Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- My Everything, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ивайла Божанова, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Кейти Марш
Заглавие: Ти си всичко за мен
Преводач: Ивайла Русева Божанова
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: британска
Печатница: Ропринт ЕАД
Редактор: Златина Пенева
ISBN: 978-954-399-306-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13437
История
- — Добавяне
Четиринайсет
— Изненада!
Хана оставя торбата с тетрадки за преглеждане на пода.
— Това диско топка ли е? — премигва тя към новопоявилия се предмет на тавана на всекидневната.
— Да — ухилва се Том. — Ник я закачи.
— Ник ли? — започва да съблича дънковото си яке. — Не е ли малко рано да не е на работа? Още е само четири.
— Хана! — Ник се появява откъм кухнята и я целуна по бузите. — Радвам се да те видя. Готова ли си за купон?
— Ами… да. — Всъщност се бе надявала да изпие чаша чай и да гледа епизод от „Сделка или не“. Навежда се, за да си събуе обувките. — Какво ще празнуваме? — Ник е по джинси и тениска в делничен ден. — Да не си във ваканция или нещо подобно?
— Бих го определил като „или нещо подобно“ — ухилва се Ник.
Той видимо е толкова развълнуван, че няма начин тя да не отвърне на усмивката му.
— Това какво значи?
— Направих го! Основах своя фирма.
— Какво?!
— От днес е факт. — Поглежда Том. — Не ми се чакаше повече.
Том потупва приятеля си по рамото.
— Страхотно, нали? — обръща се той към Хана.
Обзема я страх.
— Том, ти да не би…
— Не се притеснявай. — Том се приближава и я прегръща. — Фирмата е на Ник. Един ден може и да работя при него, но не отсега. Още не съм готов.
— Няма да се дърпаш дълго — уверява го Ник ухилен.
— Ще видим…
— Глупости. Ти ме насърчи да скоча в дълбокото. По лицето му се появява закачливо изражение. — Сега ще надуя балоните за тържеството!
Размахва пакет розови балони и излиза.
Хана и Том отиват в кухнята. Тя е трогната да види чаша чай, от която се вдига пара, и шоколадови пасти на плота.
— Благодаря, Том.
— Моля. Този път счупих само една чинийка. От онези, оранжевите, които майка ти ни подари.
— Браво. Не ги понасям. Счупи ги всичките, ако искаш. — Отпива от чая. — Е, значи Ник го направи.
— Да. Съжалявам, задето не ти казах. Исках да те изненадам.
— И успя. Сигурен ли си, че няма да се включиш?
— Да — кимва енергично той.
— Кога го реши?
— Вечерта, когато излязохме. Беше забавно. Искам да продължим да го правим. — Свежда поглед и довършва колебливо: — Стига и ти да искаш, естествено.
— Искам, разбира се.
Поглеждат се и се усмихват. Усещането е ново; скъпоценно.
Наистина ли смяташ, че собствена фирма ще ти дойде в повече?
— Да. — Хваща я за ръката. — И не само това. Няма да се превърна в онова, което бях, Х. Приятно ми е да прекарвам време с теб, да те виждам усмихната. Не желая повече да съм работохоликът, който бях. Искам да съм човек, който вдига импровизирани купони. — Ухилва се. — Помниш ли онази Нова година, след като се сгодихме?
— Боже, да!
Хана още потреперва при спомена как Ник едва не падна от покрива, докато се правеше на Спайдърмен.
— Искам отново да съм онзи човек. Какво мислиш?
— Мисля…
Устните му докосват нейните. Нежно, чувствено…
Далеч не като дежурните целувки, които получава в началото или в края на деня.
— Остава ни да намерим начин да направим и теб отново щастлива — прошепва той и отново я целува.
— Прекъсвам ли нещо? — Ник стои на прага с лъскава сребърна панделка в ръка. Заканва се с пръст на Хана. — Да не разсейваш помощника ми по организирането на купона, госпожо Елисън?
— И през ум не би ми минало — отвръща тя.
— Чудесно, защото спешно ми трябва съвета му къде да сложа уредбата.
— Защо? — Хана го поглежда подозрително. — Колко хора сте поканили?
— Няколко — смотолевя Ник, без да я поглежда в очите. — Хайде — обръща се той към Том, — ела да помагаш. Бастунът не те извинява.
— Добре, добре — тръгна след него Том. — Среща на дансинга, Хана!
— Ти ненавиждаш да танцуваш — смайва се тя.
