Кейти Марш
Ти си всичко за мен (11)

Единайсет

— Изражението ви е странно, госпожо.

Хана вдига поглед от есетата, които преглежда.

— Повече от обичайното ли, Т’шан?

Момичето обмисля прекалено дълго отговора и това не се харесва на Хана.

— Да, госпожо.

— Чудесно. — Хана оставя химикалката. — Благодаря за насърчителните думи.

— Моля. — Т’шан сменя темата. — С хубава рокля сте.

Хана се усмихва и поглежда лъскавата черна материя.

— Благодаря. Тя…

Т’шан обаче не спира да говори.

— Аз обаче бих я носила с други обувки. Тези са…

— Млъкни! — прекъсва я Хана. Още малко подобни приказки и ще отиде да се хвърли под мотрисата в метрото. — Време е да тръгваш, за да правиш онова, което обичайно правиш след училище.

Т’шан я гледа дяволито.

— Да ви кажа ли какво е?

Всъщност не бих искала да знам.

— Забавна сте, госпожо — отсича Т’шан и излиза.

— Как мина днес? — пита Стеф от прага на класната стая.

Облечена е в ярка червена рокля, а косата й е събрана на кок. Това кара Хана да се чувства неугледно.

— Добре.

Става и започва да подрежда екземпляри от „Повелителят на мухите“ на лавицата в ъгъла.

— Добре, значи?

Стеф сяда на първия чин.

— Да — отвръща Хана лаконично.

Не й се говори по въпроса. Дните идват и отминават. Нищо не се променя.

— Седми ден подред ми отговаряш така.

Хана прибира и последните книги.

— Нима ги броиш?

— Определено.

— Няма за какво да се притесняваш. Добре съм.

— Ето — пак същата дума — свъсва вежди Стеф.

Хана изпитва леко раздразнение.

— Просто дума. Можех да кажа „всичко е наред“, или „чудесно“, нали?

— Да, можеше, но не го направи, Хан. Каза само „добре“ и все това повтаряш, откакто Том получи инсулта.

Хана се кани да протестира, но Стеф вдига ръка, за да я спре.

— Слушай, знам, че е кошмарно. И на него му е трудно, съзнавам го. Но ти щеше да го напуснеш, а не виждам…

— Стеф, престани!

— Просто се опитвам да помогна.

— Недей.

Стеф започва да барабани с пръсти по чина.

— И още нещо, докато сме на тази тема. Защо не спреш да изпълняваш скапаните задачи на Маргарет?

— В момента тук имам единствено работата. Старая се да я запазя.

— Хан, ненавиждаш преподаването в това училище. Нямаше търпение да го зарежеш.

— Не говори така. — Хана чувства езика си пресъхнал, надебелял. — Не мразя работата си, не мразя учениците и не мразя книгите.

— Да, но глупостите на Маргарет те смазват.

— Стеф, всичко в момента ме смазва.

— С Том вероятно също ти е тежко…

Хана изпитва потребност да го защити.

— Справяме се. — Докато го изрича, си дава сметка каква е истината. — Той се държи изключително храбро.

— Да, но имахте проблеми преди…

— Престани! Наистина не ми се говори затова. Няма смисъл.

Стеф въздиша.

— Боже, страшен инат си.

— Хайде, остави ме. Правя каквото мога.

— Знам. Но се повтаря същото.

— Кое?

— Уреждаш неговото бъдеще, не твоето.

— Стеф, как иначе да постъпя. Той получи инсулт. В момента той е най-важният.

— Така е, но се плаша за теб. Какво ще стане после?

— След кое?

— След като оздравее и се върне на работа.

— Възможно е никога да не се оправи.

— И тогава какво ще стане?

Хана започва да си гризе нокътя на палеца.

— Не знам. Още не съм го обмисляла.

Всъщност се ужасява да мисли за бъдещето.

— Съзнавам, настъпателна съм, Хан. Но ми се ще да помислиш за себе си! — Лицето на Стеф е открито, честно. — Правиш се на суперчовек. Адски много работиш. Грижиш се за него. Отказваш се от мечтите си. Никога не се оплакваш. Някой трябва да се погрижи за теб.

— Не е така! — Сълзи напират в очите й. — Аз не ходя с бастун. Не ми помагат да стана от леглото. Все още съм цяла. — Поглежда Стеф. — Защо ме нападаш? Нали си ми приятелка?

— Не те нападам. Искам да помогна. Не желая историята да се повтори.

— Коя история да се повтори?

Стеф въздиша.

