Ун Су Ким
Заговорниците (3)

Крематориумът за домашни любимци на Мечката

— Ако не потръгне, много ще загазя. Бизнесът е толкова зле, че по цял ден кремирам кучета.

Мечката хвърли цигарата си на земята. Беше клекнал и дъното на панталоните му заплашваше да се разпори под напора на над стокилограмовото му тяло. Без да каже нищо, Ресенг взе чифт памучни работни ръкавици. Мечката се изправи и изтупа задника си.

— Знаеш ли, някои хора са такива тъпаци, че изхвърлят труповете в гората. Работата ти не свършва, когато набелязаният умре — трябва и да почистиш след себе си. Да изхвърляш трупове в гората? Че никой там не би погребал и куче. Днес само леко да разровиш някоя планина с булдозер, ще се заринеш в трупове. Никой вече не си гледа сериозно работата, кълна се. Никаква почтеност! Наръгват някого в корема и си тръгват. Това е за мутрите, не за професионалните наемни убийци! Пък и никак не е лесно да погребеш труп в гората. Група идиоти от Инчон били хванати да влачат огромен куфар нагоре в планината преди няколко дни.

— Арестувани ли са? — попита Ресенг.

— Разбира се. Било съвсем очевидно. Трима едри мъжаги с лопати влачат грамаден куфар в гората. Да не мислиш, че хората, които са ги видели, са си казали: „А, те се разхождат посред нощ, отиват към другия край на планината“? Малоумници! Та мисълта ми е, че вместо да изхвърлят труповете в планината, могат да ги кремират тук. Безопасно е, чисто и полезно за околната среда. Бизнесът не върви, направо умирам!

Мечката си сложи работните ръкавици, докато мърмореше. Той винаги мърмореше. И въпреки това този мърморещ мъж с размерите на орангутан изглеждаше безобиден като Мечо Пух. Сигурно защото приличаше на Мечо Пух. Или може би Пух приличаше на Мечката. Бизнесът на Мечката беше да отървава от трупове, но беше незаконен. Домашните любимци, разбира се, бяха законни. Той имаше разрешително да кремира котки и кучета. Човешките трупове се обработваха скришом. Мечката изглеждаше изненадващо мекушав за човек, който си изкарва прехраната с изгаряне на трупове.

— Кълна се, няма да повярваш какви неща съм виждал. Неотдавна идва една двойка с игуана. Имаше си и име, нещо като Андрю или Андре. Що за име е това за игуана? Защо не нещо по-просто, нещо, което се търкаля по езика, като Иги или Спайни? Както и да е, хората измислят идиотски имена. Та тази тъпа игуана умряла и тези двамата се прегръщаха, плакаха и не спираха да повтарят: „Толкова съжаляваме, Андрю, трябваше да те храним навреме, ние сме виновни, Андрю.“. Умрях от срам заради тях.

Мечката нямаше спирка. Ресенг отвори вратата на склада, като слушаше с едно ухо бръщолевенията му.

— Коя количка? — попита той.

Мечката погледна вътре и посочи към една ръчна количка.

— Достатъчно голяма ли е? — попита Ресенг.

Мечката я измери с поглед и кимна.

— Няма да местиш крава. Къде си паркирал?

— Зад сградата.

— Защо толкова далече? И трябва да се катерим.

Мечката подкара количката. Имаше лека, оптимистична походка, която не се връзваше със склонността му към мрънкане. Ресенг му завиждаше. В Мечката нямаше никаква алчност. Не би си мръднал пръста, за да си намери повече поръчки. Справяше се с това, което изкарваше от малкия си крематориум за домашни любимци, и дори бе отгледал две дъщери сам. По-голямата сега беше в къщата.

— Гледам да се храня леко — обичаше да казва той. — Да намаля разходите за храна. Трябва да издържа още няколко години, докато момичетата са в състояние да се справят сами. — Мечката лесно се плашеше. Никога не се захващаше с нещо подозрително, макар да имаше нужда от пари. И така бе останал дълго, дълго в бизнес, в който хората оцеляваха изключително кратко.

Ресенг отвори багажника. Мечката наклони въпросително глава към двата черни чувала вътре.

— Двама? Стария енот каза, че ще е само един.

— Един човек и едно куче — каза Ресенг.

— Това ли е кучето? — попита Мечката и посочи към по-малкия чувал.

— Това е човекът. В големия е кучето.

— Какво е това куче, което е по-голямо от човек?

Мечката отвори невярващо чувала. Вътре беше Санта. Дългият му език увисна през отворения цип.

— Мамка му! Мислех, че вече съм видял всичко. Защо си убил кучето? Какво е направило, ухапало те е по топките?

— Стори ми се прекалено старо да свиква с нов стопанин.

— Ей, я се виж, не изпълняваш указанията, които ти е дал заговорникът — каза Мечката, като се изкикоти. — Трябва да внимаваш. Да не объркаш нещо, като се тревожиш за някакво куче.

Ресенг закопча чувалите и застана неподвижно. Защо бе убил кучето наистина? Когато отиде да вземе трупа на стареца, то си стоеше тихо и гледаше. Ресенг беше с гръб към слънцето, чиито лъчи се разпиляваха по замъглените кафяви очи на животното. То не изръмжа. Вероятно се чудеше защо стопанинът му не помръдва. Ресенг се взря в кучето, което беше прекалено старо, за да учи нови номера. В тази тиха красива гора не е останал никой, който да те храни — помисли си той. — А ти си прекалено стар, за да бродиш из гората и да си търсиш храна. Разбираш ли какво ти казвам? Есенното слънце огряваше слабо главата на кучето. То се взря в него със замъглените си кафяви очи, когато Ресенг го потупа по врата. След това вдигна пушката и го застреля в главата.

— Доста е тежък за старец — каза Мечката, когато хвана чувала от едната страна.

— Казах ти, че това е кучето — измърмори Ресенг. — Това е старецът.

Мечката местеше объркано поглед от единия чувал към другия.

— А, това проклето куче е тежко.

След като натовариха труповете в количката, Мечката се огледа. Крематориумът за домашни любимци беше тихо място в два през нощта. Разбира се, че ще е. Никой не идва да си кремира домашния любимец по това време. Мечката пусна газта и запали пещта. Пламъците се издигнаха и обелиха винила от телата като змийска кожа. Старецът беше проснат по гръб, а главата на кучето бе опряна върху корема му. Когато фурната се нагорещи, сухожилията им се стегнаха и се скъсиха, старецът започна да се гърчи. Беше тъжна гледка, сякаш не искаше да се пусне от света на живите. Дали бе останала причина да го прави? Нямаше значение, всичко бе свършило. След два часа щеше да е само прах. Човек не може да се държи за нищо, когато се превърне в прах.

Ресенг се взираше в сгърченото тяло. Някога, по време на военната диктатура в Южна Корея, старецът е бил генерал. Бил е сивият кардинал зад диктатора, съставил списък с жертви на покушения, и е харчил парите на данъкоплатците, за да наема убийци от библиотеката на Стария енот. А сега и неговото име се бе озовало в списъка. Добрите времена рано или късно свършват и ако искат да оцелеят, детронираните трябва да си дадат сметка какво са вършили и да почистят след себе си. Както винаги, времето успява да се завърти в кръг и да те ухапе по задника.

Когато Ресенг беше на дванайсет, старецът дойде в библиотеката, облечен в униформа. Беше хубава униформа. Старецът се приближи към Ресенг.

— Какво четеш, момче?

— Софокъл.

— Интересно ли е?

— Нямам баща, така че не мога да го разбера.

— Къде е баща ти?

— В кофата за боклук пред женския манастир.

Генералът се ухили и разроши косата му, а двете звездички на шапката му заискриха. Това беше преди двайсет години. Малкото момче помнеше този момент, но старецът вероятно го бе забравил. Ресенг извади цигара. Мечката му я запали, извади една и за себе си и започна да подсвирква като птиче през дима. На излизане Мечката пак се огледа наоколо, сякаш очакваше внезапно да се появи някой. Ресенг гледаше как труповете на стареца и кучето се стопяват и сливат в горещината.

Изненадващо голям брой идиоти си мислеха, че могат да извършат перфектното престъпление, ако лично се отърват от уликите. Занасяха туба бензин на някое затънтено място и се опитваха сами да изгорят група. Но кремацията не беше толкова лесна работа, колкото хората си мислеха. След като се опитваха да подпалят трупа, те се озоваваха пред огромна, димяща буца вонящо месо. Шегата оставаше за тяхна сметка. Всеки приличен криминолог можеше от пръв поглед към това сбъркано барбекю да определи възрастта, пола, височината, чертите на лицето, формата и зъбите. Трупът трябва да гори поне два часа при температура над 1300 градуса в затворена пещ, за да бъде напълно кремиран. Извън крематориум, грънчарска работилница, пещ за дървени въглища или доменна пещ в леярна фабрика е много трудно да се постигне такава температура. Затова крематориумът за домашни любимци на Мечката още се държеше на повърхността. Следващата важна стъпка беше стриването на костите. Криминолозите могат да определят възрастта, пола, височината и причината за смъртта само по три фрагмента от тазовата кост. Затова всички останали кости и зъби трябва да бъдат напълно унищожени. Дори най-фино смлените кости крият улики, а зъбите запазват формата си дори при екстремни условия, включително и в огън. Така че те трябваше да се натрошат с чук и прахът да бъде безопасно разпръснат. Това бе единственият начин да накараш жертвата си да изчезне.

Ресенг извади нова цигара и погледна колко е часът. Два и десет. След изгрев-слънце ще може да довърши работата и да си тръгне. Изведнъж го налегна умора във врата и раменете. Една нощ път, една нощ в къщата на стареца и сега една нощ в крематориума на Мечката. Не беше се прибирал три нощи. Котките му вероятно са останали без храна… Ресенг си представи тъмния си апартамент, двете сиамки, които вият от глад. Бюро и Лампа. Беше откачено, но те бяха започнали да приличат на имената си. Бюро обичаше да извива гръб и да се взира в парче хартия на пода, а Лампа — да извива шия и да гледа през прозореца.

Мечката извади панер с варени картофи и предложи на Ресенг. Ама че късмет, още картофи. Шестте, които старецът му бе дал сутринта, още бяха в колата му. Ресенг беше гладен, но поклати глава.

— Защо не ядеш? Не знаеш ли колко вкусни са картофите от провинция Кануън-До? — Мечката изглеждаше озадачен: защо някой ще отказва нещо толкова вкусно? Той набута цял картоф в устата си и изпи половината от бутилката соджу, която също бе донесъл. — Преди известно време кремирах господин Ким — каза Мечката, докато избърсваше устата си с опакото на дланта си.

