Марта Хол Кели
Люляковите момичета (13)

13
Каша

1941 година

Вратите на вагона се отвориха, но ние стояхме вътре като вкаменени.

— Вън! Вън! — крещяха надзирателките на перона.

Започнаха да ни ръгат и бият с пръчки и кожени палки. Ако не са ви удряли с кожена палка, нямате представа как ужасно жили. Мен никога с нищо не ме бяха били и това беше ужасен шок, но най-страшни бяха кучетата, които оголваха зъби и лаеха, и бяха толкова близо, че усещах топлия им дъх по кожата си.

— Воните като свине — каза една от пазачките. — Поляци. Как иначе? Целите са в лайна.

Това ме вбеси ужасно, та нали ни бяха оставили само една малка кофа, а сега негодуваха, че сме миришели!

Закрачихме бързо по улиците на Фюрстенберг под първите слънчеви лъчи, по пет в редица, майка беше от едната ми страна, пани Микелска с бебето Ягода на ръце — от другата. Обърнах се и видях Зузана и Луиза един ред зад нас, а очите им бяха като стъклени от някакъв особен ужас, с който много скоро щяхме да свикнем. Фюрстенберг беше като средновековно селце, извадено от стара приказка, с тревясали покриви и сандъчета с бухнали червени петунии по первазите на прозорците, но всички прозорци бяха плътно затворени с дървените си капаци. Дали германците още спяха в топлите си легла? Или се обличаха да отидат на църква? Все пак имаше и будни, защото във въздуха се носеше аромат на препечен хляб и прясно сварено кафе. Един от капаците на втория етаж на една къща се открехна за миг и веднага се затвори.

Някои от жените не успяваха да поддържат бързото темпо и лошо си патеха, защото пазачките биеха изоставащите, а кучетата гризяха краката им. Ние с майка придържахме пани Микелска, за да не се препъва. Вървяхме твърде бързо, а тя не смогваше да масажира крачетата на детето, посинели от студа, бързаше, мачкаше ги като тесто.

Прекараха ни на бърз ход по павиран път покрай някакво езеро.

— Какво красиво езеро — обади се Луиза зад нас. — Дали ще можем да поплуваме?

Никоя от нас не отговори. Какво ли ще ни правят? Това все пак беше Германия. Като дете много обичах екскурзиите до Германия, когато не се налагаше да оставаме твърде дълго. За повечето неща знаеш какво да очакваш. Както когато за пръв път отиваш на цирк, все пак имаш някаква обща представа. Но за това сега — никаква.

Скоро видяхме в края на пътя огромна тухлена постройка. Беше още септември, но тук — доста по̀ на север — дърветата вече бяха сменили цветовете си, подаваха се между боровете с оранжевите си и огненочервени листа. Дори градинският чай, засаден край основата на тухлената сграда, се перчеше в нацистко червено.

Когато приближихме, чухме немска патриотична музика, която ехтеше в далечината, а въздухът се изпълни с миризма на варени картофи, от които стомахът ми застърга.

— Това е KZ — каза жената зад мен, без да се обръща към когото и да било. — Konzentrationslager.

Не бях чувала тази дума никога. Нямах никаква представа какво е „концентрационен лагер“, но още щом чух това название, като че струя ледена вода се проточи по гръбнака ми. Стигнахме до високата гладка стена, която ограждаше лагера, пристъпихме през зелената метална порта и се оказахме на нещо като площад, около който имаше ниски дървени постройки. Музиката все още гърмеше, но аз чувах как жужи телта, опъната над каменната ограда — по нея течеше ток под високо напрежение.

Широк път разделяше целия лагер на две, официално го наричаха Lagerstrasse, или Лагерна алея, но ние скоро започнахме да го наричаме Алея на красотата.

