Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Everything, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2021)

Издание:

Автор: Кейти Марш

Заглавие: Ти си всичко за мен

Преводач: Ивайла Русева Божанова

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман (не е указано)

Националност: британска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-306-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13437

История

  1. — Добавяне

Тринайсет

Стеф наднича в класната стая на Хана.

— Е, съвзе ли се?

— От какво? — озадачава се Хана.

— От срещата си в събота вечер.

Хана забелва очи.

— За стотен път: не беше среща!

— Щом казваш. — Стеф поглежда оранжевия си маникюр. — Днес не видях Раж. Или си го изтощила през уикенда, или…

Или е в Брайтън, за да обясни на бившата си колко я обича!

— О… Не това очаквах. Добре ли си? Заради Раж имам предвид.

— Разбира се.

Хана е доволна от увереността, която изпитва.

— Чудесно.

Стеф прехвърля чантата си на другото рамо и от нея изпада плик с логото на „Образовайте света“.

— Не го направи нарочно, нали? — Хана поглежда изпитателно приятелката си.

— Не! — клати глава Стеф. — Ако исках да ти го покажа, щях да го размахам пред лицето ти.

— Така е — кимва Хана. — Ще ти прозвуча отчаяно, но наистина не искам да чета колко ще е забавно на приятелката ми по време на приключението, на което мечтаех да отида аз.

— Най-после! Истината изскочи на бял свят!

— Права си. — Хана прехапва устни. — Но нищо не се е променило. Догодина ти ще се сприятеляваш с тигри, а аз ще съм тук, ще проверявам есета и ще играя по гайдата на Маргарет. — Въздъхва. — Още отсега ненавиждам картичките, които ще ми пращаш.

— Тогава няма да ти пиша. — Стеф сменя темата. — Как е Том?

— Малко по-добре. И гледа по-положително на нещата.

— Усмихваш се, Хана.

— Така ли? — Хана се изчервява. — Радвам се за него.

— Това ли е всичко? — пита Стеф предпазливо. — Вие двамата правите ли…

— Не. Пък и щях ли да искам да замина за Африка, ако отново си падам по него?

— Вероятно не — признава Стеф. Плясва с ръце. А сега: отиваме ли в пъба?

— Не. С Том ще вечеряме заедно. Той готви. Бихме излезли с удоволствие, но той още не е готов за подобни прекарвания.

— А и никога не е искал истински да прекарва свободното си време с нас — чувства се длъжна да й напомни Стеф.

Хана се готви да отвори уста да го защити, но на вратата се появява Маргарет. Очилата й, обикновено вдигнати над челото, са се смъкнали на носа.

— Хана, може ли да поговорим?

— Разбира се.

Хана вижда крайчето на плика от „Образовайте света“ да стърчи от чантата на Стеф.

Неизвестно защо офисът на Маргарет няма същата притегателна сила за нея.

* * *

— Хана, нужна ми е помощта ти.

Отвън светът се наслаждава на първия слънчев априлски ден. Пред училището стоят момичета, облекли вече памучни рокли. Момчетата са навили ръкавите на ризите. Хана неволно се усмихва.

— Кое е толкова смешно?

Хана си припомня къде се намира. Офисът на Маргарет притежава пролетна атмосфера колкото иглу, а книгите по лавиците зад бюрото са подредени по азбучен ред. Хана си я представя как мести всичките една по една, когато добавя нова. Днес, облечена в сива рокля, черни обувки и неизменните очила прилича на човек, на когото всъщност му е приятно да попълва и подава данъчни декларации.

Хана сяда по-изправена, за да не заспи.

— Мислех какъв прекрасен пролетен ден е, Маргарет. Това е всичко.

— Разбирам. — Естествено не отговаря на истината. Навежда се напред. — Хана, надявам се да ме подкрепиш в поредното начинание.

Хана няма представа за какво говори.

— Да, непременно.

— Чудесно. Ще поемеш ли часовете му?

— Кои?

— Часовете на господин Харат. Ще ги поемеш, нали?

Хана е толкова изненадана, че за малко ще падне от стола.

— Часовете на Раж?! Сериозно ли?

Глупав въпрос. Маргарет винаги говори сериозно.

— Да.

— Защо не наемеш временен учител.

— Бюджетът ни е орязан.

— Но защо… аз? И без това имам много часове.

— Не говоря за всичките му класове, а само за два.

— Това са десет допълнителни часа.

— Да.

— Ще ми останат само два часа, за да планирам уроците.

— Хана, понякога се налага да работим извънредно. Такава ни е работата.