— Това беше предишният човек.
Двамата излизат. Тя още усеща допира на ръката му върху своята и копнее за още една негова целувка.
* * *
— Който и да си ти вътре, свърши ли? — Хана тропа по вратата на банята. — Доста дълго се задържа там.
Долепя ухо до вратата. Отвътре се чува шум от повръщане. Явно е резултат от пунша на Ник с повечко ром, отколкото е по рецепта.
Изчаква секунди.
Следва нов пристъп на повръщане.
Хана натиска дръжката, но вратата е заключена.
— Пусни ме!
— Няма.
Женски глас. Дали не е Джули?
— Джулс, дай да ти помогна.
— Не можеш.
— Ще опитам.
— Няма смисъл.
— Хайде, пусни ме, Джулс. Пикае ми се. През банята долу минаха всички адвокати, а те вече не са в състояние да насочват струйката, пък аз съм боса.
Отвътре се чува приглушено хихикане.
Ключът се завърта.
Хана дърпа ципа надолу и се отправя към тоалетната чиния.
— Гледай на другата страна!
— А аз те мислех за изискана.
— Майтапиш ли се? Първия път, когато се срещнахме, ядях боб от консервената кутия — напомня й Хана.
Джули се засмива и си измива ръцете.
— Е, какво става?
— Нищо — въздиша Джули.
— Не ти вярвам.
— Не ме изненадваш.
Хана забелязва, че тя не заваля думите. Предвид купона долу, това е доста необичайно.
И е странно Джули да си е вкъщи вечер.
Хана я поглежда. Младата жена е пребледняла.
Всичко си идва на мястото. Променливите настроения, напълняването.
— Джулс, бременна ли си?
— Какво? Дебела ли съм? ОГРОМНА? Не е прилично да се говори така на хората!
— Извинявай. Никога повече няма да те нарека бременна.
— Но, по дяволите, проклетата истина е такава — въздъхва Джули.
— Какво?! — Хана не вярва на ушите си.
— Да — бременна съм!
Хана се паникьосва; дава си сметка, че не знае какво да каже.
— Честито — успява да промълви най-после тя.
— Много смешно… Сега си мислиш: горката Джулс, отново оплеска живота си.
— Не е така…
Поставя ръка върху рамото й, но е толкова шокирана, че всъщност не знае какво да мисли.
— И според теб ще се справя като самотна майка? — пита Джули саркастично.
— Ами…
— Вие двамата сте убедени, че прецаквам всичко!
— Бащата какво казва? — сменя темата Хана.
— Не знае.
— Защо?
— Не би му пукало. Не се е обаждал скоро…
— От Зак ли е?
— Да, негово е.
Хана се сеща за паниката на Джули, когато се криеше от Зак в кухнята.
— Затова ли го избягваше, когато дойде?
— По дяволите, Хана! Не ме изкарвай по-голяма кучка, отколкото съм! Тогава не бях на себе си. Току-що бях разбрала. Знаех, че не е готов, че ще избяга, а аз нямаше да го понеса.
Хана поглежда коремчето на Джули.
— Не е за вярване, че толкова време успя да го криеш. Добре се справи.
Джули се усмихва вяло.
— Слава богу, че имаш толкова много широки горнища.
Хана се ухилва.
— Колко предвидливо от моя страна. — Продължава да се пита какво да каже. Нещо положително; нещо, с което да помогне. — Бебето кога ще се появи?
— В началото на октомври. Лицето на Джули пак помръква. — Наистина нямам представа как ще се справя. Никак не ме бива с бебета.
— Нима? Не знаех, че имаш опит:
— Много неща за мен не са ти известни. — Джули се почесва по крака и Хана забелязва колко дълбоко са изгризани ноктите й. — Гледала съм много деца на приятели. Те са ситни, реват през цялото време и са прекалено глупави да държат сами главите си изправени.
— Права си кимва бавно Хана, — но съм чувала и за техни плюсове. Не са чак толкова ужасни.
— Лесно ти е на теб. Омъжена си и не носиш човече в корема си.
— Ако не си сигурна, обмислила ли си всички варианти.
Джули несъзнателно поставя покровителствено ръце върху корема си.
— Да, и няма да минавам отново по същия път. За нищо на света. Но определено не отговаря на плановете ми.
— Имаш планове?
— Ха-ха! Двамата ме смятате за боклук, но работя в „Макдоналдс“. Заделих вече малко пари.
— Знам.
— Какво?!