А тази алея наистина беше красива. Започваше от покрития с павета площад, който наричаха der Platz, плаца, и прекосяваше целия лагер, изопната като въже, покрита с лъскав черен пясък и черна луга на петна, които проблясваха на слънцето. С обонянието си долових сладката миризма на мед, която насочи вниманието ми към дърветата покрай Алеята, чак докъдето поглед стига: липи. Тази гледка внасяше невероятно успокоение, та това беше любимото дърво на Дева Мария. Липата е на особена почит в Полша и се смята, че ако отрежеш липа, те чака лош късмет. На всяка пресечка, пред всяка от бараките имаше малка цветна градинка, а на всеки от предните прозорци на бараките имаше дървено сандъче с алени мушката. Колко ли лошо може да е на такова добре поддържано и подредено място? Но най-странното беше, че в началото на Алеята на красотата имаше голяма сребриста клетка със сложни орнаменти, пълна с всякакви екзотични животни: жълтокрили папагали, две кафяви маймунки, които подскачаха из клетката и си играеха като деца, и един паун с изумруденозелена глава, разперил красивата си опашка. Паунът изкряка и ме побиха тръпки. Докато все още оглеждахме мястото, майка ни събра край себе си. От другата страна на плаца се бяха строили жени в раирани роби, застанали мирно, по пет в редица, и нито една от тях не поглеждаше към нас. Една от надзирателките извади от кобура на бедрото пистолет и зададе на другата до нея някакъв въпрос. Майка зърна пистолета и моментално отмести очи.

Едно момиче с раирана роба мина покрай мен.

— Полякини? — попита, а музиката почти заглушаваше думите й.

— Да — отвърнах. — Всички.

Маймунките спряха да подскачат и се загледаха в нас, стиснали с юмручета решетката.

— Ще ви вземат всичката храна, така че бързо я изяжте — каза момичето и се отправи към строя.

— Дайте ни всичко, което имате, няма да ви трябва — обади се по-възрастна жена, която минаваше край колоната с протегната ръка.

Загърнахме се по-плътно в палтата си. Защо да се отказваме и от малкото неща, които все още имахме? Потърсих очите на майка. Тя протегна трепереща ръка и стисна моята. Исках само някакво легло, на което да поспя, и нещо, с което да утоля изгарящата жажда.

Надзирателките ни подкараха към разпределителния сектор: две големи помещения с ниски тавани, без врати и отделение с душове в единия край. Висока руса надзирателка, която — по-късно разбрахме — се казваше Бинц, се появи на вратата, трескава и непоколебима като самия Хитлер.

— Темпо, темпо! — изкрещя тя и ме сръчка отзад с палката си.

Отидох до някакво бюро, а жената в раирана роба, която стоеше зад него, записа името ми и ми заповяда на немски да изпразня джобовете си. Напъха вещите ми: носната кърпа, часовника ми, малко аспирин — последните реликви от нормалния живот — в жълт плик и го сложи при другите в един кашон. След това ми заповядаха да се съблека пред една от затворничките пазачки, която ме следеше с поглед.

— Минавай нататък — каза тя, когато останах съвсем гола.

Погледнах назад към майка, която беше следващата при бюрото. Искаха пръстена й, но тя не можеше да го изхлузи от пръста си, колкото и да го въртеше.

— Пръстът й е подут — каза някаква лекарка, която стоеше наблизо, висока и руса, в бяла докторска престилка.

Бинц вдигна ръката на майка, плю на пръстена и се опита да го измъкне. Майка извърна глава.

— Пробвай с вазелин — каза лекарката.

Бинц отново плю на пръстена и този път успя да го измъкне. Жената зад бюрото го сложи в жълт плик и го пусна в кашона.

Край с пръстена на майка. Как можеха така безчувствено да отнемат вещите на хората?

Видях Янина Грабовска, доста по-напред на опашката, боричкаше се с една от пазачките и крещеше. Явно онази се упражняваше на нея да стриже коси. Друга пазачка се притече на помощ и хвана Янина за раменете…

— Спрете, не! Моля ви…

Опитваха се да отрежат косата й.