— Помниш ли какво се случи преди година? Първия път, когато щеше да го напуснеш? Сутринта уж трябваше да му го кажеш, а вместо това ми звънна и каза, че си уреждала пътуване — щели сте да ходите да плавате на някакво място в Турция, където той искал да отиде.

— Да. — Хана усеща как се изчервява. — И?

— Или когато щяхме да ходим на фестивала в Единбург, но ти остана в Лондон, за да отидеш на скучна вечеря с някакъв негов партньор?

— Тогава беше различно.

— Не бих казала. — Стеф поклаща глава. — Готвиш се да постъпиш по същия начин. Поставяш интересите на Том пред твоите.

— Не, не. — Хана стисва ръце в юмруци. — Далеч не е същото. Той е още в шок, за бога!

— Знам — снишава глас Стеф.

Хана долавя искреността в тона на приятелката си, но не е в състояние да й отговори със същото. Ако издаде истинските си чувства, после няма как да върне изреченото обратно. Не е готова да сподели каква паника я владее относно бъдещето; нито да спомене обзелите я съмнения спрямо Том и дали той някога ще се възстанови. Как да признае желанието си да постъпи правилно и същевременно да се чувства жива?

Поема дълбоко въздух. Иска да си възвърне самоконтрола.

Стеф кръстосва крака.

— Да не забравяме и Раж — подхвърля тя.

— Какво за него?

— Още ти е навит.

— Не е вярно. Той е просто колега.

— Не е съвсем така. Гледа те с копнеж в учителската стая.

Търпението на Хана се изчерпва.

— Защо ми говориш тези неща? Как ми помагаш?

— Опитвам се да стигна до теб — моята приятелка.

— Стоя пред теб, Стеф.

— Не — възразява Стеф. — Нямам предвид този вариант, а истинската Хана. Онази, която се опълчва на Маргарет, която се смее, която не умее да разказва вицове и танцува като маниак. Нея искам да видя отново.

Хана вирва брадичка.

— Съжалявам, но сега аз съм това. Проявявам отговорност, работя здраво, опитвам се да получа повишение. Възможно е Том никога да не се върне на работа. Трябва да съм подготвена.

— Хана, чуй ме. Дори да си съдереш задника от работа, Маргарет пак няма да те повиши.

— Да не би да не се старая достатъчно? — пита Хана гневно.

— Напротив. — Стеф забелва очи. — Ненадмината си. Затова все заимствам от теб учебните ти планове.

— Просто я карам ден за ден, Стеф. Само така ще се справя.

— Наясно съм. И затова те обичам. — Стеф се усмихва дяволито. — Какво ще кажеш да отскочим до пъба? Да ударим по няколко текили в името на доброто старо време? Навита ли си?

Хана поклаща глава.

— Не мога.

Стеф видимо едва се въздържа да не й противоречи. Става и се насочва към вратата.

— Добре. Но се погрижи да не си толкова заета с Том, че след десет години да се събудиш и да се питаш къде е отишъл живота ти.

Хана стисва устни. Няма да заплаче.

Стеф я поглежда и излиза.

* * *

По-късно, потисната, Хана върви към колелото си, завързано за дърво в края на пустия училищен паркинг. Тъмно е и е студено. Обгръща се по-плътно със сакото си.

От сенките се появява стройна фигура.

— Раж? Какво правиш тук? Преследваш ли ме?

— Ще ти се. — Нежно я докосва по рамото. — Стеф подхвърли да се опитам да те придумам да дойдеш в пъба.

Проклета Стеф!

Тя поклаща глава и отстъпва крачка назад.

— Трябва да се прибирам.

— Наистина ли? Сигурна ли си?

— Да.

— Да те придружа ли?

— Не!

Изрича го далеч по-напористо, отколкото е възнамерявала.

— Добре, добре. — Той вдига ръце все едно се предава. — Съжалявам за ужасната идея.

— Не е ужасна…

Среща погледа му и от натрупаното раздразнение и тъга през последните месеци й иде да заплаче.

Вместо това отключва колелото и започва да го тика помежду им.

— Просто много неща се промениха от рождения ми ден насам.

— Аз не съм.

Изрича го толкова тихо, че тя почти не го чува.

— Съжалявам, но нищо не мога да направя за това.

— Хана, липсваш ми.

Част от нея ненавижда отчаянието в гласа му; друга част е поласкана.

— Съжалявам. — Слага раничката на гърба си. — В момента явно разочаровам всички.

Той поставя ръка върху нейната.

