Кейти Марш
Ти си всичко за мен (15)

Петнайсет

Хана се взира в олющената врата и копнее тя да се отвори; или да падне. Каквото и да е, но само да излезе оттук.

Маргарет поглежда часовника си многозначително.

— Нещо друго ли те чака, Хана, защото ние едва сега започнахме.

— Не, Маргарет.

Размърдва се на неудобния стол.

Хана знае, че навън небето е синьо и мечтае да го погледне. Кръстосва крака и се опитва да прояви интерес към думите на Маргарет.

Не успява.

— Трябва да съставим план за действие поглежда я Маргарет с очакване.

На Хана й е напълно безразлично. Все пак отбелязва:

— Това не е ли твоя работа?

— Моля?

Хана я поглежда в очите.

— Поправи ме, ако греша, но не е ли твое задължение да се занимаваш с тези неща?

— Давам ти възможност да се изявиш, Хана.

— Нима?

Хана си припомня всички поети извънредни часове и всички изготвени графики.

Животът е прекалено кратък. Омръзна й да гледа навън и да вижда света, в който иска да живее. Крайно време е да излезе и да стане част от него.

Подхваща все едно е в транс.

— Съжалявам, Маргарет, но ще отклоня предоставената ми възможност.

— Моля?!

Маргарет зяпва и Хана със задоволство забелязва парченце спанак между зъбите й.

— Чу ме. — Хана се изправя, протяга се и се чувства поне сто години по-млада. — Няма да ти помогна.

— Но твоя работа е…

— Не, Маргарет. Моята работа е да уча децата. Да ги накарам да четат. Да ги ентусиазирам за живота и да се стремят самите те да постигнат нещо. И знаеш ли още какво?

Маргарет мълчи. Изглежда смалена. Хана се пита как въобще някога се е страхувала от нея.

Говори спокойно, с увереност, каквато не е изпитвала от месеци.

— Ако попиташ учениците ми, ще ти кажат, че добре се справям със задачата си. Да, дребна съм, упорита, но влагам цялото си сърце в преподаването. А ти така и никога не каза „благодаря“.

Хана застава до вратата и хваща дръжката.

— Къде отиваш, Хана? Не сме приключили.

Сега Хана вижда всичко съвсем ясно: Маргарет не е чудовище. Тя е просто жена с непълноценно сърце, а педантизмът й говори за обсесивно-компулсивно разстройство.

— Знам, не си свършила, Маргарет, но за мен… — Душата й лети. — Аз бях дотук. — Хана се усмихва. — Напускам, Маргарет. — Оказва се балсам за ушите й и затова го повтаря: — Напускам. — Отваря вратата. — Понеже по договор трябва да дам едномесечно предупреждение, ще работя до края на срока. Но не заради теб, а заради децата. Междувременно: приятен уикенд.

Вратата зад нея се затваря, а тя веднага праща съобщение на Том.

Том, свободна съм. В пъба. Веднага.

И тръгва да търси Стеф.

На ъгъла на коридора се сблъсква с Т’шан.

— Ей, госпожо, изглеждате щастлива — ухилва се момичето. — Май се готвите да направите някоя пакост.

Хана се усмихва. От ухо до ухо.

— Може и така да е, Т’шан. Възможно е.

* * *

— Тогава какво да предприема? — пита Стеф, вторачена в шота си.

— Не знам…

Хана иска да опре глава на плота, но поглежда и си дава сметка, че е прекалено далеч. Том протяга дясната си ръка и хваща Хана за трети път тази вечер, за да не се строполи от стола.

Хана изучава с втренчен поглед приятелката си и Том.

— Все пак не се захващай с ботокс — продължава да я наставлява Хана.

После вдига чашката си. Опитва се да си спомни колко е изпила, но не успява. Помни как започнаха с бутилка вино, но й убягва защо сега пият текила след текила във вторник вечер.

— Защо не? — интересува се Стеф с грейнали очи. — Ще наема най-добрият специалист на света и…

— Не, не, не. Не ти трябва ботокс, Стеф. Красива си. Ще бъде престъпление.

— Хана е права, Стеф — обажда се Том.

