Ун Су Ким
Заговорниците (1)

За гостоприемството

Старецът излезе в градината.

Ресенг регулира фокуса на телескопичния мерник и дръпна лоста за зареждане. Куршумът изтрака силно в цевта. Той се огледа. Освен високите борове, протягащи се към небето, нищо не помръдваше. Гората бе тиха. Птиците не летяха, насекомите не бръмчаха. Като се има предвид колко спокойно беше тук, изстрелът би се разнесъл надалече. Ами ако хората го чуят и се втурнат насам? Той отхвърли тази мисъл. Нямаше смисъл да се тревожи за това. Тук изстрелите бяха нещо обичайно. Щяха да предположат, че са бракониери на лов за глиган. Кой ще си губи времето да ходи в гората и да разследва един-единствен изстрел? Ресенг огледа планината на запад. Слънцето беше малко над билото. Все още имаше време.

Старецът започна да полива цветята. Някои получиха щедро количество вода, други — само глътка. Той накланяше лейката церемониално, като че ли сервираше чай. От време на време помръдваше с рамо, все едно танцуваше, и погалваше по някой цвят. Махна към едно от цветята и се засмя. Сякаш разговаряше с него. Ресенг отново нагласи фокуса и огледа цветето, с което говореше старецът. Изглеждаше му познато; сигурно го бе виждал, но не можеше да си спомни как се казва. Опита се да се сети кое цвете цъфти през октомври — космос? Циния? Хризантема? Никое от имената не отговаряше на това, към което гледаше. Защо не можеше да си спомни? Сбърчи чело и се опита да се сети за името, но скоро отхвърли и тази мисъл. Беше просто цвете — какво значение имаше?

От другата страна на градината влезе огромно черно куче и потри муцуна в крака на стареца. Мастиф, чиста порода. Такова животно Юлий Цезар си бе донесъл след покоряването на Британия. Куче, използвано от древните римляни за лов на лъвове и паша на диви коне. Старецът потупа кучето, то размаха опашка и се завъртя в краката му, като му пречеше да продължи с поливането. Той хвърли през градината спаднала футболна топка и кучето се затича след нея, махайки с опашка, а старецът се върна към цветята. Също като преди взе да ръкомаха към тях, да ги поздравява, да им говори. Кучето се върна веднага, стиснало със зъби футболната топка. Този път старецът я хвърли по-далече и кучето отново се втурна. Злият мастиф, с когото някога са ловели лъвове, сега беше просто един клоун. Старецът и кучето, изглежда, бяха свикнали един с друг. Повтаряха играта отново и отново. Никак не им беше скучно, по всичко личеше, че се забавляват.

Старецът приключи с поливането, изправи се, протегна се и се усмихна със задоволство. След това се обърна и погледна към планината, сякаш знаеше, че Ресенг е там. Усмихнатото му лице влезе в мерника на Ресенг. Дали знаеше, че слънцето вече е съвсем ниско над хоризонта? Дали знаеше, че ще умре, преди то да се скрие зад планината? Затова ли се усмихваше? Или може би не се усмихваше. Лицето на стареца изглеждаше вечно захилено, като дървена маска. Някои хора просто имат такива лица. Хора, чиито чувства никога не можеш да отгатнеш, които непрекъснато се усмихват, дори когато са тъжни или ядосани.

Дали да дръпне спусъка сега? Ако го дръпне, може да се върне в града преди полунощ. Ще си вземе гореща вана, ще изпие няколко бири, докато се напие, или ще си пусне стара плоча на „Бийтълс“ на грамофона и ще си помечтае за забавленията, които го очакват скоро с парите, пътуващи към банковата му сметка. Може би след тази последна поръчка щеше да промени живота си. Можеше да си отвори пицария срещу някоя гимназия или да продава захарен памук в парка. Ресенг си представи как подава балони и захарен памук на деца и дреме на припек. Наистина може да живее такъв живот, нали? Идеята изведнъж му се стори чудесна. Но трябваше да запази тази мисъл за времето, след като дръпне спусъка. Старецът все още беше жив и парите още не бяха в сметката на Ресенг.

Сянката на планината бързо се спускаше. Ако щеше да дърпа спусъка, трябваше да го направи веднага. Старецът беше приключил с поливането и щеше да се прибере всеки миг. Тогава изпълнението на поръчката щеше да стане по-трудно. Защо да усложнява нещата? Дръпни спусъка. Дръпни го веднага и се махай.

