Марта Хол Кели
Люляковите момичета (44)

44
Каша

1959 година

Когато се върнах в Люблин, заварих сериозни промени. Бях отсъствала не повече от девет месеца, но ми се струваше, че са минали десет години. Петрик беше преместил жилището ни в новия апартамент, близо до работното му място — фабриката за дамски облекла „Любгал“ — в покрайнините на града. Цялото жилище беше по-малко от кухнята на Керълайн в Кънектикът, но си беше наше, само за нас тримата. Без татко. Без Марта. Зузана пък беше със Серж в Кънектикът. Две спални само за нас.

Кухничката беше тясна, едва колкото да се завъртиш. В почивния си ден от болницата уших сини перденца, които майка много щеше да хареса: на карета, с птички по шевовете, и наредих на перваза двете мънички бутилки водка, които стюардесата в самолета на път към дома ми беше дала.

Петрик изглеждаше щастлив, че съм отново у дома. Дали съм му липсвала? Не би си признал, пък и аз не смятах да питам, но беше така широко усмихнат, като ме посрещаше на летището, и ми беше донесъл една розова роза. А и аз се усмихвах широко с моя нов зъб. Дали нещата между нас щяха да се пооправят? Защо изпитвах такова неудобство край него, край съпруга ми? А и вече ходех много по-добре. Болкоуспокояващите хапчета, които лекарят от „Маунт Синай“ ми беше предписал, за да потушат лекия дискомфорт, който все още усещах, бяха на привършване и затова от време на време ставах раздразнителна. Но въпреки всичко, нямах търпение да поправя нещата, да стана пак такава, каквато бях преди войната.

 

 

Същата есен един ден, късно следобед, отидох в Пощенската станция да се видя с татко. Той ми подаде пакетче през решетките на гишето за получаване.

— Успях да го прибера, преди да го спипат цензорите — прошепна той.

Колетът беше малък, горе-долу колкото кутия за обувки, увит в кафява хартия.

— Внимавай какви неща ти пращат приятелите ти.

На мястото на адреса на подателя беше изписано: C. Ferriday, 31 East 50th St., New York, NY, U.S.A. Керълайн беше проявила достатъчно съобразителност да не го изпраща от Консулската служба. Тогава със сигурност щяха да го отворят. Но всяка пратка от Запада будеше подозрение и задължително се вписваше в досието.

— Има и писмо от Зузана — каза татко.

Изгледа ме с любопитство, но аз само пъхнах и писмото, и колета под палтото си.

Забързах към нашето жилище и изкачих почти на бегом двата етажа. Най-сетне ходех съвсем нормално. Халина беше окачила на вратата ни нов художествено оформен афиш, който гласеше: „Десети район, изложба живопис: «Полша в плакати».“ Изчистен, графичен рисунък, това беше новост за нея. Как можах да забравя, че изложбата е тази вечер? Откакто бях заминала, Халина се беше впуснала да рисува с нови сили. А аз се опитвах да не мисля за това.

Поставих пакета, увит с кафява хартия, на масата в кухнята и дълго го гледах. Много добре знаех какво има вътре.

Изведнъж чух как едно камъче чукна по стъклото на кухненския прозорец и отидох да видя кой го беше хвърлил. Сигурно момчетата на съседите. Отворих прозореца, готова да се скарам, и видях, че долу стои Петрик.

— Денят е чудесен! — възкликна той. — Слизай да му се порадваме.

— Ще счупиш стъклото с тези камъчета — отвърнах аз и се облегнах с цялата си тежест на перваза.

Все още беше толкова хубав, съвсем като момче. Е, да, малко се беше позакръглил край кръста, но където и да отидехме, жените все още го заглеждаха в моментите, когато си въобразяваха, че съм го изпуснала от поглед.

— Нима ще ме караш да се качвам горе, за да те измъкна? — каза той, усмихнат, с ръце на кръста.

Затворих прозореца и след миг той вече беше горе. Влезе задъхан, страните му бяха поруменели. Приближи се до мен и се опита да ме целуне, но аз се обърнах.

— Не ме ли помниш? Аз съм съпругът ти.

— Мисля, че съм хванала някой грип. Мускулите ме болят, а и се потя цялата.

— Още ли? — попита Петрик. — Може да е, защото не вземаш онези хапчета.

— Не зная — отвърнах.

Петрик сложи ръка на кафявия пакет.

— Какво е това?

— От Керълайн е — отвърнах аз.

— Е, хайде. Отвори го.

Хванах пакета.

— Не още.

— Какво, за бога, чакаш, Каша?