Една от надзирателките ме избута напред и изгубих майка, която потъна в тълпата от жени. Опитвах се да прикривам голотата си, а една затворничка със зелен триъгълник на ръкава на раираната си горна дреха ме сбута да седна на някакъв стол. Щом усетих бодването с клечка за зъби на скалпа си, разбрах, че ме чака съдбата на Янина, а сърцето ми биеше така, сякаш искаше да изскочи от гърдите ми.

Студените ножици се опряха на врата ми, а пазачката псуваше на немски, докато режеше плитката ми. Да не съм виновна, че косата ми е гъста? Тя метна плитката ми на купчина от коси, толкова висока, че стигаше чак до перваза на прозореца, а след това, сякаш за да ми отмъсти, загдето бях усложнила работата й, доострига главата ми, като вложи всичката си грубост. При всяко скръцване на машинката изтръпвах цялата и гледах как по голите ми рамене капят кичури коса. Накрая ме изблъска от стола, а аз попипах главата си: гладък скалп, само тук-там с туфички коса. Добре че Петрик не беше тук да ме види така. Без коса било ужасно студено!

Една затворничка с лилав триъгълник на ръкава, от религиозните, както по-късно разбрах, ме блъсна да легна на някаква маса, за да ми прегледат гениталиите. Тя държеше краката ми разтворени, а другата ме бръснеше с бръснач на сухо, постоянно ме порязваше и дращеше.

Когато това приключи, ме пратиха при лекарката, която нареди: „На магарето!“, взе студен сребрист инструмент, напъха го в мен и ме разтвори, без дори да го избърше с кърпата! Разчекна ме пред всички, ръката й в гумена ръкавица, бръкна в мен и пръстите заопипваха извътре. Изобщо не изпитваше ужас от работата, която вършеше, все едно че миеше чинии. Действаше, без да зачита младостта ми и че това, което ми причинява с грубите си пръсти, не може да се поправи никога.

Нямах много време да страдам по загубената си девственост, защото пазачките ни строиха голи, по пет в редица, в отделението с душовете. Надзирателката в бял гащеризон, която отговаряше за къпането, заудря с палката си жените пред нас така жестоко, че по гърбовете и задниците им пламваха червени резки, докато бързаха към душовете. Аз гледах да съм до пани Микелска и се присвивах колкото можех, за да се пазя от жиленето на гумената палка. Пани Микелска притискаше детето толкова плътно към себе си и така трепереше, сякаш студената вода вече я заливаше. Една затворничка със зелен триъгълник на ръкава се приближи до нея, стисна голото слабо телце на момиченцето с две ръце и задърпа. Пани Микелска не пускаше Ягода.

— Дай ми го — каза затворничката пазачка.

Пани Микелска не й отговори, само стисна бебето още по-здраво.

— Тя е много добро бебе — казах аз на пазачката.

Пазачката задърпа по-настървено. Можеха ли да я разкъсат надве?

— Няма как иначе — каза пазачката. — Не прави сцени.

Бебето изпищя и привлече вниманието на противната главна надзирателка Доротея Бинц, която направо долетя от предната част на помещението с още една пазачка зад нея. Името й — Доротея — означава „Божи дар“, избрали са й най-неподходящото име.

Бинц се спря до пани Микелска и насочи кожената си палка към русата главичка на Ягода.

— Бащата германец ли е?

Пани Микелска погледна към мен, челото й се сбърчи.

— Не, поляк е.

— Вземай го! — нареди Бинц, като махна с палката.

Пазачката, която беше дошла с Бинц, застана зад пани Микелска и я сграбчи, докато другата изтръгна Ягода от ръцете на майка й.

— Обърках се — извика пани Микелска. — Да, бащата всъщност е германец… — Тя погледна към мен.

— От Берлин — обадих се аз, — истински патриот.

Тази със зеления триъгълник притисна Ягода към себе си и погледна към Бинц.

— Вземай го, ти казвам — тръсна глава Бинц.

Пазачката изправи бебето на рамото си и тръгна с него към изхода през тълпите от жени, които пристъпваха насам.

Докато гледаше как отнасят детето й, пани Микелска се срина на пода и се сгърчи като горяща хартия.

