Марта Хол Кели
Люляковите момичета (42)

42
Каша

1958 година

Веднага щом се озовах на улицата, скъсах хартиената си гривна и я хвърлих в някакво кошче. Да се разхождам анонимна из оживените улици на Ню Йорк, никак не беше зле.

Пешеходният светофар светна с надпис „НЕ ПРЕСИЧАЙ!“. Аз се заковах на тротоара, но всички останали продължиха към отсрещния тротоар. Вървях, докато кракът не започна ужасно да ме боли, разглеждах шапките във витрините на магазините, но после се върнах в чакалнята на болница „Маунт Синай“. Седнах и запрелиствах списанията — това беше любимата ми част от посещението при лекари, особено когато списанията са американски. Разгърнах страниците на „Сатърди Ривю“. Погледът ми се спря на една реклама на нов филм по кината: „Дневникът на Ане Франк“. Красива актриса седеше, кръстосала крак връз крак, облечена в селска пола, и се усмихваше от лъскавата страница. Та така ли си въобразяват американците, че е изглеждала истинската Ане Франк?

И после изведнъж застинах, защото попаднах на кратка статия, озаглавена: „Пристигат европейските Lapins“, авторът беше Норман Казънс. „Lapins“. Колко по-хубаво звучеше на френски думата „зайци“! Така разказана, историята звучеше прекрасно.

До момента близо триста читатели на „Сатърди Ривю“ са направили дарения за фонда „Lapins“ възлизащи на над 6000 щатски долара… най-сериозните разходи, разбира се, тепърва предстоят…

И каква невероятна щедрост бяха проявили към нас американците.

Изведнъж Керълайн и Зузана едва не се хвърлиха отгоре ми.

— Каша, къде се изгуби? — почти се развика Керълайн. — Викахме те по високоговорителя.

— Имах нужда от малко чист въздух. Може ли да си ходим вече?

— Да си ходим ли? — Керълайн изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне. — Чакат те на регистратурата. Къде е лентата ти за идентификация?

— Предпочитам да не…

— Знаеш ли колко усилия са положени, за да стигнеш дотук? Та доктор Ръск е един от най-добрите хирурзи в страната!

Керълайн говореше така разпалено, че чак перцето на шапката й трепкаше.

— Никой не ме е питал дали искам всичко това — отвърнах аз.

Бузите на Керълайн пламнаха.

— Рискуваш да провалиш всичко, за което толкова много се мъчихме. Сега и лечението на Зузана се забавя.

Зузана ме сграбчи за ръката, но изобщо не беше нежна и внимателна.

— Нека поговоря с Каша насаме.

Издърпа ме зад близкия ъгъл.

— Да не си полудяла?

— Не мога да преживея отново всичко това — простенах аз.

— Знам, че ти е трудно, но друга такава възможност няма да имаш…

— Нека помисля.

— Не, Каша. Сега или никога.

— Дори мисълта, че пак ще ме гипсират… а и как да знам, че мога да им се доверя, след като ще ме приспят?

— Няма да има никакъв гипс. Питах. А и ще те придружа до там. Ще следя отблизо какво правят.

— Ще останеш ли с мен?

— Ще се вмъкна вътре, стига да ме пуснат. Ще наблюдавам през цялото време. Никой няма да ти причини нищо лошо, освен аз, ако не се върнеш вътре веднага.

 

 

Когато се събудих след операцията, си мислех, че отново съм в лечебницата в „Равенсбрюк“. Пулсът ми се ускори, но щом попипах крака си, увит в чиста превръзка, и си спомних къде се намирам, по цялото ми тяло, чак до връхчетата на пръстите, се разля вълна на облекчение. А най-хубавото беше, че не усещах почти никаква болка. Вливаха ми морфин интравенозно и не се налагаше да ме човъркат с игли! Не след дълго вече ядях меки храни и дори пиех кафе. На леглото ми имаше шест бутона за промяна на позицията, а и имаше и медицинска сестра, която се грижеше само за мен — сестра Дот, от някакъв дълъг остров край Манхатън. Носеше бяла касинка с черни райета по ръба, което значеше, че стажът й също е бил в „Маунт Синай“. Не беше кой знае колко по-различна от касинката, която носех аз у дома в Полша.

Следобеда на следващия ден станах да направя няколко крачки за пръв път, като се опирах с почти цялата си тежест на две сестри, но усещането беше превъзходно! Та аз можех да ходя, без обичайната болка да пробожда прасеца ми на всяка крачка.

В мига, в който Дот влезе да ми донесе обяда, така се разбъбрих, че не можах да спра.