— Престанете! — Стеф забелва очи. — Наближавам четирийсетте и няма лошо да потърся помощ.

— Нищо подобно. Това е поредното скучно нещо, към което прибягваш, когато спечелиш от лотария.

— Кой го казва? — негодува Стеф.

— Аз! — заявява Хана. — И съм права.

Стеф се разсмива.

— Трябва да подаваш оставка по-често. Чудесно е старата весела и ведра Хана отново да е сред нас.

— Да, нали? — кимва Хана. — Бях забравила колко е забавно. — Прави знак на бармана да им сипе още по едно. — Нямаше начин да работя и минута повече за Маргарет. Животът е прекалено кратък. — Поглежда Стеф и Том. Свива рамене. — Хайде да се захванем с по-важни неща. Например: какво бих направила аз, ако спечеля един милион лири.

— Добре, да те чуем, госпожо Приключенски Настроена. Докато аз си пълня лицето с отрова, ти какво ще предприемеш?

Хана се замисля за оръфаната карта на света, закачена в кабинета й.

— Като начало ще закуся с пържола в Бразилия. — Усмихва се, докато си представя вкуса на сочното месо в устата си. — С Том все сме казвали, че един ден ще отидем там. Очите им се срещат. Трудно й е да откъсне поглед от него. — После ще посетя водопадите Игуасу, ще видя тукани и ще танцувам на карнавала. — Въздиша. — Ще полетя към Виетнам за обяд, ще се попека и ще бъда в Танзания, стане ли време за чай. След това отивам в Нова Зеландия, за да поплувам с делфини.

— Леле! Да не си открила как да пътуваш във времето, освен че си спечелила от лотарията? — поглежда я Стеф скептично.

Хана свива рамене.

— Може би. — Засмива се. — А после се връщам вкъщи, навреме за коктейли в „Кръстопътя“.

Стеф сбръчква нос.

— Онова кафене до вас ли? Там едва ли ходят милионери.

— Не това е важното, Стеф. Там е мястото, където с най-голяма радост бих отпразнувала началото на нещо ново. — Обръща се към Том. — Най-хубавото мохито в целия свят. Върхът са! Обръщат облачен ден в слънчев, тъмнината — в светлина.

Стеф простенва.

— Боже, настроена е поетично. Сега ще започне да ни залива с цитати от Уърдсуърт. Отивам до тоалетната. — Плъзва се от стола, но си закача крака в дръжката на чантата. — Виждате ли! Краят на трийсетте години. Оттук нататък всичко тръгва надолу. — Потупва се по лицето. — Много ми е горещо. — Лицето й се удължава. — БОЖЕ! Менопаузата!

— Млъкни! — Хана я побутва към тоалетната. — Не е от менопаузата, а от текилата.

— Никакво състрадание. А уж си ми най-добра приятелка.

С криволичене тръгва към дамската тоалетна.

— Какво още ще направиш в милионерския си ден? — навежда се Том напред и я гледа съсредоточено.

На нея й става странно неловко от вторачения му взор.

— Не знам. Всъщност е глупаво…

— Защо?

— Никога няма да се случи.

— Защо не? Сутринта едва ли си мислила, че ще напуснеш, а сега е факт. — Слага ръка на рамото й. — Свободна си да правиш каквото искаш.

— Така е, но едва ли ще успея да наглася лотарията.

— Вероятно. Но все пак какво друго ще се случи в твоя ден, когато можеш да си пожелаеш всичко?

Нещо между тях се е променило и това я изнервя. Още не му е казала за Раж. Смята го за наложително, но не знае откъде да започне.

А и не иска да разруши новите им взаимоотношения, преди още да са започнали.

Том я наблюдава; чака.

Обзема я паника.

— Ей сега ще се върна — обявява тя, плъзва се от стола и тръгва към тоалетните.

— Стеф?

Никакъв отговор. Слиза внимателно по трите стъпала, довели до доста навяхвания на глезени на подпийнали преподаватели от „Куинсдейл“.

— Стеф?

Чува стенание, надниква зад ъгъла и вижда приятелката си.