Старецът се усмихваше и черното куче тичаше с футболна топка в устата. Лицето на възрастния мъж се виждаше напълно ясно в мерника. Имаше три дълбоки бръчки на челото, брадавица над дясната вежда и кафяви старчески петна по лявата буза. Ресенг погледна към мястото, където бе сърцето, което скоро щеше да бъде пронизано от куршум. Жилетката на стареца изглеждаше ръчно плетена, не фабрично изработена, и скоро щеше да бъде пропита с кръв. Само трябваше да дръпне спусъка, и то съвсем леко, ударникът щеше да се стовари върху капсулата на 7.62-милиметровия куршум и да запали барута вътре. Експлозията щеше да изстреля куршума напред през нареза на дулото, да го завърти и запрати през въздуха право в сърцето на човека. От високата скорост и разрушителната сила на патрона износените органи на стареца щяха да изскочат през изходната рана на кръста му. Тази мисъл накара косъмчетата по тялото на Ресенг да настръхнат. Винаги изпитваше странно чувство, когато държеше живота на друго човешко същество в ръцете си.

Дръпни го.

Дръпни го веднага.

Но по някаква причина Ресенг не дръпна спусъка, а свали пушката на земята.

— Моментът не е подходящ — промърмори той.

Не беше сигурен защо моментът не е подходящ. Знаеше само, че си има време за всичко. Време за ядене на сладолед. Време за целувка. Може би звучеше глупаво, но си има и време за куршум в сърцето. Защо не? И ако куршумът на Ресенг трябваше да профучи през въздуха към сърцето на стареца, когато му дойде времето? Това би било великолепно. Не че чакаше най-подходящия момент. Този благоприятен миг може никога да не дойде. Или да се изниже под носа ти. Хрумна му, че просто още не иска да дръпне спусъка. Запали цигара. Сянката на планината пълзеше върху къщата на стареца.

Когато се стъмни, старецът прибра кучето. В къщата сигурно нямаше електричество, защото вътре като че ли бе още по-тъмно. Във всекидневната гореше една-единствена свещ, но Ресенг не виждаше интериора през мерника. Сенките на стареца и кучето му се появиха върху тухлената стена и изчезнаха. Вече единственият начин Ресенг да го убие от настоящото си местоположение, беше, ако старецът застане до прозореца със свещ в ръка.

Когато слънцето се потопи зад билото, над гората се спусна мрак. Нямаше луна; дори близките предмети бяха трудно различими. Виждаше се само блещукането на свещта от къщата на стареца. Мракът бе толкова гъст, че от него въздухът ставаше влажен и тежък. Защо просто не си тръгне, защо се застоява там в тъмнината, питаше се Ресенг. Не беше сигурен. Реши да чака зората. Щом изгрее слънцето, ще стреля веднъж — няма да е по-различно от стрелбата по дървена мишена, която практикуваше от години — и ще се прибере. Прибра фаса в джоба си и пропълзя в палатката. Тъй като нямаше какво друго да прави, за да убие времето, изяде една бисквита и заспа, увит в спалния чувал.

 

 

Два часа по-късно Ресенг бе рязко събуден от тежки стъпки в тревата. Те идваха право към палатката. Три или четири неравномерни тупвания. Торс, проправящ си път през тревата. Не можеше да разгадае какво се приближава към него. Можеше да е глиган. Или дива котка. Ресенг свали предпазителя и насочи пушката в мрака към приближаващия звук. Все още не можеше да дръпне спусъка. Знаеше за наемници, които стрелят в мрака от страх, без да проверят целта си, и след това откриват, че са улучили елен, полицейско куче или нещо още по-лошо — някой свой другар, изгубен в гората по време на поход. След това хлипат до трупа на своя брат по оръжие, покосен от приятелски огън, и едрите им татуирани тела се тресат като на малки момиченца, когато разказват на командира си: „Не исках да го убивам, кълна се“. Може наистина да не са искали. И тъй като никога преди това не са се изправяли пред страховете си от скитащи в нощта същества, единственото, което хора с мускули вместо мозък знаят, е да се прицелят и стрелят в тъмното. Ресенг изчака спокойно да разбере какво идва към него. За негова изненада се появиха старецът и кучето му.

— Какво правиш тук? — попита старецът.

Това беше смешно. Все едно десетката на мишената на стрелбището да се доближи до него и да каже: „Защо още не си ме улучил?“.

— Ти какво правиш тук? Можех да те прострелям — каза Ресенг с треперещ глас.

