Ун Су Ким
Заговорниците (9)

Жабешки нрави

Трупът на Чонхан пристигна в библиотеката през уикенда. Не Ханджа, а адвокатът му слезе от колата. Двама мъже в черни костюми извадиха Чонхан от багажника, където го бяха набутали, без много да му се церемонят, и го внесоха в кабинета на Стария енот. Адвокатът на Ханджа ги последва вътре. Когато мъжете с костюмите излязоха, адвокатът поздрави Стария енот, като се поклони, навеждайки се на 90 градуса от кръста.

— И ние сме толкова разстроени като теб — каза адвокатът. — Чонхан премина граница, която не биваше да прекрачва. Трябваше първо да се посъветваме с теб, разбира се, но ситуацията беше много спешна…

Стария енот разкопча ципа на чувала за трупове достатъчно, за да идентифицира Чонхан, чието лице бе посиняло и застинало в ужас.

— Граница, която не биваше да прекрачва, а? — каза той бавно и спокойно, сякаш гълчеше дете. — Може би оглупявам, но напоследък, когато младите хора увъртат, не мога да разбера какво казват. Давай направо, господин прокурор. Коя граница бе премината?

Адвокатът на Ханджа бе започнал кариерата си като държавен обвинител. Хората все още се обръщаха към него със старата му титла, макар вече да не беше такъв.

— Чонхан имаше списък с имената и местонахожденията на нашите заговорници — всичките петима. Смятаме, че се е канел да сключи сделка с друга компания. Както знаеш, тази информация е изключително чувствителна, затова ние… — Той замлъкна.

— Коя компания?

— Някакви типове от Китай. Те щели да му платят три милиарда вона.

Стария енот се намръщи.

— И очакваш да ти повярвам? Откъде Чонхан ще има списък с вашите заговорници, след като дори аз не знам кои са? Сигурен съм, че не съхранявате секретна информация между страниците на телефонен указател.

Адвокатът се поколеба, преди да отговори:

— Все още не знаем всички подробности как се е добрал до тях. След като ги научим, шефът ще дойде лично да ти докладва.

Стария енот разкопча напълно ципа на чувала за трупове. По врата, гърдите и корема на Чонхан имаше седем рани от нож.

— Ханджа ли издаде заповедта?

— Шефът в момента е в чужбина.

— Тогава кой?

— Аз издадох заповедта да бъде обезвреден и доведен при нас, но Чонхан не е лесен за залавяне. Предполагам, че нашият човек се е увлякъл.

— Увлякъл се е…

Адвокатът погледна скришом лицето на Стария енот и каза:

— Той ще бъде сериозно наказан за това.

Стария енот го изгледа презрително.

— Сериозно? Което означава, че ще го убиете?

Адвокатът прикри устата си с юмрук и се престори, че кашля, а по лицето му премина неудобство.

— Или през цялото време планът ви е бил да жертвате една от вашите пешки за един от моите офицери? — попита Стария енот.

Ресенг скръцна зъби при споменаването на шах. Адвокатът все още държеше юмрук пред устата си и на лицето му все така бе изписано неудобство.

— Загубихме трима от заговорниците само за последните два месеца — каза почтително той. — Не сме сигурни дали Чонхан има нещо общо с това, но за нас е много чувствителен период. И е изборно време. Вярваме, че ни влизаш в положението.

Стария енот наклони глава при споменаването на тримата мъртви заговорници. Запретна ръкави и прегледа раните по тялото на Чонхан с голи ръце. Хищникът бе уморил жертвата си бавно, беше започнал отстрани на торса и бе вървял бавно към центъра. И Треньора, и Чу бяха елиминирани по същия начин.

— Бръснаря? — попита Стария енот.

— Не, сър. Беше млад воин. Бивш член на Якудза…

Адвокатът бързо измисли лъжата. Стария енот изсумтя. Опипа мястото, където ножът бе пронизал сърцето на Чонхан, почти сигурно беше, че това е била фаталната рана.

— Забележително боравене с нож за млад човек. Как се казва?

Адвокатът се поколеба, очевидно се опитваше да измисли име.

— Той нарича себе си Далджа.

— На колко години е?

— Двайсет и пет.

