Марта Хол Кели
Люляковите момичета (2)

2
Каша

1939 година

Всъщност идеята да се качим на скалите до Еленова поляна, за да видим бежанците, беше на Петрик Бакоски. Казвам го само за да няма недоразумения в бъдеще. Майка така и не ми повярва за това.

Хитлер беше обявил война на Полша на 1 септември, но войските му не бързаха да стигнат до Люблин. Това ме радваше, защото не исках нищо да се променя. Люблин си беше чудесен град. По радиото бяхме чули няколко обръщения от Берлин за новите правила, бяха пуснали няколко бомби в покрайнините, но всичко друго си беше постарому. Германците бяха съсредоточени във Варшава и тъй като настаняваха войските си там, към нас, в Люблин, заприиждаха хиляди бежанци. Цели семейства, които бяха тръгнали на югоизток и изминали над сто и петдесет километра, нощуваха в картофените ниви в землището на града.

Преди войната в Люблин не се случваше нищо вълнуващо, затова красотата на един прелестен изгрев можеше да ни впечатли повече, отколкото някой филм в киното. Стигнахме до върха на скалата точно преди изгрев на 8 септември и в полята под нас видяхме хиляди хора, още сънени в мрака. Бяхме трима: аз и двамата ми най-добри приятели — Надя Ватроба и Петрик Бакоски, а аз лежах между тях двамата. Наблюдавахме спящите хора долу от една сплескана копа сено, където бяха пренощували майка сърна с малките й, но бяха станали рано. По това си приличаха с Хитлер.

Когато зората изведнъж разкъса тъмния хоризонт, дъхът ми заседна в гърлото — същото това внезапно удивление, от което въздух не можеш да си поемеш, когато видиш нещо болезнено красиво, новородено например или прясна сметана върху овесената каша, или профила на Петрик, огрян от първите слънчеви лъчи. Профилът му, деветдесет и осем процента съвършен, потънал в меката светлина на утрото, беше особено красив, като релефния образ на монета от десет злоти. В този момент Петрик приличаше на всички момчета, като се събудят, преди да са се измили: косата му с цвят на прясно масло беше сплескана от страната, на която е спал.

Профилът на Надя също беше почти съвършен, както и се очаква за момиче с такива нежни черти като нея. Единственият дефект, който не й позволяваше да стигне стоте процента, беше синкавата подутина на челото, която й остана за спомен от инцидента в училище: вече беше по-малка от гъше яйце, но не беше изчезнала. Носеше онзи кашмирен пуловер с цвят на неузрял пъпеш, в който ми позволяваше да заровя ръце винаги щом поискам.

Не можех да разбера как такова нещастие може да създаде толкова прекрасна сцена. Бежанците си бяха издигнали невероятно сложно устроен палатков град само с чаршафи и одеяла. Докато се издигаше над хоризонта, слънцето — като рентгенов лъч — освети една от конструкциите от пъстри чаршафи и в нея видяхме сенките на хора, които се стягат да посрещнат деня.

Една майка с градски дрехи отгърна чаршафената врата и изпълзя навън, хванала за ръката детенце по пижама с валенки на краката. Заеха се да ровят пръстта с пръчки: търсеха картофи.

Зад тях Люблин се простираше като приказен град със своите стари къщи в пастелни цветове, с червени керемидени покриви, които сякаш някой великан беше раздрусал в чашката си за зарове и разпилял по полите на хълмовете. По-нататък, на запад, се виждаха някогашното ни малко летище и няколкото фабрики, но нацистите вече ги бяха бомбардирали. Първо тях удариха, но поне из града все още не маршируваха немски войници.

— Мислите ли, че англичаните ще ни помогнат? — попита Надя. — Или французите?

Петрик огледа хоризонта.

— Възможно е — каза той. Откъсна снопче трева и го разпръсна из въздуха. — Денят е добър за полети. Няма да е зле да побързат.

Цяла редица петнисти крави, водени от няколко забрадени млекарки, се понесоха в колона към пасището, където сега бяха палатките, звънчетата им подрънкваха. Една от кравите вдигна опашка и разпръсна зад себе си няколко купчинки, които другите заобикаляха. Всяка от жените носеше на рамо по един дълбок сребрист гюм за мляко.

