнесъл. Ангъс е отпуснал глава в скута ми. Тихото му дишане подсказва, че спи дълбоко. Нямам представа кога се е унесъл, защото бях прекалено заета да мисля какво става с Джуд.

Въпреки тъмнината в залата пак усещам, че ме отбягва. Езикът на тялото му издава студенина — ръцете му са здраво скръстени, сигурен знак, че не ме допуска до себе си. Отчаяно се опитвам да проумея какво така рязко промени поведението му. Може би наистина не иска да отида с Ангъс на танците в училище. Разбирам го — майка му би трябвало да е с него, не аз.

Още щом излезем от салона ще го успокоя, че няма да отида на танците, ако толкова го притеснява. Нямам намерение да престъпвам граници, нито да го карам да се чувства неудобно. На финалните надписи на „Хари Потър и Стаята на тайните“ Джуд най-после ме поглежда.

— Май е най-добре да го заведа у дома.

Кимвам. Не съм очаквала да издържим целия филмов маратон.

Той явно се притеснява да вземе Ангъс от скута ми, затова пъхвам ръка под момчето и го повдигам. Джуд го поема от мен и го понася като перце. Топлината на малкото телце изведнъж започва да ми липсва. Двамата се извиняваме на околните и мълчаливо се измъкваме от салона. Помежду ни продължава да тегне неловкост.

Навън е застудяло, но може да ми се струва така заради вкиснатото настроение.

— Къде си паркирала? — пита Джуд и пуска Ангъс да стъпи на земята още сънен. Майката на Шели също излиза, гушнала заспалата си дъщеря. Махва ни.

— Малко по-надолу по улицата.

— Ще те изпратя до колата.

Усещам, че го казва само от любезност, не че наистина има желание.

— Не, благодаря, всичко е наред. По-добре прибери Ангъс.

Той май си отдъхва, че съм отказала.

Къде ли сгреших? Всичко между нас вървеше страхотно, а сега… това. По всичко личи, че и Джуд е сконфузен като мен.

— Е, благодаря за поканата. Прекарах си страхотно.

— И аз.

Лъжа.

Той пристъпва от крак на крак.

— Може да се видим някой път. — Това вече прилича на окончателна раздяла. На последно „сбогом“.

Джуд дава да се разбере, че повече няма какво да си кажем. Изправям гръб и се обръщам да си вървя. Все още се надявам да ме спре, да се извини за неадекватното си поведение, но не го прави. Вървя по тротоара, без да се обръщам назад.

Разходката на идване бе освежаваща, а настроението ми — толкова различно от сегашното. Сигурно Джуд има оправдание за странното си поведение на моменти — откакто се запознахме, и на мен понякога ми е падало пердето. В повечето случаи обаче той бе наясно защо откачам. А сега аз нямам представа какво се пречупи в него.

Улицата е съвсем пуста, всички магазини вече са затворени. Ускорявам крачка и започвам да ровя из чантата за мобилния. Чувствам се някак по-спокойна, когато го държа в ръка. Звукът от отключването на колата отеква в околните опразнени сгради. И още повече подсилва усещането, че съм съвсем сама. Мятам чантата на предната седалка, сядам, тръшвам вратата и я заключвам. Изпускам дълбока въздишка. Горда съм, че успях да стигна до колата, без да загубя самообладание. Което доказва, че продължавам напред.

Докато шофирам на връщане, имам предостатъчно време да мисля за Джуд.

Нямам обяснение защо странното му поведение толкова ме притеснява. Той е просто приятел, ако е решил да се прави на Сърдитко Петко, прав му път. Колкото по-дълго карам обаче, толкова повече се вбесявам.

Той нахлу в живота ми още със запознанството ни — не в романтичния смисъл, просто се намъкна неканен и все си вре носа да разбере нещо повече за мен. А сега, когато най-после съм готова да го приема, имам чувството, че вече пет пари не дава за мен. Нито за това какво ми струваше да се реша. Тази вечер наистина си прекарах хубаво, но в момента съм бясна.