— Не…! Моля ви! Къде я носите?

Бинц сръга пани Микелска в ребрата и я забута към душовете с палката си.

Аз кръстосах ръце, за да прикрия голите си гърди, и пристъпих към Бинц.

— Това дете ще умре без майка си — казах аз.

Бинц се обърна към мен, изражението на лицето й напомняше на бълбукащ чайник.

— Това е нечувана жестокост… — казах аз.

Бинц вдигна палката си.

— Вие, поляците…

Свих се, покрих глава с ръце, чаках ужилването на кожената палка. Къде ли щеше да се стовари този път.

Изведнъж почувствах ръце, които ме прегръщат. Майка. Усетих гладкото й голо тяло с кожата си.

— Моля ви, госпожо надзирател — каза майка на немски, стараеше се да говори възможно най-чисто. — Тя не мисли, като ви говори така. Много съжаляваме…

Не знам дали заради немския на майка ми, или заради почтителния й тон, но Бинц отстъпи крачка назад.

— Кажи й да си затваря устата — каза Бинц и размаха палката си към мен.

Тръгна си, като се промуши през тълпата.

Още не бях се съвзела, когато пазачите ме изблъскаха под душа, сълзите ми за пани Микелска се сливаха с жилещите струи студена вода.

 

 

След две седмици ни освободиха от карантината само с униформената ни роба и блуза, огромни дървени налъми, четка за зъби, тънко сетре, сиви гащи, тенекиена купа и лъжица и част от калъп сапун, което трябвало да ни стигне за два месеца, така казаха. Два месеца? Значи, дотогава несъмнено щяхме да сме си вече у дома!

Новият ни дом, Трийсет и втора барака беше много по-голяма от карантинната. Вътре жени в униформените си ризи или роби на райета, някои дори голи след душа, търчаха напред-назад, обличаха се, приглаждаха сламените си дюшеци, затъкваха карираните синьо-бели чаршафи. В бараката имаше малко помещение за миене с три душа и три дълги мивки, които се пълнеха от къса водосточна тръба. Имаше и жени, които седяха, без капка свян, на една дъсчена платформа с пробити дупки и се изхождаха направо в натрупаната гнилоч отдолу.

Бараката миришеше на кокошарник, разложено цвекло и петстотин немити крака.

Всички момичета в бараката говореха полски и повечето носеха на ръкава си червения триъгълник на политическите затворнички. Ако изобщо имаше нещо хубаво в този лагер, то беше, че повечето затворнички бяха полякини, повече от половината, и голяма част от тях — също като нас — бяха там заради неща, които нацистите наричаха политически престъпления. След полякините, другата голяма група бяха германки, арестувани за нарушаване на едно от многобройните правила на Хитлер или за престъпна дейност като убийство или кражба.

— Оправете си леглата! — кресна Роза, блоковата, отговорничката на бараката, германка със сънени очи.

Била от Берлин и не много по-възрастна от майка ми. По-късно научих, че я арестували, защото се изплезила на някакъв немски офицер.

— Не изпускайте от очи тенекиите!

Много скоро се научихме, че оцеляването в „Равенсбрюк“ зависеше основно от комплекта тенекии, който даваха на всяка от нас — купата, чашата и лъжицата — както и от способността да ги опазиш. Само за миг да отделиш поглед от тях, нищо чудно да изчезнат и никога повече да не ги видиш. Затова ги държахме в пазвите си, а ако някоя от нас имаше късмета да се сдобие с канапена или каквато и да е връв, я връзваше на кръста си като колан и увесваше тенекиите на нея.

Луиза и майка избраха горно легло, от онези, които затворничките наричаха „кокосовите палми“, защото бяха много нависоко. Бяха съвсем близко до тавана и почти нямаше как човек да се изправи, а през зимата над тях увисваха ледени висулки, но там горе беше по-усамотено. Ние със Зузана спяхме точно отсреща.