Присвих очи да видя нашето училище, Католическа девическа гимназия „Санта Моника“, с разветия над камбанарията портокалово оранжев флаг. Там подовете бяха така добре излъскани, че вътре обувахме платнени чехли. Учеше се сериозно. Всеки ден имаше меса, а и учителите бяха строги. Не че някой от тях помогна на Надя, когато наистина имаше нужда от помощ, освен пани Микелска — любимата на всички ни учителка по математика.

— Вижте — каза Надя, — жените са извели кравите, но не и овцете.

По това време винаги са извеждали овцете.

Надя непрекъснато забелязваше разни неща. Макар да беше само два месеца по-голяма от мен, вече на седемнайсет, тя изглеждаше някак по-зряла. Петрик погледна през мен към Надя, сякаш я виждаше за пръв път. Всички момчета я харесваха — с нейното съвършено циганско колело, с безупречната кожа на лицето й, с тен като на Морийн О’Съливан и дебелата руса плитка. Аз може би не бях толкова красива, а и никак не ме биваше в гимнастиката, но бях на първо място в конкурса за най-хубави крака, а и ме избраха за най-добра танцьорка сред гимназистите при неофициалното гласуване, но така или иначе, бях най-добра в нашето училище.

— Много си наблюдателна, Надя — каза Петрик.

Надя му се усмихна.

— Не чак толкова. Дали да не слезем долу да им помогнем да си изровят картофи? Теб много те бива с лопатата, Петрик.

Тя наистина ли флиртуваше с него? Та това е хладнокръвно нарушение на моето правило „Приятелките са на първо място!“. Нали Петрик извади точно моя венец в Нощта на свети Йоан, а и ми подари сребърна верижка с кръстче? Традициите нищо ли не значат вече?

А може би Петрик започваше да се влюбва в нея. Нищо чудно. По-рано същия месец херцерките^[1] продаваха талончета за танци с местните момчета на благотворителното тържество и Луиза, по-малката сестра на Петрик, ми беше казала, че Надя е откупила всичките му десет танца. А после се вдигна онази ужасна пушилка пред портите на училището. Ние с Надя тъкмо си тръгвахме, когато хулиганите от улицата започнаха да хвърлят камъни по Надя и да я обиждат, защото дядо й бил евреин. Петрик незабавно й се притече на помощ.

Не ме изненада това, че хвърлят камъни по евреите, случваше се от време на време, но се изненадах, че замеряха точно Надя. Дотогава не знаех, че има еврейска кръв. И двете учехме в католическо училище, а и тя беше наизустила повече молитви от мен. Но всички разбраха, когато учителят по немски, Herr Шпек, ни накара да направим родословно дърво и го обяви пред целия клас.

Опитах се да дръпна Надя настрана, когато момчетата мятаха камъните, но тя стоеше като закована на едно място. Пани Микелска, бременна с първото си дете, изскочи навън, прегърна Надя и се скара на момчетиите, заплаши ги, че ще извика полиция, ако не престанат. Пани Микелска беше любимата учителка на всички момичета, нашата Северна звезда, всички искахме да бъдем като нея — красиви, умни, с чувство за хумор. Тя защитаваше ученичките си като майка лъвица малките си и ни награждаваше с карамелени бонбони винаги когато контролните ни работи по математика бяха без грешки — аз винаги получавах бонбон.

Петрик, който беше дошъл да ни посрещне след училище, размаха някаква лопата из въздуха и изгони момчетата с камъните, но не се размина без поражения: от предния му зъб се отчупи едно парченце, това, разбира се, изобщо не развали усмивката му, напротив, тя стана дори още по-омайваща.

Някакъв странен звук ме откъсна от спомените ми, като че навсякъде край нас бяха засвирили хиляди щурци. Шумът се усилваше все повече и повече, докато земята затрепери от вибрациите.

Самолети!

Огромните им туловища се спуснаха над нас, толкова ниско, че тревата се слегна, а сребристите им търбуси изблъскаха светлината на утрото. По три в редица, завиха рязко надясно, а зад тях остана гъста диря с дъх на машинно масло, отправиха се към града, а сивите им сенки се плъзнаха по нивата. Преброих общо дванайсет.