— Да ме простреляш? Виж как се обръщат нещата — каза старецът с усмивка. — Това е моята земя. Ти не си си на мястото тук, влизаш в чужда собственост. — Изглеждаше спокоен. Ситуацията беше, меко казано, необичайна и въпреки това той не изглеждаше стреснат. Стреснатият беше Ресенг.

— Стресна ме. Помислих те за диво животно.

— Ловец ли си? — попита старецът, като гледаше настойчиво пушката на Ресенг.

— Да.

— Това е снайперска пушка „Драгунов“. Може да се види само в музеите. Значи бракониерите напоследък ловуват с оръжия от Виетнамската война?

— Не ми пука колко стара е пушката, стига да може да повали глиган. — Ресенг се опита да изглежда небрежен.

— Така е. Щом може да спре глиган, няма значение каква е. По дяволите, ако можеш да спреш глиган с клечки за ядене — или пък за зъби — можеш да пропуснеш пушката.

Старецът се засмя. Кучето стоеше търпеливо до него. То беше много по-голямо, отколкото изглеждаше в мерника. И много по-заплашително, отколкото когато гонеше спадналата футболна топка.

— Хубаво куче — каза Ресенг. Старецът погледна надолу към животното и го погали по главата.

— Наистина е хубав. Той те подуши. Но вече е стар.

Кучето не сваляше очи от Ресенг. То не ръмжеше, нито оголваше зъби, но не беше и съвсем приятелски настроено. Старецът пак го потупа по главата.

— Тъй като настояваш да останеш за през нощта, недей да настиваш тук. Ела в къщата.

— Благодаря за поканата, но не искам да те притеснявам.

— Не ме притесняваш.

Старецът се обърна и пое надолу по склона, а кучето го следваше по петите. Не носеше фенерче, но по всичко личеше, че няма проблем да се ориентира в мрака. В ума на Ресенг настана хаос. Пушката му бе заредена и готова и целта му бе на пет метра от него. Видя как старецът изчезна в тъмнината. Секунда по-късно метна пушката на рамо и тръгна след него.

 

 

В къщата беше топло. В камината от червени тухли гореше огън. Нямаше никакви мебели и декорации освен протрит килим, малка маса пред камината и няколко снимки на полицата над нея. На всички фотографии се виждаше старецът, който стоеше или седеше с други хора, но винаги в центъра на групата, а тези около него се усмихваха сковано, сякаш за тях бе чест да се снимат с него. Никоя от снимките не изглеждаше семейна.

— Май е малко рано да се пали огън — каза Ресенг.

— Колкото повече остаряваш, толкова по-силно усещаш студа. А тази година го усещам повече от всякога.

Старецът хвърли няколко парчета дърво в огъня, пламъците лумнаха, за кратко подхранени. Ресенг свали пушката си от рамото и я подпря на рамката на вратата. Старецът хвърли скришом поглед към оръжието.

— През октомври не е ли забранено да се ловува?

Погледът му проблесна. Говореше неформално, сякаш с Ресенг бяха стари приятели, но това не притесняваше Ресенг.

— Човек ще умре от глад, ако се опитва да спазва всички закони.

— Така е, не всички закони трябва да се спазват — промърмори старецът. — Глупаво ще е да се опитваш.

Докато разръчкваше огъня с металния ръжен, пламъците пак лумнаха и облизаха дървото, което още не се бе подпалило.

— Имам алкохол и чай, така че избери си отровата.

— Чай звучи добре.

— Не искаш ли нещо по-силно? Сигурно си премръзнал.

— Не пия, когато ловувам. Освен това е опасно да се пие, когато се каниш да спиш навън.

— Тогава тази вечер можеш да си го позволиш — каза старецът с усмивка. — Нямаш много възможности да премръзнеш до смърт тук вътре.

Той отиде до кухнята и се върна с две ламаринени чаши и бутилка уиски, след това извади внимателно с щипки почернял чайник с черен чай от камината. Наля чай в една чашите. Движенията му бяха уверени и премерени. Подаде чашата на Ресенг, напълни и своята, а после изненада госта си, като си доля уиски.

— Ако не си се стоплил, малко уиски ще ти дойде добре. И без това не можеш да отидеш на лов преди зазоряване.

— Чаят върви ли с уиски? — попита Ресенг.

— Защо не? На едно и също място отиват.

Старецът присви очи към него. Имаше красиво лице. Май на младини е получавал доста комплименти. Изсечените му черти го правеха да изглежда корав, но и топъл. Сякаш годините внимателно бяха загладили грубите ъгли и го бяха омекотили. Ресенг протегна чашата си и старецът наля в нея уиски. От топлия чай се разнесе мирис на алкохол. Ухаеше добре. Кучето се довлече от другия край на всекидневната и легна до Ресенг.