Хана стисва силно зъби. Досега е изпълнявала всички заръки на Маргарет. Ако продължава, скоро ще работи повече отколкото Том преди време, но за далеч по-малко пари.

Поклаща глава.

— Ще ми дойде в повече.

— Хана, ако искаш да напредваш, трябва да правиш саможертви.

През прозореца Хана вижда момченце да яде сладолед. Иска да е при него и да прави същото.

Иска да е свободна.

Макар и за секунда.

Явно няма никакъв шанс.

Въздиша.

— Вече съм подготвила материала за преговор. Така че, може би…

— Чудесно! Не би изоставила учениците, знам.

— Не, не бих. Всеки момент ще се разплаче. — Ще тръгвам.

— Добре. Само още нещо. Ще нанесеш ли резултатите, за да се осъвремени графиката на постигнатото. Направи го довечера. Трябва ми чак утре.

— Аз…

— Благодаря.

Маргарет наглася очилата на носа си и започва да пише. Хана излиза от офиса. Стига до края на коридора.

И се разплаква.

* * *

Половин час по-късно чува настойчиво почукване по вратата на класната си стая.

— Хана?

— Кой е?

— Аз съм, Х.

— Том?!

Боже. Не бива да я види как плаче.

— Какво правиш тук?

— Реших да те заведа на вечеря.

— Но…

Отчаяно се опитва да подреди къдриците си. Не й се подчиняват.

— Хайде, Х. Пусни ме. Дойдох с автобуса. Съвсем сам. Изтощен съм. Пусни ме в класната стая.

— Добре. — Избърсва очи и отива до вратата. — Но ако ми се присмееш, ще скоча от прозореца.

— На първия етаж си.

— Млъкни!

— Няма да се смея, обещавам.

Отключва вратата и я задържа.

— Както виждаш, Том, не съм в подходящ вид за вечеря.

Поглежда я. Вижда размазания от сълзите грим.

— Глупости. — Целува я по бузата, влиза куцукайки и сяда на първия попаднал му стол. — И аз не съм в парадна униформа. — Размахва получения от Ник подарък за рождения му ден. — Но новият ми бастун е доста елегантен.

Тя закрива лице с ръце, защото отново се е разплакала.

— Ела насам, Х. Какво не е наред?

— Всичко.

— Ако така ти действа появата ми в училището, няма да идвам повече.

Тя се усмихва леко.

— Трябва ли ти питие, Х.?

— Не знам дали идеята е добра…

— Чудесна е. Хайде да се махаме оттук.

* * *

— Та за какво става дума? — Том побутва чаша вино към нея. — Пий!

Тя отпива.

Той се обляга назад.

— Поръчахме храна, имаме вино. Ако не ти трябва пак тоалетната, нямаш други оправдания. Така че — говори.

— Всъщност всичко е наред…

— Х., ти се беше заключила и плачеше. Следователно не всичко е наред.

Тя вдига очи.

— Ще започна оттам, че ненавиждам работата си.

— Шегуваш се.

— Не. Чувствам се така от месеци.

— Но нали я харесваше?

— Някога. Напоследък обаче е ужасно. — Търси подходящите думи. — Не помня защо се захванах с преподаване. Вече нямам чувството, че съм полезна.

— Заради мен ли?

— Какво имаш предвид?

— Заради инсулта ми. Грижите доста те натовариха.

— Не — поклаща глава тя. След случилото се с теб нещата просто ми се изясниха. Да, обичам децата и искам да преподавам, но не и в „Куинсдейл“. Искам да изпитвам някогашната страст към работата си.

— И какво ще предприемеш, Х.?

Танзания. Стисва устни, за да не го изрече на глас.

— Не знам. Трябва да предприема нещо различно. Но стига съм хленчила. Ти имаш да преодоляваш много повече от мен.

— Честно казано, приятно ми е да говорим за друго, а не за инсулта ми. — Том се усмихва кисело. — Направо ми писна от него. — Свъсва вежди. Явно обмисля нещо.

— Ник има познат в частния колеж „Бомонт“ — подхвърля Том.

— Ник има познати навсякъде — напомня му тя.

— Така е — кимва той. — Защо да не ти уреди интервю там?

Хана не е във възторг. Не желае да преподава в частен колеж. Иска да се чувства полезна, да работи с оръфани книги, да вижда пред себе си сияещи очи.

Иска Танзания.

Но Том изглежда толкова развълнуван…

— Звучи чудесно — проронва тя. — Благодаря.

— Няма защо — вдига чаша той.