— Като самолетите в „Кинг Конг“ — казах аз.

— Онези бяха биплани, Каша. „Къртис Хелдайвър“. А това са германски пикиращи бомбардировачи.

— Може да са полски.

— Не са полски. Познава се по белите кръстове от долната страна на крилата.

— Дали носят бомби? — попита Надя не толкова от страх, колкото от любопитство.

Тя никога не се боеше.

— Нали вече разрушиха летището, какво има още да бомбардират? — чудеше се Петрик. — Ние нямаме складове за боеприпаси.

Самолетите закръжаха над града и извиха наляво, един зад друг. Първият се гмурна с ужасяващ пронизителен врясък и пусна бомба точно в средата на града, където главната улица „Краковское пшедмешче“ се виеше край най-красивите сгради.

Петрик се изправи.

— Исусе Христе, не!

Гръмовен тътен разтърси земята, а над мястото, където беше паднала бомбата, се извиха черни и сиви пушеци. Самолетите направиха втори кръг над града и този път пуснаха бомбите си близо до сградата на общината. Сестра ми, Зузана, отскоро лекар, понякога дежуреше там като доброволец в клиниката. Ами майка ми? „Моля те, Господи, вземи ме направо на небето, ако се случи нещо с майка“, казах си аз. А татко — дали беше в Пощенската станция?

Самолетите се извиха пак над града и се насочиха към нас. Когато приближиха, се проснахме по очи на земята, Петрик покри мен и Надя с тялото си толкова плътно, че усещах по гърба си сърцето му как тупти под ризата.

Два от самолетите се върнаха и пак закръжаха над града, като че бяха забравили нещо.

— Трябва да… — опита се да каже Петрик, но преди да успеем да помръднем, самолетите се снишиха над полето съвсем доземи.

След миг вече чувахме гърмежа на картечниците им. Стреляха по млекарките. Някои от куршумите се забиваха в земята и вдигаха облаци от прахоляк, но други уцелваха жените, поваляха ги на земята, а млякото от гюмовете им се изливаше в тревата. Една крава се срина с пронизително мучене на земята, а другите куршуми от откоса надупчиха с метален звън гюмовете.

Бежанците в нивата захвърлиха картофите и се разбягаха, но куршумите застигнаха няколко от тях. Залегнах по очи, когато последните два самолета прелетяха отново над нас и се изтеглиха, а след тях останаха проснати по земята тела на мъже, жени и крави. Кравите, които все още можеха да се движат, се щураха и подскачаха като побеснели.

Спуснах се бегом надолу по хълма, Петрик и Надя след мен, тичахме към дома през гората, по пътеките, застлани с борови иглички. Дали родителите ми не са ранени? А Зузана? Имаха само две линейки, сигурно е била на работа цяла нощ.

В картофената нива забавихме ход, невъзможно беше да не спреш поглед. Минах близо край една жена на възрастта на Зузана, толкова близо, че между нас нямаше да се събере и един от онези гюмове. Жената лежеше напряко на плитките бразди, картофи се бяха пръснали край нея, лявата ръка беше върху гърдите й, а по рамото й се стичаше кръв. Лицето й също беше цялото изпръскано. До нея беше коленичило момиче.

— Сестро — говореше момичето и стискаше ръката й, — сестро, трябва да станеш.

— Притисни раната с две ръце — казах, но момичето само ме гледаше безпомощно.

Приближи се жена в медицинска престилка и коленичи до тях. Извади жълтеникав гумен маркуч от черната си докторска чанта.

Надя ме дръпна настрана:

— Хайде, самолетите може да дойдат пак.

Хората в града търчаха във всички посоки, плачеха, крещяха си, евакуираха се, някои на велосипеди, други на коне, в камиони, с каруци, пеш.

Като наближихме улицата, на която живеех, Петрик хвана Надя за ръка.

— Ти си съвсем близо до къщи, Каша, ще изпратя Надя.

— Ами аз? — извиках след тях, но те вече се бяха отдалечили доста по паважа към къщата на майката на Надя.

Петрик бе направил своя избор.