Наложи се да потисна завистта си към Луиза, която спеше при моята майка. За мен остана Зузана, която по цяла нощ се въртеше в съня си и бълнуваше някакви докторски работи. Когато ме събудеше, по цели нощи не мигвах, обзета от трескави мисли и парализиращото чувство на вина. Как можах толкова безразсъдно да вкарам всички ни на това ужасно място? На всичко отгоре в бараката никога не беше тихо, постоянно се чуваха пронизителни писъци и стонове на жени, измъчвани от кошмари, чесане и дращене заради постоянния сърбеж от въшките, трополене на налъмите на затворничките, които се връщаха от работа нощна смяна, а страдащите от безсъние си шушукаха нещо, разменяха си рецепти, от време на време някой подвикваше за гърне за болните, които не можеха да стигнат до нужника навреме.

Все пак понякога успявах да си открадна поне няколко мига насаме с майка. В онази нощ се промъкнах на леглото при нея преди вечеря.

— Ужасно съжалявам, че заради мен ви вкараха тук, майко. Ако не беше дошла да ми донесеш онзи сандвич, ако не бях…

— Остави тези мисли — прекъсна ме майка. — Сега си тук и трябва да насочиш всичките си усилия единствено да надхитриш германците. Аз се радвам, че съм тук с вас, момичета. Всичко ще е наред.

Тя ме целуна по челото.

— Да, но пръстенът ти… Те ти го взеха, мразя ги.

— Това е просто вещ, Каша. Не пропилявай силите си за омраза. Това със сигурност може да те убие. Съсредоточи се върху това да си пазиш силите. Ти си даровита, намери начин да ги надхитриш.

Блоковата, Роза, влезе и закрачи с огромни крачки из помещението. Физиономията й беше миловидна, но когато правеше съобщения, беше ужасно сериозна.

— Сбирката за работа е в осем сутринта. Тези от вас, които нямат поставено задание, да докладват в канцеларията за трудоустрояване, до бараката, в която ви приеха. Оттам ще си получите и значките и номерата.

— Та тя говори само на немски — прошепнах на майка. — Ами тези, които не разбират?

— Кажи една благодарствена молитва за часовете по немски с Herr Шпек. Може и да ти спасят живота.

Права беше. Това, че знаех езика, беше голямо предимство, защото всички съобщения, без изключение, бяха на немски. Тези, които не разбираха, много губеха, защото незнанието не беше оправдание за неспазване на правилата.

 

 

На следващата сутрин ни събуди сирената. Тъкмо се бях унесла и сънувах, че с Петрик плуваме в Люблин, когато запалиха светлините в нашата барака. Беше към 3:30 сутринта. Най-ужасна обаче беше сирената: такъв силен и пронизителен писък, че сякаш идваше от недрата адови. Онова нещо пищеше, а Роза и помощничките й в помещението, щубовите^[1], вървяха по редовете между леглата. Едната щубова дрънчеше с лъжица по тенекиено канче, а другата сръгваше спящите жени с крак от столче, Роза пък плискаше студена вода с един черпак в лицата на по-сънливите.

— Ставайте! Бързо! Всички да стават!

Това беше по-особен вид тормоз. Майка, Зузана, Луиза и аз тръгнахме към трапезарията — дългото помещение до спалното — и приседнахме на една пейка в ъгъла. Закуската беше същата като в изолатора — хладка жълтеникава супа, или по-скоро водата, в която са варили ряпа, и малък къшей хляб с вкус на талаш. От супата ме сви стомахът и за малко не я повърнах.

Роза прочете списъка с новите задания.

Майка беше разпределена в книговезницата — една от службите, за които всички затворнички се надяваха. Много по-трудно можеш да умориш затворник до смърт, ако работата му изисква цял ден да седи.

Изпратиха Луиза да помага на религиозните, които обработваха козина на ангорски зайци. Отглеждаха ангорските зайци в далечния край на лагера в специално отоплени зайчарници, хранеха ги с крехки марули от парника на коменданта. Редовно ги стрижеха и пращаха козината в шивачницата — огромен комплекс от осем свързани един с друг цеха, където затворнички шиеха униформи за немската армия.