— Много е млад. Добре, донеси ми трупа му и сме квит. Не бива да го оставим да си мисли, че може да заплашва библиотеката и да му се размине. Това ще му коства главата.

Ресенг се взираше изненадано в Стария енот, чието изражение обаче не се променяше. Адвокатът помисли и кимна.

— Имаме сделка. След като се погрижим за това, ще напиша доклад за ситуацията и ще ти го пратя.

— Нямам нужда от никакъв проклет доклад! — Стария енот изведнъж се развика. — Ти какво си мислиш, че е тук? Министерският съвет?

— Прости ми. — Адвокатът увеси нос.

— Можеш да си вървиш. Ние ще се оправим с трупа на Чонхан.

Адвокатът пак се поклони учтиво успоредно на пода и излезе.

Когато си тръгна, Стария енот най-накрая си позволи да покаже скръбта си. Изправеното му като струна тяло като че ли се срина. Той се подпря с ръце на масата и дълго се взира в лицето на Чонхан, преди да сложи длан на челото на младия мъж.

Все още впил очи в него, той попита Ресенг:

— Как Чонхан се е сдобил със списък на заговорниците на Ханджа?

— Нямам представа.

— А някакви предположения?

— Никакви.

Вероятно Чонхан се бе натъкнал на него, когато бе открил скривалището на доктор Канг. Но дали бе възможно заговорниците да оставят списък с имена и адреси някъде, където всеки би могъл да ги види? Никакъв шанс. Мито сигурно бе подхвърлила примамка на пътя на Чонхан. И той се бе хванал. Като пълен идиот. Дали наистина си е мислил, че може да продаде списък със заговорници, без да го заловят? Това беше глупава постъпка.

— Какво става, по дяволите? — попита Стария енот.

— Ако ти не знаеш, аз няма как да знам — отвърна Ресенг.

— Дали Чонхан не е получавал заповеди от някой друг?

— Той проследяваше компоненти за бомба, но това нямаше нищо общо със заговорниците.

— Трима заговорници са мъртви, Чонхан е бил нападнат, всеки е извадил меч, сякаш адът се кани да се изсипе на земята, а аз не знам нищо? — извика Стария енот с кървясали очи.

— Затова ли си гневен?

— Какво? — Стария енот го изгледа зверски.

— Не си гневен заради Чонхан. Гордостта ти е наранена просто защото не са те държали в течение, нали? Чонхан е мъртъв! Не виждаш ли? — Ресенг прегърна главата на Чонхан и я обърна към Стария енот. — На кого му пука за твоята гордост? Ако си информиран, няма да върнеш Чонхан, тогава защо ти пука дали знаеш какво се случва или не? Очевидно е, че го е убил Бръснаря, а ти се задоволяваш с убийството на някакъв друг тип? Що за справедливост е това? Предполагам, че всички сме ти еднакви. Ние всички сме просто фигури на шахматната ти дъска, защо да ти пука дали са ти взели пешка, офицер и каквото и да било друго? Стига да продължиш да играеш, а ние и без това вече сме мъртъвци.

Ръцете на Стария енот се разтрепериха. От очите на Ресенг потекоха сълзи.

— Премести го в мазето — каза тихо Стария енот. — Трябва да измием и подготвим тялото му.

* * *

— Това Чонхан ли е? — Мечката поклати глава.

Ресенг мълчеше.

— Горкият Чонхан! Горкият малък Чонхан! Толкова млад! Кремирах баща ти, а сега кремирам и теб. Какво става с този свят?

Мечката погали Чонхан по бузата. Ресенг запали цигара. Стария енот бе останал в колата. Мечката се стовари на земята и дълго плака, преди да се изправи. Изтупа си панталоните и се огледа по навик, после отиде до колата и почука на задния прозорец. Стария енот свали съвсем малко стъклото.

Мечката избърса очите си с опакото на дланта си и каза:

— Да започвам ли, господин Енот? Скоро слънцето ще изгрее.

Стария енот кимна. Мечката изкара количката от бараката и кимна на Ресенг, който изхвърли цигарата си и се приближи до багажника. Двамата поставиха тялото на Чонхан на количката. Със сигурност бе вярно това, което казваха за мъртвите — че тежат повече от живите. Чонхан тежеше цял тон.