— Видях те.
— И не си го споменала?
— Щях, но ти вечно изчезваш, наканя ли се да си отворя устата.
— Не си казала на Том, нали?
— Не.
— Слава богу. Той постоянно повтаря колко съм умна. Едва ли ще му е приятно, че работя там, но съм отчаяна. Имам нужда от пари. За бебето. Уволниха ме обаче, защото повръщах. Решиха, че съм се напила. А аз се опитвах да постъпя правилно. Не искам да разочаровам всички за пореден път.
Хана прегръща Джули през раменете. Тя не я отблъсква.
— Откакто разбрах за бебето, все си мисля за времето, когато бях малка. И какви бяха нещата, когато мама беше жива. Водех си дневник и записвах заглавията на всички прочетени книги. Фантазирах каква кариера ще направя. — На лицето й се изписа огромна тъга. — Скапана история.
— Каква искаше да станеш?
Лицето на Джули се подмладява при спомена.
— Първоначално мислех за политик.
— Разбираемо.
— Или филмова звезда.
— Много последователно.
— Арни го направи. И Роналд Рейгън.
— Права си…
Джули продължава:
— После реших да съм лекар. Но тогава мама се разболя, забременях от онзи учител, Бен, и какво ли още не… — Джули въздъхва. — А сега съм нищо, без работа и наникъде. Ами и ако малкото е като мен?
— Стига, Джулс. Спомни си само как се грижеше за майка ви.
— Да, но с Том се издъних. — Джули прокарва ръка през очите. — Въобще не може да се разчита на мен. Това съм аз. Стисна устни. — Но истината е, че още съм му сърдита. Заради случилото се с мама. Заради това че вече не беше с нас.
Най-после. Хана чака от години да го чуе.
— Дай му шанс да помогне сега.
— Не! — отсича Джули. — Не бива да му казваме. Ще ме убие.
— Няма — поклаща глава Хана. — Сега е различен.
— Наистина ли?
— Да — отвръща Хана с убеденост, каквато не подозираше, че притежава. — Променил се е.
— Такъв тежък момент преживява. — Джули прави гримаса. — А смятах, че заслужава да получи инсулта. Такава крава съм!
Откъсва парче тоалетна хартия, но то е прекалено малко, за да попие бликналите сълзи.
— Била си му сърдита — опитва се да обясни Хана. — И според мен, напълно заслужено. Хайде, сега, измий се. Слизам долу да доведа Том, а ти ще му съобщиш за бебето.
Открива Том в градината, седнал на пейка. Заобиколен е от стари колеги и си припомнят отминали коледни купони. Вижда я, усмихва й се и потупва мястото до себе си.
— Толкова е странно да си трезвеникът на купона — доверява й той и отпива от нискоалкохолната бира. — Ще се превърна в пълен досадник.
— Том, Джули е горе и трябва да говори с теб.
Той я поглежда и забелязва сериозното й изражение.
— За какво?
Хана го хваща за ръката.
Иди при нея. Още сега.
— Добре.
Том става и се отправя към къщата.
Моли се той да е новият Том, не старият.
Той влиза в банята и заварва сестричката си да плаче. Приближава я и несъзнателно я прегръща през раменете.
Джули се обляга на него.
— Моля те, не се сърди. Том. Вечно се сърдиш.
— Няма, Джулс. Обещавам.
Хана затваря тихо вратата след него.
Новият Том е истински.
Тя отива до стълбищната площадка. Заглежда се в снимката на онова, което е смятала за най-щастливия ден в живота си. В златна рокля е, усмивката й е лъчезарна…
Днес е далеч по-хубаво.
Влиза в спалнята и си поглежда телефона. Получила е снимка. От Раж.
Стомахът й се свива.
На снимката са той и момиче с кестенява коса и огромни зелени очи. Амелия.
Мисията е изпълнена. Благодаря, Хана. Целувки.
Замисля се за Том. И за доверието в очите му.
И осъзнава, че трябва да му каже. Особено, ако ще започват наново.
Длъжна е да му каже какво се случи с Раж.
Покана за коледно соаре
декември, 2013 г.
Тя беше толкова красива. И страшно много се стараеше. Стоеше в далечния край на помещението, съвсем малко по-висока от огромния елен, изработен от лампички и тел. Почеса се дискретно по гърба, докато отпиваше щедра глътка шампанско, което се лееше в изобилие цяла вечер. Усмихваше се на мъжа, с когото разговаряше и пристъпваше от крак на крак на високите токчета, които той знаеше, че тя ненавижда.