— Стеф, добре ли си?

— Никога не съм била по-добре…

— Стеф, лежиш на пода в тоалетната, а главата ти е опряна в кошчето за боклук. Много по-добре ще се почувстваш в дома си.

Хана хваща Стеф под мишниците и я изправя на крака. Благодарна е за опита, придобит покрай Том. Хана също залита, но успява да я отведе до мивките. И двете се заглеждат в отраженията си в огледалото.

— Чувствам се толкова стара — промърморва Стеф. — Честно. Понякога се питам накъде отиваме, разбираш ли ме?

Хана кимва.

— Напълно.

— Какво ще правиш сега, когато си свободна?

— Не знам. Ще се притеснявам за изплащането на кредитите…

Стеф се обръща и я поглежда съсредоточено.

— Сериозно, Хан, какви са плановете ти?

Хана се замисля за усмивката на Том.

— Нямам абсолютно никаква представа.

— Наистина ли?

— Наистина.

— „Образовайте света“ търси хора. За лятото.

— Така ли? — За миг Хана затваря очи. Представя си как си опакова багажа, качва се на самолет, вълнението при отлитането…

— Хайде, ела с мен — предлага Стеф. — Ще натрупаме тен. Ще сме сред деца, които наистина искат да научат нещо. Ще има слонове… Навита ли си?

— Не — въздъхва Хана със съжаление.

Лицето на Стеф помръква.

— Заради Том, нали?

— Какво?

— Заради него няма да дойдеш.

— Не, аз…

— Не ме лъжи, Хана. Видях как го гледаш. Отново си хлътнала по него, нали?

Хана не разбира обвинението в тона на Стеф.

Поклаща глава.

— Не…

— Въобще не умееш да лъжеш — тросва се приятелката й.

Телефонът на Хана изпиюква.

Съобщение от Том. Идвате ли?

Вдига поглед и съзира загриженост в очите на Стеф.

— Какво има, Стеф?

Стеф поклаща глава.

— Много добре знаеш какво. Ставаш отново точно онова, което беше. Явно си забравила всичко случило се, хулите му, как те караше да се чувстваш нищожна.

— Не говори така. Не е честно. Той има нужда от мен.

— А аз мисля, че отново си влюбена в него. Вярваш, че се е променил. Дано е така. Но знаеш ли кое ме убива?

— Очаквам да го чуя ей сега.

— Готвиш се да жертваш онова, което искаш, заради него. Отново!

— Как така „отново“?

— Стига. Забрави ли Япония?

— Майка му умирише! Как да не се върна?!

— Да, но защо после остана в Англия? И защо отказа работата в Манчестър? Пак заради него…

— Стеф, омъжена съм. Не вземам решения само за себе си.

— А аз се питам той кога ще се откаже от нещо заради теб.

Хана осъзнава, че няма да постигнат никакво единодушие.

Иска единствено да бъде с Том.

* * *

Стеф си тръгва, без да се сбогува и остатъка от вечерта протича както някога: само двамата са, ядат чипс и пият бира, спорят дали „Марс“ или „Сникърс“ са по-вкусни…

Излизат на улицата и Хана хваща Том под ръка. Дебне за неравности по тротоара, които биха попречили на бастуна му.

— Сега накъде? — пита тя.

— Да се прибираме, ако искаш.

Цялата й същност иска да каже „да“, но първо се налага да му признае за Раж. Не бива да градят бъдещето си върху лъжа.

— Том, трябва да ти кажа нещо. Случи се по време… на лошите ни моменти. Имам потребност да го споделя. Преди… Преди да започнем отначало.

— Х., ти плачеш?

— Плача. — Цялата трепери. Вкопчила се е в ръката му за подкрепа. — Аз…

Той поставя пръст върху устните й.

— Вече знам — прошепва той.

— Какво?!

— Вече знам — повтаря Том.

— Какво знаеш? — застива Хана.

— За теб. И за него.

Тя вижда огорчението, изписано върху лицето му.

— Много съжалявам, Том…

— И аз.

От тъжното му изражение сърцето й се къса.

— Значи… си знаел… през цялото време ли?

— Да.