Зузана не беше казала, че е лекар, и я пратиха в сортировъчното звено — да разпределя по вид вещите от огромните купчини, плячката, която Хитлер беше заграбил и която пристигаше с влаковете.

Мен ме сложиха „на разположение“, което беше колкото хубаво, толкова и лошо. Хубавото му беше, че ако не те изберат за някаква работа, разполагаш с целия ден да си лежиш на леглото. Но пък, от друга страна, ако те изберат, трябва да вършиш някоя черна или непосилна работа: или да чистиш тоалетни, или да теглиш бетоновия валяк в пътностроителната бригада. Ако си към тези, които прокарват пътя и като животно теглиш тежкото съоръжение, една дневна смяна може и да те убие.

 

 

Първата ни Коледа в „Равенсбрюк“ беше крайно злочеста, защото повечето от нас бяхме сигурни, че дотогава вече ще сме си у дома. Майка, Зузана, Луиза и аз бяхме пристигнали едва преди три месеца, но имахме чувството, че сме били там цели три години. Вече бяхме получили няколко писма от татко. Всичките бяха написани на немски, по правилата, и повечето редове бяха зачеркнати с черен туш и бяха оставени само няколко думи и последния ред: „Ваш любещ татко“. И ние пишехме писма на листовете, които ни даваха от канцеларията на лагера — полагаше ни се само по един и не разрешаваха да пишем друго, освен сведения за времето и отвлечени позитивни мисли. Когато дните започнаха да стават по-кратки, Зузана ни предупреди да не падаме духом, защото тъгата може да бъде по-опасен убиец дори и от болестите. Някои просто се отказаха, спираха да се хранят и умираха.

Утрото навръх Коледа започна, когато един от прозорците се строши от студа. В помещението нахлу леден вятър и събуди всички ни. Дали този демоничен вятър, който ни изблъска от леглата, беше лоша поличба?

Всички затворници в лагера се измъкнахме навън на плаца за Appell — общата групова проверка. След това се подредихме в редици по десет, до Das Revier — лечебницата, чуваше се само тропотът на стотици налъми, който отекваше по плаца, пристъпвахме от крак на крак, опитвахме се да се спасим от студа. Невероятно много ми се искаше да имам едно топло палто. Прожекторите зашариха над нас. Тази проверка сигурно щеше да е кратка и безпроблемна заради Коледа. Та нима германците не празнуват Рождеството на Христос? Дали Бинц щеше да си вземе почивен ден за Коледа? Стараех се да не гледам към купчината тела, наредени като дърва за огрев пред текстилния склад, под рехав снежен покров. Труповете на жените лежаха там и чакаха мъжа от града да дойде с камиона на моргата, да напъха всяко от тях в книжен чувал с нащърбени краища и да ги откара.

Младата надзирателка, стажантка, казваше се Ирма Грезе, фаворитката сред протежетата на Бинц, закрачи бързо сред редиците, за да ни преброи и да нанесе бройката в протокола си. От време на време се спираше, палеше цигара и просто си почиваше, увита в дебелото си черно наметало. И макар Грезе и Бинц да изглеждаха като дружки от гимназията, които заедно са избягали от час — и двете бяха руси красавици — нямаше начин да ги сбърка човек, Бинц беше висока, с някак изсечени черти, а косата си носеше на кок „Олимпия“ над челото. Грезе пък беше нисичка, със сини очи с форма на бадеми и естествено розови устни. Косата под униформената й шапка беше навита на два бляскави масура, като гъсти нанизи от златни монети, събрани на тила. За наше нещастие, Ирма изобщо не я биваше с цифрите. Когато прибързваше, бройките й не съвпадаха с тези на Бинц и се налагаше проверките да продължават по три-четири часа.

Слънцето се процеди над хоризонта, заля плаца със златистите си лъчи и изтръгна от стотиците затворнически гърди единодушен стон на плахо щастие.

— Тишина! — кресна Ирма.