— Знам какво има вътре. Иска да отида до някакъв град в Германия, Щокзее. Трябва да идентифицирам…

— Кого?

Сложих кутията на масата.

— Херта Оберхойзер.

— Нима е на свобода?

— Мислят, че може би работи в някаква клиника там. И им е нужна идентификация от свидетел, някой, който знае как изглежда.

— Наистина ли пак работи като лекар? Ще заминеш ли?

Не отговорих.

— За това са ти нужни специални документи, Каша. Но дори и това не е гаранция, че ще те пуснат.

— Точно това е в пакета — отвърнах.

— А и никак не е евтино. Дори само бензинът…

— И това има в пакета — прекъснах го аз. — Като познавам Керълайн, сигурно е пратила и злоти, и марки.

Петрик пристъпи към мен.

— Трябва да отидем, Каша. Най-сетне имаме възможност да направим нещо, за да им отмъстим. Ще дойда с теб. Дори само минаването на границата е голям риск. Знаеш ли колко хора са намерили смъртта си, без да успеят да я преминат?

— Нелегално. Но законно я преминават всеки ден.

— Сега е още по-трудно. Освен това районът е миниран, навсякъде има бомби. Да не говорим, че има и петдесет хиляди граничари от Източна Германия. Всички са отлични снайперисти. Ако нещо се усъмнят, първо стрелят.

Петрик хвана ръцете ми и ги обгърна с дланите си.

— Идвам с теб. Халина може да остане при родителите ти.

— Приключих с всичко това, Петрик. С нелегалната организация. С „Равенсбрюк“. Трябва да продължа напред.

— Точно в това е проблемът: ти не успяваш да продължиш напред. Разменила ли си и две думи с дъщеря си, откакто се върна?

— Тя все е заета с тези уроци по рисуване…

— Много й липсваше, когато те нямаше. Направи си календар и задраскваше дните до датата на пристигането ти.

— Вече работя на две смени.

Петрик ме хвана за раменете.

— Толкова ли не можеш да намериш малко време за нея?

— Ами тя все е у Марта…

Петрик отиде до стола, на който беше метнал палтото си, грабна го, запъти се към вратата и каза:

— Винаги някой друг ти е виновен, Каша. Не ти увира главата!

— Къде отиваш?

— На изложбата на дъщеря ни.

Приближих към него. Нима смяташе просто така да тръгне?

— Ами вечерята?

— Ще ям навън. — На вратата се спря. — И помисли сериозно за пътуването до Щокзее. С мен. Не всеки ден ти се дава възможност да направиш нещо такова, Каша.

Извърнах глава и чух само как вратата се затвори, стомахът ми всеки момент щеше да изригне. Гледах го през прозореца как се отдалечава с ръце в джобовете. Халина, понесла под мишница огромна папка, натоварена с рисунки, го срещна на улицата. Двамата се прегърнаха, а после се разделиха и всеки тръгна по пътя си. Халина се запъти към дома. Когато влезе, аз все още не бях преглътнала яда си.

— Изглеждаш ужасно — каза Халина.

— Благодаря.

— Ще дойдеш ли на изложбата довечера? Искаше ми се… надявах се да дойдеш.

С всеки изминал ден Халина все повече заприличваше на художничка. В онзи ден беше облякла една от старите ризи на Петрик, омацана с бои. Връзваше русата си коса високо горе, както правеше майка ми. Много ми беше трудно да я гледам. Та тя бе почти идентично копие на баба си.

Пъхнах пакетчето от Керълайн под масата.

— Имам работа.

— Никога не си идвала на моя изложба, майко. Една учителка иска да купи мой плакат.

Погледнах през прозореца.

— По-добре побързай да настигнеш баща си. Той ще ти купи нещо за вечеря.

— Там ще сервират сирена — каза Халина.

— И водка, предполагам.

— Да.

Ако модерното изкуство се окажеше не чак толкова модерно, това можеше да се поправи с хартиена чашка силен, твърд алкохол.

— Тръгвай, настигни баща си — казах аз.

Халина излезе, без да се сбогува. Отидох до прозореца и щом я видях на улицата, я проследих с поглед. Толкова мъничка изглеждаше. Дали ще се обърне да ми помаха? Не. Е, поне с единия си родител Халина имаше пълноценна връзка.

Отворих писмото на Зузана: беше кратко и без заобикалки, точно както тя подхождаше винаги когато новините бяха лоши. Не смяташе да се връща. Беше удължила още визата си и намекваше, че готви сватба. Е, имаше и един лъч надежда. Лекарите в „Маунт Синай“ твърдели, че ракът й все още е в ремисия.