— Господин Ким от месния пазар?

— Да.

— Кой го премахна?

— Мисля, че Духо бе наел някакви млади виетнамци. Те получават всички поръчки напоследък. Работят за жълти стотинки. Накъдето и да се обърнеш, само виетнамци. Е, разбира се, има и китайци, бегълци от специалните части на Северна Корея, дори няколко филипинци. Кълна се, има хора, които биха убили за мизерните петстотин хиляди вона. Поръчковото убийство днес не струва практически нищо. Затова всички са се хванали за гушите. След като господин Ким е влязъл в списъка, не е имал никакъв шанс.

Ресенг издиша дълга струя дим. Мечката нямаше причина да се оплаква от падащите цени на поръчковите убийства. Колкото повече трупове, толкова по-добре за него, без значение кой е извършил убийството. Той просто се опитваше да угоди на Ресенг. Отхапа още едно грамадно парче картоф и пак отпи от соджуто. След това като че ли се сети нещо.

— Между другото, случи се нещо много странно. След като свърших кремацията на господин Ким, намерих в праха му някакви лъскави предмети като перли. Взех ги да ги разгледам отблизо и знаеш ли какво видях? Шарира. Тринайсет парчета, не по-големи от бобени зърна. Луда работа!

— Какви ги говориш? — каза шокиран Ресенг. — Те могат да се намерят само в праха на будистките учители. Как биха могли да излязат от господин Ким?

— Истина е, кълна се. Искаш ли да ти ги покажа?

— Забрави — махна раздразнено с ръка Ресенг.

— Казвам ти, истински са. И аз не вярвах отначало. Как наричаха всички господин Ким? Курварят? Защото пиеше всякакви здравословни отвари, за да увеличи мъжествеността си, и след това чукаше всичко, което мърда? Това го уби, да знаеш. Както и да, как може нещо толкова безценно като шарира да излезе от такъв прогнил човек като него? И то цели тринайсет! Те би трябвало да означават, че си постигнал просветление, но доколкото аз виждам, то няма нищо общо с медитирането по цял ден, с въздържанието от секс или с умереността. По-скоро си е чист късмет.

— Сигурен ли си, че са истински? — Ресенг все още не беше убеден.

— Истински са! — Мечката подчерта думите си с преувеличено свиване на раменете. — Показах ги на преподобния Хиечо, главния монах в храма Уолджонг-са. Той дълго се взира в тях, стиснал ръце зад гърба си ето така, след това бавно облиза устни и ми предложи да му ги продам.

— Какво ще прави преподобният Хиечо с шарира от господин Ким?

— Нали знаеш, че вечно гони фусти, играе хазарт и пие. Но този мръсен монах е алчен. Тайно се притеснява какво ще си помислят хората, ако не намерят шарира в праха му, когато го кремират. Затова е хвърлил око на тези на господин Ким. Ако ги погълне, преди да умре, гарантирано ще намерят поне тринайсет, нали?

Ресенг се засмя. Мечката напъха още един картоф в устата си. Отпи от соджуто и му предложи картоф, сякаш се срамуваше, че яде сам. Ресенг погледна картофа в лапата на Мечката и изведнъж си представи как старецът говореше на кучето, свинското, което се печеше в огнището, дори картофите, заровени в жаравата. Да станете вкусни за важния ни гост. Този нисък хипнотичен глас. Самотен като дърво през зимата, всичките му листа окапали, само голи клони, които се вият на фона на небето като вени. Мечката все още му протягаше картофа. Ресенг изведнъж усети вълчи глад. Прие картофа и отхапа. От огъня и дима вече не можеше да различи къде беше старецът и къде — кучето.

— Вкусно, а? — попита Мечката.

— Вкусно — каза Ресенг.

— Не че искам да сменя темата, но защо, по дяволите, обучението днес е толкова скъпо? По-голямата ми дъщеря започна да учи в университета. Трябва да изгоря поне още пет трупа, за да мога да си позволя да й платя обучението и квартирата. Но къде да намеря пет трупа в този климат? Не знам дали защото икономиката е в криза, или защото светът е станал по-добро място, но определено не е като едно време. Как да се оправя?

Мечката се намръщи, сякаш не можеше да понесе мисълта, че светът е станал по-добър.

— Може би трябва да се замислиш за прекрасните си дъщери и да излезеш на светло — каза Ресенг. — Да кремираш само котки и кучета, вместо, нали разбираш, по-добри неща.

— Шегуваш ли се? Първо цените за котките и кучетата трябва да станат много по-високи. Взимам пари на килограм, а днес всички си падат по онези малки кученца като плъхове. Не ме карай да започвам. Като платя газта, тока, данъците и всичко останало, какво остава? Само ако хората си взимаха за домашни любимци жирафи или слонове. Тогава може би Мечката щеше да стане богат.

Той разклати бутилката със соджу и изля останалото в нея в устата си. Протегна се. Изглеждаше уморен.

— Дали да ги продам?

— Кое?

— Стига, вече ти казах. Шарирата на господин Ким.

— Би могъл — каза раздразнено Ресенг. — Какъв е смисълът да ги пазиш?

— Този така наречен монах ми предложи триста хиляди вона за тях, но на мен ми се стори като обир. Дори да са от кофата за боклук на господин Ким, те са си истински шарира.

— Я се чуй — каза Ресенг. — Говориш, все едно са някаква светиня.

— Дали да му кажа да качи цената на петстотин хиляди?

Ресенг не отговори. Беше уморен и вече не бе в настроение за шеги. Той се взираше мълчаливо в огъня, докато Мечката схвана намека. Разклати пак празната бутилка и отиде да си вземе нова.

Белият дим се точеше от комина. Всеки път, когато докараше труп за кремация, на Ресенг му хрумваше глупавата идея, че душите на тези някога бурни животи излизат през комина. Много наемни убийци бяха кремирани тук. Това бе мястото, на което се отърваваха от тях. Наемни убийци, които са прегрешили, наемни убийци, издирени от полицията, наемни убийци, които се озовават в списъка с жертвите по незнайни причини, престарели килъри. Всички бяха кремирани в тази пещ.

За заговорниците наемниците и убийците бяха като взаимозаменяеми батерии. Каква полза имаха от стари килъри? Старият наемен убиец беше като дразнещ мазол с уличаваща информация. Колкото повече се замисляше за това, толкова по-логично му се струваше. Защо му е на някого да пази изхабена батерия?

Най-добрият приятел на Ресенг — Чу, беше кремиран в същата тази пещ. Чу беше осем години по-възрастен, но двамата бяха много близки. След смъртта му Ресенг усети, че животът му започва да се променя. Познатите неща изведнъж му станаха непознати. Появи се някакво отчуждение между него и масата му, вазата му, колата му, фалшивата му шофьорска книжка. Периодът беше необичаен. Веднъж бе проверил кой е човекът от фалшивата му шофьорска книжка. Любящ баща на три деца, трудолюбив и талантлив заварчик, или поне така твърдяха всички, които го познаваха, изчезнал преди осем години. Може да се бе озовал в списъка с жертвите. Трупът му вероятно беше заровен в гората или във варел на дъното на океана. Или може би е бил кремиран в пещта на Мечката. След осем години семейството му все още го очакваше да се върне у дома. Всеки път, когато шофираше, Ресенг се шегуваше: „Тази кола се управлява от мъртвец“. Мъртвец, зомби — чувстваше се чужденец в собствения си живот.

От смъртта на Чу бяха изминали две години. Той беше наемен убиец като Ресенг. Но за разлика от Ресенг не принадлежеше към никоя група; пътуваше от град на град и поемаше кратки поръчки. Мафията имаше поговорка: най-опасният ти враг е pazzo, лудият човек. Този, който смята, че няма нищо за губене, който не иска нищо от другите, който се държи противно на здравия разум, който тихо следва своите собствени странни принципи и упорити убеждения, непонятни и трудни за вярване. Такъв човек не се страхува от никаква власт. Чу беше такъв човек.

От друга страна, беше лесно да се справиш с враг, който е притиснат в ъгъла и отчаяно се опитва да спаси това, което има. Това бяха любимите жертви на заговорниците. Беше ясно накъде са тръгнали. Накрая умираха, защото отказваха да признаят до самия финал, че не могат да задържат това, което се опитват да задържат. Но не и Чу. Чу беше решен да докаже, че този свиреп свят и безкрайната му мощ не могат да го спрат, ако си пожелае нещо.

Чу беше бодлив, но работата му беше толкова чиста и безупречна, че Стария енот обикновено му даваше най-трудните поръчки. Той искаше да го направи официален член на библиотеката и го предупреждаваше: „Дори лъвът става жертва на дивите кучета, когато е далеч от прайда си“. Всеки път Чу се изсмиваше и казваше: „Не възнамерявам да живея толкова дълго, че да се превърна в инвалид като теб“.

Въпреки че не принадлежеше към група, Чу изкара двайсет години като наемен убиец. Изпълняваше всякакви мокри поръчки, поемаше работа от държавата, от корпорации, от треторазредни предприемачи от месния пазар, без да задава въпроси. Двайсет години бяха впечатляващ стаж за наемен убиец.

Но един ден часовникът на Чу спря. Никой не знаеше защо. Дори Чу бе признал на Ресенг, че не разбира защо се е случило, защо часовникът му така внезапно бе спрял, след като вярно му бе служил двайсет години. Но това стана, след като Чу реши да пусне една от жертвите си. Тя не беше нищо особено, просто поредната двайсет и няколко годишна скъпоплатена компаньонка. Малко след това се появи репортаж за някакъв депутат, който се самоубил. Той бил обвинен във взимане на подкуп, корупция и сексуален скандал с дете от прогимназията. Нямаше начин боклук като него, който обича секс с малки момиченца, да се е самоубил, за да запази честта си, която отдавна сам бе успешно унищожил. Всеки заговорник, който видя този репортаж, веднага се сети за Чу. И Чу не спря дотам: тръгна по следите на заговорника, който бе поръчал компаньонката. Но не успя да го открие. Дори и великият Чу не можеше да постигне това. Дотогава вече го издирваха. Трябва да се каже, че заговорниците прекарваха повече време в издирване на сигурни убежища за себе си и подсигуряване на собствените си бягства, отколкото в планирането на мокри поръчки.