— Ти си добър човек.

— Моля?

— Санта те харесва — каза старецът и посочи кучето. — Кучетата веднага разпознават добрите хора.

Отблизо очите на кучето изглеждаха изненадващо мили.

— Може би просто е глупаво — каза Ресенг.

— Пий си чая.

Старецът се усмихна. Отпи от веселия чай и Ресенг направи същото.

— Не е зле — каза Ресенг.

— Изненадващо, а? Върви и с кафе, но с черен чай е по-хубаво. Стопля стомаха и сърцето. Също като прегръдка на добра жена — добави той и се изкикоти детински.

— Ако имаш добра жена, защо ще се задоволяваш само с прегръдка? — изсмя се Ресенг. — Добрата жена винаги е за предпочитане пред чай с алкохол.

Старецът кимна.

— Сигурно си прав. Чаят не може да се сравнява с добрата жена.

— Но вкусът е забележителен. Признавам ти го.

— Черният чай е пропит с империализъм. Това му придава аромата. Зад всичко, което има такъв аромат, се крият невероятни кръвопролития.

— Интересна теория.

— Имам свинско с картофи. Искаш ли?

— Разбира се.

Старецът излезе и се върна с почерняло парче месо и шепа картофи. Месото изглеждаше ужасно. Беше покрито с мръсотия и прах и по него все още имаше четина, но най-лоша бе гранивата миризма. Той пъхна свинското в горещата жар на дъното на камината и го покри напълно с нея, след това го наниза на метален шиш и го сложи над огъня. Разръчка въглените с ръжена и пъхна и картофите в тях.

— Не бих казал, че изглежда много апетитно — каза Ресенг.

— Живял съм в Перу. Научих този метод от индианците. Не изглежда чисто, но вкусът е страхотен.

— Честно казано, изглежда ужасно, но ако е тайна индианска рецепта, сигурно не е толкова зле.

Старецът се ухили към Ресенг.

— Само преди няколко дни открих, че имам и нещо друго общо с перуанците.

— Какво?

— Нямам хладилник.

Старецът обърна месото. Лицето му изглеждаше сериозно под светлината на огъня. Докато пробождаше картофите с шиша, им говореше под носа си: „Да станете вкусни за важния ни гост“. Докато месото се готвеше, старецът довърши веселия си чай и си наля нова чаша само с уиски, след това предложи още и на Ресенг.

Ресенг протегна чашата си. Харесваше му как уискито прогаря гърлото му и топлината му се надига в празния му стомах. Алкохолът се разливаше приятно по тялото му. За миг всичко му се стори нереално. Той никога не си бе представял това: снайперист и жертвата му пред пукащия огън да се държат като най-добри приятели… Всеки път, когато старецът обръщаше месото, към него се понасяше вкусен аромат. Кучето се приближи към огнището, за да помирише месото, но се дръпна в последния момент, сякаш се уплаши от огъня.

— Ето, ето, Санта. Не се тревожи — каза старецът и потупа кучето. — Ще си получиш и ти дела.

— Името на кучето е Санта?

— Срещнах този приятел на Коледа. В онзи ден той бе загубил собственика си, а аз крака си.

Старецът повдигна левия си крачол и показа протезата.

— Той ме спаси. Влачи ме близо пет километра по заснежен път.

— Страхотно запознанство.

— Най-хубавият ми коледен подарък.

Старецът продължи да гали кучето по главата.

— Много е добричък за размерите си.

— Не точно. Някога го държах вързан през цялото време. Само да зърнеше непознат, веднага нападаше. Но сега е стар, станал е по-мек. Странно. Не мога да свикна с идеята, че едно животно може да е толкова приятелски настроено към хората.

Месото миришеше на сготвено. Старецът го наниза на шиш и го извади от огъня. С назъбен нож го наряза на резени. Даде един на Ресенг, един на себе си и един на Санта. Ресенг изчисти пепелта и отхапа.

— Какъв странен аромат. Не ми мирише на свинско.

— Хубаво е, нали?

— Да. Но има ли сол?

— Не.

— Няма хладилник, няма сол. Странен начин на живот. Перуанците също ли живеят без сол?

— Не, не — каза смутено старецът. — Свърши ми преди няколко дни.

— Ловуваш ли?