Запътих се към тунела, който минаваше под древната Краковска порта — висока кула, с връх като камбана, любимата ми забележителност в Люблин, която някога е била единственият вход на града. Бомбите я бяха пропукали от едната страна, но все още стоеше изправена.

Срещнах учителката си по математика пани Микелска и съпруга й, които ми бяха съседи, минаха покрай мен с велосипедите си — бяха тръгнали в обратната посока. Пани Микелска, макар да беше в много напреднала бременност, се обърна към мен в движение и извика:

— Майка ти е ужасно притеснена, Каша, търси те навсякъде.

— Къде отивате? — викнах след тях.

— При сестра ми — провикна се пан Микелски.

— Прибирай се при майка си! Бързай! — извика пани Микелска през рамо.

Отдалечиха се и се сляха с тълпата, а аз продължих към дома.

Моля те, Господи, нека майка да е невредима.

Щом стигнах до нашата пресечка, усетих как всяка клетка в тялото ми потръпва от облекчение, че нашата висока, тясна розова къща е цяла и гордо изправена. Къщата отсреща обаче не бе имала такъв късмет. Беше срината до купчина цимент, тухли и парчета гипс, а железните кревати се търкаляха разкривени по улицата. Докато се катерех по останките, за да стигна до къщи, видях, че вятърът беше измъкнал едно от пердетата на майка и си играеше с нежната материя. Чак тогава осъзнах, че всичките ни прозорци са изпочупени от бомбите — стъклата, черната хартия за затъмняване, нищо не беше останало от тях.

Не се наложи да вадя ключа за жилището ни иззад хлабавата тухла, вратата зееше широко отворена. Заварих майка и Зузана в кухнята, край масата за рисуване на майка, събираха разпилените по пода четки, а из стаята се носеше острата миризма на разлян терпентин. Псина^[2], нашата кокошка, пристъпваше край тях. Слава на небесата, Псина не беше пострадала, за нас тя беше част от семейството, гледахме я като куче, не като домашна птица.

— Къде се губиш? — каза майка, лицето й беше по-бяло от картонения лист за рисуване в ръката й.

— Горе на Еленовата поляна — отвърнах. — Петрик предло…

Зузана се изправи, беше събрала натрошени стъкла в една купа, бялата й лекарска престилка сивееше от полепналия прах. Тази бяла престилка й беше отнела цели шест години. Куфарът й лежеше до вратата. Сигурно си е стягала багажа да замине на стаж в педиатричната болница, когато са паднали бомбите.

— Как можа да постъпиш толкова глупаво?

— Къде е татко? — попитах аз, докато двете чистеха косата ми от парчетата цимент.

— Излезе… — поде майка.

Зузана я сграбчи за раменете.

— Кажи й, майко.

— Излезе да те търси — а в очите й напираше такъв порой от сълзи, че можеше да я удави.

— Сигурно е в Пощенската станция — каза Зузана, — ще отида да го намеря.

— Не отивай — опитах се да я спра, — ами ако самолетите се върнат?

Страх, зловещ като змия от усукани електрически искри, прониза сърцето ми. Онези нещастни жени, покрили нивата с телата си…

— Тръгвам — каза Зузана. — Ще се върна.

— Нека дойда с теб — казах. — Мога да помогна в клиниката.

— Защо все правиш такива глупости? Татко го няма заради теб. — Зузана нахлузи пуловера си и тръгна към вратата. — Няма да има полза от теб в клиниката. И без това само навиваш бинтове. Остани тук.

— Не отивай — опита и майка, но Зузана изхвърча навън, винаги твърда и силна, като татко.

Майка отиде до прозореца да обере натрошените стъкла, но се отказа, защото ръцете й трепереха неудържимо, и пак дойде до мен. Приглади косата ми, целуна челото ми, прегърна ме силно и започна да повтаря безброй пъти: Ja cię Kocham, като развалена плоча.

Обичам те.