— Не е вярно. Трябва ти малко забавление. Ела в пъба.

— Не. — Пръстите й от само себе си се преплитат с неговите. — Аз…

— Само за час.

Устните му са толкова близо. Колко лесно е да ги целуне и за миг да забрави действителността.

— ХАНА!

Хана подскача, обръща се и поглежда към оградата между паркинга и улицата.

— Джули?

Бързо се отдръпва от Раж, но той все още държи ръката й.

— Излез с мен — казва той тихо, но бързо.

Тя издърпва ръката си и се надява Джули да не я е видяла в тъмнината.

— Здравей, Джулс. Какво има?

Дори в собствените й уши приповдигнатият й тон звучи фалшиво.

Раж отново посяга към нея.

— Излез с мен…

Тя го поглежда изпепеляващо. В това време Джули се е хванала за оградата и я разклаща.

— Пак си загубих ключовете. Услужи ми с твоите.

Колко типично. Хана се пита дали да не даде номера на оскъдната си дебитна сметка на ключаря и с това да се приключи.

— Разбира се. Ей сега, Джулс. И аз съм тръгнала към вкъщи.

Обръща се към Раж и просъсква:

— Престани!

— Няма — отвръща той решително.

— Побързай — провиква се Джули.

— Идвам — отвръща тя и се обръща пак към Раж: — Моля те, стига!

— Излез с мен — отново умолява той, хванал колелото й.

Явно няма избор, ако иска да се прибере с колелото си.

— Кога?

— В събота.

— Къде?

— Ще ти пратя съобщение.

— Добре, но защо? Срещаме се всеки ден в училище.

— Знаеш защо.

За секунди тя се вижда през неговите очи и сърцето й бие учестено.

— Хайде! — Джули пак разклаща оградата.

Хана се обръща към Раж.

— Добре, ще дойда. — После подвиква към Джули: — Идвам.

— Кой е той? — пита Джули, пресрещайки я при изхода на паркинга.

— Колега — свива рамене Хана.

Мисли обаче за Раж и себе си; в събота вечер.

Ще отиде и ще му обясни, че нищо няма да се случи помежду им.

Само толкова. Едно питие и ще си тръгне.

Всичко е толкова простичко.

Женитбата на Том Елисън за Хана Роуз Майлс. Плевнята на имението „Съмърфилдс“, Оксфордшър

11 юли 2009 г.

— За последен път ще го направя, чу ли?!

Хванала го за ръка, Хана го теглеше към мястото, където той най-малко искаше да бъде. Запъна се като магаре на мост точно преди да стигнат ъгъла на плевнята, където ги чакаха постоянно увеличаващите се развеселени гости. Трябваха му секунди, за да възстанови дишането си. И няколко секунди, през които да е насаме с красивата си съпруга.

Хана се обърна и му се усмихна. От любовта в очите й сърцето му затанцува. За жалост краката му отказваха да направят същото.

— Хайде, не се дръж като страхливец. — Надигна се на пръсти и го целуна нежно по устните. — Пет минути. Само толкова. Няколко завъртания и чупки в кръста. После никога повече няма да те карам да танцуваш. Обещавам.

Чу смях иззад ъгъла и я притегли в сянката на постройката. По време на цялата церемония, тържеството, полято обилно с шампанско и сватбената закуска копнееше за този момент. Той и тя. Том и Хана. Съпруг и съпруга.

Отметна кичур коса от лицето й. Къдриците й донякъде бяха опитомени от шноли с малки бели цветя по тях. Изглеждаше много красива, но част от него искаше да свали целия й грим и всички бижута и да освободи неговата Хана.

Целуна нежно блестящите й от червилото устни.

— Но ти го умееш много добре.

Тя се притисна към него и прошепна съблазнително:

— Кое?

Той се усмихна, предчувствайки какво ще стане по-късно, когато най-после я освободи от дрехите.

— Да танцуваш. Но всъщност притежаваш цял куп таланти.

Тя се ухили.

— Толкова си прав. И голям щастливец, след като се ожени за мен.

— Знам. Като изключим тази история с първия танц. Много по-щастлив ще бъда, ако отидеш и изпълниш соло.

— Не се прави така.

— Добре. Ще опитам, но не гарантирам какво ще излезе.

Тя го целуна и се притисна към него. Той се запита дали има начин да я отведе някъде и да я обладае. Знаеше, че тя ще му позволи. Това бе една от причините да я обича.

— Вземете си стая, приятел.

Том неохотно пусна Хана. Иззад ъгъла на плевнята надзърташе Ник. Тръгна към тях, извади цигари и запали една.