— Вече не. Преди около месец намерих глиган в бракониерски капан. Все още жив. Гледах го как се бори за всеки дъх и си мислех: „Да го убия ли, или да го изчакам да умре?“. Изчаках го да умре, така можех да обвиня за смъртта му бракониера, оставил този капан, но ако го бях убил, щях да съм отговорен за смъртта му. Ти какво би направил?

Старецът бе непроницаем. Ресенг завъртя чашата, преди да си допие алкохола.

— Трудно е да се каже. Не мисля, че е важно кой точно е убил глигана.

Старецът като че ли се замисли за миг, преди да отговори.

— Предполагам, че си прав. Като се замислиш, няма значение кой го е убил. И в двата случая — ето ни сега, наслаждаваме се на печено глиганско по перуански.

Старецът се засмя силно. Ресенг също се засмя. Не беше кой знае каква шега, но домакинът му не спираше да се смее и Ресенг направи същото.

Старецът беше в добро настроение. Напълни чашата на Ресенг с уиски почти догоре, след това наля и на себе си и вдигна тост. Изпиха ги на екс. Старецът взе шиша и извади два картофа от жарта. Отхапа от единия, каза, че е вкусен, и подаде другия на Ресенг. Ресенг избърса пепелта и също отхапа.

— Наистина е вкусен — каза той.

— Няма нищо по-хубаво от печен картоф в студен зимен ден.

Ресенг се разприказва.

— Картофите винаги ми напомнят за някого… — Лицето му бе зачервено от алкохола и топлината на огъня.

— Предполагам, че историята няма щастлив край — каза старецът.

— Няма.

— Този някой жив ли е или мъртъв?

— Отдавна е мъртъв. Тогава бях в Африка, получихме спешно повикване посред нощ. Скочихме в камиона и тръгнахме. Оказа се, че бунтовник, избягал от лагер, е взел за заложник възрастна жена. Беше още хлапе — все още имаше бебешки бузки. Трябва да е бил на петнайсет, може би дори на четиринайсет. Виждах, беше напрегнат и уплашен до смърт, но не беше истинска заплаха. Възрастната жена не спираше да му говори. Междувременно той бе насочил автомат „Калашников“ към главата й с едната ръка, а с другата ядеше картоф. Знаехме, че няма да направи нищо, но тогава дойде заповед по радиостанцията да го убием. Някой дръпна спусъка. Побягнахме, за да видим отблизо какво става. Половината от главата на хлапето беше отнесена, а в устата му беше картофът, който така и не бе успяло да преглътне.

— Горкото дете. Сигурно е било много гладно.

— Почувствах се странно, докато гледах устата на момче, чиято половин глава бе отнесена. Какво ли щеше да стане, ако бяхме изчакали още десет секунди? Мислех само, че ако бяхме изчакали, той щеше да може да преглътне, преди да умре.

— Не че нещо щеше да се промени за горкото момче, ако беше преглътнало.

— Не, разбира се, че не. — Гласът на Ресенг потрепери. — Но въпреки това беше странно да си мисля за този сдъвкан картоф в устата му.

Старецът довърши уискито си и пак разръчка жарта с шиша, за да види дали има още картофи. Намери един в ъгъла и го предложи на Ресенг, който го погледна с празен поглед и учтиво отказа. Старецът също погледна картофа; лицето му се помрачи и той го хвърли обратно в жарта.

— Имам още една бутилка уиски. Какво ще кажеш? — попита.

Ресенг се замисли за миг.

— Ти решаваш — каза той.

Старецът донесе нова бутилка от кухнята и му наля. Отпиха в мълчание, докато гледаха как пламъците танцуват в камината. Ресенг започна да се напива и го обзе чувство за пълна нереалност. Старецът не откъсваше очи от огъня.

— Огънят е толкова красив — каза Ресенг.

— Жаравата е по-красива, след като я опознаеш.

Старецът бавно завъртя чашата си и се загледа в пламъците. След това се усмихна, сякаш си спомни нещо смешно.

— Дядо ми беше ловец на китове. Това е било преди да забранят лова им. Не е израснал край океана, той всъщност е от вътрешността, провинция Хамгьон, но отишъл на юг до пристанище Дженсен, за да работи, и накрая станал най-добрият харпунджия в страната. През едно от плаванията си бил издърпан от кашалот. Кашалотът се гмурнал много дълбоко. Накрая дядо ми хвърлил харпуна към гърба му, но въжето се замотало около крака му и той паднал зад борда. Онези разнебитени кораби от колониалните времена и скапаните харпуни не можели да се опрат на такова голямо животно. Мъжкият кашалот може да достигне осемнайсет метра на дължина и до шейсет тона на тегло. Помисли си. Това е колкото петнайсет възрастни африкански слона. Не ми пука, дори да е направен от балони, никога не бих се опънал на нещо толкова голямо. Няма начин. Но не и дядо ми. Той забил харпуна право в гигантския кашалот.