Светът на заговорниците бе един голям картел. Те трябваше да премахнат Чу, но не заради нещо толкова незначително като гордостта. Трябваше да го премахнат, за да не загубят клиентите си. Като всяко общество и техният свят си имаше собствени строги правила и ред. Тези правила и ред образуваха основата, върху която се оформяше пазарът и след това привличаше клиенти. Ако редът се огънеше, и пазарът се сриваше, срине ли се пазарът — сбогом, клиенти. Чу несъмнено е знаел това. В мига, в който бе решил да спаси жената, бе подписал смъртната си присъда. Рискува всичко, за да спаси една проститутка без късмет.

На преследвачите от месния пазар им трябваха по-малко от два месеца, за да намерят жената, която Чу бе оставил жива. Тя се бе скрила в малък пристанищен град. Елитното момиче на повикване, което някога бе забавлявало ВИП клиенти в четиризвездни хотели, сега се продаваше на моряци във вмирисани мотели. Ако се беше свила тихо в някоя фабрика, вместо да ходи в квартала на червените фенери, можеше за по-дълго да се изплъзне на преследвачите. Но тя реши да се озове на вонящата мръсна улица. Тъй като трябваше бързо да напусне Сеул, не бе взела със себе си дрехи и нямаше къде да спи. Освен това беше зима. Студът и гладът имат свойството да притъпяват абстрактните страхове на хората. Тя може би си е мислила, че и без това ще умре, така че какво значение имаше? Трудно е да се каже дали е било глупаво от нейна страна да мисли така. Може пък да й е харесало да проституира в пристанищен град в покрайнините на цивилизацията, да духа на пияни моряци за парче хляб. Но сигурно е смятала, че няма друг избор. Трябваше само да погледнеш ръцете й, за да разбереш защо. Те бяха нежни, хубави ръце. Ръце, които никога не са си представяли, че могат да прекарат живота си пред конвейер, да затягат болтове по десет часа на ден или да вадят водорасли и стриди посред зима. Ако се беше родила в добро семейство, тези ръце биха принадлежали на пианистка. Но семейството й не беше толкова добро и тя продаваше тялото си от петнайсетгодишна.

Сигурно е знаела, че завръщането й в квартала на червените фенери означава, че няма да живее дълго. Но въпреки това се беше върнала. Все пак никой от нас не може да напусне мястото, което познава най-добре, без значение колко мръсно и отвратително е то. Липсата на пари и други средства за оцеляване е една от причините, но никога нещата не се изчерпват с това. Връщаме се към мръсните си корени, защото това е мръсотията, която познаваме. Да се примириш с нея е по-лесно, отколкото да се изправиш пред страха да бъдеш запратен по широкия свят и самотата, която е силна и всеобхватна колкото страха.

 

 

Стария енот повика Ресенг веднага щом пристигна папката от заговорниците. Ресенг го намери седнал зад бюрото в кабинета си, да прелиства документа. Предполагаше, че в него има снимка на жената, адреса й, хобитата й, теглото й, движенията й и всички хора, свързани по някакъв начин с нея, или с други думи — цялата необходима информация, за да бъде убита. Вътре се съдържаше и препоръчителната причина за смъртта й и метода за отърваване от трупа.

— Не знам защо харчат пари за това. Тук се казва, че тя е само трийсет и осем килограма. Счупи й врата. Ще е лесно като да настъпиш жаба.

Стария енот хвърли папката към Ресенг, без да го поглежда. Ресенг повдигна едната си вежда. Толкова лесно ли беше да настъпиш жаба? Стария енот имаше навика да пуска цинични шеги, за да скрие неудобството си. Но Ресенг не беше сигурен дали той се притеснява, че трябва да се убие момиче на двайсет и една, което при това тежеше само трийсет и осем килограма, или гордостта му бе наранена, че трябва да приеме нископлатена поръчка, макар много добре да знаеше, че библиотеката се нуждае от нея.

Ресенг прелисти папката. Жената на снимката приличаше на японска поп звезда. Вътре пишеше, че е на двайсет и една, но не изглеждаше на повече от петнайсет. Ресенг никога преди това не бе убивал жена. Не че имаше някакво специално правило да не убива жени и деца, просто още не му се бе случвало. Той нямаше правила. Да няма правила бе единственото му правило.

— Какво да правя с трупа? — попита Ресенг.

— Ще го закараш при Мечката, разбира се — каза раздразнено Стария енот. — Какво друго? Да го окачиш на портата на двореца Кьонбок?

— Мечката е много далече оттам. Ами ако ме спрат, докато тя е в багажника?

— Тогава спри да пиеш и карай като котенце. Ченгетата няма да те спрат и да кажат, че си стрелял по тях. Имат си по-важна работа.

Гласът му бе пропит от сарказъм. Това беше начинът му да скрие гнева си. Ресенг просто си стоеше, без да казва и дума. Стария енот му махна с ръка да изчезва, след това стана и взе том от първото издание на Енциклопедия „Брокхаус“ от полицата, сложи я на поставката за четене и започна да чете на глас, като мърмореше думите под носа си, абсолютно безразличен към присъствието на Ресенг. Напоследък четеше това. Когато приключеше, щеше да вземе английското издание на Енциклопедия „Британика“. Разваленият немски, на който сам се бе научил, изпълни стаята. Когато Ресенг отвори вратата, за да излезе, промълви:

— Никой истински германец не би разбрал и дума от това.

Стария енот отдавна бе спрял да пълни полиците си с нещо различно от речници или енциклопедии. Ресенг помнеше, че той отказваше да чете нещо друго през последните десет години.

— Речниците са велика работа — обясняваше Стария енот. — Няма лиготии, няма мрънкане, няма проповеди и най-хубавото от всичко — нищо от глупостите, които писателите се опитват да ти натрапят.

Пристанищният град, в който жената се беше скрила, изглеждаше по-зле от болна кокошка. Преди време кипеше от живот и снабдяваше японската имперска армия с муниции, но след освобождението бе западнал. Сякаш вече нищо не можеше да го промени към добро. Ресенг слезе от експресния автобус и тръгна към паркинга на автогарата, където потърси регистрационна табела, завършваща на 2847. В самия край на паркинга имаше стар джип „Мусо“. Ресенг извади ключовете от джоба си, отвори вратата и влезе. Веднага щом запали мотора, светна червената лампичка за горивото.

— Кучият му син е оставил резервоара празен.

Наруга под носа си глупавият заговорник, който и където да беше.

Паркира в подземния паркинг на мотела. Заговорникът го бе инструктирал да спре на третото място от стълбите, но на него вече имаше голям луксозен седан. Ресенг погледна часовника си. 13:20. Собственикът на седана или бе пристигнал предната вечер и още не си беше тръгнал, или спокойно се наслаждаваше на обяда си заедно с любовницата си. Ресенг нямаше друг избор, освен да паркира до стената. Слезе и огледа тавана и стените. Мотелът бе прекалено стар и опърпан, за да има охранителни камери. Ресенг отвори багажника и извади голяма платнена торба и найлонов чувал за трупове, които му бяха оставени.

Както пишеше в папката, на рецепцията на мотела нямаше никого. Часовникът на стената показваше 13:28. Ресенг взе ключа от стая 303 и се качи по стълбите. Преди да отвори вратата, извади чифт черни кожени ръкавици.

Стаята помнеше и по-добри времена. На леглото имаше мръсно одеяло — от пръв поглед си личеше, че не е прано от години — на полицата стоеше половин руло тоалетна хартия, метален пепелник и стара кутия кибрит. Тапетите бяха толкова избелели, че не личеше какъв цвят са били някога, а от прозореца стърчеше стар климатик, който приличаше на германски радиоапарат на поне трийсет години; струваше му се, че от него ще изскочи нещо много гадно, ако го включи. Върху използван презерватив със засъхнала по него сперма между матрака и подматрачната рамка бе залепнал интимен косъм, който можеше да е както на жена, така и на мъж. Светлината на флуоресцентната лампа на тавана бе приглушена от дебел слой прах и отдавна умрели насекоми в абажура. Стаята приличаше на декор от черно-бял филм от 30-те години.

— Колко потискащо — промърмори Ресенг, докато оставяше торбата и черния куфар „Самсонайт“, който носеше от Сеул, в ъгъла. Седна на края на леглото. Беше толкова мръсно, че буквално чуваше възклицанията на милиардите микроби, които си мислеха, че са попаднали в рая. Сложи цигара в устата си и взе клечка от кутията с кибрит. Все още ли ги произвеждат? — помисли си той, докато палеше клечката.

Точно в два часа Ресенг се обади на телефонния номер от папката.

— Тук съм. В стая 303.

Мъжът от другата страна на линията не каза нищо няколко дълги секунди. Ресенг чуваше само неприятния звук от дишане в слушалката. След това — сигнал свободно. Ресенг се взря в слушалката.

— Задник — промърмори той. Отвори прозореца, погледна навън към тесните виещи се зад гарата алеи и запали нова цигара. Кварталът на червените фенери беше тих в два следобед.

Жената се появи след повече от два часа. Щом влезе, хвърли безразличен поглед към Ресенг и поздрави. Излъчваше небрежната надменност, типична за жените, които знаят, че са красиви, имаше младолико лице и стегнато тяло, външността й би накарала всеки мъж да се обърне, а нещо в изражението й, което бе трудно да се определи и което бе надвиснало като лека тъмна сянка над нея, извика в ума му спомен за снимка на паднал лист от гинко билоба от един календар.

— Съблечи се — каза тя.

Тя също се съблече. Отне й по-малко от пет секунди да си свали роклята, сутиена и бикините и да застане гола пред Ресенг. Той се взря ококорен в нея. Необичайно големите за тънкото й тяло гърди му напомниха за момичетата в японските порно комикси. Имаше забележително мека като на бебе кожа.

Нямаше представа какво се бе случило в стаята на депутата. Но не можеше да си представи, че има нещо общо със смъртта му. Единственото й престъпление беше, че е лапала меките пишки на застаряващи бизнесмени, които си падат по малолетни момичета. И нямаше начин да е спечелила много пари от това. Старците сигурно бяха дали един куп пари, за да си легнат с нея, но лъвският пай бе отишъл при сводника й. Тя просто нямаше късмет. Но пък и лошият късмет беше част от живота.

— Няма ли да се съблечеш? — попита тя.

Ресенг не спираше да се взира мълчаливо в нея.

— Побързай. Трябва да ходя и на други места — каза тя, очевидно раздразнена.

