Марта Хол Кели
Люляковите момичета (37)

37
Каша

1957 година

Отидох да взема Халина от занималнята след късната си сестринска смяна. Занималнята беше под контрола на една от многобройните държавни служби за отглеждане на деца. По това време в Люблин всяко дете с двама работещи родители беше записано в някое такова държавно учреждение, където учениците прекарваха времето си след училище в учене на математика, четене и идеология на комунистическата партия. Вървях към нашата занималня, която се помещаваше в невзрачна бивша жилищна кооперация, национализирана от партията: бежово, безрадостно здание, вмирисано на варени картофи и зеле — миризма, която, вече дванайсет години след „Равенсбрюк“, все още не можех да понасям. Но това поне се плащаше от държавата.

Докато чаках да освободят класа, се облегнах на стената, за да преместя тежестта от болния си крак, и се замислих за новата си гривна, резултат от плана, който отец Скала и аз бяхме съставили. Отецът — добър приятел на татко — беше бившият ни енорийски свещеник, вече пенсиониран. Зузана настояваше да потърся от него съвет за напрежението, което изпитвах от майчинството. Тъй като се налагаше да се разкъсвам между професията, грижите за малката ми дъщеря и задълженията ми като съпруга, се чувствах съсипана от умора и все по-често си изпусках нервите. Отец Скала предложи, освен молитвите, да нося на китката си гумен ластик и всеки път когато усетя, че не мога да се контролирам, да го опъвам и да го оставям да шляпне. Носех грозния червен ластик и многократно всеки ден го опъвах и пусках. След седмица кожата на китката ми се разрани.

— По-кротко! Никакво тичане! — извика другарката Янда, класната на Халина, когато децата се отправиха към родителите си.

Не беше трудно да забележа дъщеря си в тълпата. Косите й бяха златни като на майка, а и беше десетина сантиметра по-висока от повечето деца. Беше десетгодишна, но наборът й беше минал в горния клас, а нея оставиха да повтаря, защото не знаеше таблицата за умножение. Почувствах се прекрасно, като я видях: тя беше моята награда, Господ ми я беше дал за всичко, през което бях преминала. Децата пристъпиха към родителите си и си размениха с тях позволения поздрав. Халина се здрависа с мен и ме целуна машинално по бузата. Тя излъчваше свой собствен аромат — на сапун и свеж въздух — въпреки че излизаше от това ужасно място.

— Добра вечер, майко — каза Халина.

Другарката Янда отчете с усмивка, че всички деца са отведени, и се обърна да извика следващата група.

— Няма ли истинска целувка за майка ти, Халина? — попитах аз.

Тя протегна малката си ръчичка и хвана моята.

— Знаеш, че не е разрешено.

Тръгнахме към портата. Ама че сериозно хлапе беше станала!

— Е, как е най-прекрасната дъщеря на света?

— Не по-прекрасна от всяка друга — отвърна Халина.

— Днес по-добре ли беше положението през времето за почивка?

В занималнята учеха децата на строг режим — да се хранят, да си почиват, та дори и до тоалетната да ходят в точно определени часове.

— Само се преструвах, че си почивам — каза Халина.

През петдесетте години Полската обединена работническа партия, ПОРП — зле прикрит полски сателит на Москва — вече напълно беше завзела властта. Дори и след смъртта на Сталин политическата му линия все още действаше. Беше обещал на Съюзниците в Ялта, че ще осигури възможността за свободни избори в източноевропейските страни и ще ги остави да съществуват като демократични държави, но всъщност навсякъде постави на власт комунистически партии, включително и в Полша. В крайна сметка изборите бяха манипулирани, изчезнаха независимите политически формации и се забраняваше всякаква критика към партията. Всички решения се вземаха въз основа на колективните нужди на народа. Мен ме разпределиха като сестра в Спешното отделение на новата болница в Люблин, а Петрик — във фабрика извън града и всеки ден го караха с автобус до там.

— Ще говоря с учителката ти — казах аз. — Тя е длъжна да направи така, че да спиш колкото трябва.

Сутрин ги приемаха в пет часа и ги прибирахме чак в седем вечерта, така че децата имаха нужда да поспят през деня.