 

 

Майка и аз спахме на нейното легло тази нощ, и двете нащрек, чакахме татко и Зузана да се върнат. Псина, която съвсем не се държеше като птица, спеше в краката ни, с глава, затъкната под пухкавото й крило. Разбуди се с кудкудякане, когато доста преди зазоряване татко си дойде. Той застана на вратата на спалнята, вълненото му палто беше набито с прахоляк. Лицето на татко винаги е било тъжно, като на ловджийско куче. Дори и на снимките му като бебе най-силно впечатление правеха печално увисналите му бузи. Но в онази нощ сенките от лампата в кухнята придаваха на лицето му истинска скръб.

Майка седна в леглото.

— Аде! — Отметна одеялото и се втурна към него, от кухненската лампа силуетите им изглеждаха призрачно тъмни. — Къде е Зузана?

— Не съм я виждал — каза татко. — Като не можах да намеря Каша, отидох в Пощенската станция да изнеса документите си навън и да ги изгоря. Всичката информация, която германците ще искат да получат. Имена и адреси. Списъци за армията. Окупирали са Пощенската станция във Варшава. Прекъснали са телеграфните жици, значи сега е наш ред.

— Какво е станало със служителите? — попита майка.

Татко погледна към мен и не отговори.

— Смятаме, че в най-добрия случай германските войници ще нахлуят в града до седмица. По всичко личи, че ще дойдат първо тук.

— Тук?

Майка загърна плътно яката на пеньоара си.

— Да ме търсят. Може да им трябвам. — Татко се усмихна, но очите му бяха все така мрачни. — Ще искат да използват Пощенската станция за свои цели.

Никой не познаваше Пощенската станция по-добре от татко. Беше началник, откакто се помня. Дали знаеше някакви тайни? Татко беше патриот. По-скоро би умрял, отколкото да им издаде нещо.

— Как изобщо знаят къде живеем?

Татко я изгледа, като че беше наивно дете.

— Месеци наред са планирали това, Халина. Ако ме отведат, се надявам, че ще съм им достатъчно нужен, та да ме оставят жив. Почакай два дни. Ако не получиш вест от мен, с децата заминете на юг.

— Англичаните ще ни помогнат — започна майка, — французите…

— Никой няма да дойде да ни помогне, мила. Кметът се евакуира заедно с полицията и пожарната. Засега е важно да скрием каквото можем.

Татко извади кутията с бижута на майка от чекмеджето и я метна на леглото.

— Първо измий и подсуши каквито имаме тенекиени кутии. Трябва да заровим всичко ценно…

— Но ние нищо лошо не сме направили, Аде. Германците са културни хора. Хитлер просто нещо ги е омагьосал.

Майката на майка е била чиста германка, а баща й — наполовина поляк. Дори и събудена от сън, майка беше красива. Нежна, но не крехка, със светлоруса коса.

Татко я хвана за ръката.

— Твоите културни хора искат да не остане и следа от нас, за да могат да се нанесат. Не разбираш ли?

Татко тръгна да обикаля жилището ни и да събира най-ценните вещи в метална кутия с капак на панти: дипломата на майка за медицинска сестра, свидетелството им за брак, малък рубинен пръстен от семейството на майка и плик със семейни снимки.

— Извади и чувала с просото. И него ще заровим.

Майка извади платнения чувал изпод мивката.

— Сигурно ще претърсват всяка къща за полски войници, които се укриват — каза татко, а гласът му съвсем се губеше. — По радиото казаха новите правила. Полша вече не съществува като държава. Забранено е да се говори на полски. Всички училища се затварят. Ще има вечерен час. За да си навън по това време, ти трябва розов пропуск, освен това е забранено да държим вкъщи каквито и да е оръжия или туристически обувки, или повече храна от дажбата. Укриването на такива неща се наказва с… — Татко отново погледна към мен и млъкна. — Вероятно просто ще вземат каквото искат.

Татко извади стария си сребрист пистолет от чекмеджето на скрина. Майка отстъпи назад.

— Зарови и това, Аде — каза, очите й бяха широко отворени.

— Може да ни потрябва — отвърна татко.

Майка отказваше да се съгласи.

— Пистолетът нищо хубаво не може да донесе.

Татко се поколеба, после сложи пистолета в кутията.

— Каша, трябва да заровиш херцерската си униформа. Нацистите преследват херцери, в Гданск са разстреляли цял отряд.