— Защо не каза нищо?

— Не исках да те загубя.

— Макар да бях…

Няма сили да довърши.

— Да — притичва й се на помощ той. — Макар да беше спала с друг.

— Едва ли си го приел спокойно.

— Не, разбира се. Но се е случило. Точно както се случи и инсултът. Но още сме заедно. Ти и аз. — Целува една от къдриците й. — Това е важното.

Тя се притеснява, че не го мисли истински; че той лъже сам себе си.

— Но…

— Стига. — Гласът му е нежен. — Никакво „но“. Хайде да се приберем.

— Звучи чудесно.

Доближава се съвсем плътно и го обгръща с ръце. Има чувството, че целият късмет на земята се е изсипал в краката й.

Когато се прибират, се случва неизбежното.

Хванати за ръце, се отправят към спалнята.

Поздравителна картичка за рожден ден:

„Спокойно, не си толкова стара“

декември, 2014 г.

Томо, трябват ми пари. Ще пратиш ли? 100 ще стигнат. Целувки, Дж.

Болка пронизва слепоочието на Том. Той изругава наум. Миналият път Джули обеща никога повече да не му иска пари. Както и по-миналият. С всяка следваща сума пропастта между тях расте и той не е сигурен дали някога ще се затвори.

— Том?

На прага на офиса е шефът му.

По дяволите! Няма търпение да си тръгне. Петък, десет вечерта е, и ако не стигне навреме до купона на Хана по случай трийсетия й рожден ден, тя няма да е достатъчно трезва, за да разбере, че се е появил. Отдавна се канеше да поеме, но го задържаха клиентите, предявяващи претенции за промени в договора за сделката с „Империон“.

— Да, Сайлъс?

Постара се в тона му да не се прокрадне раздразнение. След шест месеца като безработен доскоро, се чувстваше късметлия най-после да получава заплата.

— Том, питах се…

Откакто постъпи във фирмата. Том научи, че „питанията“ на Сайлъс обикновено водят до безсънни нощи в офиса и пиене на „Ред Бул“ на зазоряване.

— Да?

Мята дръжката на чантата на рамото си е надежда Сайлъс да схване намека.

Нищо подобно не се случва. Вместо това шефът му връчва документ и настоява незабавно да бъде преправен.

Том трябва да се справи. Не бива да се влее отново в редиците на безработните, да разпраща CV-та, да сънува кошмари във връзка с погасяването на кредитите и да съзира съчувствените погледи на приятелите си.

— Захващам се.

Знаех, че мога да разчитам на теб.

— Да, винаги.

Том оставя чантата до бюрото. Чува се „туп“ при срещата на бутилката шампанско за рождения ден на Хана с пода. Напомня му за потропването на краката на Хана из кухнята в редките вечери, когато успее да се прибере навреме напоследък.

Главата отново започва да го боли. Пъха две обезболяващи хапчета в устата си и ги прокарва с „Ред Бул“.

Въздиша. Чака го поне три часа работа. Фирмата не се интересува, че жена му може да не му проговори дълго; не го пита за всички уикенди, които е възнамерявал да я заведе някъде, а вместо това е прекарал зад бюрото си. Вече му е все по-трудно и по-трудно да погледне Хана в очите.

Дълбоко в душата си е наясно, че тя няма да разбере защо не е на тържеството й. Това ще е още една причина да се жалва пред преподавателите, нейни приятели, колко ужасен е той; колко нещастна я прави. Поглежда снимката й върху бюрото си. От Гърция. Преди две години. Гъстата й коса е сплъстена от солената вода. Вдигнала е високо чаша с коктейл.

Усмивката й му липсва.

Но не бива да загуби работата си.

Вади телефона от джоба. Възнамерява да й прати съобщение, за да се извини.

Съжалявам, започва той.

— Том?

Спира да пише и вдига поглед.

Сайлъс поглежда застрашително една от папките на лавицата.

— Добре е да проверим и дали всичко за сделката с „Империон“ е готово.

Въпреки ледената атмосфера в стаята Том прави опит:

— Трябва да звънна да обясня…

Дълбока бръчка на недоволство се врязва в челото на Сайлъс.