— И какво станало после? — попита Ресенг.

— Пълен хаос, разбира се. Шокът от падането през носа така го замаял, че не знаел дали сънува, или халюцинира. Междувременно бил завлечен безпомощен в тъмните дълбини на океана от много гневен кит. Казваше, че първото, което видял, когато най-накрая излязъл от омаята, била синя светлина, която идвала от плавниците на кита. Докато се взирал в нея, забравил в каква опасност е. Когато ми разказваше тази история, не спираше да повтаря колко мистериозно, успокояващо и красиво било. Осемнайсетметрово чудовище се носи през черния океан и от перките му излиза синя светлина. Опитах се да му кажа внимателно — той се просълзяваше, докато си спомняше — че тъй като китовете не са биолуминесцентни, няма начин перките му да са светели. Той хвърли нощното си гърне към главата ми. Ха! Какъв кибритлия! Разказваше историята на всеки, когото срещнеше. Казах му, че всички смятат, че лъже за онази част с перките. А той само отвръщаше: „Всичко, което хората казват за китовете, е лъжа. Защото идва от книгите. А китовете не живеят в книгите, живеят в океана“. Както и да е, след като китът го завлякъл под повърхността, той припаднал.

Старецът наля пак половин чаша и отпи.

— Казваше, че когато се свестил, в нощното небе висяла голяма кръгла луна, а вълните приплясквали до ушите му. Помислил си, че късметът е на негова страната и вълните са го избутали на риф. Но се оказало, че бил върху главата на кита. Невероятно, а, какво ще кажеш? Лежал си той върху кита и се взирал в разширяващия се басейн от кръвта на животното около него, както и в самия кит, който го подпирал над водата с глава, а от гърба му стърчал харпун. Можеш ли да си представиш нещо по-странно и по-непонятно? Чувал съм, че китовите подпират ранените си събратя или новородени, за да могат да дишат. Но това не е било другарче или бебе, нито дори тюлен или пингвин, а дядо ми, човешко същество, което забило харпун в гърба му! Честно казано, не разбирам защо китът го е спасил.

— Не, не ми се струва логично — каза Ресенг и отпи от уискито. — Човек би си помислил, че китът ще го разкъса.

— Той просто си лежал там, върху главата на кита, дълго време, дори и след като дошъл в съзнание. Било, меко казано, неудобно. Какво да правиш, когато си върху кит? Наоколо нямало нищо освен сребристата луна, тъмните вълни, кашалота, от който се е леела кръв, и него самия — сериозно бил загазил. Дядо ми казваше, че гледката на кръвта под лунната светлина го накарала да се извини на кита. Това е най-малкото, което можел да направи, нали разбираш? Искал да извади харпуна, но е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Да стреляш с харпун е като да вземеш лошо житейско решение: лесно е да се направи, но е невъзможно да се заличи, след като белята е станала. Затова отрязал въжето с ножа, който носел на колана си. Когато го направил, китът се гмурнал и изскочил на повърхността на разстояние. След това тръгнал право към дядо ми, който се носел по вълните и се опитвал да не потъне. Казваше, че докато правел жалки опити да се задържи, бил изпълнен със срам, бил оплетен във въжето на харпуна, с който бил стрелял. Според дядо ми животното се приближило и с огромното си тъмно око го погледнало с невинно любопитство, сякаш искало да каже: „Как такъв дребен страхливец успя да забие в харпун в такъв като мен? Ти си по-смел, отколкото изглеждаш“. След това, разправяше дядо, го бутнал игриво, сякаш казвал: „Хей, хлапе, това беше много палаво. По-добре не прави повече такива опасни неща!“. От кръвта, която китът губел, водата ставала все по-тъмна, а той сякаш не обръщал внимание, че дядо ми го е намушкал в гърба. Всеки път, когато стигаше до тази част, дядо се удряше по коляното и викаше: „Сърцето на това чудовище беше толкова голямо, колкото и тялото му! Нищо общо с нас, дребнавите хора“. Казваше, че китът останал при него цяла нощ, докато корабът не дошъл при тях. Другите ловци търсели дядо ми. Веднага щом корабът се появил в далечината, китът заплувал в кръг около дядо ми, сякаш за да се сбогува, а след това се гмурнал отново дори по-дълбоко отпреди, а харпунът, на който било гравирано името на дядо ми, все още е в гърба му. Невероятно, а?