— Вече навсякъде ще ходя пеш. Отново ще мога да танцувам със съпруга си…

Дот се зае да разчиства таблата ми, а това у дома, в Полша, би било задължение на санитарката.

— Да не сте от клуба на чистата чиния?

Разбира се, аз си изяждах всичко.

— Днес имате час при доктор Кразни. Тя е много приятен събеседник.

Напъхах пакетчетата сол от обяда в джоба си.

— Психиатър ли е? Не, благодаря.

Само това ми трябваше! Да изпратят у дома в Люблин доклад, в който да пише, че съм луда. Хората изчезват и за много по-дребни неща.

— Няма да се наложи да ходите до там. Ще ви заведа в количка. — Нима Дот дъвчеше дъвка? Ама такива неща позволени ли са? — Доктор Кразни е истинско съкровище. Само да можех и аз да поседя при нея за час и да поговоря за моите проблеми.

Отговорникът на етажа се показа на вратата.

— Дот, количката, която поръча, е тук. Побързай, иначе ще я вземе някой друг.

— Почакай, само момент — каза тя. Така ли говори на отговорника? В нашето травматично отделение Дот не би се задържала дълго. — Е, какво, смятате да откажете лечение ли? Ако потискате всичко и го задържате, то все по някакъв начин ще избие.

— Благодаря ви за загрижеността — прекъснах я.

Не можех да свикна още с тази настойчивост на американците да дават съвети, макар никой да не ги е питал.

Щом Дот ми каза, че всички доклади са конфиденциални и че няма да ги изпращат в Полша, се съгласих да отида при доктор Кразни. Не ми се вярваше много това с конфиденциалността, но реших, че ще е по-лошо да откажа.

Кабинетът на психиатъра беше малък и подреден, но претрупан с вещи и книжа и това никак не спомогна за уталожването на нервността ми. Имаше едно малко прозорче, през което гледах как снежинките танцуват по крилата на вятъра. С изненада установих, че докторът е всъщност млада жена. Носеше красиви очила с черни рамки, леко извити нагоре в краищата. Дипломата й на стената изглеждаше съвсем нова. Сигурно току-що беше дошла от студентската скамейка. Дали беше достатъчно неопитна, за да ми лепне диагноза „душевноболна“, без това да е така? Трябваше да запазя самообладание.

Почти не ме погледна, когато санитарят ме въведе с количката вътре. Посрещна ме само със:

— Закъснявате. Половината от времето ви изтече.

— Май направих грешка, че изобщо дойдох.

— Никой не ви задържа.

Нима нямаше по-любезни лекари в тази болница?

— Толкова сте млада…

Докторката сложи капачето на химикалката си и я метна на бюрото.

— Не сме тук, за да говорим за мен.

Посегнах да завъртя едно от гумените колела на количката, но санитарят беше сложил спирачките.

— Не мога да остана — казах.

Докторката седна и се отпусна в стола си.

— В тази страна имате право на свободен избор.

Допрях връхчетата на показалците си.

— Първо, не съм психически нестабилна.

— Аз съм психиатър. Тук съм просто да си поговорим.

Дали можех да й кажа за сандвича със сирене?

— И в Полша си имаме психиатри.

— Пада се по един на всеки пет хиляди поляци, или поне така чух. Едва ли е много лесно човек да си запише час.

— Нямаше да е толкова трудно, ако германците не ги бяха избили.

Докторката се пресегна и взе картона ми.

— Тук пише, че имате проблеми със съня…

— Сестра ми е лекарка. Тя им е казала всичко това.

— И затруднено дишане в затворени и тесни помещения. Това се нарича още пристъп на паника в резултат на вторична клаустрофобия.

— Медицинска сестра съм, знам как се казва.

— Тогава сигурно знаете и как се овладяват пристъпите? Как го правите? — Тя впери поглед в мен. — Били сте в лагер.

— Пише го в картона ми…

— „Равенсбрюк“. Само жени, наистина ли?

— Да.

— Мъчения имаше ли?

— Всеки ден беше мъчение. — При тези думи устните на доктор Кразни леко се разчупиха в нещо като усмивка. — Нямам нужда да ме съжаляват.

Доктор Кразни се поизправи в стола си.

— Разбира се. — Отново се зачете в картона. — Майка ви…

Поех си дълбоко въздух.

— Беше дошла да ми донесе сандвич със сирене и я арестуваха заедно с мен.

— Надявам се, не мислите, че това е станало по ваша вина.

Огледах ноктите си. Разбира се, че беше по моя вина.

