Кейти Марш
Ти си всичко за мен (23)

Двайсет и три

— Заповядайте, госпожо.

Барманката поставя червена чаша с кафе на стъкления плот пред Хана.

Тя започва да криволичи сред масите и столовете, заети от хора с торбички, пълни с покупки, вдъхновени от облекчението, че вече са преминали през проверката за сигурност на летището. Сяда на високо столче, обърнато към прозореца, откъдето се виждат пистите и поставя малката си платнена раница на плота до себе си.

Все още не вярва, че заминаването й е факт.

Обръща се и оглежда хората, забързани нанякъде.

Отиват на други места.

И най-после тя отново е една от тях.

Куфарът й вече е предаден на багаж, а паспортът и бордната карта са в чантата й.

Най-после е потеглила.

Замисля се за изражението на Том, когато се сбогуваха и вади телефона си, за да му напише съобщение.

После решава да му звънне. По-бързо е; а и иска отново да чуе гласа му.

Той не отговаря, затова набира номера на новата му секретарка, който й е дал.

— Кантора „Сътън и партньори“. Как да ви помота?

— Здравей, Уини. Том там ли е? Хана се обажда.

— Здрасти, Хана. Съжалявам, но Том е в съвещание.

— Извикай го, ако обичаш.

— Съжалявам. Не мога.

Хана прави нов опит.

— Всеки момент ще се кача на самолета, а много искам да го чуя.

Следва кратка пауза, а после:

— Не е в кантората.

Хана свъсва вежди.

— Току-що каза, че е в съвещание.

Нова пауза.

— Уини?

— Аз…

Страх обзема Хана.

— Уини, какво става? Том добре ли е?

Мълчание.

— Уини?

Хана вече е на крака, готова да се притече на помощ на Том, ако той има нужда от нея. Ами ако отново е получил инсулт? Или е станало нещо по-лошо?

— Няма го.

— Как така?! Понеделник е. Трябва да е там.

Уини въздиша.

— Хана, вероятно Ник ще ме уволни, ако разбере, че съм ти казала, но истината е, че Том всъщност не работи тук. Засега.

— Какво?! — На Хана й се завива свят. Поставя ръка върху челото си. Нещо не беше наред. Знаеше го. Той беше скрил нещо. — Защо?!

Но част от нея е наясно защо.

— Още не се чувства готов.

— Но…

— Боже. — Уини прочиства гърло. — Не биваше да разбираш. Не и преди да отлетиш. У Стеф има писмо за теб.

— Какво? У Стеф? Тя знае какво става? — Хана се оглежда, но не зърва дългата руса конска опашка на Стеф никъде. — Ще я убия!

— Говори с нея. — Уини се готви да прекъсне връзката. — Моля те. Том иска да го направиш. Лек път.

Няма начин да замине сега. Хана отново обхожда с поглед тълпите в чакалнята. Търси Стеф, но тя може да е навсякъде. Обожава да пазарува на летището. Прекарва дълго време в магазини, чийто витрини отминава всеки ден, без да погледне.

— Хана?

Приятелката й е до нея.

— Готова ли си за приключението?

— Не. — Преглъща сълзите си. — Не съм.

— Какво има?

Стеф се опитва да напъха огромен „Тоблерон“ в малката торба. Не успява.

— Какво, по дяволите, става? — беснее Хана. — Току-що звъннах в кантората на Том. Не е там. Не работи при тях. А секретарката му каза, да говоря с теб. Имала си писмо за мен.

Взема раничката си, готова да се върне вкъщи. При него.

— Така е. — Стеф слага ръка върху рамото й. — Съжалявам, задето не ти казах, Хан. Идеята беше на Том.

Хана е започнала да трепери.

Дай ми писмото, ако обичаш.

— Разбира се. — Стеф бръква в чантата си и вади кремав плик. Подава го на Хана. — Обещай да не хукнеш към вкъщи, след като го прочетеш. Том не желае да направиш точно това. Вслушай се какво ти казва.

