Дов Алфон
Дълга нощ в Париж (92)

92

Пътят към отдел „Измами“ беше постлан с добри намерения, но и с мозайки от XVII в., цветни средновековни витражи и страховити гилотини. Парижката полицейска префектура беше свързана посредством древни подземни проходи със Съдебната палата, със следствения арест и с комплекса от сгради на прокуратурата. Всички тези здания заемаха една четвърт от площта на Ил дьо ла Сите, а комисар Леже сега препускаше напред-назад между тях.

— Накъде се падаше това, по дяволите? — попита той заместника си, когато погрешка стигнаха до тунела, водещ нагоре към катедралата „Сен Шапел“.

Абади беше посещавал тези места в миналото, но никога не бе подозирал гигантските размери на подземната им част. Под сградата на затвора, приютявал някога и Мария Антоанета, бяха струпани стотици никому ненужни експонати от миналото. Под основите на катедралата имаше десетки скулптури на разпнатия Христос. Между двете се простираха километри лавици, натъпкани с папките на углавни дела — необозримо море от хартия, документиращо престъпността през вековете.

Бяха се спрели в пресечната точка на няколко тунела в средата на острова — истински Бермудски триъгълник на френската правосъдна система. Доколкото можеше да се прецени по указанията на Леже, Отделът за тежки престъпления се падаше някъде на юг, другите криминални отдели — на изток, а входът право пред тях водеше към Апелативния съд. Дървена табелка обясняваше, че точно над главите им се намират последните запазени останки от оригиналния Кръст Христов, донесени от Елеонския хълм в Йерусалим. За един ден направих пълен кръг и се върнах в изходната точка, помисли си Абади.

— На прав път сте, господин комисар, ето там е — каза заместникът, след което ги поведе в обратната посока.

Пристигнаха, задъхани и объркани, в сградата на отдел „Измами“, която беше по-голяма и по-добре обзаведена от тази на Отдела за тежки престъпления, сякаш с това държавата държеше да покаже, че придава по-голямо значение на финансовата си система, отколкото на човешкия живот.

Разследващият, който ги посрещна, беше високомерно снизходителен като парижки сервитьор. Имаше сиви очи и почти никакви вежди. Ръкува се разсеяно с тях, покани ги да седнат и прочете от екрана на компютъра си:

— Между докладваните измами с кредитни карти днес фигурира една от Гранд-Отел. Видях заявката ви за информация и се обадих. Не разполагам с много подробности. Британски бизнесмен на име Скот Пардю твърди, че днес в четиринайсет и трийсет часа от банкомат на площада пред Операта са били изтеглени от сметката му две хиляди и петстотин евро, максималната разрешена сума за един ден.

— Картата му е била открадната?

— Не. Парите са изтеглени през мобилен телефон, без кредитна карта. Което означава, че крадецът е знаел номера на сметката му и паролата, като ги е задал на банкомата заедно с кода за достъп, който е получил с есемес от банката.

— Телефонът му откраднат ли е?

— Нека отгатна. Крадецът е бил свързан със същата уай-фай мрежа като титуляря на банковата сметка и е успял да проникне в телефона, без да го краде.

— Точно така — потвърди разследващият и изгледа изненадано Абади.

— И въпросният англичанин е отседнал в Гранд-Отел, като е използвал мрежата на хотела?

— Бил е гост на хотела, да. И тъй като е подал жалба до банката си, а не до полицията, не разполагаме с повече подробности.

— Възможно ли е, освен изтеглената сума пари по сметката му да са извършени и други операции не от него? — попита Абади. — Плащания, депозити, такива неща?

— Възможно е — кимна детективът. — Но в момента той пътува с нощния влак обратно за Лондон, а единствената ни връзка с него е през банката. Утре сутринта ще мога да знам със сигурност.

— Искате да кажете, тази сутрин, след три-четири часа?

— Да. Не ме разбирайте погрешно, но е вече доста късно, а аз имам още много работа.

Върнаха се в подземния лабиринт от тунели. Абади погледна дисплея на наврана си, но от Ориана все още нямаше знак. Той извади личния си телефон и провери и него.

Майка му бе звънила преди два часа.

Той се спря под древната катедрала и се запита защо би го търсила толкова късно. Позвъни обратно. Телефонът в дома на родителите му в Кретей не отговаряше.

Междувременно комисар Леже и неговият заместник се бяха отдалечили.

Абади погледна часовника си.

След кратко колебание той набра номера на съседката, госпожа Зербиб.