— Да, каква история само — каза Ресенг.

— След като се спасил на косъм от удавяне, дядо ми сериозно се замислил дали да продължи с лова на китове. Казал на баба ми, че не иска да се връща. Баба беше много мила и търпелива жена. Тя прегърнала дядо и му казала, че щом не му харесва да лови китове, трябва да спре да го прави. Той казваше, че се разхлипал като бебе в прегръдките й. „Чувствах се толкова уплашен, толкова ужасно уплашен!“ И след това наистина спрял с лова на китове за известно време. Но тези негови ревливи дни не продължили дълго. Били бедни, имало прекалено много гърла за хранене, а ловът на китове бил единственият занаят, който бил научил. Не знаел как по друг начин да нахрани гладните си деца, които чуруликали като врабчета. Затова се върнал на работа и стрелял по всеки кит, който видел в Източно море, докато се пенсионира на седемдесет. Но се случило още нещо странно: през 1959 година се натъкнал на същия кашалот. Точно трийсет години след като оцелял по чудо. Ръждясалият стар харпун все още бил забит в гърба му, но китът плувал свободен и величествен, сякаш харпунът винаги си е бил там, част от тялото му. Всъщност не е необичайно китовете да оцеляват дълги години, след като са били простреляни с харпун. Казват дори, че през деветнайсети век един кит бил уловен с харпун от осемнайсети век, все още забит в гърба му. Както и да е, китът не избягал, когато видял кораба; дори тръгнал право към него и започнал да го обикаля, а харпунът стърчал като перископ. Сякаш казвал: „Ей! Отдавна не сме се виждали, стари приятелю! Но какво е това? Още ли ловиш китове? Ти май наистина не знаеш кога да се откажеш, нали?“. — Старецът се разсмя.

— Дядо ти е бил доста засрамен — отбеляза Ресенг.

— Със сигурност. Моряците разказваха, че погледнал кашалота и паднал на колене. Хвърлил се на палубата и простенал. Плачел и викал: „Кит, прости ми! Толкова съжалявам! Колко ли е било ужасно за теб през всичките тези години да плуваш с харпун, забит в гърба! След като се сбогувахме, исках да спра, кълна се. Ти сигурно не знаеш, тъй като живееш в морето, но на сушата е много тежко. Все още живея под наем и децата ми ядат много, ще се шокираш какво ми струва да ги изхраня. Трябваше да се върна, защото едвам свързвах двата края. Прости ми! Да се срещнем пак и да пийнем заедно. Аз ще донеса пиячката, ако ти хванеш гигантски калмар за мезе. Десет каси соджу и един гигантски калмар на скара трябва да стигнат. Толкова съжалявам, кит. Съжалявам, че те прострелях с харпун в гърба. Съжалявам, че съм такъв глупак“. Мрън-мрън-мрън!

— Наистина ли е извикал всичко това на кита? — попита Ресенг.

— Така казват.

— Дядо ти е бил странен тип.

— Такъв беше. Както и да е, след всичко това той се отказал от китолова и напуснал пристанище Дженсен завинаги. Заминал за Сеул и по цели дни пиел. Предполагам, че се е чувствал като в капан, задето не излиза в морето, а и с тази прокарана по трийсет и осмия паралел бодлива тел не е можел да се върне на север в родния си град. Така че винаги щом се напиеше, той се залепваше за някого и почваше да разказва все същата стара досадна история за кита. Разказваше я отново и отново, макар че всички я бяха чували по сто пъти и никой не искаше да я слуша пак. Но не го правеше, за да се хвали с приключенията си в открито море. Вярваше, че хората трябва да подражават на китовете. Казваше, че хората са станали дребнави и лукави като плъхове и че времето на бавните, големи, красиви стъпки е свършило. Епохата на гигантите си е отишла.

Старецът изпи уискито си. Ресенг си наля отново и отпи.