Хана грабва плика.

— Ще съм ей там. Ще купя още шоколад. Ще ти трябва, според мен.

Хана отваря плика и вади писмото. Почеркът е неравен.

Х.,

По дяволите! Разбрала си. Трябваше да се досетя, че няма да успея да те излъжа. Толкова гледане на Поаро в неделя вечер дава резултат точно когато не ми трябва.

И така. Едно по едно. Да не си посмяла да се обърнеш и да се върнеш вкъщи. Ще насъскам Джули срещу теб. Или бебето. След като се роди. Като цяло — това в никакъв случай не е добра идея.

Реши, че съм благороден, но всъщност не съм. Смятам, че е добре известно време да прекараме разделени. Честна дума. Трябва да осмисля кой ще бъда оттук нататък. Ти трябва да направиш същото. Не искам да се върнем към старата рутина: да работим, да сме тъжни и да не се гледаме в очите. Можем да сме нещо повече: знам го.

Инсултът ме промени, но все още съм луд по теб. Обожавам, когато къдриците ти са разпилени по възглавницата ми. Или когато разлееш червено вино и разместваш мебелите, за да скриеш петното.

Обожавам смеха ти; сърцето ти; смелостта ти. И колко си загрижена за всички около теб. Ще ми се да имаше начин да видиш онази Хана, която аз виждам. Ако бе възможно, щеше да я обичаш не по-малко от мен.

Инсултът ми няма да ме спре, но не искам да спре теб. Затова да не си посмяла да се обърнеш и да се върнеш. Дори през ум да не ти минава. Просто си сложи откачените тюркоазени слънчеви очила и се качи на самолета. Изпий чаша шампанско за мен при излитането. И не пускай Стеф до тоалетната, ако пред нея чака върволица от привлекателни мъже. Нали не искаме да я арестуват, преди да сте пристигнали?

Но най-важното, разкошна моя Хана, да не си ПОСМЯЛА да се тревожиш за мен.

Обичам те.

Том

— Хан?

Хана избърсва стичащите се по бузите й сълзи.

— Хан? — Очите на Стеф са разтревожени. — Добре ли си? Няма да се върнеш вкъщи, нали? Защото Том ми разреши да те задържа насила, ако се налага.

Хана премисля написаното от Том и взема решение.

— Да вървим, Стеф. Трябва да хванем самолета.

Стеф се ухилва и Хана разбира, че в този момент започва приключението.

— Хайде — подканва тя.

Обръща се и поема към изхода за заминаващи. Стиска писмото на Том в ръка и отнася любовта му със себе си, докато се отдалечава.

Сребърна кутия

юли, 2015 г.

Хана е оставила бележки навсякъде: върху чайника, на хладилника. Напомня му за места, където са ходили, какво са яли, кои песни са слушали.

Той проследява пътеката от спомени из цялата къща. Навсякъде. В кухнята, във всекидневната, но парапета на стълбището, в кабинета. Дори в чекмеджето му за чорапи. Бележки има и в джоба на сакото му; върху гела за тяло в банята. Събира всички листчета на купчинка.

Събуждане на плажа до недружелюбен гларус. Испания, 2006 г.

Ухилва се, защото си припомня топлината на слънцето върху лицето си и свирепия поглед на гларуса. Първото им съвместно пътуване.

След това се оглежда и вижда празното място, където стоеше четката й за зъби. Гребенът й не е на обичайното си място върху полицата на прозореца. Розовата й роба не виси на закачалката на вратата.

Хана я няма.

Затваря очи и спира да се съпротивлява; само за секунда. Обзема го самота и той се вкопчва в порцелановата мивка, за да не му прималее.

После завърта кранчето и наплисква лицето си със студена вода. Вдига глава и се поглежда в огледалото. Изглежда толкова ужасно, че му иде да се разсмее.

А е минал само един ден.

Тръска глава и се опитва да събере нужната му енергия.

Животът продължава.

Хана го е научила на това.