Мечката спря количката пред пещта и разстла чердже. Постави на него малка маса, а на нея свещ, тамян, бутилка оризово вино и чаши. Ресенг бе застанал отстрани и наблюдаваше. Мечката запали тамяна, провери да не би нещо да липсва, след това се върна при колата на Стария енот.

— Господин Енот, всичко е готово.

Стария енот се взираше с празен поглед през прозореца на колата и мълчеше.

След около десет секунди Мечката каза:

— Добре, значи ще започнем без вас.

Стария енот кимна едва забележимо. Мечката се поклони и се върна при черджето.

Запали нова пръчица тамян, наля вино в чашата и я вдигна церемониално, преди да отпие, после се поклони два пъти. Погледна към Ресенг, който стана, запали още тамян и взе чаша за вино. Вдигна я церемониално и също се поклони два пъти. След това сякаш изпадна в транс, докато Мечката не го потупа по рамото, а после разчисти масата и черджето. Ресенг все още бе в унес, затова Мечката постави Чонхан на таблата сам. Преди да затвори вратата на пещта, пак погледна към Ресенг. Лицето му продължаваше да бъде безизразно. Мечката пъхна Чонхан в пещта и я затвори.

Когато пламъците се издигнаха, Мечката донесе бутилка соджу и седна до Ресенг. Отпи и предложи и на него. Ресенг също отпи и му върна бутилката. Мечката се взираше безмълвно в пещта с шише в ръка.

Чонхан Сянката беше мъртъв. Чонхан, който се бе заклел да живее живот, незапомнен от никого, който бе дал обет да стане лек и неуловим като пара, да живее без любов, омраза, предателство, болка и спомен, да бъде неприсъствие като самия въздух, беше мъртъв. Защо го бяха убили? Никой нямаше да разбере, ако го бяха оставили да живее. Ресенг си представи мъж без сянка, застанал на висок хълм в пустинята, върху който слънцето грее директно отгоре, и си помисли: А сега как ще живея без сянка?

Ако не се бе обадил на Чонхан, Ресенг можеше да е следващият убит. Не би безпокоил Чонхан, ако той си имаше друга поръчка. Той нямаше нищо общо с бомбата, докато Ресенг не го въвлече. Трябваше да се справи с това сам. Но му се обади и сега Чонхан беше мъртъв. Беше се превърнал в сянка също като баща си и бе кремиран в пещта на Мечката също като баща си. Ресенг си представи как кръвта и костите на Чонхан се превръщат в дим и пепел в парещите пламъци на инсинератора на Мечката. След като прахът му бъде пръснат на вятъра, той щеше да бъде забравен, точно както винаги бе искал.

Слънцето изгряваше. Мечката погледна часовника си, след това се озърна дали някой не идва от планината. Отвори вратата на пещта и издърпа с дълга кука таблата още преди горещината да се разпръсне напълно. Извадените от пламъците бели кости на Чонхан изглеждаха крехки и готови за стриване. Мечката ги взе с евтини щипки, каквито можеха да се купят от всяка железария. Пак си погледна часовника и после надолу по склона. Постави това, което бе останало от Чонхан, в металното хаванче и се захвана за работата, очевидно притеснен, че всеки миг могат да се появят клиенти.

След по-малко от пет минути спря и бързо прехвърли праха в кутия от яворово дърво, която обви с бял плат. Изглеждаше разкаян, когато подаде кутията на Ресенг.

— Трябваше да дойдете по-рано. Исках да се постарая повече с него, но няма достатъчно време.

Ресенг взе урната и подаде на Мечката плик.

— Всичко е наред — каза той с равен глас. — Не че ако стриеш костите му по-фино, ще го върнеш към живот.

Очите на Мечката се зачервиха, когато взе плика.

— Този Чонхан беше добро момче — каза той през сълзи.

— Благодаря за помощта. Доскоро.

Ресенг постави урната на предната дясна седалка и запали двигателя. Мечката отиде до задния прозорец, за да се сбогува със Стария енот.

— Довиждане, господин Енот. И късмет.

Стария енот го погледна и кимна.