Правеше всичко това за него.
Обърна глава към него и му се усмихна. В отговор той вдигна чашата си за поздрав, после допи шампанското.
— Хана се справя отлично, нали? — отбеляза появилият се до него Ник. За огромна радост на Том държеше бутилка уиски в ръка. — Успешно обработва стария Смит ей там.
— Да, може да се каже…
Ник бе изпил прекалено много алкохол, за да долови сарказма в тона му. Прокара ръка през русата си коса и напълни чашата на Том.
— Партньорите явно я харесват — бе следващият коментар на приятеля му.
Том отпи и потръпна, щом питието стопли гърлото му.
— Малко е късно вече — промърмори той.
— За какво говориш? — озадачи се Ник.
Том допи уискито и грабна бутилката.
— Вероятно вече си чул.
Напълни чашата си до ръба на чашата.
— Какво да съм чул?
— Мен… ме освободиха.
— Какво?!
— Чу ме.
— Защо?
На Том не му се говореше по въпроса.
— Всъщност няма значение, нали?
— Съжалявам, друже — свъси вежди Ник.
— И аз.
Изпи уискито на един дъх и пак посегна към бутилката.
Ник постави ръка върху нея.
— Намали темпото посъветва го той.
— Защо? Какво имам да губя?
— Не е честно.
Том долови съчувствието в погледа му. Стана му неприятно.
— Всичко е наред. Наистина. Бях започнал да се отегчавам тук. Време е за промяна.
Шефът му го съобщи в края на работния ден, преди празненството. Не се „вписвал“ добре; време било да „потърси нови възможности“; фирмата му била задължена за „чудесната работа“.
Странен начин да го покаже.
Ник го наблюдаваше съсредоточено.
— Е, поне купи къщата. Остава само ипотечният кредит.
— Да…
Том се питаше как ще покрива вноските. И как ще изплати колата. А и предстоящата ваканция… Заплатата на Хана не бе особено висока.
Ник допря чашата на Том със своята.
— Негодници — промърмори той.
— Ще пия за това — отвърна Том.
— Хайде да им изпием алкохола. Аванта е.
— Дяволски хубав план — съгласи се Том и посочи бутилката. — Налей ми още едно.
Том отиде при Хана и отпусна ръка на врата й. Алкохолът така замъгляваше ума му, че се налагаше да се съсредоточи, за да не залитне.
— Здрасти, Том. Маркус ми разказваше какви ги вършите, когато отивате да пийнете по мъжки по нещо след работа.
— Ще ни извиниш ли за малко — промърмори Том.
Маркус кимна в знак на съгласие и тръгна да търси съпругата си.
Хана целуна Том по бузата, докато той я отвеждаше. По някаква причина това го вбеси още повече. Завлече я в един ъгъл.
— Какво става? — не успяваше да проумее тя. — Мислех, че ще се радваш, задето съм тук. — Целуна го нежно по устните. — Говори с мен.
Той погледна наляво; после — надясно.
А след това й каза.
Приключи и забеляза в очите й съчувствие; и известно облекчение.
— Можеш да се захванеш с нещо ново сега. Време е.
— За това мечтаеш, нали? — сопна се той. — Да си стоя повече вкъщи. Да ти обръщам вниманието, което смяташ, че заслужаваш. Да ти повтарям колко си прекрасна.
— Том…
Виждаше, че е на път да се разплаче, но не можеше да спре.
— Няма да се откажа от кариерата си заради теб, Хана. Престани да си го мечтаеш. Няма да отида в Етиопия, или където си намислила…
— Аз…
— Изключено е.
— Не те карам да предприемеш нещо подобно.
В очите й се появиха сълзи.
— Пък и твоята работа няма да плаща сметките.
Тя се изчерви.
— Знам, но бихме могли да се поограничим. Не възразявам…
Том имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Но гневът му не стихваше.
— Хана в таванска стая, без всичките неща, които й купувам…
Изпита диво удовлетворение от обидата, която се изписа върху лицето й.
Тя сведе очи и промърмори:
— Нямам представа защо се сърдиш на мен. Просто искам да си щастлив.
— Не съм! — Гневът му започна да утихва. Остана само алкохолното опиянение и чувството за провал. — Не съм — повтори той и отпусна глава на рамото й.
Не искаше тя да види сълзите в очите му.
— Знам — промълви тя съчувствено.
От това той се почувства още по-зле.