Въпреки че все се стараехме да не излизаме напред и да се свиваме в по-топлата средна част на строя, в онази сутрин ние петте — нашето малко лагерно семейство — се оказахме в най-първия ред. Опасно беше да се стои там, всички затворници по периферията на строя бяха по-уязвими, защото нямаха защита от отегчените, а понякога и избухливи надзиратели и кучетата им. Аз стоях до майка, от другата й страна беше Луиза. Пани Микелска, която всички виждахме как гасне, откакто отнесоха детето й, стоеше между Зузана и мен. Зузана беше поставила тежка диагноза на учителката ми: ужасна комбинация от дизентерия и дълбока депресия.

Снегът беше започнал още от началото на ноември и оттогава ту валеше, ту спираше. За да минава по-бързо времето, се заглеждах по птиците, които отърсваха снега от крилата си, и им завиждах, загдето можеха да идват и да си отиват, когато пожелаят. В онази сутрин откъм езерото плющеше пронизващ вятър, затова помогнахме на пани Микелска да напъха под тънкото си памучно сетре два листа от някакъв тайно внесен вестник, та да спира вятъра. Когато Ирма не гледаше, се обръщахме и опирахме гърбове, за да се постоплим. Високата ела, която пазачите бяха заковали върху груба дървена поставка в края на Алеята на красотата, уж коледно дърво, се полюшваше от вятъра.

И пани Микелска се олюляваше, та трябваше да я придържам за ръката да не падне. Усещах острата кост на лакътя й дори и през сетрето. Дали и аз вече бях така измършавяла? Пани Микелска се приведе към мен, вестникът изшумоля и се показа от бието на ризата й.

Подпъхнах го набързо, без да ме види никой.

— Трябва да стоите изправена — прошепнах аз.

— О, Каша, толкова съжалявам.

— Бройте наум. Помага.

— Тихо — каза ми Зузана иззад гърба на пани Микелска. — Бинц идва.

Из цялата група като електрически ток премина вълна от сковаващ ужас. Бинц, яхнала синьото си колело, влезе през портите на лагера и премина по плаца. Дали се е успала в топлото си легло с женения си приятел Едмунд? Поне него го нямаше — та да я целува, докато бият някоя затворничка, както обичаха да правят.

Докато караше, изпъчила гърди срещу вятъра, хванала с една ръка кормилото, с другата — каишката на кучето си, дебелото й вълнено наметало се ветрееше зад нея. Стигна до лечебницата, остави колелото опряно на стената и тръгна по павираната алея, вървеше напето като краварка, а кучето не се отделяше от нея, изпънало врат в нашийника. Бинц крачеше и размахваше новата си палка, като дете, получило подарък дървена сабя. Палката беше нова, облепена с черна кожа, а от върха й висеше дълъг найлонов шнур.

Кучето на Бинц Аделиге — името означава „аристократка“ — беше най-прелестната, но и най-злобната от всички овчарки: черна с кафяво и козината на гърдите й беше по-рунтава и лъскава, като пищна яка; от нея можеше да излезе чудесно палто. Кучето изпълняваше множеството команди, които Бинц й даваше със зелен метален кликер.

Бинц дойде право при пани Микелска и я изтика от редицата с кожената си палка.

— Ти. Вън!

Опитах се да изляза от строя с нея, но майка ме задържа.

— За какво говореше? — попита Бинц, кучето стоеше в готовност до бедрото й.

— За нищо, госпожо надзирател — отвърна пани Микелска.

Ирма дойде и застана до Бинц.

— Проверката е извършена, госпожо надзирател.

Бинц не отговори, забила поглед в пани Микелска.

— Бебето ми, Ягода… — поде пани Микелска.

— Ти нямаш бебе. Ти нямаш нищо. Ти си просто номер.

Дали Бинц се надуваше пред Ирма?

Госпожа Микелска протегна ръка към Бинц.

— Тя е добро дете…

Бинц се пресегна, хвана вестника под ризата на пани Микелска и с едно движение го измъкна.

— Откъде взе това? — попита Бинц.

Ирма стисна списъка си под мишница и запали нова цигара.