— И тя не се върна с вас… от лагера… така ли?

— Изчезна. Не зная какво се е случило.

— Нямате ли някакви предположения?

— Не мисля за това.

— Ни най-малко ли?

Наблюдавах как едно малко снежно торнадо се завихря по перваза на прозорчето.

— Там се случваха разни неща — отвърнах аз.

— Не бихте ли искали да опишете подробностите. Така работим.

Отмахнах един кичур от челото си.

— Просто изчезна. Беше помощничка на лекарката.

— Лекарката ли го е направила?

— Не зная.

— Ни най-малко ли?

— Не е толкова просто. Не разбирате. — Снегът се вкопчваше в стъклото на прозореца и ни затваряше вътре. Започнах трудно да дишам. Не сега. Моментът изобщо не беше подходящ за пристъп. — Много от колегите на лекарката бяха екзекутирани, но тя лежи в затвора.

— И какви чувства предизвиква у вас това?

— Добре ми е. Стига да си стои там.

— А когато излежи присъдата си?

— Това ще е чак през 1967 година. Тогава ще му мисля.

— Иска ли ви се да бяха екзекутирали и нея?

— Не.

Доктор Кразни ме изгледа, вдигнала учудено вежди.

— Защо?

— Тя знае какво е станало с майка ми.

— Какви бяха отношенията ви с майка ви? Обичахте ли я?

— Разбира се. А и аз бях любимката й. Но какво значение има това изобщо?

Ощипах се по ръката, за да спра сълзите.

Лекарката поклати глава.

— Не знам със сигурност.

— Ни най-малко ли, докторе?

Доктор Кразни свали очилата си и избърса стъклата.

— Но знам, че въпросите, останали без отговор, нанасят сериозни поражения на психиката. Предизвикват враждебност. Съсипват взаимоотношения. — Тя постави отново очилата си и впери поглед в мен. Гледа ме така един доста дълъг миг. — Рядко давам съвети на пациентите си, госпожо Бакоска…

— Няма нужда да започвате точно сега.

— Но вие имате щастието да сте жива.

— Щастие ли? — Дланите ми вече бяха мокри от студена пот. — О, моля ви.

— Изстрадали сте много, но сега сте тук.

— Е, понякога ми се иска да не бях. Изобщо нямате представа какво беше.

— Но знам, че сте се вкопчили в болката от загубата на майка си. В крайна сметка само това ви е останало от нея, нали? Ако се откажете от тази болка, все едно се отказвате и от последното, което ви свързва с нея.

Извърнах лице към прозореца.

— Освен това знам, че имате още много работа и трябва да се заемете с нея. Това е ключът към подобряването на състоянието ви. — Тя събра книжата си и ги тупна на бюрото. — Санитар — провикна се тя. — Придружете госпожа Бакоска до стаята й.

— Мога да се справя и сама.

Лекарката се наведе към мен.

— Вижте какво, госпожо Бакоска. Ако не стигнете до дъното на този гняв, няма да постигнете никакво подобрение. И на ваше място бих приела с благодарност съчувствието на другите. Всяка помощ, която ви се предлага, ви е нужна.

 

 

За Коледа Керълайн ни заведе в семейното имение, което тя наричаше „Хей“, на север от Ню Йорк, в Бетлехем, Кънектикът. Очите й се напълниха със сълзи, когато ни разказваше как покойният й баща решил да нарече къщата на имението в Англия, което семейството му притежавало някога, „Хей“.

Керълайн каза, че въздухът на север бил по-хубав и по-подходящ за възстановяване, и може и да имаше нещо такова, защото не след дълго започнах да си правя кратки разходки. И Зузана, и аз се чувствахме много по-добре там, в дома на Керълайн. Но сигурно това отчасти се дължеше на майката на Керълайн — госпожа Феридей, която се отнасяше към нас със Зузана като към кралски особи. От момента, когато ни посрещна на вратата, облечена в полска народна носия, до деня, в който заминахме за Калифорния, тя се суетеше край нас, все едно бяхме нейни дъщери. Беше научила немалко изрази на полски, за да не ни липсва домът.

Колко хубаво беше да мога отново да стъпвам нормално! Госпожа Феридей ми зае коженото си палто и двете с нея, хванати под ръка, се разхождахме из имота им. Ходехме до отопления обор, в който се носеше сладката миризма на сено и коне, а през високите прозорци се процеждаха слънчеви лъчи. Или до детската къщичка, в която Керълайн си е играела като дете — умалено копие на голямата къща, в която имаше дори работеща готварска печка.