Отпиват, ала тя избягна да срещне очите му.

— Сега е твой ред, Том. Ще се присъединиш ли към Ник? Ще основете ли фирма?

Том свива рамене.

— Искаш ли да го направя?

— Не знам…

— Тогава и аз не знам.

— Какво имаш предвид?

Хваща ръката й.

— Искам отново да сме екип. Задружен, истински екип.

— Наистина ли?

Нещата се движат прекалено бързо за нея.

— Наистина — отвръща той с открито, искрено изражение. — Прекалено много ли искам, Х.?

— Донякъде, но вероятно е възможно…

Толкова е странно да е отново откровена с него. Изпитва чувството, че може да му каже истината.

— Чудесно. — Той се обляга назад и прави знак на сервитьорката. — Тогава предлагам да се посветим на една наистина свободна вечер. Забранени теми са моят инсулт и работата ти.

— Ще говорим за политика — предлага Хана с усмивка.

— Приемам отвръща Том.

Хана вдига чаша за тост.

— За нашата свободна вечер!

— Наздраве!

Чукват чаши и той се ухилва, както правеше в началото.

Хана забравя миналото. Забравя и бъдещето.

Възнамерява да прекара чудесна вечер.

Не я интересува какво ще последва.

* * *

Гледа четвъртата си чаша вино. Минали са десет минути, откакто Том отиде до тоалетната.

Алкохолното й замайване се изпарява. Дори като се придвижва с бастун, на Том не му отнема толкова дълго време.

Пулсът й се ускорява. Изправя се, но сяда отново. Той обича да е независим. Какъвто беше някога.

Тя просто се държи глупаво.

И тогава чува забързаните стъпки.

Един сервитьор.

Последван от втори.

Тичат.

Боже!

И тя се затичва към тоалетните.

Изпотен сервитьор пред заключената врата бърше челото си с червената престилка.

— Той добре ли е? — пита Хана задъхано.

Сервитьорът се обръща към нея.

— Не може да влезете, госпожо. Някой е дръпнал шнура за спешни случаи.

— Разбира се, че мога! — Минава край него и разклаща дръжката. — Съпругът ми е вътре. Там е от много време. — Навива ръкави. Готова е да разбие вратата, ако се налага. — Том? Добре ли си?

Отвътре се чува хриптене.

Господи, не!

— Том! Ще разбием вратата. — Обръща се към двамата сервитьори. — Хайде, направете нещо!

— Да използваме това — вдига ключ по-едрият.

Хана го сграбчва. Пъха го в ключалката и го завърта. Вратата се отваря.

Том се е свлякъл на пода и стиска в ръка шнура за спешно повикване. Косата му е разрошена. Единият му крак е протегнат напред, а другият е свит под тялото му.

Отново се е случило!

— Том? Добре ли си? — прикляква тя до него.

Посяга да хване ръката му и вижда, че той… се смее!?

— Извинявай. — Едва говори от смеха, който разтърсва тялото му. — Оплетох се. — Вдига шнура, за да обясни ситуацията. — Не успях да стана и се хванах за това. Скъса се и паднах. А после си помислих…

— Какво?

— Как провалям романтичното ни прекарване — избухва той отново в кикот.

Тя усеща как пулсът й се нормализира. И в следващия миг и тя избухва в неудържим смях.

Обзелото ги веселие заличава минатото им и отваря пред тях бъдещето.

Сервитьорите ги гледат с мълчаливо неодобрение.

От това те само се разсмиват още по-силно.

Връзка ключове за къщата
лятото, 2012 г.

— По дяволите! Още не са включили уай фай! — Том гневно натиска бутоните на телефона. Обещаха да го направят!

Хана размахва връзка ключове пред лицето му.

— Съсредоточи се, Том. Нова къща. Забрави ли? Моментът е вълнуващ.

— Да, да… — Продължава съсредоточено да се взира в екрана. Пише гневно писмо на интернет доставчика. — Почти приключих.

Тя събува сандалите си и тръгва боса по дървения под. Прекосява всекидневната и отваря вратата в дъното.

— Леле! Бях забравила колко е голяма кухнята. Нещастната ни кухненска маса ще получи комплекс за малоценност сред всички тези уреди от неръждаема стомана.

— Ще купим нова — подхвърля той, докато все още пише.

— Не искам нова.

Най-после си прибира телефона в джоба.

— Старата ще прилича на пощенска марка тук. При това — оръфана.

— Но аз я обичам.

Хана се движи из помещението, отваря вратите на шкафчетата, прокарва пръст по белите полици.