Реших да пийна за това и пресуших едната от мъничките бутилки водка от самолета.

В шкафа имаше само овесени ядки, та си направих една порция гореща каша и си сипах чашка от водката на Петрик. За алкохол, варен в някакво мазе, беше доста приятна и много леко минаваше през гърлото. Както казваше татко, чак вкусът на картофи се усеща. Ароматът й беше по-силен от този на водката от самолета и се задържа доста дълго, докато не започнах да си представям съдържанието на стомаха си: сивкави овесени ядки, плувнали във водка, се плискат насам-натам.

Нищо чудно, че Петрик пийваше от време на време. От водката цялото ми тяло изтръпна, а и пръстите, и ръцете ми се стоплиха, главата също, дори ушите ми пламнаха. Докато дойде моментът да нахлузя американската си рокля, вече и мозъкът ми беше скован. Усмихнах се на отражението си в огледалото. Сега, когато зъбът ми беше излекуван, вече срещах образа си доволна. Защо да не отида да се порадвам на дъщеря си в нейния звезден миг? Найлоновите чорапи покриваха няколкото белега, които ми бяха останали. Дори съпругът ми може би щеше да се зарадва да ме види.

Училището на Халина не беше далече. Влязох в гимнастическия салон и се изненадах колко е осветен от ярките прожектори, насочени към работите на учениците по тухлените стени. Хората се шляеха из салона и се възхищаваха на произведенията на децата. Татко и Марта стояха в далечния край на залата и разговаряха с някаква артистично изглеждаща двойка. На масичка за карти отсреща бяха наредени бутилки водка и едно картонено плато със сирене, нарязано на кубчета.

— Майко, ти дойде — възкликна Халина, усмихната. — За пръв път идваш. Ела да ти покажа всички рисунки.

Петрик стоеше в другия край на залата, облегнал гръб на стената, и се беше увлякъл в разговор с някаква жена с червена шапка.

— Може би първо да хапнем сирене — казах аз и изведнъж се оказа, че не ми достига въздух.

Отидохме до масата с напитките и аз си взех няколко кубчета сирене и една картонена чашка с водка.

— Ти откога пиеш водка? — попита Халина.

— Важно е да се пробват нови неща — отвърнах аз.

Първо я опитах, а после отпуснах глава назад и изпразних чашата на една глътка. Беше по-пивка и вкусът й беше по-рафиниран, отколкото на нашата у дома. Бях започнала да ставам горещ привърженик на водката.

— Ела да ти покажа моя автопортрет — каза Халина.

Хвана ръката ми и очите ми се напълниха със сълзи. Кога за последно ме беше хващала за ръката?

Работите на Халина бяха подредени на една от стените, която искреше в ярки цветове. Изчистен, графичен рисунък. Портрет на жена — Марта, без съмнение — изобразена как готви, но като че я е гледала през калейдоскоп. Следващата: риба, но вместо тялото й беше нарисувала нещо като автомобилен двигател с множество зъбни колелца.

— Харесва ли ти онази от кухнята? — попита Халина.

— Тази на Марта ли? Много красиви цветове.

— Това не е Марта. Това си ти. Направих я в синьо. Любимият ти цвят.

Очите ми вече се давеха в сълзите и цветовете се завихриха и размиха като боя в буркан с вода.

— Аз ли? Колко мило.

— Нямам търпение да ти покажа най-хубавата. Учителката иска да я купи, но може би ще си я запазя.

Опитах се да задържа сълзите си с една салфетка, а Халина ме дърпаше още по-нататък към своя автопортрет. Когато застанах пред онова платно, то сякаш се втурна към мен и ме захапа — толкова беше живо.

— Е? — попита Халина.

Това беше най-голямата картина в салона — жена в анфас, със златиста коса и трънен венец на главата.

Това беше майка ми.

Обля ме топлина и глава ми се завъртя.

— Трябва да поседна.

— Не ти ли харесва? — каза Халина и обви тялото си с ръце.

— Харесва ми, харесва ми. Просто се налага да поседна.

Седнах на едно сгъваемо столче и загледах към Петрик, който се смееше със своята приятелка, а Халина отиде да ми донесе още една водка. Неслучайно не излизах много често.

Халина сграбчи Петрик за ръката и го доведе при мен.

— Ето, майко — каза Халина и ми подаде чашката.

— Какво те завлече тук — попита Петрик, усмихнат. — Стадо диви коне ли?

— Е, със сигурност не беше ти.

Усмивката на Петрик угасна.

— Не тук, Каша.