Но въпреки че се отнасяха много мило с нас, аз не можех да се откъсна от носталгията по дома, по Полша, по Петрик и Халина. А имаше и нещо, което изобщо не ми влияеше добре: Керълайн видимо се беше привързала към Зузана и ставаше по-рано всяка сутрин, за да пият чай заедно, все седяха двете на кухненската маса, почти опрели глави, разказваха си разни неща, смееха се на шеги, които само те разбираха. В това нямаше нищо чудно, защото всички много обичаха Зузана. Колкото и да бях благодарна на семейство Феридей, все пак предпочитах да не ми отнемат сестра ми.

Опитвах се да се радвам на това, което имах. Бетлехем беше прекрасно място по Коледа. Керълайн ни водеше навсякъде. Ходехме до малкото магазинче срещу градския парк, „Мерил Брадърс“, където продаваха всичко, каквото на човек може да му хрумне да поиска — имаше дори пъпеши и зелен боб, нищо че беше зима. Заведе ни на служба в абатството „Регина Аудис“, в което живееха монахини, отдали живота си на Бога и църквата, които пееха омайни химни. В една неделя, когато шофьорът й почиваше, Керълайн ни закара на църква в своята дълга зелена кола, която беше толкова голяма, че побра всички ни, даже и техния готвач руснак, Серж, и пак остана място. Керълайн не отделяше очи от пътя и така стискаше волана, че имах чувството, че ще го счупи. Госпожа Феридей ми каза след това, че когато Керълайн седнела зад волана, из града от уста на уста се разнасяло предупреждението всички да си стоят вкъщи.

Но най-доволна бях, когато просто си стояхме в къщата, защото това беше най-красивата къща, която съм виждала някога: висока, бяла, с черни капаци на прозорците и толкова голяма, че в нея спокойно можеше да живее десетчленно семейство. Всички мебели бяха доста стари, но много красиви, даже и пердетата в салона, които госпожа Феридей беше ушила сама и беше избродирала с някакви много сложни фигури. В обора отвън живееха три коня, една симпатична немска овчарка, на име Лъки (от която ние със Зузана, естествено, отначало се ужасявахме, докато не осъзнахме, че кучето е много мил и верен приятел), много овце и кокошки и едно прасе, което следваше Керълайн по петите, където и да отидеше. Тя говореше на прасето на френски.

— Хайде, chérie — казваше тя, докато прасенцето се клатушкаше след нея. — Dépéchez-vous. Vous pouvez étre beau, macs cela ne signifie pas que je vais attendre. — По-живо. Може да си много красива, но това не означава, че ще те чакам.

Това прасе понякога дори влизаше в къщата с Керълайн и едва се покатерваше по стълбите към нейната спалня.

В Кънектикът Керълайн се държеше като съвсем различен човек. Тя ринеше и изнасяше мръсотията от обора, обута в джинси и с ловджийска шапка на главата, дори се катереше на покрива със старата пушка на баща си, за да стреля по някакви зайци, за които твърдеше, че миналата година й опустошили марулите. Ето, значи, защо тази жена не се е омъжила.

 

 

На Коледа ми беше особено трудно, защото Петрик и Халина бяха на половин свят далече от мен. Да, постоянно си пишехме, дори Петрик ми беше изпратил кутия от любимите ми коледни сладки и рисунка на татко и Марта, която Халина беше скицирала с молив, но въпреки това не можех да спра сълзите.

Чувствах се по-добре от това, че Зузана е до мен. На нея не се налагаше да й правят корективни операции, както на мен, но пък беше минала един курс химиотерапия. Все още беше много слаба, затова на Коледа Керълайн ни намести една до друга в гостната им пред камината, аз седях в инвалидната количка, а Зузана — в креслото на бащата на Керълайн. В цялата къща най-много харесвах тази стая, защото от нея се виждаше градината, с красивите живи плетове и пътечките, оградени с декоративни храсти, които бяха прекрасни дори и през зимата.

Седяхме близо до камината, обърнати към огромното коледно дърво с ангелче на върха, което се опираше в тавана. Под елхата Керълайн беше подредила изненади за всички нас: за Зузана шишенце парфюм, който тя особено много беше харесала в някакъв магазин — „Бергдорф и Гудман“, а за мен — няколко книги, сред които „Силата на положителното мислене“ от Норман Винсънт Пийл. Аз изобщо не се бях сетила да приготвя подарък за Керълайн, но Зузана направи пано с апликации за Керълайн и госпожа Феридей, изобразяващо къщата и всичките им животни. Виждаха се конете и прасето, кокошките и котките. Там бяха дори кучето Лъки и африканският им папагал. Зузана каза, че е от нас двете, но беше съвсем ясно кой е авторът на този шедьовър.