— Не, майко. Не съм бебе. Освен това, ако пак се оплачеш, другарката Янда просто ще ме премести на края на опашката за обяд. Пък и никак не е лошо. Тъкмо ми остана време да измисля какво да нарисувам тази събота и неделя.

Поведох я с бързи крачки покрай една опашка за хляб и оперираният ми крак пламна.

— Халина, нямаме бои.

— Но имаме четките на твоята майка.

— Как мина часът по математика?

— Другарката Янда ни раздаде едни картончета. Сигурно ще уча математика за бебета, докато стана голяма колкото теб. Мразя таблицата за умножение.

— Математиката ми помага всеки ден в работата като сестра.

— Марта каза, че ще ми купи бои за имения ден.

— Кога е изпитът за преминаване в горния клас?

— Не зная — отвърна Халина.

Взе една пръчка от земята и се зае да рисува черти по калта край пътя.

— Другарката Янда позволи ли ти да минеш в отбора на сините.

— Да — отвърна Халина.

— Разправии имаше ли?

— Не. След като й казах, че няма доказателства Исус да е възкръснал от мъртвите, вече ми позволяваше да правя каквото си искам.

Заковах се на място и вълна от болка се разнесе по болния ми крак.

— Кой ти каза това?

— Не зная — сви рамене Халина.

Реших да не си затварям очите за това и да го обсъдя по-късно с другарката Янда. Нали в училище не трябваше да се обсъждат религиозни въпроси. Сякаш не стигаше това, че за да отидем на служба, трябваше да се прокрадваме по страничните улички. Всяко посещение на църква беше черна точка в досието, а партията плащаше на определени хора да следят за тези неща.

Занималнята беше на двайсет минути пеш от дома ни. Болките ме измъчваха ужасно, защото цял ден трябваше да се грижа за пациентите и почти не подвивах крак, но все пак беше истински късмет, че от занималнята до жилището ни можеше да се стигне пеша. Децата на много от сестрите бяха настанени извън града и те можеха да ги вземат само в събота и неделя.

Хубаво беше и че татко, тъй като още работеше в Пощенската станция, успя да запази жилището ни и там живеехме всички. Петрик, Халина и аз обитавахме стаята, в която аз винаги съм спяла. Зузана спеше в предишната си стаичка, по-скоро килер, в която имаше място само за леглото й. Татко и Марта — колкото и да се опитвах да не мисля за това — бяха в онази стая, която навремето беше спалнята на майка и татко.

От вратата ни лъхна ароматът на маслено тесто. Марта пак е пекла любимите на Халина kolaczki^[1].

Халина се втурна към Марта.

— Babcia!^[2]

— Малкото ми сладкишче! — каза Марта, която стоеше до печката, обърна се и пое Халина в прегръдките си.

— Купи ли ми бои? — попита Халина.

— Халина! Това е много невъзпитано.

— Не се притеснявай — каза Марта и сложи Халина да седне на масата пред пълна чиния kolaczki с мармалад от кайсии. — Тя е просто дете.

— Може да се държи и по-прилично.

Тръгнах по късия коридор към моята стая и на всяка стъпка имах чувството, че в прасеца ми се забива нагорещено острие. Бяхме избутали моето легло до едната стена, а до отсрещната бяхме сложили по-мъничко легло за Халина и на него спяхме двете почти всяка нощ. Кога бяхме започнали да спим отделно с Петрик? Петрик седеше и четеше книга. Все още не беше съблякъл работния си гащеризон. Бяха го разпределили в завода за дамски дрехи „Любгал“ в новия квартал „Хеленов“, в края на града. Към фабриката имаше школа за квалификация и ведомствени жилища наблизо и вече се бяхме записали в списъка на чакащите за квартира.

Може и да изглежда странно, но много обичах този гащеризон. Беше му като излят, точно на най-красивите части на тялото му — широките рамене и дългите крака.

— Какво четеш? — попитах.

Кракът ужасно ме болеше и повече от всичко на света исках да се опъна на леглото.

Петрик не отговори. Книгата му беше подвързана с кафява хартия, но беше „Доктор Живаго“ — едно от многото заглавия в списъка на забранените книги. Бяха отвели неговия приятел Александър, загдето четял есето на Торо^[3] „Гражданско неподчинение“, затова Петрик внимаваше къде чете.