Побиха ме тръпки. Знаех, че не бива да споря с татко, затова сложих в тенекиени кутии всичките си ценни вещи: вълнения шал, който Петрик носеше преди и който още миришеше на него, новия сукман от червено рипсено кадифе, който майка ми беше ушила, херцерската ми униформа — ризата и връзката, и една снимка, на която с Надя бяхме яхнали една крава. Майка уви сноп четки за рисуване със самуров косъм, които имаше от майка си, и ги сложи в една от кутиите. Татко запечатваше капаците на кутиите с разтопен восък.

През тази нощ само звездите осветяваха градината на къщата ни — малко голо парче земя, оградено с няколко дъски, които се крепяха само на треволяците наоколо. Татко натискаше с крак острието на стара ръждясала лопата и я забиваше в засъхналата пръст. Лопатата се врязваше в твърдата земя като в тесто и скоро татко изкопа доста голяма, дълбока дупка, като за гроб на новородено.

Бяхме почти готови, но въпреки че нищо не се виждаше в тъмнината, бях сигурна, че майка още не беше свалила годежния си пръстен, той беше подарък от майка й за годежа, защото татко е бил твърде беден и не е можел да й купи. Този пръстен беше като прелестно цвете — с голям диамант по средата, ограден с венчелистчета от малки сини сапфири. Пръстенът проблясваше като нервна светулка, докато ръката на майка се движеше в тъмното. „Диамантът е обработен като през осемнайсети век, когато са рязали диамантите така, че да блещукат дори от пламъче на свещ“, казваше майка, когато някой се възхищаваше на изящното бижу. Блещукаше и още как, трепкаше като живо.

— Ами пръстенът ти? — попита татко.

Светулката хвръкна и се скри зад гърба й.

— Него не — отсече майка.

Когато със Зузана бяхме малки и пресичахме улицата, винаги се карахме коя от нас ще се хване за ръката, на която майка носеше пръстена. За красивата ръка.

— Не заровихме ли достатъчно неща? — намесих се аз. — Ще ни хванат.

Само щяхме да привлечем внимание, ако още малко останем да се караме на двора.

— Твоя воля, Халина — каза татко.

Започна да хвърля пръст с лопатата, да покрие съкровищата ни. Аз бутах земята в дупката с ръце, за да стане по-бързо. Татко заравни изкопа с крака. Накрая тръгна към сградата, като броеше крачките, за да запомним къде сме заровили семейните ценности.

Дванайсет крачки от вратата.

 

 

Зузана най-сетне се прибра и заразправя ужасяващи истории от болницата, как лекарите и сестрите работили цяла нощ, за да спасят ранените. Говорело се, че все още има много хора, заринати живи сред развалините. Заживяхме в страх от момента, когато германците ще потропат на вратата ни, постоянно слушахме радиото в кухнята — чакахме добри новини, а чувахме все лоши. Полша се защитавала, претърпяла огромни загуби, но в крайна сметка не можела да се мери с модерно въоръжените германски пехотни дивизии и въздушни сили.

На 17 септември, в неделя, ме събуди гласът на майка. Тя разказваше на татко какво е чула по радиото. Руснаците също нападнали Полша, но от изток. Няма ли да престанат да ни нападат от всички страни?

Заварих родителите си в кухнята, гледаха през прозореца към улицата. Беше хладно есенно утро, през пердетата на майка се промъкваше лек бриз. Приближих се до прозореца и видях как мъже евреи, облечени в черни дрехи, разчистваха улицата пред къщата ни от отломките.

Майка ме приюти в прегръдката си, стояхме до прозореца и гледахме парада на германските войски, който се проточи по улицата веднага щом разчистиха пътя — войниците с всичкия им багаж, като че се нанасяха в някакво общежитие. Първо дойдоха камионите, после пешаците и накрая още войници, високи мъже, надменно изпъчили гърди в огромните си танкове. Поне Зузана не видя тази тъжна гледка, още от рано сутринта беше отишла в болницата.