— Не е за вярване, че другия понеделник по това време ще сте на Карибите, а ние тук ще се потим над делото „Линдерсън“.

Том се напрегна. Моментът не бе добър да отсъства.

Никога нямаше подходящ момент, в който да отсъства.

— Остави го, Ник — обади се Хана привидно ужасена. — Той няма да мисли за теб и проклетото ви дело. Ще бъдем на меден месец и на Том въобще няма да му е до работа.

— Щастливец. — Ник допи питието си. Въздъхна. — Ние ще се потим, а вие ще пиете коктейли и ще трупате тен. — Прокара пръсти през русата си коса, наведе се и целуна Хана по бузата. — Впрочем, отново честито! Изглеждаш възхитително и само бог знае защо се захващаш с такъв идиот. — Ухили се и потупа Том по рамото. — Браво, приятел. Добре се уреди. — Вдигна празната си чаша. — За вас двамата!

— Къде е…

Том отчаяно се мъчеше да се сети за името на най-новата приятелка на Ник.

— Елиз ли? — Ник поклати глава. — Скъсах с нея. Не ти ли споменах? Най-добре да отида да си намеря нова дама.

— Чудесна идея. — Том искаше отново да е насаме с Хана. — Само не закачай сестра ми, чу ли?

— Нямаш проблем. — Ник се обърна, готов да се върне при гостите. — В момента повръща в храстите. Едва се държи на краката си — подвикна той през рамо и изчезна.

— Гадост! — Том забели очи. — Мислех, че връщането в колежа ще я успокои. Ще отида да видя как е.

— За да не стъпиш на дансинга? Изключено. Приятелите й ще я държат под око.

— Съмнявам се.

Срещите на Том с момичетата, с които Джули делеше апартамент под наем, бяха меко казано „трудни“. Покани ги днес, защото Джули твърдеше, че той не познава приятелките й. Което доведе до поредната караница.

Хана го целуна и той се опита да прогони мисълта за Джули.

— И моето семейство не е за пример — ухили се тя. — Шапката на мама блокираше гледката на поне пет реда гости зад нея, а татко произнесе словото си бавно и мудно. Но твоето беше чудесно, Том. Благодаря.

Канеше се отново да я целуне, но чуха пронизителния глас на майката на Хана.

— Къде са те, Хари?! Ди джейът е готов да започне. Типично в стила на Хана да изчезне и да обърка целия график!

— Колко е тактична само — засмя се Хана горчиво. — Поне днес трябваше да се опита да се държи мило с мен. Не ме ли критикува достатъчно по време на подготовката?

— Не теб, Хана. Нас. По време на планирането на сватбата той многократно се замисляше дали да не избягат и да се венчаят тайно. Реши да смекчи напрежението с шега. — Проявихме голяма нерешителност при избора на салфетки.

Остана доволен, защото на лицето на Хана отново се появи усмивка.

— Така беше — спомни си тя. Дълго се колебахме дали да са памучни или ленени.

В този миг към тях се приближи Джени. Беше облечена в рокля с цвят сьомга, а огромната периферия на шапката й скриваше почти цялата слънчева светлина.

— А, ето ви и вас! — Вдигна повелително ръка. — Време е за първия танц.

— Да, мамо — примирено се подчини Хана. На бузата й се появи трапчинка. — Хайде, войниче. Няма да се измъкнеш.

Хвана го отново за ръка.

— Сигурна ли си, че е задължително? — попита нервно той.

— Знам, не обичаш да танцуваш. Но само този път. Заради мен. Моля те.

— Хайде, вие двамата. Побързайте — изкомандва Джени.

На Том внезапно му се прииска неговата майка да е тук. Щеше да се държи мило, спокойно, с достойнство.

Хана го погледна.

— Мислиш за твоята майка, нали?

— Да — кимна той. — Щеше ми се да е тук.

— С нас е, бъди сигурен. Усмихва се и си мисли, че ако тя бе направила сватбената торта, щеше да е по-хубава.

— Наистина ли го мислиш?

— Да. Присъства и се гордее с момчето си.

Той стисна ръката й.

Хана се усмихна.

— Готов ли си?

— Май да.

Влязоха в плевнята. Заобикаляха ги балони и цветя. Минаха край леля Сю, която се опитваше да натъпче парче торта в чантата си.

Диско светлините окъпаха пода в лилаво. Хана го погледна и оттук нататък той виждаше само нея.

Пое дълбоко въздух и я последва на дансинга.