— Забавляваш ли се — попитах и рязко вдигнах брадичка по посока на жената с червената шапка.

Виждах размазано, езикът ми се беше развързал от алкохола.

— Пила ли си? — попита Петрик.

— Само на теб ли ти е позволено да пиеш? — казах аз и отпих.

Изведнъж мисълта ми съвсем се проясни.

Петрик посегна и взе чашата ми.

— Ще те заведа у дома.

Издърпах я от ръцете му и се изправих точно когато Марта и татко дойдоха при нас, а учителката на Халина ги следваше по петите.

— Вие ли сте майката на Халина? — попита учителката, хубава, тъмнокоса жена, с кръгли очила с черни рамки и виолетов кафтан.

Учителката вдигна едната си ръка, ръкавът й се разпери като крило на прилеп — и я положи на рамото на Халина.

— С Халина дълго си говорим — каза тя. — Казвала ми е много хубави неща за вас.

— О, така ли? — учудих се аз. — Нима признава, че има майка?

Всички в нашата малка групичка се изсмяха доста пресилено.

Не беше чак толкова смешно.

— О, да. Такива са. На тази възраст… — опита да замаже нещата учителката. — Виждали ли сте автопортрета на Халина? Колежката ми от университета казва, че това е любимата й работа в тази изложба.

— Това е майка ми — казах аз.

— Моля? — удиви се учителката.

Марта и татко се спогледаха. Залата се завъртя като въртележка.

— Халина нарисува себе си на този портрет, Каша — каза Марта.

Петрик хвана ръката ми.

— Ако познаваше майка ми, сега нямаше да спиш в леглото й — сопнах й се аз.

— Отиваме си у дома — каза Петрик.

Изкопчих се от хватката му.

— Халина може и да не ви е казала по време на тези дълги разговори, но заради мен убиха майка ми, защото работех за Съпротивата. След всичко, което беше направила за мен.

Поднесох книжната чашка към устните си, а тя се разпадна в ръцете ми и заля роклята ми с водка.

— Петрик, ние ще заведем Халина у нас — каза Марта.

— Да, майка ми беше художничка, също като Халина, но тя рисуваше портрети на лоши хора, на нацисти всъщност, ако искате да знаете. — Усетих, че лицето ми е подгизнало от сълзи. — Какво й се е случило ли? Един господ знае, госпожо учителке по рисуване, защото тя така и не се сбогува, но от мен да знаете, жената на този портрет е майка ми.

От това, което се е случило след това, помня само как Петрик ме придържаше по пътя към нашето жилище и постоянно спирахме, за да повърна на някоя алея или да избърша от американската си рокля някога горещата овесена каша.

 

 

На другата сутрин се събудих преди зазоряване.

— Вода! — простенах аз, защото, макар и за миг, помислих, че съм отново в лечебницата в „Равенсбрюк“.

Надигнах се в леглото на Халина и видях, че вместо с рокля, съм облечена с нощница. Нима Петрик ме е преоблякъл? Предишната вечер започна да изплува в паметта ми и бузите ми пламнаха в тъмнината. Как се изложих само. Дори и преди да стана, вече знаех, че ще отида в Щокзее. Минах покрай стаята на Петрик. Спеше, закрил лице с едната си ръка, а гърдите му бяха останали оголени. Красиво. Ами ако просто се промъкна при него? Защо ми липсваше кураж да спя със собствения си съпруг.

Когато слънцето навън се показа, събрах нещата си за път и разтворих пакета от Керълайн, като внимавах да не вдигам никакъв шум. В малката кутия имаше разрешителни за преминаване на границата. Германски пари. Полски пари. Писмо, адресирано до най-големия германски вестник, в което се описваха в подробности военните престъпления на Херта Оберхойзер в „Равенсбрюк“, предсрочното й освобождаване, а за писмото имаше плик с немска марка. Три карти и списък с бензиностанции, от които мога да зареждам гориво, и подробни инструкции за пътуването. Бележка до мен, в която се извиняваше, че е успяла да уреди документи само за един човек, и цял пакет „Нютънс“ със смокинов конфитюр. Метнах пакета в куфара си и щракнах закопчалките. В другата стая Петрик се размърда.

За миг замръзнах. Дали да не оставя бележка? Надрасках набързо няколко реда за сбогуване на хартията от колета и тръгнах по стълбите към старата тюркоазеносиня таратайка, която татко от време на време ми заемаше, същата, която Петрик години наред поддържаше все още жива. Както казваше татко, по тази кола имаше повече ръжда, отколкото боя, но пък ни откарваше навсякъде, където искахме да отидем.