Изглеждаше арогантна, както винаги, въпреки мрънкането в гласа й. Без да сваля очи от нея, Ресенг бавно бръкна в коженото си яке. Кое да избере — пистолета или ножа? Кое от двете беше по-малко вероятно да я стресне, да я накара да пищи и да я хвърли в паника? Мнозинството хора казваха, че се страхуват повече от ножове, отколкото от пистолети, което му се струваше логично. Но пък страхът винаги е нелогичен. Ресенг избра пистолета. Преди да го извади, лицето на жената се стегна.

— Може ли да се облека? — Гласът й трепереше.

— Защо?

— Не искам да умра гола.

Погледът й срещна неговия. В него нямаше и следа от гняв или омраза. Уморените й очи просто казваха, че е научила прекалено много за света за прекалено кратко време; празните й зеници говореха, че се е уморила да се страхува и не иска да вижда нищо повече.

— Няма да умреш гола — каза Ресенг.

Но жената не помръдна.

Ресенг смекчи тона.

— Облечи се, моля.

Тя взе дрехите си от пода, ръцете й трепереха, докато обуваше гащичките си с картинки на Мики Маус. Когато се облече, Ресенг я хвана за рамото и я заведе към леглото, след това заключи вратата. Жената извади пакет „Вирджиния Слимс“ от чантата си и се опита да запали една, но ръцете й трепереха толкова силно, че не можеше да щракне със запалката. Ресенг извади своето „Зипо“ от джоба си и й запали цигарата. Тя кимна леко в знак на благодарност, вдиша дълбоко дима, след това извърна глава и го издиша в една безкрайна въздишка. Той виждаше, че полага усилия, за да остане спокойна, сякаш бе репетирала за този момент, но слабите й рамене не спираха да треперят.

— Мразя да имам белези по тялото. Би ли се постарал да ги избегнеш? — каза тя тихо.

Не молеше за милост. Искаше само да умре без рани и синини. Той изведнъж се замисли за Чу. Дали точно това в тази жена не беше спряло часовника му? Дали крехкото й тяло не го бе изпълнило със състрадание? Дали не му бе заприличала прекалено много на момиче от японско порно? Дали тайнствената меланхолия в чертите й не бе събудила у него забравеното чувство за вина? Не. Това би било абсурдно. Чу не беше от хората, които биха си объркали живота заради някаква евтина романтика.

— Мразиш белези…

Ресенг повтори думите й. Очите на жената трепнаха нервно. Беше му трудно да повярва, че тя се страхува повече от белези по тялото, отколкото от смъртта. Той погледна за миг към пода, после вдигна глава.

— Няма да имаш никакви белези. — Опита се да го каже максимално спокойно.

На лицето й се изписа стреснато изражение. Тя сякаш бе разбрала за какво е голямата торба в ъгъла. Сигурно си го бе представила, защото цялото й тяло се разтресе.

— В това ли ще ме сложиш?

Гласът й нервно трепереше, но тя все пак не заекна. Ресенг кимна.

— Къде ще ме отнесеш? В кофа за боклук ли ще ме изхвърлиш или в гората?

Ресенг се почуди за миг дали трябва да й каже. Не трябваше. Но това не променяше нищо.

— Няма да бъдеш заровена в гората, нито изхвърлена в канавка. Ще бъдеш кремирана в специално съоръжение. Макар й незаконно, строго погледнато.

— Тогава никой няма да знае, че съм мъртва. Няма да има погребение.

Ресенг отново кимна. Беше останала твърда пред всичко останало, но по някаква причина това я накара да избухне в сълзи. Защо толкова се тревожеше какво ще се случи с тялото й, когато бе изправена пред неизбежна смърт? Като че ли се притесняваше повече как ще изглежда, след като умре, отколкото от това, че ще умре. Ама че проблем за човек на нейната възраст.

Тя стисна зъби и избърса сълзите си с длан. След това впи в Ресенг поглед, който казваше, че няма да се моли за живота си, нито да лее още сълзи заради някого като него.

— Как ще ме убиеш?

Свари го неподготвен. От петнайсет години беше наемен убиец и никой не му бе задавал този въпрос.

— Ти сериозно ли?

— Да — каза тя с равен тон.

Според нарежданията на заговорниците трябваше да й счупи врата. Да счупиш тънката шия на жена, която тежи само трийсет и осем килограма, беше лесна работа. Стига да не се съпротивлява, щеше да стане по-бързо и безболезнено, отколкото можеше да си представи. Но ако му се опънеше, щеше да свърши със стърчащ от кожата й счупен прешлен. Или щеше да се гърчи в агония няколко дълги минути, докато най-накрая се задуши от прекъснатия достъп на въздух, и през цялото време щеше да е в пълно съзнание.

— Как би искала да умреш?

Веднага щом изрече въпроса, Ресенг се почувства като задник. Що за въпрос беше това? Как би искала да умре? Звучеше като сервитьор, който я пита колко да е препечена пържолата й. Тя наведе замислено глава. Но той виждаше, че не решава в момента, а потвърждава решение, което вече е взела.

— Имам отрова — каза тя.

Отначало Ресенг не разбра какво му казва и повтори думите й. Имам отрова. Значи вече бе мислила за самоубийство. И бе избрала да го направи с отрова. Не беше изненадан. Статистически погледнато, мъжете обикновено използваха оръжия или скачаха от високо, а жените предпочитаха хапчета или се обесваха. Жените клоняха към методи на самоубийство, които не оставят следи по тялото. Но обратно на това, което си представяха, достъпните отрови като пестициди или солна киселина причиняваха болезнена и мъчителна смърт и много често не успяваха.

— Това е най-малкото, което можеш да направиш — каза тя с умоляващи очи.

Ресенг избягваше погледа на жената. Счупи й врата, натъпчи я в чувала и я закарай на Мечката. Това беше работата му. Заговорниците никак не обичаха, когато нископоставените наемни убийци проявяваха самоинициатива и променяха задачата. Не ставаше въпрос за гордост. Проблемът беше, че ако задачата се промени, тогава хората, които чакаха в различни точки, имат нужда от нови указания и се губи синхронът между ролите им. Ако останеха уличаващи следи или нещата се объркаха, тогава някой друг трябваше да умре, за да бъдат заличени следите. И понякога този друг трябваше да си ти. Промяната в задачата не беше просто неприятност, а потенциална смъртна присъда.

Ресенг погледна жената. Тя все още се взираше в него с умоляващ поглед — не искаше милост, а само това последно нещо. Дали да й го даде? Трябваше ли? Ресенг сбърчи чело.

Ако погълнеше отрова, тя щеше да остане в праха й дори след кремацията. А ако следи от нейната ДНК бъдат намерени в колата му или по дрехите му, а в праха й — отрова, тогава щеше да има убедителни доказателства за престъпление. Но такива неща се случваха само по филмите, рядко в реалния живот. Заговорниците не бяха перфекционисти, а просто задници. Отрова, счупен врат — нямаше значение. И в двата случая жената щеше да бъде кремирана и праха й щеше кротко да се утаи на дъното на някоя река.

— Каква отрова? — попита той.

Тя извади пакетче от чантата си. Той протегна ръка. Тя се поколеба, но му го подаде. Той разтърси леко увитото в целофан пакетче и го вдигна към светлината. Вътре имаше прах.

— Цианид?

Тя кимна, без да откъсва очи от неговите.

— Какво знаеш за цианида?

Тя наклони глава на една страна, сякаш не разбираше въпроса.

— Знам, че ако го погълнеш, ще умреш. — Гласът й прозвуча наполовина дръзко, наполовина раздразнено. — Какво друго има да се знае?

— Откъде го взе?

— Откраднах го от приятелка, която възнамеряваше да се самоубие.

Ресенг се усмихна. На нея може би й се стори, че го направи самодоволно, но всъщност това, което той изпитваше, беше по-близо до съжаление. Имаше склонност да се усмихва, когато не знаеше какво да каже.

— Ако тази твоя приятелка го е купила по интернет или от наркодилър, то тогава шансовете да е фалшификат са големи. И ако е така, ще си навлечеш големи проблеми. Но дори да е истински, смъртта, причинена от цианид, не е толкова романтична, колкото си мислиш. И няма да умреш за секунди. Сигурно си мислиш, че е от онези отровни капсули, които шпионите поемат, за да умрат веднага, но те съдържат течен цианид, а не прах като този.

Ресенг хвърли пакетчето от целофан на пода като фас. Тя се втурна към него в паника, сякаш беше скъпоценност, след това вдигна очи, изпълнени със съмнение.

— Няма ли да ме убие?

— Двеста и петдесет милиграма са достатъчни, за да убият повечето хора. Но това е изключително болезнено. Мускулите ти ще се парализират, езикът и гърлото ти ще бъдат изгорени, органите ти ще се стопят и може да минат минути дори час, докато най-накрая умреш от задушаване. При някои хора продължава и по-дълго, други дори оцеляват. И не само това, трупът след това не е никак красив.

Раменете на жената увиснаха. На лицето й се изписа отчаяние. Тя се обърна към прозореца; беше спряла да плаче, дори да трепери. Само се взираше с празен разфокусиран поглед в небето. Ресенг погледна часовника си — 4:30. Трябваше да тръгне, преди да се стъмни. След като слънцето залезе, алеите ще се изпълнят с проститутки с прясно гримирани лица и клиенти, опиянени от алкохол и лъст.

— За твой късмет имам идеалното средство.

Ресенг посочи към куфара си. Жената се обърна и погледна.

— Барбитурова киселина. Спокоен начин да умреш. Не боли като от цианида или мишата отрова и няма да те загрози. Ще бъде като да заспиш. Учен от средата на XIX век — Адолф фон Байер, измислил барбитуратите, докато разработвал седативи и приспивателни. Нарекъл ги на приятелката си Барбара. Използват се и като седативи. Използват се и в хипнозата като успокоителни, дори имат халюциногенни свойства. В основата са на лекарства като барбитал и руминол. Използват се за евтаназия по цял свят.

Жената направи физиономия, когато обяснението му се проточи твърде дълго, но накрая кимна.

— Ще ти я дам, ако ми отговориш на един въпрос — добави Ресенг. — След това ще получиш спокойната смърт, която искаш.

Тя отново кимна.

— Помниш ли високия мъж, който бе нает да те убие?

— Да.

— Защо те остави жива?

Тя премести тежестта си от крак на крак и притисна ръка към челото си. Докато си припомняше събитията от онзи ден, изражението й непрекъснато се променяше от почуда до ужас и обратно.

— Честно казано, не знам. Той се взира в мен почти час и половина и накрая си тръгна.

— И това е всичко?

— Да. Просто седеше тихо и ме гледаше.