По пътя към Сеул Ресенг паркира колата на един хълм. Стария енот наблюдаваше мълчаливо как той взима кутията от предната седалка.

— Сега се връщам — каза Ресенг, без да го поглежда.

Късата планинска пътека свършваше до стръмна скала. Вятърът беше силен, мястото бе добро за разпръскване на праха. Ресенг си сложи бели ръкавици, отвори кутията и загреба с шепа. Като разпери пръсти, порив на вятъра, който идваше право срещу скалата, поде праха и го пръсна във въздуха. Ресенг изведнъж си спомни една тъпа шега на Чонхан.

— Чудя се дали способността ми да не бъда запомнян не е наследствена. Нещо като ген на незабележимостта, който съм получил в своята ДНК от баща си. Сигурно затова майка ми никога не е тъгувала, че го е напуснала. Много як ген, нали?

— Какво му е толкова якото на този вид тъпа ДНК? — бе попитал Ресенг.

Чонхан се бе засмял и казал:

— Мога да измамя някого, когото вече съм измамил, или да свалям момиче, с което съм скъсал, след това да го зарежа пак и да не се чувствам зле заради това. Защото и без това няма да помни лицето ми.

 

 

На сутринта, след като пръсна праха на Чонхан, Ресенг си взе дълга гореща вана. После отвори гардероба си и огледа дрехите, преди да избере бяла риза, черно кожено яке и сини джинси. Докато тонизираше и овлажняваше кожата си и сресваше косата си назад, си мислеше откога не бе имал такава спокойна сутрин. Тревожността, която обикновено го разкъсваше, беше изчезнала в един миг. Той се погледна в огледалото и се ухили.

— Ама че си хубавец! — каза на отражението си.

Отвори чекмедже. Вътре беше ножът на Чу и руски пистолет ПБ-6П9 със заглушител. Потупа с пръст по дръжката. Хвърли бърз поглед към прозореца, взе ножа и остави пистолета.

Първото място, на което отиде, беше месният пазар. Там работеше ексцентричен старец на име Хису. Хората наричаха стария Хису краля на месния пазар. Всеки, който работеше там, трябваше да му плаща месечна такса. Наркодилърите, гангстерите, трафикантите на органи, измамниците, посредниците на наемните убийци, подставените лица, сводниците — всички без изключение. Дори и Ханджа и Стария енот трябваше да плащат на стария Хису, за да правят бизнес на пазара. Но таксите му не бяха повече от петдесет хиляди вона на месец. Той никога не взимаше повече от тези, които печелеха повече, и никога не правеше компромис на тези, които печелеха по-малко. Стига да плащаха, не му пукаше с какво се занимават. И защо събираше само по петдесет хиляди? Дали не ги използваше, за да сменя изгорелите крушки на пазара? Никой не знаеше.

Когато Ресенг отвори вратата на магазина на стария Хису, двама мъже — един на около шейсет години със сбръчкано лице, а другия на около двайсет, приличащ на юноша — кормеха крава. Мъжът с бебешкото лице вадеше черва от червена кофа, а по-възрастният изрязваше черния и белия дроб на кравата с малък извит нож. Всеки орган отиваше в отделна кофа. Когато Ресенг пристъпи пред една от кофите, възрастният мъж се спря и вдигна поглед към него.

— Дошъл съм да се видя с господин Хису — каза учтиво Ресенг.

— Кой си ти?

— Аз съм от „Кучешката къща“.

По-възрастният мъж го огледа и се обърна към по-младия:

— Остави това и кажи на господин Хису, че има гост. От библиотеката.

Младежът остави червата в кофата и бързо излезе. По-възрастният свали гумените си ръкавици и седна на пейката, след това изяде една лъжица оризова супа и я преглътна със соджу. От кофата с черва се носеше кисела миризма на кръв. Тя бе навсякъде, но той не спираше да сърба супа, сякаш това никак не го притеснява. След малко мъжът с бебешкото лице се върна.

— Каза да влезеш.

Старият Хису седеше до ниска маса и четеше вестник. До чаша с черно кафе, полупразна бутилка соджу, чинийка със сусамово масло и пепелник със запалена цигара на него имаше суров черен дроб, който приличаше на кравешки, и малък нож. Ресенг се поклони.

