Марта Хол Кели
Люляковите момичета (23)

23
Херта

1944 година

— Вилмер Хартман е дошъл да се срещне с вас — каза сестра Маршал и ме изгледа така, сякаш всичко й е ясно.

Защо продължаваше да влиза в кабинета ми, без да чука?

Тази сутрин се бях събудила в лошо настроение, при това с някакъв жужащ звук в главата. Може би се дължеше на факта, че лагерът се пукаше по шевовете. „Равенсбрюк“ е бил строен за седем хиляди затворници, но до това лято броят на приетите приближаваше четирийсет и пет хиляди. А може и да беше заради постоянните сирени за въздушни нападения или зловещите новини за войната. Рано през юни до лагера стигна новината, че американците са се приземили във Франция. А може и да е било заради това, че в лагера постоянно водеха нови и нови затворници, заразени с всякакви инфекциозни болести, и през седмица се налагаше да разчиствам лечебницата от всички затворници, които не бяха годни да работят, и да ги отпращам с черните вагони. Дори и след още няколко разреза за изпускане на напрежението, пак не можех да спя.

На всичко отгоре, Зюрен изобщо не беше постигнал никакъв напредък по случая със „зайците“. Бараките бяха така препълнени и толкова лошо се управляваха, че нямаше да можем да ги издирим, ако не заключим едновременно всички помещения в целия лагер. Герда ми беше казала, че приятелките им им дават номерата си и ги крият къде ли не, даже в бараката на туберкулозните.

Изобщо не ми беше до визити на стари приятели.

Вилмер Хартман беше психолог, познавах го от университета. Той искаше да посети „Укермарк“, бивш тренировъчен лагер за девойки наблизо, където Зюрен препращаше затворничките, когато лагерът се препълни. Знаех, че психолози обикалят по лагерите да проверяват психическото състояние на персонала, което си беше чиста загуба на време при наличието на толкова по-важни задачи. Надявах се да го заведа в „Укермарк“, да си направи обиколката за пет минути, ако може и по-малко, и да си тръгна без повече усложнения. Смятах да приключа по-рано в онзи ден и да си взема хладка вана, понеже бяха започнали жегите. Това беше най-горещият юли досега.

Вилмер беше отвън пред административната сграда, в един от служебните фолксвагени, на пасажерското място. Седнах зад волана, включих двигателя и пуснах радиото, за да не се изкушава да поведе разговор.

Германия още е победител във войната. Запасите на Съюзниците намаляват, докато германските войски все още държат „Стражата на Рейн“^[1]. В други новини…

Вилмер угаси радиото.

— „Победител“, как лъжат само! Защо продължаваме да се самозалъгваме? Вече загубихме войната. Тя приключи още при Сталинград.

— Е, какво те води в лагера, Вилмер? Последно те видях в лабораторното упражнение по биология. Имаше някакви неприятности с един ембрион на прасе.

Вилмер се усмихна.

— Да, това упражнение за малко да ме довърши.

Вилмер беше привлекателен мъж, с леко чуплива руса коса и изискани маниери. Носеше цивилни дрехи, предполагам, за да спечели доверието на пациентите, с които разговаряше. Обувките му, скъпи на вид половинки от конска кожа, кой знае как изглеждаха като че са току-що лъснати, въпреки че се разхождаше из прахоляка в лагера.

— Пътят на лекаря не е за всеки — казах аз.

— Определено е по-добре платен — отвърна Вилмер. — Но аз съм доволен, че съм само психолог.

Щом стигнахме в „Укермарк“, аз спрях колата, а Вилмер — като типичен германец с благороднически произход — отвори моята врата на фолксвагена. Минахме на инспекция в трите нови бараки и огромната военна брезентова палатка, опъната на плаца, под която стояха или седяха стотици Häftlinge, облечени още в цивилните си дрехи.

Вилмер имаше безупречни маниери, типичен културен германец, но от скучните. Веднъж ме беше поканил да излезем, но тогава отказах, защото бях много заета.