— Ако не се захванем веднага, няма да успеем!

— Така е. — Том сяда зад бюрото.

Поглежда телефона и осъзнава, че неволно е натиснал бутона за изпращане на съобщението. Е, в „Съжалявам“ като че ли се съдържа всичко, което изпитва в момента. Въздъхва, взема папката и се захваща за работа.

* * *

В един часа вече не е в състояние да държи очите си отворени от умора. Допива кафето от каничката в кухнята, но то е неприятно студено и само засилва болката в главата му. Протяга се и си поръчва такси да го откара вкъщи. Ако поспи два-три часа, ще успее да зарадва Хана със закуска в леглото, преди да се върне, за да прекара отново тук уикенда.

В таксито опира глава на стъклото и наблюдава все още кипящия живот по улиците. Всички в Лондон очевидно се забавляват повече от него. Момичета с къси поли са се струпали пред сергия за кебап, приказват си и надигат кенчета с бира; едър мъж се смее жизнерадостно по мобилния си.

Том се чувства страшно самотен.

Изпитва огромна потребност да види Хана. Сега.

Навежда се напред.

— Бихте ли минали край „Славей“ на Хай Роуд?

— Разбира се.

Таксито завива надясно и минава край група мъже, отправили се към пъба на ъгъла.

Том си припомня времето, когато и той правеше същото. Нощите сякаш нямаха край.

Замисля се за усмивката на Хана; за смеха й.

Няма търпение да я види.

Стигат до заведението. С малко късмет тя още ще е тук. Ще танцува или ще пие.

А може да държи вратата под око и да го чака да се появи.

Дано е така, надява се той.

Посяга към дръжката на вратата на колата.

И тогава я вижда.

Или по-точно; ги вижда.

Замръзва и гледа как тя е обгърнала мъжа с ръце през кръста. Той е неин колега. Помни го от една от редките вечери, когато отиде в пъба заедно с нея преди няколко седмици. Раж май се казваше. Висок, тъмен, фен на „Арсенал“.

Негодник!

Стомахът на Том се свива. Вижда как Раж прегръща жена му; вижда как тя го поглежда нежно, а после се надига на пръсти, за да го целуне.

— Ще слизаш ли, човече? — пита шофьорът.

— Не. — Отпуска се назад на седалката. — Махни ме оттук.

Вкъщи отива направо в кухнята и взема бутилка уиски. Пълни чаша догоре и не остава място за лед. Изпива питието на четири големи глътки. Налива си още.

Проверява телефона. Нищо.

Кучка!

Разтрива пулсиращите си слепоочия. Обръща се и взема пакета цигари, който Хана винаги държи в гърнето върху хладилника. Още се преструва, че е отказала цигарите. Поредната лъжа. Отваря френския прозорец и излиза в градината. Не иска да мисли какво видя.

Или какво прави тя в момента.

Кучка.

Бесен е, защото усеща сълзи да се стичат по лицето му.

Мрази я.

Но не може да спре да плаче.

Пали цигара и е наясно, че ще последват още много. Налива си ново уиски в опит да заличи картината как тя се целува с друг мъж, ала с всяка глътка и с всяко дръпване на цигарата образът става все по-ясен и по-ясен: неговата Хана; неговата съпруга.

Но вече не!

Долива си остатъка от уискито и премисля подробно какво ще й каже, когато тя най-после се появи. Разсъждава кой бракоразводен адвокат ще наеме. Тя няма да получи нищо.

„Нищо“ не заслужава!

Но когато тя се върна призори, той не каза нищо. Главата го болеше прекалено силно. Сърцето му бе наранено. Лежеше на дивана, където заспа в пиянското си опиянение и я видя да пристъпва към него; беше бледа и се готвеше да отвори уста, за да заговори. Осъзна, че е на път да си признае; да обяви, че го напуска.

Нямаше да го понесе.

— Трябва да отида на работа.

Изправи се, защото не издържаше да диша един и същи въздух с нея.

И тръгна към офиса.

Тя плачеше, когато вратата се затръшна след него.

Той изпита задоволство.