— Отдавна не сме се виждали. Всичко наред ли е със Стария енот? — попита стария Хису, като свали вестника.

— Да, господине.

— Дочувам, че напоследък не му е много спокойно.

— Ами от това, което съм видял — каза Ресенг, — той винаги е спокоен. Или може напоследък да е изгубил интерес към спокойствието.

— Така ли? Разбира се, повечето от слуховете, които обикалят месния пазар, са пълни глупости.

Старият Хису се засмя и отпи от кафето си, след това запали отново фаса в пепелника.

— Е, какво те води на това миризливо място?

— Надявах се да ви помоля за нещо.

— Давай.

— Търся Бръснаря. Вие би трябвало да знаете къде да го намеря, нали?

Старият Хису вдигна вежди и се взря в Ресенг.

— Защо си дошъл чак дотук, за да ме питаш нещо, което Стария енот би могъл да ти каже? Той може и да не излиза от библиотеката си, но няма нещо, което да не знае.

— Няма начин да ми каже.

— Бръснаря в списъка на заговорниците ли е?

— Не, това е лично.

На лицето на стария Хису се появи палаво изражение. Това можеше да се окаже забавно.

— Не ми казвай, че искаш да се подстрижеш.

— Всъщност искам.

Старият Хису се усмихна и старателно загаси цигарата си. От нея не бе останало почти нищо, но беше ясно, че той се кани отново да я запали по-късно.

— Как? Ти не си толкова умен, колкото онези писарушки заговорниците. И предполагам, че не смяташ да използваш пистолет или да поставиш експлозив.

— Ще използвам нож.

Старият Хису се облегна назад на дивана.

— Ресенг срещу Бръснаря… — Затвори очи и промърмори. — Как ли би свършило това?

Точно тогава мъжът с бебешкото лице се втурна в кабинета.

— Дядо, Гукмангбонг отказва да си тръгне, докато не му дадем шкембето, което поръча.

— Продадохме го всичкото. Кажи му да дойде пак в четвъртък. Тогава ще имаме.

— Нали го знаеш какъв е. Няма да ме послуша.

Старият Хису се засмя.

— Какво прави старият Мангбонг?

— Хвърлил се е на пода и не спира да плаче и да крещи. Последния път прави същото два часа. Не можем да свършим никаква работа. Такава досада е! — Мъжът с бебешкото лице всеки миг щеше да рухне.

Старият Хису пак се засмя и поклати глава.

— Ах, този Мангбонг. Беше много по-щастлив, когато намушкваше хора. Пенсионирането му донесе само тъга. Виж какво, момчето ми. Вземи малко от поръчката на Ким и кажи на Мангбонг, че засега трябва да се задоволи с това. И да дойде в четвъртък сутринта, когато пристига добрата стока.

— Да, сър. — Младият мъж изглеждаше облекчен, когато излизаше.

Старият Хису не спираше да се смее — без съмнение на мисълта как старият Мангбонг хлипа на пода — докато си наливаше чаша соджу. Отряза парченце суров дроб, потопи го в олиото и го изяде.

— Странно, но колкото повече остарявам, толкова по-добре се пазя от ножовете, ала все още не знам как да се пазя от сълзи. Кълна се, сълзите са по-силни от мечовете.

Отряза още едно парче дроб, потопи го в олиото и го предложи на Ресенг, който колебливо отхапа.

— Свежо, а? — попита старият Хису.

— Да, вкусно е. Обаче изглежда ужасно.

Старият Хису кимна и му предложи и чаша соджу. Ресенг взе чашата.

— Също като живота. Не е нищо особено. Просто една голяма, миризлива, мръсна и жалка бъркотия. Но когато го опиташ — а! Тогава не е толкова лошо. Понякога дори е вкусно. Та сега какво? Мисля, че трябва да си отидеш у дома и да не правиш нищо. И трябва да се отбиваш по-често за питие с мен.

— Вече извадих ножа си от канията — каза мрачно Ресенг.

— Какво, това? Това е нищо. Просто го върни обратно и си върви.