— Към края откри, че има рак на черния дроб в последен стадий. Това не беше съвсем изненадващо. Беше моряк, пиеше от шестнайсетгодишен, докато навърши осемдесет и две. Но новината като че ли не означаваше нищо за него, защото веднага щом се върна от лекаря, пак грабна бутилката. Събра децата си и им каза: „Няма да ходя в никаква болница. Китовете се примиряват, когато им дойде времето“. И никога повече не отиде на лекар. След около месец облече най-хубавите си дрехи и се върна на пристанище Дженсен. Според другите моряци там натоварил в малка лодка десет каси соджу, точно както бил казал, че ще направи, и загребал, докато изчезнал зад хоризонта. И никога повече не се върна. Тялото му така и не беше намерено. Може би наистина е гребал, докато е помирисал амбра и е намерил своя кит. Ако е станало така, сигурен съм, че в онази нощ е отворил всичките бутилки соджу в десетте каси и двамата са си приказвали за годините, в които не са се виждали, а ако не е станало така, тогава сигурно се е носил из океана и е пил сам, докато умре. Или може би все още е там някъде.

— Страхотен край.

— Това е достоен начин да си отидеш. Според мен човек трябва да може да избере смърт, която да стане достоен завършек на живота му. Само тези, които вървят по истинския си път, могат да избират смъртта си. Но не и аз. Аз цял живот съм бил плужек. Не заслужавам достойна смърт.

Старецът горчиво се усмихна. Ресенг не знаеше какво да отговори. Изражението на възрастния мъж беше толкова мрачно, че той се почувства длъжен да каже нещо утешително, но наистина не можеше да измисли какво. Старецът си наля отново и изпи чашата на екс. Дълго седяха така. Всеки път, когато огънят започваше да тлее, Ресенг добавяше още дърва. Докато двамата пиеха уиски в удобно мълчание, новите дърва пламваха ярко и пръскаха топлина, след това се превръщаха в светеща жарава и накрая в бяла пепел.

— Наистина ти надух главата тази вечер. Казват, че колкото повече човек остарява, толкова повече трябва да си държи кесията отворена и устата затворена.

— О, не, на мен ми хареса.

Старецът разклати бутилката уиски и погледна дъното. Беше останала една глътка.

— Имаш ли нещо против да го довърша?

— Заповядай — каза Ресенг.

Старецът изля останалото уиски в чашата си и го гаврътна.

— Най-добре да си лягаме. Сигурно си изтощен. Трябваше да те оставя да се наспиш, а не спрях да говоря.

— Не, вечерта беше приятна благодарение на теб.

Старецът се сви на пода до огнището. Санта се домъкна и легна до него. Ресенг легна отляво на камината. Сенките на двамата мъже и кучето танцуваха по тухлената стена от другата страна. Ресенг погледна пушката, подпряна на вратата.

— Закуси, преди да си тръгнеш утре — каза старецът и се претърколи на една страна. — Не бива да ловуваш на празен стомах.

Ресенг се поколеба, преди да отговори:

— Разбира се, ще го направя.

Пукането на огъня и дъхът на кучето звучаха необичайно силно. Старецът не каза и дума повече. Ресенг дълго се вслушва в хъркането на стареца и кучето, преди най-накрая и той да се присъедини към тях. Спа спокойно.

Когато се събуди, старецът приготвяше закуска. Проста храна — бял ориз, туршия от репички и супа със соева паста с нарязани картофи. Старецът не говореше много. Нахраниха се в мълчание. След закуска Ресенг забърза да си ходи. Когато пристъпи през вратата, старецът му подаде шест сварени картофа, увити в кърпа. Ресенг взе вързопа и учтиво се сбогува. Картофите бяха топли.

 

 

Когато той се върна в палатката си, старецът пак поливаше цветята. Точно както преди, накланяше лейката внимателно, сякаш наливаше чай. А след това, както преди, взе да говори на цветята и дърветата и да им маха. Ресенг нагласи леко мерника. Познатото цвете се видя ясно в далечината през оптиката и после отново се разми. Все още не можеше да си спомни името му.

Хубава градина беше. Две японски дървета се издигаха небрежно в двора, а цветните лехи чакаха търпеливо сезона си. Санта се приближи към стопанина си и потри глава в крака му. Старецът потупа кучето. Двамата си отиваха. Старецът хвърли спадналата топка през градината. Докато Санта тичаше да я вземе, той поливаше цветята. Какво ли им казваше? Като се вгледа, Ресенг видя, че той леко накуцва. Трябваше да го попита предната вечер какво се е случило с левия му крак. Не че имаше значение. Санта се върна с топката. Този път старецът я хвърли по-далече. Санта като че ли беше в добро настроение, защото затича в кръг, преди да се втурне към края на градината, за да я донесе. Старецът като че ли бе свършил с поливането. Остави лейката и се усмихна ведро. Смееше ли се? Дали това лице като дървена маска наистина се смееше?

Ресенг се прицели в гърдите на стареца и дръпна спусъка.