— Не каза ли нещо?

— Каза: „Стой далеч от обичайните си места. Не се връщай. Ако имаш късмет, може и да оцелееш“. Това ми каза.

Ресенг кимна.

— Мъртъв ли е? — попита тя.

— Още е жив, но вероятно не за дълго. След като попаднеш в списъка, нямаш никакъв шанс.

— И той ще умре заради мен?

— Може би. Но не само заради теб.

Ресенг пак си погледна часовника. Отправи към жената поглед, с който й показа, че времето изтича. Тя не реагира. Той отвори куфара и извади шишенце с таблетки и бутилка „Джак Даниълс“.

Тя го гледаше мълчаливо, накрая попита:

— Ако ме кремираш тайно, никой няма да разбере, че съм мъртва, нали? Майка ми цял живот ще ме чака да се прибера.

Ресенг се спря, докато вадеше таблетките от шишенцето. Жената заплака. Той почувства облекчение, че не плаче шумно. Изчака сълзите да спрат. Дали тихият й плач бе спрял часовника на Чу? След пет минути той сложи длан на рамото на жената, за да й покаже, че повече не могат да отлагат. Тя бутна раздразнено ръката му.

— Може ли да напиша писмо на майка ми?

Ресенг я погледна с болка.

Тя добави:

— Няма значение дали ще го получи.

Очите й все още бяха пълни със сълзи. Ресенг погледна пак часовника си и кимна. Тя извади от чантата си химикалка и малко тефтерче и започна да пише на една от страниците му:

Скъпа мамо,

Съжалявам. Съжалявам и пред татко на небето. Смятах да спестя пари, да се върна в училище и да се омъжа, но не стана така. Съжалявам, че умрях преди теб. Не се тревожи за мен. Да умра така не беше толкова лошо. Светът и без това е скапано място.

Една сълза падна върху „небето“ и размаза мастилото. Тя се подписа, скъса листа и го подаде на Ресенг.

— Красив почерк — каза той.

Ама че тъпотия изтърси. Нямаше представа защо бе изрекъл това. Жената върна тефтерчето в чантата си. Той предположи, че търси вътре носна кърпичка, за да избърше сълзите си, но за негова изненада тя извади несесер с гримове. Погледна го пак, за да покаже, че има нужда от още малко време. Той вдигна ръка и й даде знак да действа. Повече от десет минути жената внимателно оправя грима си, а през това време Ресенг стоеше и я гледаше с вдигната вежда. Що за суета беше това? Тя приключи с грима си и прибра несесера. Щракването на закопчалката на чантата прозвуча необичайно силно.

— Ще останеш ли с мен, докато умра? Малко съм уплашена — каза му с усмивка.

Ресенг кимна и й подаде хапчетата. Тя се взря в тях за няколко секунди, след това ги взе от дланта му и ги погълна с чаша уиски, която той наля.

Ресенг се опита да я накара да легне на леглото, но тя бутна ръцете му и се опъна без негова помощ. Сложи ръце на гърдите си и се взря в тавана. Не след дълго започнаха и халюцинациите.

— Виждам червен вятър. И син лъв. Точно до него има красива полярна мечка във всички цветове на дъгата. Това раят ли е?

— Да, разбира се, това е раят. Вече пътуваш натам.

— Благодаря ти, че ми казваш това. Ти ще отидеш в ада.

— Значи няма да се видим повече. Защото ти определено отиваш в рая, а аз определено ще отида в ада.

Тя се изсмя тихо. Една-единствена сълза се изтърколи от усмихнатите й очи.

 

 

Чу изкара още две години, след като жената умря. Тъй като беше лукав чакал, се оказа истински трън в петата на заговорниците, винаги една стъпка пред полуделите и настоятелни преследвачи. Имаше слухове, че някои от тях ставали негови жертви, защото били прекалено заслепени от обещанието за наградата, за да си пазят гърбовете, докато го търсят, и тези слухове се раздуваха и преувеличаваха и забавляваха известно време обитателите на месния пазар. Ресенг не беше изненадан. Онези треторазредни наемници и застаряващи ловци на глави, които не бяха срещали по-големи предизвикателства от преследването на избягала проститутка, не бяха на нивото на Чу и никога не са били. Но нямаше как да се разбере дали тези слухове, които се носеха като сапунени мехури из месния пазар, бяха наистина верни. Повечето смъртни случаи с преследвачи и наемни убийци никога не излизаха наяве. Но слуховете може би бяха верни, защото Чу така и не бе заловен.

Около година след като започна да се укрива, Чу мина в настъпление. Той откри няколко заговорници и ги уби, както и няколко предприемачи и брокери. В някакъв момент се появи насред месния пазар и разби офиса на един предприемач. Но заговорниците, които си бе набелязал, нямаха нищо общо с провалената поръчка с момичето на повикване. Всъщност те бяха по-скоро аматьори — евтини заговорници, наети от стиснати предприемачи за еднократни поръчки. Никой не разбра защо Чу ги беше избрал, може би защото всъщност нямаше начин да се доближи до хората, които наистина управляваха затворническия свят.

След като Чу потроши офиса и открадна счетоводната книга, която не му вършеше никаква работа, в библиотеката на Стария енот се появиха група мъже. Единият от тях беше Ханджа. Макар да приличаше на шеф на охранителна фирма, той управляваше корпорация и печелеше пари от държавни поръчки, но и от черния пазар. Търговците на месния пазар бяха незначителни разбойници в сравнение с Ханджа и тази среща показваше колко много Чу бе ядосал тези мъже. Ханджа седеше на дивана и приличаше на човек, който току-що е отхапал голяма хапка лайно.

Когато Стария енот зае мястото си, търговците от месния пазар заговориха едновременно:

— Откачам, казвам ти. Какво, по дяволите, иска Чу? Трябва да знаем какво иска, за да го убедим или примамим да се покаже. Какъвто и да е случаят — трябва да направим нещо, да му се не види.

— И аз това казвам. Защо тоя откачен не иска да говори? Да не би някой да му е отрязал езика? Ако иска пари, да каже, че иска пари. Ако чувствата му са наранени, да си каже. Ако е ядосан, да каже, че е ядосан. Но трябва да каже нещо. Не може просто така да се втурва, да потрошава всичко и да си тръгва.

— Кълна се, че той вече ми струва много. Уби трима от хората ми. И да беше само това! Трябваше да платя, за да се отърва от труповете им. Мамка му, човече. Мечката е единственият, който има полза от това. Но защо Чу е набелязал моите хора? Има много по-лоши от мен.

— Да си се поглеждал скоро в огледалото? Кой тук е по-лош от теб?

— Хей, някой тук да му е давал разписка? Трябва да се плаща в брой. В брой! Чу мрази разписките!

Стария енот седеше сред тях и изглеждаше развеселен. Защо? Особено като се имаше предвид, че Чу можеше да влезе всеки момент и да го наръга с нож в корема.

— Учените от династията Чосон имат поговорка — каза с усмивка Стария енот. — „Няма как да знаем в каква посока ще скочи жабата или кралят.“ Сякаш се отнася за нашата беда.

— Според теб какво е намислил Чу? — попита месарят Чой. Той наемаше нелегални китайски имигранти от корейски произход за евтина работна ръка.

— Откъде да знам какво мисли този откачен? Може би иска да ми пререже гърлото. Или твоето.

— Да предложим награда — най-накрая проговори Ханджа, който тихо седеше в ъгъла. — На всеки предоставил информация, която ще ни помогне да го намерим. Това ще накара хората да се размърдат. Детективите също ще се включат.

— Пари? Всички ли ще участваме по равно? — попита Чой.

— Не, мамка му. — Минари Пак, чийто офис бе потрошен от Чу, хвърли кос поглед към Ханджа и замърмори. — Някои хора в тази стая имат много по-голям бизнес от останалите, какви са тези глупости за равенство? След като офисът ми беше потрошен, наистина съм в беда.

Ханджа го накара да млъкне с три думи:

— Аз ще платя.

Не се фукаше. Искаше да сложи край на срещата. Другите мъже изглеждаха подразнени от самоувереността му, но очевидно изпитваха и облекчение.

— Казват, че можеш да си мил, когато ти е пълен килерът, и това трябва да е вярно за нашия щедър и богат приятел. — Гласът на Стария енот беше пълен със сарказъм, когато се обърна към Ханджа.

Ханджа му се усмихна широко и каза:

— Какво да кажа? За разлика от теб аз не съм придирчив. Ако ми дадеш поръчка, ще я изпълня. Работя усилено. И сериозно. И си затварям устата.

* * *

По ирония на съдбата отхвърлянето на трийсетгодишната диктатура и бързото настъпване на демокрацията бе довело до страхотен бум в бизнеса с наемните убийства. При диктатурата наемните убийства бяха секретни операции, извършвани тайно от малък брой заговорници, добре обучени от правителството или армията килъри и много опитни и надеждни наемници. Бяха толкова малко, че това не можеше да бъде наречено бизнес. Тези, които знаеха за заговорническия свят или бяха част от него, се брояха на пръсти и нямаше чак толкова много поръчки. Армията, общо взето, не се интересуваше от заговорниците. Бяха спокойни и непросветени времена, когато бе възможно да вкараш човек, създаващ проблеми, в джипа си пред очите на цялото му семейство, да го заключиш в мазето на сграда на хълма Намсан, да го пребиваш, докато го осакатиш, и след това да го върнеш у дома, без да чуеш и гък. Защо да си правиш труда да наемаш добре обучен заговорник?

Раздвижването в бизнеса с наемните убийства бе предизвикано от новия режим с демократично избрана гражданска администрация, която се опитваше да се окичи с морал. Може би нейните представители смятаха, че като си напишат на челата „Всичко е наред, ние не сме армията“, могат да заблудят останалите. Но властта винаги е една и съща, без значение как изглежда. Както бе казал някога Дън Сяопин: „Не е важно дали котката е бяла или черна, стига да лови мишки“. Проблемът беше, че новото демократично управление не можеше да използва мазе на хълма Намсан, за да пребива противниците си. И така, за да се скрие от очите на хората и пресата, за да не оставя улики от собствената си сложна йерархия и начина си на работа и за да се спаси от бъдеща отговорност, то започна тайно да дава поръчки на наемници. И това сложи началото на ерата на аутсорсинга. Беше по-евтино и по-просто, отколкото властта сама да свърши работата, а най-хубавото бе, че имаше по-малко следи за заличаване. В редките случаи, когато нещата се объркваха, правителството нямаше нищо общо с това. Вкарваха наемниците в затвора, а управляващите трябваше само да изглеждат шокирани и отвратени пред камерите на новинарите и да казват неща като: „Каква ужасна трагедия!“.