— Първо Треньора, след това Чу, а сега и Чонхан. По всичко личи, че Бръснаря ни е хвърлил ръкавицата. — Ресенг се усмихна презрително. — Първите двама можех да ги преживея, но и тримата? Това вече е прекалено. И предполагам, че аз съм следващият. Сигурен съм, че сте чули слуховете. Но дори и да беше различно, не ми е писано да имам дълъг живот.

Той изпи соджуто. Старият Хису отряза още едно парченце дроб и му го подаде. Ресенг го изяде и наля соджу на стария Хису.

— Какво ще ми дадеш? — попита Хису.

— Мислех да не усложняваме нещата и да ви платя в брой. Знам, че парите в брой движат месния пазар.

— Четири милиона.

Ресенг извади портфейла си, но старият Хису махна с ръце.

— Ще ми платиш по-късно. Ако се върнеш жив.

— А ако умра, няма да платя? — попита Ресенг през смях.

— Можеш да го сметнеш за пътни към онзи свят. Не бива да съм прекалено алчен. Лошо е за душата.

Старият Хису му се усмихна съжалително и изпи чашата соджу. След това написа адреса на Бръснаря на парче хартия и го показа на Ресенг, който кимна. Старият Хису подпали парчето хартия и го хвърли в пепелника. След като то стана на пепел, Ресенг стана. Поклони се учтиво на стария Хису и излезе от магазина.

* * *

Таксито спря пред бакалията, но Мито не беше там. Млада жена на около двайсет години стоеше зад касата. Ресенг влезе.

— Добре дошли — каза служителката.

Ресенг се огледа из магазина. Май Мито не беше дошла на работа. Взе метална кутия с кафе от хладилника и две десертчета „Хот Брейк“ от полиците.

— Жената, която работеше тук, да не би да е напуснала? — попита той.

— Имате предвид Мито? Да, напусна преди няколко дни — отвърна момичето с равен глас, докато сканираше покупките.

— Добре — кимна Ресенг.

Седна на маса пред магазина и отпи от кафето в кутията. После изпуши една цигара. Беше ясен ноемврийски ден. След няколко часа можеше да загине от ръката на Бръснаря, но колкото и да бе странно, не беше нервен, нито уплашен. Сутринта бе спокойна, идеално време за разходка. Извади едното десертче „Хот Брейк“ от джоба си, скъса опаковката и отхапа. Стори му се странно, че сладките все още бяха сладки след смъртта на приятеля му.

В харддиска, който Ресенг открадна от Мито, имаше безброй чертежи на асансьори, наблюдателни камери, монитори, светофари. Имаше чувството, че е откраднал домашното на студент по инженерство. Но когато разгледа всичко по-внимателно, откри заговорнически файл, умело скрит сред стотиците други файлове. В него имаше снимка на оплешивяващ четирийсет и пет годишен инженер, който бе загинал в асансьорна шахта. Той трябва да е бил един от тримата заговорници на Ханджа, които Мито беше убила.

Заговорът беше прост. Мъжът натиска бутона, за да повика асансьора. Чете вестник, докато чака. Той винаги чете вестници, докато чака асансьора; той е зает човек. Асансьорът се качва на седемнайсетия етаж. Но единственото нещо, което се качва, са числата на дигиталния дисплей, не асансьорът. Вратите се отварят, чува се дружелюбен звън. Светва. Очите му все още са във вестника, мъжът пристъпва във въздуха. Край.

Ако някой потърсеше в интернет „инцидент в асансьор“, щеше да намери статия за мъж, който паднал в шахтата и загинал заради повреда в сензора на асансьора. Според статията асансьорната компания твърдеше, че на оборудването му нямало нищо. Управителят на жилищната сграда уверяваше, че въпросният асансьор бил редовно проверяван и при последната инспекция не било открито нищо нередно; нищо необичайно нямаше и в записите от охранителните камери. Член на семейството на загиналия инженер беше казал през сълзи: „Напълно здрав човек е мъртъв и никой не поема никаква отговорност?“.

Ресенг изяде десертчето и си тръгна. Когато стигна до кръстовището, се поколеба дали да тръгне към апартамента на Мито или към магазина за плетиво на Миса, после бавно пое към магазина за плетиво.