Отначало шофирах доста нервно. Ами ако това наистина беше Херта? Дали ще ми направи нещо лошо? А дали нямаше аз да й посегна? Мислите ми се избистриха малко, когато излязох на шосето. Други автомобили почти нямаше в този ранен час. Разтворих една от картите на седалката до мен, сложих там и инструкциите за пътуването, увеличих звука на радиото, отворих прозореца и закусих с цяло целофанено пакетче сладки. На кутията пишеше: НОВАТА ДВОЙНА ОПАКОВКА, ЗАПАЗВА БИСКВИТИТЕ ПО-СВЕЖИ! И наистина, бяха по-вкусни от всякога — с влажно бисквитено тесто отвън, а отвътре със сладка смокинова сърцевина. Сладките значително подобриха настроението ми. А може би все пак това пътуване не беше чак толкова лоша идея.

Докато пътувах на северозапад, край мен се редяха едно след друго запустели села, а единственото цветно нещо в тях бяха пропагандните плакати в бяло и червено, които прославяха добродетелите на социализма и НЕРАЗРУШИМАТА ДРУЖБА С НАРОДИТЕ ОТ СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ.

Организацията на пътуването беше сложна, защото всички територии, които Германия беше завзела през войната, й бяха отнети. Източните части бяха върнати на окупираната от Съветския съюз Полша, а на запад териториите бяха поделени между западните съюзници. Окупирана Германия се беше разпаднала на две нови държави: свободната Западна Германия, която вече почти беше освободена от окупацията на Съюзниците, и по-малката Германска демократична република, или ГДР, на изток.

Отне ми цял ден да премина през Полша и Източна Германия. Пътищата бяха осеяни с дупки и на много места се виждаше разпилян боклук, а и почти нямаше други частни коли. Един съветски военен конвой със замазани номера се затътри край мен. Войниците, които се возеха в каросерията, ме оглеждаха, като че ли бях циркова атракция. Първата нощ спах в колата си, като постоянно бях нащрек да не ме нападнат обирджии.

На другата сутрин, сред гъста мъгла и лек дъждец, стигнах до вътрешната граница — 1393 километра гранична ивица между Западна Германия и териториите на Съветския съюз. Керълайн ме беше насочила към един от малкото маршрути, отворени за не-германци — най-северния транзитен коридор до граничния път Любек-Шлутуп. Като приближих кабината на граничарите и бяло-червената бариера, които препречваха пътя, намалих и се наредих след последната кола на опашката.

Лекият дъжд тропаше по покрива на колата, а аз чаках и разглеждах бялата бетонна наблюдателна кула, която се издигаше в далечината край оградата. Дали ме следяха отгоре? Дали виждаха умиращата ми кола и лилавия дим, който тя плюеше, докато чаках? Някъде излая граничарско куче и аз се огледах из пустата крайгранична земя и дългата метална ограда покрай пътя, докъдето поглед стига. Дали тук са заложили мините? Дали са оттатък оградата? Е, стига да не се наложи да слизам от колата, ще съм в безопасност.

Колата ми се придвижваше бавно напред, а голите й чистачки си лежаха безполезни, защото някакви апаши много отдавна бяха откраднали гумените накрайници. Угасих радиото, за да мога да се съсредоточа. Къде беше Зузана сега, когато се нуждаех от нея? Радваше се на новия си живот в Ню Йорк. За кой ли път отново проверих документите си. Три страници, изписани плътно, и подпис, сложен с размах. Там пишеше: Каша Кузмерик, културен аташе. Погалих с пръст релефния печат. Със сигурност изобщо не приличах на културен аташе, но тези книжа ме караха да се чувствам важна. И в безопасност.

Докато стигнах до портата, роклята ми беше вече прогизнала от пот под дебелото ми палто. Свалих прозореца, за да говоря с граничаря източногерманец.

— Полски? — попита той.

Кимнах и му подадох документите. Той им хвърли един поглед и се обърна към кабинката, като стискаше документите ми в ръка.

— Не изключвайте двигателя — каза той на немски.

Чаках и гледах датчика на резервоара. Дали стрелкичката наистина се спускаше надолу, както си стоях там и се взирах в нея? Още двама войници от Източна Германия дръпнаха перденцата на кабината си и ме загледаха. Най-накрая един офицер на средна възраст излезе и се приближи към колата.

— Излезте от автомобила — каза той на полски със силен немски акцент.

— Защо? — попитах. — Къде са документите ми?

— Конфискувани са — отвърна офицерът.

Защо не послушах Петрик? Може би се оказа прав. Аз съм от тези, на които не им увира главата.