Пани Микелска изправи рамене.

— Не зная. Аз нямам нищо. Аз съм просто номер.

Макар да бях на пет крачки от Бинц, видях как цялото й тяло потръпна.

— Така е — каза тя, вдигна ръка и замахна с палката към пани Микелска.

Шнурът шибна изпъкналата скула на пани Микелска, а Бинц хвърли бърз поглед към Ирма, наведе се и отвърза кучето. Аделиге не помръдна отначало, но като чу цъкането на кликера, се хвърли към пани Микелска с наострени уши и оголени зъби. Челюстите на кучето се сключиха около ръката й, то завъртя глава няколко пъти и събори моята учителка на колене. Кучето изръмжа така, че целият площад заехтя, хвърли се, впи зъби във врата й и я повали в снега.

Майка хвана ръката ми.

Пани Микелска се извъртя на една страна, опита се да се изправи, но кучето отново стисна в челюстите си шията й и разтърси глава.

Едва успях да не повърна, докато кучето влачеше пани Микелска някъде далече от нас, като вълк, повлякъл току-що убитата сърна, и оставяше алена диря в снега.

Цъкането на металния кликер на Бинц проехтя по плаца.

— Аделиге, пусни! — извика Бинц.

Кучето седна на задните си крака, изплезило език, златистите му очи не се отделяха от Бинц.

— Седем, седем, седем, шест — изкрещя Бинц.

Ирма захвърли цигарата си на снега, за да запише, а от фаса се заизвива ленив синкав дим.

Кучето доприпка до Бинц с подвита опашка и остави пани Микелска безжизнена на снега.

Бинц се обърна и ми махна с ръка да изляза пред строя. Пристъпих крачка напред.

— Приятелка ли ти е?

Кимнах.

— Нима? И как така?

— Беше учителката ми по математика, госпожо надзирател — отвърнах.

Сълзи замъглиха погледа ми, но не ги оставих да рукнат. Сълзите още повече настървяваха Бинц.

Ирма покри красивите си устни с ръка и се усмихна.

— Полска математика.

Бинц ми хвърли лилав химически молив и заповяда:

— Напиши го.

Всички бяхме виждали как се прави. Бинц искаше да напиша номера на пани Микелска на гърдите й — последната гавра с всеки умрял или умиращ затворник. Сърцето ми щеше да изскочи, докато пристъпвах покрай почернялата кървава диря, която Аделиге беше оставила в снега, до мястото, където лежеше моята учителка. Стигнах до пани Микелска, тя лежеше по гръб, гърлото й беше жестоко разкъсано, чак костите се виждаха, а голата й гръд беше омазана с кръв, като че я бяха залели с боя. Лицето й беше обърнато към мен, очите — особено ококорени, а прорезът на бузата й зееше като ухилена паст.

— Напиши го — повтори Бинц.

Изтрих с ръкава на сетрето си кръвта от гърдите на пани Микелска и написах 7776 с химическия молив.

— Да го няма! — заповяда Бинц.

Искаше да махна тялото от там, да го завлека до текстилния склад.

Хванах китките на пани Микелска и започнах да тегля тялото по снега, а то още не беше изстинало. Пръхтях като впрегатен кон, устата и носът ми бълваха бяла мъгла. Какъв ужас. Омраза, черна като катран, заля сърцето ми. Как бих могла да живея, ако не отмъстя.

Когато стигнах до заснежената купчина трупове, която ми стигаше до рамото, лицето ми вече беше подпухнало от сълзите. Поставих внимателно тялото на пани Микелска до купчината, като че я слагах да спи. Нашата лъвица. Нашата надежда. Нашата Северна звезда.

— Поляци — каза Ирма на Бинц, докато минавах покрай нея, за да се върна в строя. — Защо ли изобщо се хабят да ги учат на математика?

— Наистина — отвърна Бинц през смях.

Спрях се и се обърнах към Ирма.

— Аз поне мога да броя — казах й.

Този път не се наложи да чакам дълго ужилването на палката на Бинц.