Гневът клокочи в мен и вече не отговарям за действията си — когато стигам моята улица, префучавам покрай къщи и набивам спирачки чак край бордюра пред бялата къща на Джуд. Рязко изключвам двигателя и понечвам да изскоча от колата, за да го попитам какво става. За малко да получа камшичен удар, защото предпазният колан е още закопчан. Това би трябвало да ми подейства отрезвяващо, да ме накара да се опомня и да се прибера, но не става така.

Без да сдържам яда си, блъсвам силно портата и се втурвам нагоре по стълбите. Лампите на първия етаж светят, значи е още буден. Но щом стигам най-горното стъпало, осъзнавам какви ги върша. Заковавам се на място засрамена, че съм дошла чак дотук само за да питам Джуд какво става.

Той имаше доблестта да ме оставя на мира всеки път, когато откачах без причина. Сега му дължа същото. Не помня кога за последен път съм изпускала нервите си за нещо… заради някого… и това изведнъж ме стряска.

Чувствам Джуд и Ангъс близки — повече от ясно е. Но защо съм толкова… тревожна? Все едно Джуд е скъсал с мен. Когато го осъзнавам, примката на ужаса започва да се стяга около мен. Едва не падам по очи, докато тичам надолу по стълбите, вземайки по две наведнъж.

Мисълта да се добера час по-скоро до колата ме прави сляпа и глуха за всичко останало. Когато чувам познатия дрезгав глас да ме вика по име, изпищявам и се препъвам в последното стъпало. За късмет, успявам да се задържа и не приключвам със задник във въздуха. Ала когато Джуд се втурва по стълбите, ми се ще да бях се ударила и сега да съм в безсъзнание, вместо да се налага да обяснявам какви ги върша в двора му.

От устата му виси цигара — ето защо е навън. Не крие изненадата си.

— Какво правиш тук?

Нищо не пречи да излъжа, да се престоря, че съм се заключила. Но вече приключих с играта на криеница. Чарли веднъж каза, че не е чак толкова трудно да се справиш с това нещо, наречено живот. И беше права. Навремето се страхувах, сега обаче съм просто ядосана.

— Аз… аз… — Думите засядат в гърлото. Самоувереността ми внезапно се изпарява. Поемам си дълбоко въздух, заставам твърдо на крака и си припомням колко свободна се почувствах, когато драснах клечката на онова пъклено кресло. — Нещо лошо ли съм направила?

Джуд дръпва от цигарата, явно има нужда от доза никотин, за да отговори.

— Не, Виктория, нищо лошо не си направила.

— Тогава защо избяга, все едно имах пяна на устата и се готвех да изпия мозъка ти?

Устните му потрепват, но той веднага пак става сериозен.

— Трябваше да прибера Ангъс.

— Джуд, има едно нещо, което харесвам у теб. — Той свъсва вежди заинтригуван. — Винаги си бил честен с мен — казвам. — От първия миг, когато се запознахме, никога не си опитвал да ме баламосваш. И държеше да се сприятелим, макар че едва не те подпалих и те оскърбявах много по-често, отколкото ми стиска да призная. Затова те моля да не започваш да ме лъжеш.

Той издухва облаче дим, после стъпква фаса „Марлборо“ с тока на ботуша. Прекарва пръсти през разрошената си коса.

— Има неща, които не знаеш за мен — отвръща. Понечвам да възразя, но той ме прекъсва. — И си спести забележката, че това няма значение, защото има.

Искам да му кажа, че това наистина няма значение, но той не ми позволява нищо да кажа.

— Не мога да те допусна в живота си. В живота на Ангъс — добавя. Думите му са като нож в сърцето. — За него би било много объркващо.

— Объркващо? Как така? — Гласът ми секва.

— Той те харесва, Виктория. Не мога да позволя да се привърже към теб. Какво ще стане, когато…

— Какво ще стане, когато какво?

Той въздъхва.

— Какво ще стане, когато разбереш, че твоето място не е тук. Ще си заминеш. Ще се върнеш там, откъдето си дошла. При онова, което ти е познато. При онзи, който ти е познат.

Явно намеква, че в края на краищата пак ще се събера с Браян.

— Засега този град може да ти е като втори дом, но скоро ще разбереш, че тук е пълно с разбити мечти. Ние обаче се боим да се махнем.