Госпожа Феридей и Серж бяха приготвили дванайсетте традиционни полски ястия и всички ядохме от тях с небивал апетит, а ако изобщо успявахме да спрем, то беше само за някое възклицание от неподправена радост. След вечеря госпожа Феридей ме заведе с количката до голямата стара кухня в задната част на къщата. Това беше другата ми любима стая — с едни такива красиви черни и бели плочки на пода и огромна порцеланова мивка, в която някой по-дребен възрастен спокойно можеше да се изкъпе.

Седях на масата в кухнята с Керълайн и госпожа Феридей и гледах как Зузана и Серж мият съдовете заедно. Сестра ми все още беше крехка, но настоя да помогне за чиниите. От радиацията косата й беше опадала и черепът й беше съвсем оголен, както навремето в лагера бяха много от нас. Беше завързала един от френските шалове на Керълайн на главата си като млекарка. Серж цяла вечер се въртеше край нея, дори и след вечеря. Знаех, че вече не са просто приятели. Бях виждала Зузана неведнъж да се промъква в спалнята ни малко преди зазоряване откъм крилото на слугите. Дори само като си помислех за това, очите ми се пълнеха със сълзи. Как можеше сестра ми да е толкова потайна.

Керълайн сипа кафе на всички ни. Колко щеше да е щастлива майка тук! Дори и само заради кафето. Госпожа Феридей отвори нова кутия от любимите ми сладки „Нютънс“ с конфитюр от смокини и напълни отново малките ни чашки с портокалов ликьор.

— Какво стана с изследванията на Зузана? — попита тя.

— Показателите се подобряват — отвърна Керълайн. — Лекарите са оптимистично настроени.

— Да, това е наистина вълнуващо, Зузана, но не бива да прекъсваш лечението — констатира госпожа Феридей.

Зузана се усмихна.

— Е, в такъв случай може да се наложи да остана за неопределено време.

Серж също й се усмихна. Само пълен глупак не би забелязал, че тези двамата са хлътнали до ушите. Че как така руснак? Да, хубавец беше, по руски някак, с онази тяхна простовата хубост, но какво би казал татко?

— Нека първо да отидем в Калифорния — обадих се аз. — Нямам търпение да видя домовете на кинозвездите. Казват, че по „Родео Драйв“ е пълно с кинозвезди.

— Трябва да отидеш там, Каша, и да им се усмихнеш на тези калифорнийци — каза госпожа Феридей. — Зъбът ти наистина е прекрасен, мила.

Прокарах език по новия си зъб, който се мъдреше на мястото на моя разяден резец. Какво ли би казал Петрик за новата ми усмивка?

Отхапах една бисквитка с конфитюр и обърнах чашката с ликьор на един път, както правехме у дома в Полша с водката.

Керълайн подуши сметаната и сипа малко в кафето си и каза:

— В Лос Анджелис има и по-интересни неща от знаменитостите. Например ранчото „Ла Брея“.

— Да, да! Умрели зверове, накиснати в смола — възнегодува госпожа Феридей. — Отвратително! Керълайн, остави момичетата да се позабавляват.

Жалко, че госпожа Феридей нямаше да дойде с нас в Калифорния. Тя взе бутилката с ликьора и посегна да напълни отново чашката ми.

Керълайн дръпна бутилката от ръцете й.

— Стига толкова алкохол за момичетата, майко.

— За бога, Керълайн. Коледа е.

— Каша вече пи достатъчно, майко. Тя все пак се лекува.

— Не съм виждала пациент, на когото малко бренди да е навредило. В семейство Улси го втривахме и във венците на бебетата.

Керълайн стана, взе бутилката от масата и я сложи на рафта. Госпожа Феридей ми се усмихна и забели очи: „Какво да я правиш?“. Керълайн беше истинска късметлийка, че майка й е до нея.

Зузана и Серж бяха толкова улисани в миенето на чиниите, че изобщо не забелязала сценката, която се разигра. Не вярвам да сте виждали някога двама души, които да са толкова щастливи, че мият чинии; постоянно се смееха и се побутваха с насапунисани пръсти.

Керълайн вдигна чашата си с кафе за тост.

— Весела Коледа на всички!

— Wesolych Świąt — отвърнахме ние с госпожа Феридей на полски и вдигнахме празните си чаши.

Весела Коледа!