Метнах чантата си на леглото и попитах:

— Как беше на работа днес?

— Отведоха Симбански. Както си седеше на работния стол. Не изпълнявал нормата. Даде им бутилка водка, но въпреки това го отведоха.

— Налага се да се примирим и да се възползваме доколкото можем…

— Налага се да избухне Трета световна война.

Съблякох униформата си и останах само по комбинезон, същия, за който Петрик веднъж беше казал, че с него приличам на Мирна Лой.

— Халина трябва да учи за изпита по математика. Можеш ли да помогнеш?

Без да вдига поглед от книгата, Петрик каза:

— Какво значение има колко ще изкара? Така или иначе, ще се озове на поточната линия до мен.

— Ако може да тръгне по пътя на медицината…

— Остави я на мира. — Петрик подгъна ъгълчето на страницата. — И престани да тормозиш учителката й.

Стените на стаята сякаш изведнъж ме затиснаха. Опънах ластика, той изплющя на китката ми и разранената кожа засмъдя, но това не спря кипежа на кръвта ми.

— Никого не тормозя — отвърнах аз.

— Преди да се усетиш, ще те сложат в някой списък. И баща ти ще е безсилен да направи каквото и да е, независимо колко е на „ти“ с Кремъл.

Посегнах към ръката на Петрик.

— Би трябвало да разбираш, че искам аз да решавам за живота на детето ми. Да намерим време да поговорим за това, и то насаме…

— Говори по-тихо, Каша — тросна се Петрик, хвърли книгата си на леглото и отиде до вратата. — Марта и бездруго знае предостатъчно за живота ни.

Излезе и затръшна вражата след себе си. Явно намираше удовлетворение в тези свои малки бунтове. Гуменият ластик изобщо не ми помагаше, затова, за да преодолея гнева, поех дълбоко въздух.

Като чух, че Зузана се връща от работа, побързах да се преоблека. Излязох от спалнята си и я видях как целуна Халина по главичката и си открадна няколко kolaczki от чинията й.

— Яла ли си днес? — попитах Зузана.

— Някои хора посрещат сестрите си със „Здравей“ — отвърна Зузана с крива усмивка.

Имаше тъмни кръгове под очите.

— Как беше днес в болницата? — попита Марта.

— Добре. Може да ни добавят още десет легла.

— И това хубаво ли е? — попитах аз.

— Повече работа за същите пари — обади се Петрик.

Забелязах металната кутия с бои до чинията на Халина. Английски бяха, скъпа марка.

— Откъде се взеха тези бои? — попитах с доколкото можех по-равен тон.

Със сигурност не бяха от магазина. По това време вече нямаше магазини на частни собственици, а държавните не продаваха стоки чуждо производство. Тези бои бяха от черния пазар.

— Една приятелка ми ги набави — отвърна Марта. — Предварителен подарък за имения ден…

— Бях й казала никакви бои — възпротивих се аз.

— Недей — прошепна едва чуто Петрик.

Затворих очи и пак си поех много дълбоко дъх.

— Дай ми боите, Халина.

— Каша — додаде Зузана и сложи ръка на рамото ми.

Сниших рязко рамото си, за да се освободя, и тогава забелязах четката — връхчето от косми на самур се подаваше изпод ръба на чинията. Та това беше четката за акварел „Колински“ на майка, а сянката на чинията скриваше лъскавата метална втулка.

— Откъде взе това? — попитах задавено.

— Марта ми я даде — отвърна Халина.

Марта пристъпи към мен.

— Тя е толкова талантлива…

— Дай ми четката, Халина — казах и протегнах ръка с дланта нагоре.

Халина обви с ръка боите и четката и ги сложи в скута си.

— Дай ми ги — настоях аз и пристъпих към нея.

— Недей — каза пак Петрик.

Кръвта нахлу в ушите ми, сърцето ми блъскаше неудържимо. Халина стана и изтича при Марта, стиснала четката и боите.

— Дай ми ги — настоях аз и тръгнах след нея.

— Аз съм виновна — намеси се Марта и прегърна дъщеря ми с едната си ръка.