— Имаш много публикации, Вилмер. Направил си сериозна кариера.

Изтупах ръкава на бялата си престилка, защото се бяха натрупали черни сажди.

— Днес е прекалено топло за дълги ръкави, не мислиш ли? — попита Вилмер. — Няма нужда заради мен да носиш униформа.

— Защо си дошъл, Вилмер?

— Изследвам връзката между травмата и психозата.

— Пак някакво изследване ли? Е, тук ще намериш много обекти, особено ако започнеш от офицерската столова.

— Повече ме интересуват затворниците.

— Че кой се интересува от тях? Не се доближавай много до тях, освен ако не държиш да пипнеш нещо.

— Аз се интересувам, и то много. Това е само част от изследването ми, но благодарение на терапевтичните беседи със затворниците научих доста неща.

— Каква е официалната ти задача? — попитах аз.

Стигнахме до една палатка и Вилмер се обърна и се усмихна на една Häftling.

— Да оценя способността на пребиваващите в лагерите да бъдат полезни на базата на разнообразни критерии.

А всъщност имаше предвид Да изолирам психически неспособните да работят. Но преди да ги дамгоса за третиране със специално внимание, той явно гледаше да посъбере информация и за свое лично изследване.

— Ясно, значи, наблюдаваш плъховете в лабиринта, нали?

— Предпочитам да си мисля, че беседите им помагат. Ти откога стана толкова коравосърдечна, Херта?

— Трябва ли да легна на кушетката заради това?

— Би ти се отразило добре. Но всъщност не съм изненадан. Години наред са притъпявали чувствителността ти, още от университета. Помня един бой със саби от човешки крайници в залата за дисекции.

— А казваш, че си тук само да изследваш затворници.

— А, не. Определени членове на персонала също.

— Аз включена ли съм в списъка?

Вилмер сви рамене.

— Всички си имаме работа, която трябва да свършим.

— Значи всичко, което кажа, ще бъде записано и докладвано на Зюрен, така ли?

— Аз докладвам в Берлин.

— Те ли ти наредиха да ме оценяваш?

— Ти си само една от многото, Херта. Лекарите в лагерите са изложени на особени рискове. Като колектив, вие демонстрирате дълбока почит към авторитетите, вие не просто приемате статуквото, вие се нуждаете от него.

— Не мога да живея на място, където е толкова мръсно. — Изтупах още малко от пепелта, която се беше натрупала по престилката ми. — И какво пише в моето досие?

— Ти ми кажи.

— Не се съмнявам, че там е описан целият инцидент с полякинята.

— Може.

— Няма какво толкова да казвам. Намерих една затворничка, която ми помогна да въведа ред в лечебницата, а сестра Маршал започна да завижда и сложи край на всичко това. Маршал. Ето ти един подходящ обект за изследване.

— Наясно ли си защо ти уреждат партии шах с доктор Винкелман?

— Всъщност не се увличаме много в сладки приказки, Вилмер.

Въпреки че отначало много се съпротивлявах срещу визитите на закръгления ми колега Винкелман, които приемах против волята си, в крайна сметка започнах да усещам, че ми действат отпускащо. Мажех ментолово желе над горната си устна, за да не усещам вонята, която излъчваше тялото му, и го гледах как тъпче в устата си сандвичи с риба един след друг, докато ми изнасяше лекции за ползите от рибата като храна за мозъка. И по-лоши срещи съм имала.

— Предполагам, подозират, че съм станала по-близка, отколкото би трябвало, с друга жена и мъжката компания ще ми се отрази добре.

— Какви чувства събужда това у теб.

— Работата ми не е да изпитвам чувства.

— Потискането на емоциите няма да ти помогне, Херта.

Вилмер беше толкова мекушав с тези негови тъжни кафяви кравешки очи. Никога не е бил сред най-умните студенти, жалко за медицинското му образование, било е пълна загуба на време.

