Марта Хол Кели
Люляковите момичета (35)

35
Каша

1947 година

В сряда, на 25 март 1947 година, крещях почти през целия ден. Ние, сестрите в Държавната болница в Люблин, се радвахме, когато чувахме такива крясъци, защото те бяха знак, че майката е здрава. Тихите раждания обикновено бяха тъжни. Доволна бях и че белите дробове на бебето ми функционираха добре, защото като сестра в родилно отделение бях виждала как нещата се объркват за секунди. Седалищни раждания, посинели бебета и какво ли не. Имахме отлични лекари, между които и сестра ми, но болницата кипеше от живот благодарение на нас — сестрите в родилното. Добре че раждането мина нормално, защото не достигаха болкоуспокояващи и други необходими медикаменти.

Петрик стоеше до леглото ми, гушнал повитото бебе, и всички сестри от етажа се бяха събрали около него. Върху работния си гащеризон беше облякъл болнична престилка и държеше бебето като по навик, а не сковано и непохватно като повечето млади бащи. Посетителите ми бяха много мили, но аз исках само да остана сама с детето, да опозная нашето момиченце.

— Дай ми я, Петрик — казах аз с вече прегракнал глас.

Петрик положи бебето в ръцете ми. Скоро ми се приспа, защото беше твърде топло, макар отделението да беше голямо — повече от петдесет легла. Старшата сестра ми беше запазила най-хубавото легло: до стената, далече от прозорците, до радиатора. Вдишвах сладко-киселия мирис на бебето и гледах как фонтанелата му пулсира в нежен ритъм. Главичката му беше съвсем русичка, като на бебето на пани Микелска. На колко ли години щеше да е Ягода сега? Сигурно около осем. Дали да не кръстим бебето Ягода? Но това име би носило само тъга. А може би някакво друго име. Иренка, да речем.

Надежда.

Петрик ме увещаваше да я кръстим Халина и твърдеше, че това би искала майка ми. Нима не разбираше колко болезнено би било за мен да изричам по десет пъти на ден името на мъртвата си майка?

Звънецът, с който сигнализираха, че започва часът за посещения, иззвъня и сестрите се разпръснаха. Марта се появи първа. Носеше чиния с понички в едната си ръка, а в другата — салфетки.

— Идваме с дарове — каза тя. — Искаш ли понички, майчице?

Татко я следваше по петите, понесъл дамската й чанта.

— Не, благодаря — казах аз.

Аз самата се чувствах заоблена като поничка. Кога ли щеше да дойде Зузана да обезвреди Марта? Тя асистираше при раждането, но я бяха повикали за някаква фрактура.

Марта взе със салфетка една поръсена с пудра захар поничка, постави я до мен и каза:

— Сега не е моментът да пазиш диета.

Въздържах се от сладкото не само защото трябваше да сваля натрупаните мазнини през бременността, но и заради кариеса в левия ми кучешки зъб — сувенир от „Равенсбрюк“ — който ужасно болеше, когато на него попадне захар.

Баща ми целуна ръката ми, после челото ми, а после и бебето.

— Как си, Каша?

Петрик взе бебето от ръцете ми и изведнъж усетих студена празнина. Подаде го на татко, който още държеше чантата на Марта.

— Мислим да я кръстим Халина — каза Петрик.

— Е, на мен ми харесва името Иренка — вметнах аз. — Означава „надежда“…

— Халина, разбира се — каза татко. — Колко мило.

Това в очите му сълзи ли бяха?

— Тя иска при теб, Петрик — обади се Марта. — У дома ли ще направите кръщенето? Не си и помисляйте да я кръщавате в църква.

Права беше. Полската работническа партия не просто предлагаше да се забранят религиозните церемонии, включително сватби и кръщенета. Те вече открито ги порицаваха и неимоверно усложняваха живота на тези, които отказваха да се подчинят. Марта и татко още не бяха женени, въпреки че много свещеници венчаваха тайно.

Марта измъкна бебето от ръцете на татко.

— Много ще ти е трудно, Каша… с този болен крак… като се приберете у дома. Аз ще се грижа за бебето.

Докато Марта гукаше на бебето, в мен сякаш се разби вълна от чернилка. Защо майка ми не беше тук? Тя щеше да понесе бебето по коридора, да се похвали на всички с него. Щеше да ми разказва случки с мен като бебе и щеше да ме разсмива с тях.

Изведнъж лицето ми се оказа потънало в сълзи. Бях помагала на стотици майки да се справят със следродилната депресия, но се оказа по-трудно, отколкото изглеждаше, като че те е засмукала черна дупка.

— Моля те, нека си взема бебето — казах аз.

Изведнъж ми се прииска всички тях да ги няма, даже и Петрик. Щом майка ми не можеше да е до мен, не исках никого другиго.

Петрик взе бебето от Марта, която видимо страдаше, че трябва да го пусне, и ми го върна.

— Каша трябва да си почива — обясни Петрик.

Марта си прибра чинията с понички.

— Утре ще дойдем пак, ще донесем пирожки.

— Не, благодаря — казах аз. — Тук ни хранят добре.

Когато си тръгнаха, а Петрик се върна във фабриката, ние с бебето ту задрямвахме, ту се събуждахме. Изведнъж радиаторът изсъска и изпусна пара, аз се стреснах в съня си. Да не би да съм пак във влака към „Равенсбрюк“ и съскането да е от свирката на влака, преди да спре на перона? Сърцето ми заби лудо, но щом видях бебето, се успокоих. То се размърда в ръцете ми.

Халина ли? Е, какво, в крайна сметка ще носи името на майка ми, така ли? Та аз и сега рядко успявах да не рухна, когато погледът ми попаднеше на снимката й. А най-много ме плашеше мисълта дали името й няма да тласне детето по нейния път? Да има прекрасен живот, който някой да прекърши преждевременно? Тръпки преминаха през цялото ми тяло. Е, и по-странни неща са се случвали.

Когато Петрик и татко започнаха да наричат бебето Халина, аз най-сетне се предадох и скоро самата аз започнах да й викам така. Нали все пак трябваше да порасна. Вече бях майка, имах отговорности, вече не бях дете. Освен това всички казваха, че името е прекрасно и че много подхожда на бебето. То беше в чест на майка ми и тя би била много поласкана.

Но въпреки всичко не можех да се отърся от мисълта, че всъщност трябваше да я кръстя Надежда.