Настана истински бум, когато корпорациите последваха примера на държавата и също започнаха да възлагат поръчки на заговорниците. Те създаваха много повече работа и основната клиентела на наемниците вече не идваше от държавата, а от частния бизнес. С увеличаването на поръчките се появиха нови, неизвестни изпълнители и месният пазар се изпълни с уморени килъри, гангстери, пенсионирани военни и бивши детективи, на които им беше писнало да работят за жълти стотинки. Ханджа чакаше под повърхността като алигатор, оглеждаше внимателно сцената и наблюдаваше промените, без да бърза. Докато Стария енот ставаше все по-неадекватен, тъй като не схващаше новите ветрове, този костюмар с магистратура по бизнес администрация от „Станфорд“ тайно създаде свой собствен екип от затворници и наемници под прикритието на напълно легална охранителна компания.

Принципите на пазара не се бяха променили от създаването му. Който предлагаше по-добра услуга на по-ниска цена, печелеше. Ханджа знаеше това. Докато Стария енот се бе затворил в библиотеката си, четеше енциклопедии и речници и размишляваше за благата, които се бяха изсипвали върху него по време на диктатурата, докато треторазредните предприемачи от месния пазар бяха прекалено заслепени от алчност, биеха се за огризки, не си вършеха работата, както трябва, и влизаха в затвора, Ханджа изгради модерна мрежа от бизнесмени и държавни служители, привличаше експерти от всички области и наемаше висококачествени заговорници. Превърна някогашния объркан и достъпен за всички заговорнически свят в чист и удобен супермаркет. Човек направо очакваше да бъде въведен в него от красиви модели, наети да махат, да се усмихват и да казват: „Насам!“ и „Кого да убием за вас днес?“. Така че, колкото и да мрънкаха търговците на месния пазар, сега Ханджа управляваше този свят.

Дългата и скучна среща завърши само с решението за предлагане на награда. Не беше точно среща, а по-скоро мрънкачески сеанс, посветен на Чу. Ресенг излезе, за да запали цигара. Вдиша дълбоко дима и към него се приближи Ханджа.

Ресенг му предложи цигара.

— Отказах ги. Вече не понасям вонята им.

Ресенг вдигна вежда развеселен.

Ханджа извади позлатена кутийка от джоба на сакото си и му подаде визитка.

— Обади ми се. Да вечеряме някой път. Все пак сме от едно семейство.

Ресенг се взря в дългите му бледи пръсти, преди да вземе визитката. Ханджа си тръгна и не се върна на срещата. Защо беше казал, че са от едно семейство, като нямаха и една обща капка кръв? И двамата бяха израснали в библиотеката на Стария енот. Но не бяха живели там по едно и също време. Когато Ресенг дойде в библиотеката, Ханджа учеше в университет в Съединените щати.

 

 

Наградата бе обявена, но Чу още не беше заловен. Появиха се нови слухове, които се въртяха из въздуха като падащи листа и изчезваха, щом докоснеха земята. Стария енот отказа да се включи в преследването. По цял ден стоеше в кабинета си и четеше енциклопедии. И Ресенг не правеше нищо. Мисълта да тръгне срещу човек като Чу му идваше в повече. Непрекъснато сънуваше кошмари, че го среща случайно. Винаги бе на някоя тясна задънена уличка, Ресенг трепереше в единия й край, а жестокият наемен убиец Чу му препречваше пътя за бягство в другия. Ресенг знаеше, че не може да се мери с Чу — нито в сънищата си, нито наяве. Единственият начин да победи Чу, бе да го наръга с нож в гърба като онзи идиот принц Парис.

Това лято непрекъснато валеше. Хората се шегуваха, че мусонният фронт се е настанил над полуострова и се е запил. Като във всеки почивен сезон Ресенг започваше деня с бира, убиваше времето, като слушаше музика, взираше се през прозореца и си играеше с Бюро и Лампа. Когато котките заспиваха, подпрели глави една на друга, Ресенг си лягаше в леглото и започваше да чете. Книги за възхода и падението на Римската империя, книги за могъщите някога наследници на Чингис Хан, които бродели свободни през степите, но ги сполетял внезапен упадък, когато уседнали зад крепостни стени, книги за историята на кафето, сифилиса, пишещите машини. Когато му доскучаеше да прелиства пропитите с влагата от въздуха страници, той хвърляше книгата до леглото си, изпиваше още една бира и заспиваше. Просто още едно обикновено лято.

В последния ден на септември по време на силен дъжд на вратата на Ресенг се почука. Когато отвори, на прага стоеше Чу, мокър до кости. Беше толкова висок, че капките, падащи от периферията на шапката му, висяха във въздуха сякаш цяла вечност. Носеше голяма раница, спален чувал и торба с бира и уиски.

— Да пийна с теб беше следващата точка в списъка ми с предсмъртни желания — каза Чу.

— Влез.

Чу прекрачи прага, водата, която се стичаше от него, стресна Бюро и Лампа, те се качиха на върха на котешката си кула и се свиха там. Чу беше много отслабнал. И преди беше слаб, но сега беше кожа и кости.

Ресенг му подаде две хавлиени кърпи. Чу свали шапката си и остави раницата на пода. Избърса лицето и косата си и водата по коженото си яке.

— Нямаш ли пари за чадър? — попита Ресенг.

— Забравих го в метрото. Не исках да хабя пари за нов.

— И откога мъртъвците се тревожат за пари?

— Добра забележка — каза Чу през смях. — Мъртъв или не, пак не искам да пилея пари за чадър.

— Искаш ли да се преоблечеш?

— Не, добре съм. Скоро ще изсъхна. Освен това се съмнявам, че твоите дрехи ще ми станат, прекалено къси са.

— Аз съм среден на ръст. Просто ти си висок.

Ресенг извади една духалка и сложи кафе. Чу включи духалката и си стопли ръцете. Котките не устояха на любопитството си и подадоха глави, за да го разгледат. Той им помаха с пръсти. Котките изглеждаха заинтригувани, но останаха в кулата.

— Не искат да играят с мен. — Чу изглеждаше разочарован.

— Казал съм им никога да не играят с лоши хора.

Ресенг му подаде чаша кафе. Чу я изпи наведнъж. След това остави мокрите хавлиени кърпи на пода и потрепери. Ресенг му наля още кафе.

— Колко е наградата за главата ми? — попита чу.

— Сто милиона.

— Можеш да си купиш мерцедес с тях. Хей, ще ти подаря мерцедес.

Ресенг се засмя.

— Каква чест. Ако те убия, получавам парите и се покривам със слава. Защото съм премахнал най-великия наемен убиец в света.

— На кого му пука за славата? Парите са важните.

— Защо не умреш спокойно, както ти искаш?

Чу се спря, докато изпразваше торбата с покупките.

— Какъв е смисълът? Това са лесни пари, вземи ги. Освен това никога не съм правил нищо мило за теб.

— Така е — засмя се Ресенг. — Никога.

Чу изглеждаше разочарован.

— Но съм те черпил повече, отколкото ти мен.

— Така ли? Как така не си го спомням?

— Толкова е нечестно.

Ресенг взе лед, чаши за уиски и говежда пастърма от кухнята, докато Чу нареждаше бутилките на масата. Имаше дванайсет бири „Хайнекен“, две бутилки „Джак Даниълс“, 750-милилитрова бутилка „Джони Уокър“, син етикет, и пет бутилки соджу.

— Странна комбинация. Всичко ли смяташ да изпиеш?

— За пръв път ще пия, откакто побягнах.

Чу подреди внимателно кенчетата и бутилките.

— На твое място щях всеки ден да се напивам. Сигурно е скучно постоянно да се криеш.

Чу се засмя. Наля си „Джак Даниълс“ и го изпи на един дъх. Голямата му адамова ябълка подскачаше при всяка глътка.

— О, да, мина много време — каза той и изтри устни. Изглеждаше като човек, срещнал стар приятел.

Сложи две кубчета лед в чашата си и я напълни до половината, след това дълго се взира в леда, а накрая се усмихна тайнствено.

— Бях прекалено уплашен, за да пия — каза той и гъстите му вежди потрепнаха.

— Не знаех, че хора като теб се страхуват — каза Ресенг, докато си отваряше „Хайнекен“.

— Глупаво е да се напиваш, ако няма кой да ти пази гърба.

Чу изпи чашата си и задъвка едно кубче лед. Звукът от трошащия се между зъбите му лед опъна нервите на Ресенг. Изведнъж Чу бутна чашата в ръката му. Ресенг бързо остави бирата. Чу напълни две трети от чашата с „Джак Даниълс“ и добави още две кубчета лед. Алкохолът са разлюля, докато пускаше леда вътре.

— До дъно — каза Чу и се взря в него. — „Джак“ е питие за истински мъже.

Заповедническият му тон изнерви Ресенг.

— Алкохолните компании са измислили това, за да продават стоката си на измислени мъже като теб — каза той.

Чу не се засмя на шегата. Не спираше да се взира в Ресенг, сякаш настояваше той побърза с пиенето. Ресенг погледна надолу към чашата. Това беше много алкохол за изпиване на един дъх. Той извади ледените кубчета и ги хвърли в пепелника. След това изпи уискито на екс.

Чу изглеждаше доволен. Стана, огледа стаята и отиде до котешката кула. Уплашената Лампа влезе обратно вътре и отказа да излезе, но любопитната Бюро се приближи на пръсти до Чу и подуши ръката му. Той я погали между ушите. На Бюро като че ли й хареса; тя наведе глава и замърка. Чу си поигра малко с котката, преди да се върне на масата, да вземе чашата си и да седне на ръба на леглото. Той прелисти пръснатите по покривката му книги.

— Знаеш ли, че отначало не те харесвах? Всеки път, когато отивах в библиотеката на Стария енот, ти четеше. Това ме дразнеше. Не съм сигурен защо. Може би завиждах. Изглеждаше по-различен от нас.

— Никога не четях. Само се преструвах, когато ти беше там. За да изглеждам по-различен.

— Е, успял си. Изглеждаше… как да кажа? Мек.

— И ти си прекарал много време в библиотеката. Обзалагам се, че си чел толкова, колкото и аз.

— Мразех да чета. Но се обзалагам, че бих се справил с тази.

Държеше „История на сифилиса“.

— Не е каквото си мислиш.

Чу прелисти няколко страници и се засмя.