Колко тъжно, колко невероятно тъжно звучи това. Мигар мечтите се стремят към този град само за да умрат в него? Мислех, че това ще е ново начало за мен. Но според Джуд е по-скоро доживотна присъда.

— Ще направя всичко, за да предпазя сина си. Знам, че намеренията ти са добри, но не мога да допусна… усложнения.

— Според теб аз съм усложнение, така ли? — прошепвам със сведени очи.

Той показва с два пръста помежду ни.

— Ето това… е сложното — гласи неопределеният отговор.

Сигурно трябва да се обидя, но вместо това ме заболява. Боли ме, защото Джуд слага край на нещо, от което досега не си давах сметка, че се нуждая. Без да го съзнава, той ме измъкна от най-тежкия период в живота ми. Явно съм била твърде заслепена, прекалено обсебена от самосъжаление, за да го оценя. А сега, когато ми го отнемат, се оказва по-необходимо и от въздуха.

Защо да се подхранват чувства, които никога няма да избуят?

— Аз… т-трябва да си вървя.

— Виктория… почакай.

Ала това не е по силите ми.

Втурвам се към колата, защото искам да се махна от Джуд и думите му. Щом обаче чувам единствения звук, който придава поне малко смисъл на този абсурд, се заковавам на място.

— Чакай.

Врътвам се на пети и виждам Ангъс, застанал до Джуд със сънени очи и смачкана от възглавницата коса. Носи пижама с надпис Аз, проклетникът^[3], краката му са боси. Не смея да помръдна. Тялото отказва да ми се подчини. Джуд отчаяно стиска очи, после прекарва ръка по лицето си.

Любовта му към Ангъс е безкрайна; убедена съм, че би положил живота си в краката на малкото момче. Моите намерения към него също са добри, но Джуд е прав. Аз съм усложнение. Защото не съм наясно с чувствата си към Джуд. Знам само, че той е нещо повече.

Докато не реша коя съм и какво искам, трябва да стоя по-далеч. Ако саможертвата изглежда така, дано поне болката да си е струвала.

Тръгвам към Ангъс, усмихвам се и се правя, че всичко е наред. Джуд слага ръка на рамото на сина си и така ми показва, че саможертвата може да бъде и награда, стига човекът, в името на който се прави, да я заслужава.

— Здрасти, малък вомбат^[4] такъв. Не трябва ли да си в леглото?

Ангъс ми отговаря със знаци и вдига очи към Джуд да преведе.

— Казва, че е станал за чаша вода и те е видял през прозореца. Иска да ти пожелае лека нощ.

Как е възможно да има толкова невинно, толкова чисто създание? Впивам поглед в Джуд и си давам сметка, че отговорът е пред мен.

— Лека нощ, да спиш в кош и да сънуваш грош.

Започвам да гъделичкам Ангъс и той се киска неудържимо.

После казва още нещо със знаци и кимва.

— Пита дали ще подпъхнеш завивката му.

Пронизва ме остра болка — може би това ще е единственият ми шанс да подпъхна нечия завивка. Клякам на едно коляно.

— Сигурна съм, че татко ти повече го бива за това — казвам. — Пък и трябва да нахраня котето.

Той кимва. След това се прозява.

— Довиждане, Ангъс. Доскоро. — Преглъщам сълзите, опитвам се да бъда силна.

Понечвам да се изправя, но той протяга ръка и вплита пръсти в моите. Поглеждам ръцете ни и се усмихвам.

Той ме пуска, за да каже нещо със знаци, после се навежда и ме целува по бузата. След това махва и изтрополява нагоре по стълбите, преди да успея да отвърна. Продължавам да стоя на едно коляно, а когато вдигам очи, виждам как Джуд разкаяно преглъща.

— Той каза, че не е „довиждане“… а „лека нощ“.

Преглъщам сълзите и се надигам с горчиво-сладка усмивка.

— Е, тогава лека нощ, Джуд. — Ще ми се Ангъс да излезе прав, но това между нас е май по-скоро сбогуване.

Той преплита пръсти на врата си и въздъхва.

— Лека нощ, Виктория.

Толкова много неща искам да му кажа, но премълчавам. Въпреки пеперудите, въпреки ефирното пърхане на крилете им, ще трябва да стоя по-далеч. Защото пеперудите накрая ще ме подведат.