— Този случай ме натъжи, това е. Тя беше дисциплиниран работник и добър човек.

— Според бележките ми си останала в леглото си през следващите няколко дни. Остра тревожност.

— Преодолях го. Всичко може да преодолее човек с усилена работа и дисциплина. Защо го превръщаш в такъв голям проблем?

— Изглежда, те разстройва това, че саждите от крематориума цапат престилката ти. Искаш ли да поговорим за това?

— Представи си, искам престилката ми да е чиста и бяла. Това нарушение на някое поведенческо правило ли е?

— Не е нужно да повишаваш тон, Херта. Тези случаи зачестили ли са?

Колко още трябваше да изтърпя?

— Как си със съня, Херта, спиш ли добре?

Изведнъж там, под жулещото слънце, ми стана така горещо, все едно ме пържат в ада.

— Не, Вилмер, не спя добре. Но това може и да е свързано със сирената в четири сутринта. Не че някой се тревожи за пълноценния ми сън.

— Имаш чувството, че никой не се интересува от теб ли?

— Ако обичаш, престани да ме питаш какво чувствам! Mein Gott, Вилмер! Какъв е смисълът? Как се чувствам, та как се чувствам.

Избухването ми привлече вниманието на една Aufseherin и тя се обърна. Само това ми трябваше: нов доклад в досието.

— Херта, чуй ме, много е трудно да наречеш това място „свой дом“ — каза Вилмер. — Видях в документите какви са задълженията ти в лагера. Няма как да си безразлична към всичко това. Не е типично за твоя характер да умъртвяваш, Херта. Несъмнено страдаш от психическо вцепенение.

— Просто си върша работата — сопнах се аз и свалих ръкавите на роклята си надолу до китките.

— Още разрези ли?

И да имаше, какво? С това можех да се справя и сама.

— Не, разбира се, че не — казах. — Никакви разрези.

Вилмер намести цигара между устните си и отвори запалката си, а алуминият улови един слънчев лъч и отблясъкът за миг ме заслепи.

— Знаеш, че няма как да получиш всичко, Херта. Не може да убиваш и да искаш да те смятат за лекар. Това си има цена.

— Обикновено в свободното си време мисля за други неща.

— Още по-зле. Това не е никак здравословно.

— Както и пушенето.

Вилмер присви очи и като хвърли цигарата, предизвика истинска суматоха сред групата затворнички наблизо.

— Слушай, понякога разделното мислене е полезно, но може би не е зле да смениш обстановката.

— Местиш ли ме?

— Да. Мисля, че промяната ще ти се отрази добре. За момента няма какво много да направиш, за да си от полза за Райха.

— И какво, смяташ да ме натикаш в някоя болница в малък град, където има само шпатула за гърло и шишенце аспирин? Ти може да не си приемал сериозно медицинското си образование, но аз положих доста усилия, за да стигна дотук.

— Проявяваш излишна враждебност, Херта.

Роклята ме спарваше като пещ и потта се стичаше на вадички по гърба ми.

— А, значи сега съм и враждебна? Моля те, Вилмер. Случвало ли ти се е някога да правиш нещо толкова добре, че да вярваш, че си предопределен за велики дела? О, не, не записвай „страда от грандомания“ в листа ми. Това е истината. Аз съм лекар, Вилмер. Това за мен е въздухът, който дишам. Не ги оставяй да ме отпратят.

— Тази лудост няма да свърши добре за Германия, Херта. Трябва да го проумееш. Запътила си се към бесилката.

Тръгнах към колата.

— Зюрен владее положението.

Вилмер тръгна след мен.

— Да не би да мислиш, че Зюрен ще те защити? Той ще се скрие в Мюнхен. Или в Австрия. Гебхарт вече прави постъпки да го назначат за управител на Червения кръст, като че това ще го оневини. Защо просто не си вземеш отпуск?

Това беше отвратително. Каква проява на слабост. Какво стана изведнъж с всички германци? Да не са се събудили, превърнати в желе?