Пресегнах се и сграбчих четката.

— Не! — извика Халина и я задърпа с все сила.

— Аз съм ти майка. Длъжна си да слушаш мен. Не другарката Янда. И Марта не. Мен.

Халина не отстъпваше, притискаше здраво четката и боите към гърдите си.

— Няма — каза тя.

— Тя е… — започна Марта.

— Не се бъркай. Ще ме оставиш ли поне веднъж да говоря с детето си? — Протегнах ръка. — Дай ми боите, Халина.

— Никога — отвърна Халина съвсем сериозно и делово, вперила поглед право в очите ми.

Няма как да е било от моята ръка, но бузата й пламна от шумна плесница. Стана много бързо, още преди да го осмисля, но истината е една: бях я зашлевила силно, и то по лицето. В мига, в който отдръпнах ръката си, вече копнеех да мога да върна времето назад, но това беше непоправимо.

— Каша — каза Петрик с особен тон, не толкова обвиняващ, колкото… и това беше още по-лошо… разочарован.

Халина дори не заплака, просто пусна четката и боите на пода пред себе си. Взех черната лакирана четка, хванах краищата и я счупих на две в облегалката на стола. Чу се удовлетворяващо хрущене и от краищата на двете парчета щръкнаха трески, тънки и остри като котешки мустаци.

Оттеглих се в спалнята си, разтреперана от срам, и дълго стоях и гледах легълцето, на което спяхме всяка вечер с Халина. Плюшеното й мече седеше облегнато на възглавницата. Легнах на леглото и притиснах мечето към гърдите си. От него се носеше мирисът на Халина — непокварен и сладък. В каква майка се бях превърнала?

Не мина много време, вратата на стаята се отвори и Марта се вмъкна вътре.

Надигнах се със стон и останах седнала на леглото.

Марта затвори вратата.

— Сигурно най-малко мен искаш да видиш сега, но другите не пожелаха да дойдат.

— Моля те, Марта, това не е…

— Вече дванайсет години си ми пред очите, Каша. Разбирам много повече, отколкото си мислиш.

— Не се чувствам добре, кракът ми…

— Разбирам, че си била любимката на майка си, че си я загубила, и това е ужасно, но е време да продължиш напред. Време е да си отвориш очите, честно казано.

— Честно казано, твърде много ми се бъркаш. Единствено аз се грижа за дисциплината на дъщеря ми. Ти само готвиш и й даваш разни неща.

— Дъщеря ти има нужда от любов.

— Не ме поучавай. Разбира се, че я обичам.

— Трябва да превъзмогнеш всичко това и да й покажеш обичта си. — Марта седна до мен на леглото. — Освен това не можеш да принудиш Халина да бъде такава, каквато не е.

— С рисуването не я очаква нищо добро.

— Това, което се е случило с майка ти, е трагедия, но нека продължим напред.

— Сега искам да си почина.

— А съпругът ти? Той се нуждае от помощ, Каша. Животът си е твой, но майка ти би искала Халина да е обградена с много любов. Тази вечер баща ти и аз ще отидем на гости у приятели и ще нощуваме там. Петрик и Халина ще спят в нашата стая, за да имаш време да помислиш. Имаш избор. Можеш да се гърчиш в ада на тази несправедливост, но можеш и да се издигнеш над нея. Поправи нещата. Допусни другите до себе си.

— Лесно ти е да го кажеш, ти не усещаш тежестта на този товар. Ти дори не си майка.

Марта отиде до вратата.

— Точно в този момент, мило момиче, и ти не си.

Тя излезе и за пръв път от толкова много време насам останах сама в стаята си. Имах поне малко тишина и спокойствие, за да мога да обмисля нещата и да намеря решение. Загледах се в увисналия ластик на китката си. От сега нататък щях да се доверявам на себе си и интуицията си. Още преди да заспя, бях готова с плана. Щях да оправя нещата. Щях да потърся помощ, да допусна другите до себе си. Непременно щях да прекарвам повече време с Халина. С Петрик щяхме да намираме време да оставаме сами, заедно. Бях преживяла „Равенсбрюк“. Как може ежедневието да е по-трудно?