Дов Алфон
Дълга нощ в Париж (119)

119

Абади се стресна и се събуди. С мъка си пое дъх. Не познаваше стаята, в която се намираше — непривична тишина, твърде мек матрак. Той отвори очи.

— Човек не може да те остави сам дори за няколко часа — каза Ориана.

Намираше се в болнично легло — това поне му стана ясно въпреки болкоуспокоителните. Болницата беше френска, виждаше се от надписите и най-вече от изгледа към „Нотр Дам“ през прозореца. Жената, която говореше, бе заместничката му в Специалната секция на Звено 8200, лейтенант Ориана Талмор. Това последното го установи по лекото трепване на сърцето си, което усети по-болезнено, отколкото шевовете по рамото. А защо имаше шевове? Опита се да си спомни. Да, дясното му рамо бе превързано, защото бе ударено от рикошет, когато двамата китайци започнаха да стрелят като луди, а в лявата му ръка беше включена система за преливане на кръв, защото бе минал близо час, преди на французите да им хрумне да претърсят района.

— Как ме откри? — попита той.

Устата му беше пресъхнала, но не можеше да стигне водата на нощното шкафче. Ориана се бе облегнала на стената от другата страна.

— Бях в една линейка с двама много симпатични парамедици. Казах им, че трябва да мина покрай хотела ти до „Нотр Дам“. Те се скъсаха от смях. Има и подобри начини да се разбере, че Отел Дийо не е хотел, а болница. Нямаха нищо против да ме доведат.

Тя беше с джинси и кожено яке. Под мишница носеше нелепа авиаторска шапка, а от ремъка на рамото й висеше калашник с къса цев. Абади осъзна, че е влюбен. До полуда.

Да върви по дяволите военната етика.

Камбаните на „Нотр Дам“ забиха.

— Колко е часът? — попита той.

— Един следобед. Докарали са те преди два часа и веднага са те наблъскали с приспивателни. Пропусна всичките впечатляващи пресконференции на френската полиция.

— Да се надяваме, че онзи хазартен бос няма да организира пресконференция в Макао днес. Йермински му е дал ролката и сега няма да мога да я взема.

— Магнетофонната лента е тук, глупчо, на шкафчето ти. Хазартният бос се казва Мин. Той ми я даде. Много любезно от негова страна.

— Какво? Как го намери?

— Точно както намерих и предателя от звеното, когото ти защитаваше на процеса — отвърна тя с равен тон, но с дяволит блясък в очите. — С голям талант и никаква милост.

Смехът му бе последван от изохкване. Болката беше наистина силна.

— Искаш ли вода? — направи крачка напред тя. — Докторът каза, че трябва да пиеш по много.

Тя доближи чашата с вода до устните му, докато внимателно подпираше врата му с ръка. Ухаеше на цветя и ниви, всичко в нея му харесваше. Абади се помъчи да измисли нещо умно, макар че тишината също го устройваше.

— Значи командващият вече е щастлив? Какво трябва да направим сега?

Ориана погледна наврана си и сви рамене.

— Изпрати ни доста мъглява заповед да ограничим щетите до минимум, каквото и да означава това, и да се върнем до края на седмицата, ако няма разсейки. Но първо трябва да спрем до една статуя на летище „Бурже“. Паспортът ми е заровен там.

— Добре. Можеш ли да ми помогнеш да се изправя?

— Мислиш, че си готов за ограничаване на щетите ли?

— Не, искам да отидем на обяд при майка ми.

Макар в самолета да си бе обещала да не му се усмихва поне до края на деня, тя не се сдържа и избухна в смях.

— Ще ме водиш при майка си?

— Трябва да отида при нея. Сигурно умира от притеснение и няма да се успокои, докато не види, че съм жив и здрав.

— Може би трябва да успокоиш и генерал Ротелман, който смята, че оказваш лошо влияние на звеното.

— Убеден съм, че не се тревожи особено за мен. Поне не и колкото майка ми. Знае, че ще има и други възможности да ме използва за изкупителна жертва. В огромна организация като нашата има десетки като Йермински. Няма да успеем да ги спрем всичките. Но дотогава заслужаваме да си починем. Или поне да хапнем малко пълнен артишок с кускус.