Майка стопли вода за чая на татко, докато той гледаше процесията. Аз правех всичко възможно да не вдигаме никакъв шум. Ако си стояхме тихо вкъщи, вероятно нямаше да ни закачат, нали? Реших да преброя птиците, избродирани по пердетата на майка, за да се успокоя. Една чучулига. Две лястовички. Една сврака. Свраката не беше ли предвестник на неизбежна смърт? Ръмженето на камионите се усили.

Поех глътка въздух, за да потуша паниката, която назряваше в гърдите ми. Какво ли ни чакаше от сега нататък?

— Вън! Вън! — крещеше някакъв мъж.

Ужасяващо скърцане на остри грайфери по паважа. Много бяха.

— Не стой толкова близко до прозореца, Каша — каза татко и самият той се отдръпна.

Гласът му прозвуча толкова неестествено, че веднага пролича колко е уплашен.

— Трябва ли да се укриваме? — прошепна майка.

Завъртя пръстена и стисна ръката си в юмрук, за да скрие бляскавите камъни в дланта си.

Татко се запъти към вратата, а аз се опитах да се помоля.

Дълго чувахме крясъците и заповедите, но после камионите се оттеглиха.

— Мисля, че си тръгнаха — прошепнах на майка.

Подскочих уплашена, когато на вратата се почука, после мъжки глас извика:

— Отвори!

Майка замръзна на място, а татко отвори вратата.

— Адалберт Кузмерик, нали? — попита грубо есесовецът и закрачи из къщата ни, надут и видимо доволен от себе си.

Мъжът беше поне една глава по-висок от татко, толкова висок, че шапката му почти опря касата на вратата, като влезе. И той, и подчиненият му бяха облечени в униформи на Sonderdienst^[3], с черни ботуши и шапка със страховита емблема — череп с две кухи очни ями. Като мина покрай мен, усетих аромата на ментова дъвка. А и изглеждаше добре охранен, толкова беше вирнал брадичката си, че виждах късчето хартия на адамовата му ябълка и кръвта, избила по него — беше се порязал при бръсненето. Дори и кръвта им беше в нацистко червено.

— Да — отвърна татко с възможно най-спокойния си тон.

— Началникът на Пощенската станция, нали?

Татко кимна.

Други двама го сграбчиха за ръцете и го изведоха от къщата толкова бързо, че не успя дори да се обърне да ни погледне. Тръгнах след тях, но високият прегради пътя ми с палката си.

Майка прибяга до прозореца, в очите й се четеше див страх.

— Къде го водите?

Изведнъж съвсем изстинах. Все по-трудно дишах.

Друг есесовец, кльощав и по-нисък от първия, нахълта в къщата с брезентова пазарска чанта през рамо.

— Съпругът ви къде държи служебните си документи? — попита високият.

— Не са тук — отвърна майка. — Бихте ли ми казали къде го отведоха?

Майка стоеше безпомощна, притиснала с длани шията си, а ниският обикаляше къщата, отваряше чекмеджетата и пъхаше всички намерени хартии в чантата си.

— Имате ли радиоприемник на къси вълни? — попита строго високият.

Майка поклати глава.

— Не.

Стомахът ми се свиваше, като гледах как ниският отваря всички шкафове и тъпче в торбата малкото храна, която имахме.

— Всички провизии са собственост на Райха — продължи високият. — Ще получите купони.

Консервата грах, двата картофа и нещастната малка зелка — всичко отиде в торбата на кльощавия. Той сграбчи и малката хартиена кесийка с последното кафе на майка.

Тя посегна към него.

— О, моля ви, не вземайте кафето. Само това ни остана.

Високият се обърна и за един дълъг миг огледа майка от глава до пети.

— Остави го — заповяда той и кльощавият хвърли пакетчето на шкафа.

Двамата мъже крачеха из трите ни малки стаи, вадеха чекмеджетата от скриновете и изсипваха чорапи и бельо на пода.

— Оръжия имате ли? — попита високият, докато другият претърсваше шкафовете. — Или друга храна?

— Не — отвърна майка.

Никога досега не бях я виждала да лъже.

— Сигурно сте чули, че укриването на вещи и провизии, които принадлежат на Райха, се наказва със смърт.