За щастие Миса не беше там. Мито бе сама и плетеше на люлеещия се стол. Просто ей така си плетеше, като фермерска съпруга, която е приключила с работата си за деня и няма какво да прави вечер. Погледна към него, довърши реда си и стана. Отиде при него и опря почти готовата дреха до раменете му, за да я премери.

— Хей, точно по мярка ти е. Плета го за теб.

С доволен вид тя се върна на люлеещия се стол и продължи да плете. Ресенг се усмихна и дръпна един стол към нея.

— Чух, че Чонхан е мъртъв — каза тя, без да вдига поглед.

— Да, благодарение на теб — отвърна той намръщен.

— Значи си дошъл да ме убиеш?

Ресенг взе кълбото прежда от масата и започна да го търкаля в дланта си.

— Все още не съм решил. Дали да убия теб, после Ханджа, а след това Бръснаря, или първо Бръснаря, после Ханджа и най-накрая теб.

— В такъв случай убий ме последна, моля. Имам много за вършене. Трябва да изплета това преди началото на зимата. И трябва да намеря дом за Миса на сигурно място. След това да премахна Ханджа и Стария енот заедно с останалите боклуци, а после…

— Мислиш се за забавна. — Гласът на Ресенг беше леден.

Мито вдигна очи от плетката си.

— Не се тревожи — каза тя. — Дори да не ме убиеш, когато всичко свърши, аз сама ще се погрижа за това.

— Ще се самоубиеш?

— Да.

Ресенг се взря в нея. Тя му хвърли невинен поглед, сякаш не се случваше нищо особено.

— Нищо чудно, че си толкова безстрашна. През цялото време си имала намерение да ритнеш камбаната.

Мито продължи да плете. Имаше нещо решително, умело и опитно в начина, по който въртеше иглите.

— Защо? — попита Ресенг. — Измислила си такъв велик заговор с този твой брилянтен ум. Убиваш всички заговорници, после и наемните убийци като бонус, а след като прочистиш света така, както на теб ти харесва, можеш да избягаш в чужбина с Миса и кривогледата Сумин и да си живееш щастливо до края на дните си.

— Много бих искала, но в един момент добрата стара Мито също се превърна в чудовище.

Изражението й стана сериозно. Върна преждата и иглите за плетене в кошницата, остави я настрана, сплете пръсти и протегна ръце над главата си.

— Знаеш историята — каза тя. — Тъжната история на героинята, която преследва чудовище, но накрая сама се превръща в чудовище. Аз съм тази трагична героиня. Така че — какво бих могла да направя? След като си свърша работата, това нещастно, тъжно чудовище ще трябва да довърши и добрата стара Мито. Но хей, ако все още си ми ядосан, добре дошъл си да свършиш ти тази работа.

— Харесва ли ти да планираш кончините на хората?

— Никак даже. — Тя леко се изсмя. — Смъртта на Чонхан те нарани, нали? Тя нарани и мен. Всеки път боли — винаги е било така. Всеки човек, когото с теб сме убили, и всички, които остават след тях, също ги боли.

Ресенг я изгледа зверски. Тя хвана бика здраво за рогата. Той погледна към върха на обувката си: капка засъхнала кръв, която явно беше от магазина на стария Хису. Ресенг се изправи.

— Бръснаря, Ханджа и после теб. По-добре да свършиш с плетенето дотогава.

Очите на Мито се разшириха.

— Бръснаря ще те убие!

— Еха, май съм много лош наемен убиец — каза Ресенг и се засмя. — Никой ми няма доверие.

— Не прави нищо още. — Тя изглеждаше паникьосана. — Имам план. Аз ще убия Бръснаря, Ханджа и добрата стара Мито, ще стане точно както ти искаш.

— Не ти ли казах последния път? — каза троснато той. — Няма да се крия под полата ти. Не твърдя, че не искам да се напъхам там по други причини, но честно казано, злите кльощави момичета като теб никога не са били мой тип.

Ресенг извади другия „Хот Брейк“ от джоба си и го сложи на масата.

— Ето. Подарък.

Мито се взираше в него като ударена от гръм. Той й се усмихна и бавно пое към вратата.

— Тъп задник! Ако отидеш при Бръснаря, си мъртъв! — Виковете й го последваха, докато излизаше навън.