— Ще те оставя да работиш по изследването си. — Вмъкнах се в колата и му подхвърлих пакета със сандвичи, който бяхме взели. — Мога да се справя с това, Вилмер. Постигнах толкова много. Не ми го отнемай.

Като излизах от портите на „Укермарк“, се разминах с един камион, който идваше да прибере затворниците за специално третиране. Наместих огледалото за обратно виждане така, че да видя Вилмер. Беше приклекнал до палатката и разговаряше с някакви унгарски евреи. Сигурно ги разпитваше за чувствата им. Като че това можеше да е много от полза за Райха.

 

 

Няколко месеца по-късно Зюрен ме извика в кабинета си, лицето му беше придобило странен сивкав цвят, като на дъждовен червей.

— От наши източници научих, че е изтекла информация за „зайците“ на Гебхарт. От Берлин са засекли емисия на радио „Свит“ от полското задгранично правителство в Лондон, в която са съобщили подробности за „зайците“. Нарекли експеримента „вивисекция“ и споменали моето име. Както и това на Бинц. Казали, че възмездието за престъпленията ни ще е набучване на нагорещен до червено кол.

— Споменавали ли са имена на лекари?

— Само Гебхарт. Казали са, че от Католическата мисия във Фрайбург са уведомили Ватикана.

— Предупредих ви, комендант.

Той закрачи из стаята.

— Но как е изтекла информация? Винаги сме били изключително внимателни. В такъв случай трябва да направим така, че тези „зайци“ да получат необходимите грижи.

— Не, комендант, тъкмо обратното. Както говорехме…

— От Службата по сигурността казаха, че полското задгранично правителство е осъдило Гебхарт на смърт, разбирате ли? Имаме си работа със становище, което се подкрепя от много страни. Трябва да се действа предпазливо. Това може да промени положението, когато всичко това… така де… свърши.

— По-добре е, ако никой никога не открие „зайците“. Обществото трудно ще се произнесе за нещо, което никога не е съществувало.

— Но Химлер преговаря с Швеция за извозване на Häftlinge от тук. За Швеция, с автобуси на Червения кръст. Смята, че това може да се използва като смекчаващо вината обстоятелство. Това може би ще ни помогне. Надявам се да е надлежно отбелязано, че съм се възпротивил срещу операциите.

Как можеше Зюрен да е толкова наивен? Няма да има никакво смекчаващо вината обстоятелство. Ако Германия изгуби войната, победителите изобщо няма да се занимават да питат кой срещу какво е възразявал. Зюрен ще тръгне право към бесилката.

— Да не мислите, че светът ще погледне с добро око на ходещите доказателства за това, което се е случвало тук? Комендант, ще ви търсят отговорност за всичко, независимо какво сте казали. На мен също.

Зюрен огледа лагера през прозореца си.

— Но как да ги издирим. Затворничките вече не носят своите номера. — Очите му бяха кървясали. Дали е пил? — По време на проверките те просто се изплъзват. Та те вземат номерата на мъртвите.

Пристъпих към него.

— Повечето би трябвало да са в трийсет и първа барака или да се крият някъде отдолу. С това ново съоръжение…

— Моля ви, Оберхойзер…

Зюрен не обичаше да се говори за новото съоръжение и разбира се, никой не споменаваше думата „газ“. Новите му подчинени, които тъкмо бяха пристигнали от „Аушвиц“, му бяха помогнали да скалъпи временно съоръжение в предишния навес на някакъв художник, близо до крематориума. Не беше кой знае какво, но щеше много да улесни процеса по затварянето на устата на „зайците“.

— Ще накарам Бинц да затвори тази барака, а после ще свикам проверка — каза Зюрен. — Вие лично се погрижете всички „зайци“, до последната, да бъдат заловени.

Крайно време беше.

— Давате ли ми разрешение да…

— Направете необходимото, докторе. Просто се погрижете никой да не може да намери и следа от тях.