Слиза и във всекидневната отваря френския прозорец към градината. Сяда на пейката, сега негова собственост според завещанието на майка му. Единствената екстравагантна покупка, която си позволи за малката градина, където той толкова често риташе топка през лятото.

Плъзга ръка под грубата дървена повърхност на пейката и си спомня редките моменти, когато майка му сядаше до него, за да се наслади на чаша чай. Ще му се да е до него сега, за да си поговорят. Да й сподели колко е изплашен; колко е ужасен, докато се пита дали Хана ще се върне някога.

Прогонва тази мисъл.

И пръстите му я напипват; поредната бележка на Хана, залепена под дъските на седалката. Завита е в найлон, за да не се намокри, ако завали дъжд. Трябва да признае — Хана е изключително организирана и предвидлива.

Разкъсва найлона нетърпеливо.

Том, вдигни си мързеливия задник и отвори сребърната кутия в гардероба. Там е моята колекция. Неща, които ми напомнят за върховите ни моменти; и за минорните. Така ще съм сигурна, че няма да ме забравиш. Х. с целувки.

Става, прекосява всекидневната и бавно се качва по стълбите. Забравя напълно за болката в крака. За миг забравя и за бъдещето. В момента тя е тук отново.

Влиза в спалнята и отваря гардероба. Вижда кутията, прегръща я и сяда на леглото. На капака Хана е залепила етикет, върху който с черен флумастер е написала „Ние“.

Затаява дъх и отваря кутията. Натъпкана е до горе. С предмети и спомени от тяхното минало.

Бавно започва да ги вади един по един.

Подложка за чаша от „Коко“; карта на гората „Ашдаун“; снимка на торта за рожден ден; запалката „Зипо“ с изображение на английското знаме, която толкова често използваше, след като обяви, че е отказала цигарите завинаги…

— Боже, няма да плачеш, нали?

Вдига поглед и вижда застаналата на прага Джули.

— Не — уверява я той и прокарва ръка през очите си.

— Никак не те бива да лъжеш.

— Не…

Том се усмихва. Неволно поглежда към мястото, където се строполи преди месеци.

Посочва го.

— Всичко започна оттук, Джулс.

— Кое? Кошмарът ли?

— Не. Вторият шанс. Но ти защо си на крака? Лекарката нареди да си почиваш. Отивай да лягаш.

— Добре, добре. Но само ако ми направиш чай.

— О, значи така ще бъде, а?

— Да — изхилва се тя. — Ще те командоря. Приеми го, Томо.

— Щом се налага…

Обзема го прилив на нежност. Приближава до нея и я прегръща.

— Това пък защо?

— За да се убедя, че заслужаваш да ти направя чай.

— Ами — захващай се. Няма да те чакам цял ден.

— Добре, де. — Преструва се на недоволен, но тайно се радва, че най-после той се грижи за някого. Някой има нужда от него. — Отивам да го направя.

Джули пристъпва съвсем близо и го целува по бузата.

— Благодаря, Томо. И да не забравиш да ми донесеш бисквити — поглежда го тя дяволито.

— Значи оттук нататък ще съм твой роб, така ли? Поне докато не се появи Зак.

— Ако се появи.

— Стига, Джулс. Той направо е луд по теб.

— Или само луд. Кой знае?

Том е наясно, че нещата не са приключили. Помни усмивката на сестра си в болницата; и как държеше ръката на Зак.

Тя щраква с пръсти.

— Чаят! Май ще се наложи да си взема звънче!

— Господ да ми е на помощ.

Взема бастуна и тръгва към стълбището. От прозореца на площадката вижда самолет, поел към небето. Представя си как Хана е вътре, загледана в синевата. Няма търпение да види какво я очаква. Приключението й е започнало.

И осъзнава, че тази пауза от година си струва; каквото и да се случи накрая.

Пристъпва напред. Една крачка, втора…

Ще стигне там, закъдето е тръгнал.

Наясно е: ще успее.