— Прав си. Не е за мен. Защо няма никакви проклети картинки? — Хвърли книгата обратно на леглото и взе следващата, озаглавена „Сините вълци“. — Вълци? Да не би да планираш да се оттеглиш и да отглеждаш вълци?

Ресенг се засмя.

— Това е историята на осем от воините на Чингис хан. В тази книга има много животни като теб. На Сините вълци са им трябвали десет години, за да построят най-голямата империя в света.

— Какво се случило с тях след това?

— Заселили се в крепост и се превърнали в кучета.

Чу изглеждаше заинтригуван, докато прелистваше страниците на „Сините вълци“, но му беше трудно да разбира изреченията и скоро загуби интерес. „Сините вълци“ се стовари върху „История на сифилиса“.

— Правилно ли чух, че си убил момичето? — попита небрежно Чу.

Ушите на Ресенг пламнаха, той не отговори. Взе бутилката и напълни една трета от нея с „Джак Даниълс“. Чу не откъсваше очи от него. Ресенг погледа за известно време чашата, преди да отпие. Беше му по-сладка от първата.

— Къде чу това? — попита той. Гласът му беше спокоен.

— Тук и там.

— Ако си го чул, докато си се криел, значи всички знаят.

— Много невероятни слухове има в този занаят. — Чу вдигна вежда, сякаш да попита защо му трябва да знае къде го е чул.

Ресенг го погледна право в очите.

— Мечката ли ти каза?

— Мечката е много по-мълчалив, отколкото изглежда.

Чу си правеше труда да защити Мечката, което определено означаваше, че точно той му го е казал. От много места можеше да е излязло, но нямаше причина Мечката да поема рискове заради Ресенг. Тук никой не поемаше глупави рискове, нито полагаше специални усилия, когато ставаше въпрос за Чу. Най-малко Мечката с неговите две дъщери, които отглеждаше с мъка сам. Ресенг разбираше. Ако го бе разпитвал някой детектив, Мечката щеше да отнесе тайната в гроба си. Въпреки това изпита раздразнение. Когато имаше теч на информация, той бързо попадаше в радара на заговорниците.

— Ти наистина ли си мислеше, че можеш да я спасиш? — попита Ресенг. Не се предаваше.

— Не, разбира се, че не. Не съм от тези, които спасяват други хора. Прекалено зает съм да спасявам собствения си живот.

— Значи няма нищо странно в това, което съм направил. Ти си странният.

— Прав си, аз съм странният. Ти си направил това, което се очаква от теб.

Което се очаква… Тези думи накараха Ресенг едновременно да изпита облекчение и да се почувства обиден. Чу се приближи към масата и си наля още алкохол. Бутилката вече беше почти празна. Чу отново изпи чашата си на един дъх, отвори втората бутилка и си наля още. Изпи и това на екс.

— Исках да те питам нещо — каза Ресенг. — Връщал ли си се да я видиш?

— Не.

— Тогава защо я остави жива? Да не би да си мислеше, че заговорниците ще те потупат по рамото и ще ти кажат: „На всеки се случва“?

— Честно казано, нямах никаква представа.

Чу изпи още една чаша уиски. За човек, който не бе пил от две години, нямаше никакъв проблем сам да пресуши цяла бутилка за по-малко от двайсет минути. Лицето му почервеня. Наистина ли си мислеше, че е в безопасност в апартамента на Ресенг?

— Срещал ли си някого от заговорниците, които ти дават заповеди? — попита Чу.

— Нито веднъж за всичките петнайсет години.

— Не се ли чудиш? — попита Чу. — Кой ти казва какво да правиш? Кой решава кога да дадеш мигач, кога да натиснеш спирачка, кога да настъпиш газта, когато да завиеш наляво, кога да завиеш надясно, кога да си затваряш устата и кога да говориш?

— Защо изведнъж се зачуди за това?

— Стоях там, гледах онова момиче, което беше само кожа и кости, и изведнъж се почудих кои са тези заговорници. Можех да я убия с един пръст. Беше толкова уплашена, седеше като замръзнала. Когато видях колко силно трепери, ми се прииска да разбера кой стои на това бюро, подписва заповеди и е измислил този скапан план.

— Никога не бих предположил, че си такъв романтик.

— Не става въпрос за романтика, а за любопитство или нещо подобно. Искам да кажа, че дотогава не бях осъзнавал какъв страхлив задник съм бил. — Чу звучеше като човек пред срив.

— Заговорниците са само пешки като нас — каза Ресенг. — Пристига поръчка и те съставят план. Над тях има някой, който им казва какво да правят. А над този човек е друг заговорник, който също му казва какво да прави. Знаеш ли какво ще намериш, ако се изкачиш до върха? Нищо. Само един празен стол.

— На този стол би трябвало да седи някой.

— Не, празен е. Иначе казано, просто един стол. Никой не седи на него. И този стол, на който може да седне всеки, решава всичко.

— Не разбирам.

— Това е система. Мислиш си, че ако отидеш там с нож и наръгаш човека на върха, това ще оправи всичко. Но там няма никого. Просто един празен стол.

— В занаята съм от двайсет години. Убил съм безброй хора. Включително мои приятели. Дори едно мое протеже. На първия рожден ден на дъщеря му му подарих детски дрешки. Но щом казваш, значи през цялото време съм приемал заповеди от един стол. А ти си счупил врата на беззащитна жена, защото столът е казал така.

Чу изпи още една чаша. Докато си поемаше дъх, наля още уиски на Ресенг. Ресенг не му обърна внимание, а отпи от бирата. Изкушаваше се да избухне и да каже, че не й е счупил врата, но преглътна думите си с бирата. И вместо това каза:

— Не можеш да се изходиш в гащите само защото тоалетната е мръсна.

Чу се изсмя.

— С всеки изминал ден звучиш все повече като Стария енот — каза той. — Това не е хубаво. Сладкодумниците никога не пропускат да ти забият нож в гърба.

— А ти все повече звучиш като мрънкащо глезено дете. Наистина ли си мислиш, че си много готин, когато избухваш така? Не си. Каквото и да направиш, нищо няма да промениш. Както не промени нищо и за онова момиче.

Чу разкопча ципа на якето си и под мишницата му се показа коженият кобур, който бе превърнат в кания за нож. Извади ножа и го остави на масата. Движенията му бяха спокойни, ни най-малко заплашителни.

— Мога да те убия много болезнено с този нож. Да те накарам да се гърчиш в агония с часове, докато ти изтича кръвта, да забия острието до кокал, да накарам вътрешностите ти да се изсипят на пода. Мислиш ли, че тогава ще продължиш да ми дрънкаш за празни столове, системата и как нищо не се е променило? Разбира се, че не. Защото си въздух под налягане. Всеки, който си мисли, че е в безопасност, е въздух под налягане.

Ресенг се взря в ножа. Беше обикновен кухненски нож, немска марка, „Хенкелс“. Острието му беше като бръснач, сякаш току-що бе свален от точилото. Дръжката бе здраво увита в носна кърпа. Чу предпочиташе тази марка ножове, защото бяха здрави, остриетата им не ръждясваха лесно и можеха да се купят отвсякъде. Другите убийци ги смятаха за женски ножове, които стават само за готвене у дома, но всъщност бяха добри. Не се чупеха лесно като ножовете за суши.

Ресенг откъсна очи от ножа и погледна към Чу. Чу беше гневен. Но в погледа му не проблясваше обичайната отровна светлина. Уискито, което беше изпил, сигурно го бе хванало. Ресенг се замисли за собствения си нож в чекмеджето. Опита се да си спомни кога за последен път бе намушкал някого. Дали не беше преди шест години? Седем? Не помнеше. Дали можеше да извади ножа достатъчно бързо? Ако тръгне към него, Чу може да грабне своя. И дори да успее да извади ножа от чекмеджето навреме, дали може да се противопостави на Чу? Дали изобщо има шанс да излезе победител?

Едва ли. Ресенг извади цигара и запуши. Чу протегна ръка. Ресенг извади друга цигара, запали я и му я подаде, а той вдиша дълбоко дима, наклони глава назад и се загледа в тавана. Остана дълго в тази поза, сякаш искаше да каже: „Ако ще ме наръгваш, направи го сега“.

Когато цигарата изгоря до половината, Чу се изправи и погледна към Ресенг.

— Цялата работа е прецакана, нали? Гонят ме толкова мутри, които се надяват да вземат наградата за главата ми, а аз нямам идея кого да убия и какво да направя. Честно казано, изобщо не ми пука има ли някого на върха. Може и да е празен стол, както ти казваш, или на него да седи някой задник. За глупак като мен и в двата случая няма никакво значение. Може да умра и да се върна под друга форма, но пак няма да разбера как работи системата.

— Напусни страната. Иди в Мексико или Съединените щати, Франция, може би някъде в Африка… Може да отидеш на много места. Места, където да си намериш работа като наемен убиец. Другите наемници ще те пазят.

Чу се засмя.

— Даваш ми същия съвет, който аз дадох на онова момиче. Да не би да очакваш да ти благодаря?

Изпи уискито на един дъх, наля си пак и пак го гаврътна на екс, след това изля остатъка от бутилката в чашата си.

— Няма ли да пиеш с мен? Самотно е да пия сам.

Чу не се шегуваше. Той наистина изглеждаше самотен, седнал до масата. Ресенг изпи уискито, което му беше налял. Чу отвори бутилката „Джони Уокър“ и му наля още. След това вдигна чашата си за наздравица. Ресенг чукна своята чаша в неговата.

— О, така е много по-добре — каза той. Звучеше впечатлен. — Обичам „Джони Уокър“, син етикет, повече от „Джак Даниълс“ за истинските мъже или каквото там беше.

Чу се засмя. Изглеждаше искрено развеселен. Не каза почти нищо, докато допиваха бутилката. Ресенг нямаше какво да каже, затова пиеха в мълчание. Чу изпи много повече от него. Когато бутилката се изпразни, той се заклатушка към банята. Ресенг чу звук от пикаене, след това от повръщане, а накрая няколко пускания на водата. Минаха двайсет минути, но Чу не излизаше от тоалетната. Ресенг чуваше само течащия кран. Не откъсваше очи от ножа на Чу насред масата.

Когато Чу не излезе и след трийсет минути, Ресенг почука на вратата. Беше заключена и никой не отговори отвътре. Взе отвертка и отвори. Водата от пълната вана преливаше на пода. Чу беше заспал на тоалетната чиния, приведен като стара мечка. Ресенг спря водата и му помогна да си легне.