Той е леко раздразнен.

— Слез на земята, Х. Взе онази маса от гаражна разпродажба. Единият й крак е по-къс и се наложи да подпъхнем книга, за да я стабилизираме.

— Когато я купих каза, че ти харесва.

Той започва да разтрива слепоочията си, защото се е появила досадната позната болка.

— Знам, Х., но вече сме тук. Разполагаме с повече място. — Сочи френския прозорец, от който се излиза в градината. — Има много повече светлина, забрави ли?

— И по-големи вноски за изплащане — загризва нокът тя.

Той се старае да прояви търпение, каквото не изпитва. Водят този разговор от месец, откакто подписаха договора.

— В състояние съм да ги поема, казах ти. Увеличиха ми заплатата.

Звучеше по-уверен, отколкото се чувстваше. Шефът му не беше най-големият му фен. Явно му вдигна мерника, откакто Том дръзна да изключи телефона си през уикенда, когато заминаха с Хана.

Оттогава работата му се увеличи три пъти. През по-голяма част от времето се справяше, но понякога получаваше главоболие и се питаше дали доставената храна от веригите за бързо хранене и подремване на бюрото са единственото, което животът имаше да предложи.

Искаше да сподели всичко това с Хана. Но не беше наясно как.

Един ден ще измисли. Съвсем скоро.

Отиде до Хана и я прегърна.

— Трябваше ни повече място, Х.

— Липсва ми нашия апартамент — въздъхна тя.

Той усети обичайното раздразнение. Намери обаче сили да я целуне по главата.

— Тук е много по-хубаво, отколкото в апартамента. Разполагаме с цяла къща. А ако имаме деца…

Млъкна, но очакваше да чуе окуражителна дума.

Тя не каза нищо. Доста мълчеше, откакто започна да преподава в „Куинсдейл“. Вече беше прекалено заета; прекалено отдадена на кариерата си.

— Тук можем да извадим всичките ти книги от кашоните и да ги подредим по лавиците.

— Вероятно… — Бавно обгърна кръста му с ръце. Поне сме достатъчно близо отново до „Кръстопътя“, за да си вземам сутрешното кафе.

— Точно така. На три минути път от любимото ти кафене. — Той се усмихна. — Какво повече му трябва на човек?

— Джулс по кое време ще дойде да ти помогне да разопаковаш? — смени тя темата.

— Бог знае. Прати съобщение, че е по-вероятно да пристигне утре. Разместили й смяната. В магазина. Или при плувния басейн. Свъси вежди. — Забравих къде работи в момента.

Хана се притисна по-плътно към него и той забеляза колко е отслабнала, откакто започна да преподава в „Куинсдейл“.

— Премести се в тренировъчен център през януари — осведоми го тя. — Страшно й харесвало.

— Не храни излишни надежди, Хана. Никога не се задържа за дълго. До месец ще напусне и отново ще ми иска пари.

— А може и да се промени.

— Ти си безнадежден оптимист. Е, как ще отпразнуваме първата си вечер тук?

— Довечера ще излизам — заяви тя. — Каза, че ще работиш и затова вече се уговорих.

— Не съм казал такова нещо! — сопна се той.

— Напротив. Чака те делото за понеделник.

— То приключи предварително, споменах ти го.

— Да, но все изскачат нови дела, нали? Затова стоиш в кантората до полунощ всеки божи ден. — Погледна го предизвикателно. — Нали?

— Да, но не и днес. Днес е специален момент.

— Съжалявам — поклати глава тя. — Ще се срещна със Стеф, Стю и Майк. Стеф е скъсала с Тони и ще я изведем, за да я разведрим.

— Но…

Хана постоянно излизаше с приятелите си от училището. Най-често със Стеф — руса, тиранична и пряма.

— Ела с мен, ако искаш. Ще се радват да те видят.

Том се съмняваше. Щом чу, че е адвокат, Стеф побърза да му лепне етикета „сухар“. Пък и те постоянно говореха за преподаване. Бяха дяволски ентусиазирани да променят живота и бъдещето. От това на него му призляваше. Или ревнуваше? Или и двете?

— Не, благодаря.

Предпочиташе да започне да разопакова.

— Добре. — Хана му се усмихна съблазнително и започна да разкопчава ризата му. — Тогава да се възползваме от момента сега.

Той я обгърна с ръце и я притисна към себе си. Любиха се на плота, там в кухнята.

Но всичко беше някак различно. Малко вяло. Не съвсем истинско.

Слава богу не продължи дълго, защото камиона с мебелите пристигна преди уречения час.