Дов Алфон
Дълга нощ в Париж (54)

54

По някакъв смътно доловим начин атмосферата в кабинета на комисар Леже се беше променила. На Абади дори му се струваше, че внезапно бе станало по-малко горещо. Леже току-що бе приключил с обясненията си за публичното изявление от шефа на полицията относно измислената наркосделка и стотиците полицаи, кръстосващи Китайския квартал със снимки на убиеца от моста, засега без резултат.

Абади участваше в разговора най-вече с въпроси, на които Леже отговаряше според възможностите си. Той обясни, че в Париж имало шест хиляди регистрирани хотела, без да се броят нелегалните, както и хиляди апартаменти, които се давали неофициално под наем. По закон хотелите били длъжни да предават в полицията списъци с чуждестранните си гости, но базата данни не се актуализирала в реално време, а списъците се събирали всяка нощ точно в полунощ. Следователно, ако Йермински се е регистрирал в хотел с името си, щели да минат още поне пет часа, преди местонахождението му да се появи в базата данни.

Абади стана от стола си и погледна през прозореца. Слънцето вече залязваше зад Айфеловата кула. Хиляди хора бързаха към станцията на метрото „Сен Мишел“. Владислав Йермински можеше да се е скрил навсякъде — в Париж, извън Париж, в хотел, в частен апартамент, в Болонския лес, във Венсенския лес, в обществен парк, в църква, в мол; можеше да броди по улиците, да спи на пейка, да се вози с метрото, да се разхожда покрай реката или да плува в нея. Навсякъде.

— Ще трябва да пробваме с моя метод — заяви накрая той.

Комисарят не възрази.

— А какъв е вашият метод?

— Няма смисъл да продължаваме с търсенето на убиеца от моста. Той не е в Китайския квартал, нито е амбулантен търговец; нямаме никакъв шанс да го открием.

— И смятате, че можем да открием Йермински, така ли?

— Може би не, но трябва да опитаме. В тази сграда сигурно има полицаи, специализирани в кражби по хотелите; те познават служителите от охраната. Трябва да се обърнем към тях за помощ.

— А какво ще правят в това време моите хора?

— Те трябва да открият момичето — отвърна Абади. — Китайците може да търсят Йермински, но същевременно прикриват следите. Вече елиминираха двамата убийци от тази сутрин. Няма съмнение, че ще потърсят и блондинката, която използваха за примамка.

— Тя едва ли непременно е блондинка, имайте го предвид.

— Няма значение. Записът е много ясен, а досега са го гледали стотици хиляди. Дори изцяло да е променила външния си вид, някой ще я познае по походката, по чертите на лицето, по определен жест. Горещата линия сигурно вече е прегряла.

— Да, така е. Над две хиляди обаждания към момента. Някакъв тип разпознал бившето си гадже, родители не били сигурни дали не е избягалата им дъщеря, всякакви извратеняци звънят, просто сме заринати от обаждания. Екип от трима експерти ги пресява.

— В такъв случай предлагам всички, пратени да издирват убиеца в Китайския квартал, където определено не е, да дойдат бързо тук, за да може повече хора да пресяват обажданията.

— Cherchez la femme — каза Леже.

— Търсете жената, докато е още жива — поправи го Абади.

— А какво ще правите вие през това време, полковник? Ако не възразявате да ви попитам.

— Трябва да отида отново до летището, за да върна наетата кола.

— Де да можеше всички да са толкова стриктни и спазващи закона като вас! Само че колата ви вече бе върната на фирмата. Откарахме я с паяка, след като първо я претърсихме.

— Без съдебна заповед?

— След като чу, че е ваша, съдията издаде моментално заповед.

— Поласкан съм. В такъв случай ще взема влака за „Шарл дьо Гол“. Имам среща, за която вече закъснявам. Ако се появи нещо ново, можете да ми звъннете на мобилния.

— От моя гледна точка новото е, че отивате пак на летището.

— Не се безпокойте, няма да си тръгна от Франция, докато не откриете Йермински.

— Все пак ще задържа паспорта ви тук — каза Леже и посегна с ръка към последния макруд, сякаш държеше да спечели една последна битка, преди да е загубил войната.