След като се просна, Чу захърка така, сякаш за първи път в живота си имаше възможност да се наспи. Хъркането му беше толкова силно, колкото той бе висок. Толкова силно, че дори Лампа плахо подаде глава от котешката кула, слезе внимателно, пропълзя на леглото и започна да души лицето и косата му. Ресенг седна на дивана и изпи още няколко бири, след това заспа, докато гледаше как Бюро и Лампа се наслаждават на новата си играчка: те удряха Чу по косата и се разхождаха по гърдите и корема му.

Когато Ресенг се събуди на следващата сутрин, Чу си беше тръгнал. Голямата му раница също я нямаше. От него като подарък бе останал само кухненският му нож с увитата около дръжката носна кърпа.

Седмица по-късно тялото на Чу бе доставено в крематориума за домашни любимци на Мечката. Когато Стария енот и Ресенг пристигнаха там, валеше силно, точно като в деня на гостуването на Чу. Мечката разпъна чадър над Стария енот, когато той слезе от колата.

— Готово ли е? — попита Стария енот.

Мечката изглеждаше изненадан от въпроса.

— Още не съм започнал.

Тялото на Чу беше в навеса. Мечката имаше хладилници за складиране на труповете, но те бяха прекалено малки, бяха правени за котки и кучета. Нямаше нищо достатъчно голямо, което да побере 190-те сантиметра на Чу. Стария енот разкопча ципа на чувала за трупове. Очите на Чу бяха затворени.

— Преброих двайсет и седем рани от нож — каза Мечката и потрепери.

Стария енот разкопча дрипавата риза на Чу и сам преброи раните му. Освен тази в слънчевия сплит, която бе пронизала белия му дроб, повечето от другите не бяха смъртоносни. Убиецът е можел да го довърши бързо, но бе избрал да не бърза и да се позабавлява, беше пропускал важните места и си бе играл с Чу като лъвче с ранена катерица. Дясното рамо на Чу бе счупено и костта бе изскочила през кожата, а лявата му ръка все още здраво стискаше нож. Беше същата марка като кухненския нож, който бе оставил на масата на Ресенг. Ресенг се опита да го извади от хватката на Чу.

— И аз се опитах — каза Мечката. — Не става.

Стария енот се взря мълчаливо в трупа на Чу, след това махна, за да покаже, че е видял достатъчно. Вдигна треперещата си ръка. Мечката бързо закопча ципа на чувала за трупове.

— Ханджа е наел истински звяр този път. Нарича се Бръснаря. Чувал ли си за него? — попита Мечката.

— Само слухове — каза мрачно Стария енот.

— Казват, че е чистач. И че е безмилостен. Специализирал се е в отстраняването на хора като нас. Доста плашещ тип. Какъв смисъл има да наръгаш някого двайсет и седем пъти? Като видях как великият Чу е убит по този начин… какви шансове бихме могли да имаме ние? — Мечката изглеждаше уплашен.

— Трябва да сме му благодарни. Че очиства боклуци като нас — каза Стария енот по обичайния си циничен начин.

Мечката натовари тялото на Чу на количка и я забута към инсинератора. После с помощта на Ресенг го премести на табла от неръждаема стомана. Краката на Чу стърчаха. Мечката се опита да ги сгъне, но трупът му вече се бе вкочанил.

— По дяволите. Защо трябва да ми вгорчава живота с тези негови дълги крака?

Мечката се отпусна на земята и избухна в сълзи. Ресенг го потупа по рамото и излезе навън. Стария енот се взираше безмълвно в трупа на Чу, лицето му бе безизразно. Накрая Мечката стана. Очите му бяха кървясали, когато затвори вратата на инсинератора и пусна захранването.

Тялото на Чу бе почти напълно кремирано, когато пристигна Ханджа. Освен шофьора му с него в черния му седан седеше и един слаб мъж. Ресенг се взря настойчиво в него. Не приличаше на човека, когото наричаха Бръснаря. Беше прекалено млад, за да бъде причината за ужасните слухове, свързвани с името му. Освен това Бръснаря не би дошъл чак дотук само заради това.

Ханджа слезе от колата и се поклони учтиво на Стария енот, който му отвърна с едва доловимо кимване. Макар да беше два през нощта и далеч от всякакви населени места, Ханджа беше гладко избръснат и с костюм и вратовръзка.

След като се огледа разсеяно, той се приближи към Ресенг, който бе клекнал до инсинератора и пушеше. Всепроникващият мирис на одеколона на Ханджа го предшестваше.

— Закъснях, но не исках да пропусна изпращането на един велик воин — каза Ханджа.

Ресенг вдигна поглед към него. Ханджа му намигна, за да му покаже, че се шегува.

— Чух, че Чу се е отбил у вас, преди да дойде да ме види.

— Така ли? — попита тихо Ресенг.

— Мислех, че ще ми се обадиш.

Ресенг пое дълбоко дим от цигарата и не отговори. Ханджа извади от джоба си сребристо шишенце и сложи няколко ментови бонбона в устата си.

— Ако ми се беше обадил, щеше да получиш част от наградата. Нали казах, че ще дам половината на този, който предостави информация, водеща до залавяне. — Гласът на Ханджа бе предизвикателно приповдигнат.

— Изведнъж ти забравих номера — каза Ресенг, като изгаси фаса си в земята.

Ханджа извади визитка от позлатената си кутийка, наведе се и я пъхна в предния му джоб.

— Следващия път гледай да се обадиш. Всички трябва да работим заедно.

И като каза това, отиде при Мечката, извади дебел плик от джоба на сакото си и му го подаде. Мечката се поклони успоредно на земята, докато взимаше плика. С всяка дума, която Ханджа му казваше, той се покланяше и казваше: „Да, господине, да, господине, разбира се, господине“. След като приключи с него, Ханджа наведе глава и погледна в пещта за няколко секунди. После се поклони вежливо още веднъж на Стария енот, качи се в колата и си тръгна.

Ресенг запали нова цигара. Всички трябва да работим заедно. Думите отекваха в главата му. Може би Ханджа беше прав. Хора като тях трябваше да работят заедно. Защото, за разлика от тях, истинските мъже се наливаха с уиски на празен стомах, виеха в тоалетната и умираха, стиснали кухненски ножове.

* * *

Пещта угасна.

Мечката отвори вратата и зачака горещината да се разсее. Изви се дим и под него се показаха белите кости на стареца и кучето му. Изглеждаха самотни и изоставени като скелет на камила насред пустинята, глозган от пясъка и вятъра.

Мечката захвърли фаса си и се зае за работа. Простря чердже на земята, постави върху него малка маса и сложи на масата свещ, тамян, бутилка оризово вино и чаша. Провери дали нещо не липсва, след това погледна към Ресенг, сякаш го питаше няма ли да се присъедини към него. Ресенг махна с ръка в знак на отказ.

— Хайде, поискай прошка, за да можеш да отидеш в рая — каза Ресенг. — Аз нямам нищо против да отида в ада.

Мечката запали сам тамяна и наля вино в чашата. Поклони се два пъти, преви се до земята пред горещата бяла купчина кокали в пещта. Затвори замислено очи за няколко секунди и започна да си мърмори нещо под носа — може би молитва или заклинание. След това бръкна с пръсти в чашата и пръсна вино във въздуха, край масата и пред пещта. Ресенг, който нямаше представа откъде бе научил този ритуал, седеше настрани и пушеше, докато Мечката довърши церемонията и прибере черджето. Вътрешностите му горяха от цигарения дим, който се движеше нагоре-надолу по гърлото му.

Мечката измъкна таблата с дълга метална кука. От костите още се виеше дим. Изглеждаха прекалено оголени и незначителни, за да принадлежат на стареца и кучето му, на човек, който само допреди часове се беше смял, говорил и флиртувал с цветята в градината. Мечката извади нов чифт ръкавици, взе щипки и започна внимателно да събира костите на стареца.

— Какво да правя с костите на кучето? — попита Мечката.

— Смеси ги с неговите.

— Какво? Не мога да го направя. Кой смесва човешки и кучешки кости…?

— Това куче беше дар за стареца. Той би желал да е така.

Мечката се замисли за кратко и след това добави костите на кучето в кутията при тези на стареца.

— Някога този господин беше генерал — промърмори Мечката. — Отбиваше се от време на време, но никога в униформа. Беше спретнат…

Провери внимателно таблата за някое костно парченце, което е пропуснал, и замете пепелта с метла.

— Когато умра, ще кремирам тялото си точно тук — каза сантиментално той. — Хората като нас трябва да си тръгнат по начина, по който се държат с другите.

— Това би било хубаво.

— Да, много хубаво.

— Но ако умреш, кой ще извърши кремацията?

Мечката изглеждаше озадачен.

— Ами не съм мислил за това.

Сложи костите в желязно хаванче и започна да ги стрива на ръка. Стри ги много фино и внимателно, като не позволяваше на праха да се разлети. По челото му се появиха капки пот. Дори и след като напълно раздроби костите, той прокара пръсти през праха и продължи да стрива това, което му се струваше, че е останало на парченца.

След почти двайсет минути Мечката най-накрая остави чукчето. Внимателно прехвърли стритите кости в кутия от яворово дърво, която уви в плат и подаде на Ресенг. Прахът беше още топъл. Ресенг постави дървената урна на предната дясна седалка на колата си, извади плик от джоба си и го подаде на Мечката, който извади банкнотите и ги преброи два пъти.

— Искаш ли фактура за данъчните? — попита Мечката ухилен.

— Все едно подавам данъчна декларация.

— Отбивай се по-често. Това е единственият начин двамата да свържем двата края. Напоследък направо умирам — каза Мечката и изпръхтя. Ресенг се усмихна леко.

Качи се в колата и запали двигателя. Слънцето надничаше зад хребета. Когато лъчите му докоснаха лицето му, напрежението напусна тялото му и той се почувства леко замаян. Постави ръка на челото си и облегна глава на прозореца.

Колата не помръдваше и Мечката дойде и почука по стъклото.

— Добре ли си?

Ресенг се стресна и вдигна замъглените си очи към него.

— Ако си уморен, дремни, преди да отпътуваш. — Мечката изглеждаше разтревожен.

Ресенг поклати глава.

— Трябва да тръгвам.

Кимна на мечката, за да му покаже, че е добре, след това освободи спирачката и включи на скорост. Потегли надолу по планинския склон към магистралата, която щеше да го отведе обратно в Сеул. Отражението на Мечката в огледалото за обратно виждане, който му махаше, ставаше все по-малко и по-малко, докато накрая напълно изчезна.