— Разбирам — каза майка. — Бих искала да посетя съпруга си…

Тръгнахме след двамата мъже, които се отправиха към задния ни двор. Когато високите германци излязоха навън, градината ни, оградена от всички страни, ми се стори съвсем мъничка. На пръв поглед там нямаше нищо подозрително, освен пръстта, с която бяхме заринали ценностите си предната седмица, мястото все още изглеждаше твърде заравнено. Съвсем очевидно беше, че там има нещо заровено. Броях крачките на офицера, който ходеше из двора. Пет… шест… седем… Дали виждаха как ми треперят коленете?

Нашата кокошка Псина приближи до мястото, където бяхме копали, и заровичка наоколо да търси буболечки. Господи, и лопатата беше още там, опряна на стената на къщата, по острието й още имаше засъхнала пръст. Дали ще ни затворят в замъка, или ще ни разстрелят още тук и ще оставят телата ни, та татко да ги намери, като се върне?

— За глупак ли ме вземате? — попита високият и продължи към петното заравнена пръст.

Осем… девет…

Дъхът ми секна.

— Разбира се, че не — отвърна майка.

— Дай лопатата — каза високият на подчинения си. — Наистина ли си мислехте, че това ще ви се размине?

— Не, моля ви — каза майка. Стисна медальона с Богородица, който носеше на синджирче на врата си. — Аз всъщност съм от Оснабрюк. Знаете ли го?

Високият хвана лопатата.

— Разбира се, че го знам. Кой не е ходил там на коледния базар? Регистрирана ли сте като фолксдойче?

„Фолксдойче“ немците наричаха етническите германци, които живеят в други държави. Нацистите принуждаваха полски граждани с немска кръв като майка да се регистрират като фолксдойче. Регистрираните получаваха повече храна, по-добра работа, както и вещи, конфискувани от евреите и други поляци, които не са етнически германци. Майка никога не би приела статут на фолксдойче, защото това означаваше, че е на страната на Германия, но пък това беше опасно за нея, защото така се опълчваше срещу Райха.

— Не, но съм почти германка. Баща ми беше само наполовина поляк.

Псина продължаваше да чопли пръстта покрай загладеното петно, беше си намерила нещо там.

— Ако бяхте германка, не бихте нарушавали правилата, нали? Нито щяхте да укривате собственост на Райха.

Майка докосна ръката му.

— Трудно ни е да се справим с всичко това. Не разбирате ли? Представете си вашето семейство в тази ситуация.

— Моето семейство би предало всичко дължимо на Райха.

Есесовецът, хванал лопатата, продължи към петното заравнена пръст.

Десет… единайсет…

— Ужасно съжалявам — каза майка, като вървеше по петите му.

Мъжът не й обърна внимание, направи още една крачка.

Дванайсет.

Колко ли щеше да копае, докато удари някоя от кутиите?

— Молим ви, дайте ни още една възможност — каза майка, — тези правила са съвсем нови за нас.

Офицерът се обърна, облегна се на лопатата и огледа внимателно майка. Усмихна се така, че се видяха белите му равни, подредени зъби.

Той се приведе към нея и каза тихо:

— Вероятно знаете правилата за вечерния час.

— Да — каза майка.

Между веждите й се появи малка бръчица. Размърда ходила, сякаш обувките й стягаха.

— Е, това правило може да нарушите — каза той, пое медальона й с палеца и показалеца си и леко го разтърка.

През цялото време не откъсваше очи от нея.

— За нарушаването на вечерния час трябва розов пропуск — каза майка.

— Имам няколко в джоба си.

Той пусна медальона и сложи ръка на гърдите си.

— Не ви разбирам — побърза да отговори майка.

— Мисля, че разбирате.

— Нима ми казвате, че ще си затворите очите за това, ако ви посетя?

— Ако това сте чули…

— Германците, които познавам, са културни хора. Не мога да си представя, че бихте поискали такова нещо от майка на две деца.

Есесовецът наведе глава на една страна, прехапа устна и отново вдигна лопатата.

— Съжалявам, ако съм ви обидил.

— Чакайте — каза майка.

Мъжът вдигна лопатата високо над главата си.

— Господи, не! — извика майка.

Тя посегна да хване ръката му, но беше твърде късно. Лопатата вече беше във въздуха, нищо не можеше да я спре.