Ун Су Ким
Заговорниците (4)

Библиотеката в Кучешката къща

Там, разбира се, нямаше кучета.

Стария енот едва ли беше от типа хора, които отглеждат кучета в библиотека. Той бе нарекъл библиотеката си „Кучешката къща“, за да се присмее на хората, които се фукаха, че често посещават такива места, но никога не отваряха книга, или вероятно да се присмее на себе си, че бе прекарал шейсет години от живота си в грижи за библиотека, в която през повечето време нямаше никакви хора. Дори бе окачил голяма табела с гравирано име „Кучешка къща“ точно над входа. Хората, които посещаваха мястото за първи път, обикновено се взираха в нея като оглупели с въпросително наклонени глави или се смееха. След секунда лицата им се помрачаваха.

— Чакай, кучета ли ни наричаш? Какво е това, мамка му?

Какво си бе мислил, когато бе окачил тази табела точно над входа на библиотеката си? Ресенг го отдаваше на цинизма, типичен за традиционните надути интелектуалци, които прекарваха живота си усамотени в стая, чиито стени са покрити с лавици с книги. Освен ако това не бе някакъв начин за Стария енот да покаже среден пръст на света, който бе взел един млад библиотекар с прост и щастлив живот сред книгите си, макар и обременен с накуцване след боледуване от полиомиелит в детството, и го бе принудил години наред да работи като посредник между заговорниците и наемните убийци. Каквато и да беше причината, табелата безкрайно го забавляваше.

Ресенг я смяташе за инфантилна. Ако библиотеката беше негова, нямаше начин да окачи подобна табела. Но животът никога не се развива така, както искаме, затова, ако се окажеше принуден да окачи тази табела чрез някаква странна комбинация от сложни задкулисни обстоятелства и добре прицелено изнудване (сякаш някой би си направил труда да изнудва друг човек за нещо толкова нелепо!), то тогава поне щеше да доведе няколко кучета. Както и книги за кучета от цял свят.

Той си представи как някакъв млад учен вдига вежди срещу него и пита:

— Но господин Ресенг, що за име на библиотека е това? „Кучешката къща“? Да не се опитвате да обидите благородния свят на човешкия ум?

Ресенг би се усмихнал учтиво и с достойнство на младия учен и би му казал:

— Защо? Разбира се, че не, млади човече. Нямам ни най-малко намерение да показвам среден пръст на благородния свят на човешкия ум. Какво, за бога, ви наведе на тази мисъл? Може би трябва да започнем от предразсъдъците ви, че книгите и кучетата не си принадлежат.

Щеше да посочи кучетата, които небрежно се разхождат покрай претъпканите лавици:

— Погледнете тези кучета. Не са ли великолепни? И ето тук, от К-11 до К-43, има всякакви книги за кучетата. Тази библиотека притежава най-голямата колекция от книги за кучета. Имаме книги за чихуахуа, овчарки, хрътки, санбернари. Имаме книги за всяка порода кучета в света. И не само това, тази библиотека притежава и книги за кучешката храна, размножаването на кучетата, конфликтите при кучешките кръстоски и много други неща. Може дори да се каже, че тази библиотека е духовното сърце на кучешката природа, кучешкият Ватикан, ако искате.

Накрая младият учен щеше да кимне.

— А, да, сега разбирам! Работата ви е доста впечатляваща!

— Това е свята задача!

Кучешкият Ватикан. Това би било голяма работа, нали? Колкото повече мислеше за това, толкова повече му се струваше, че и кучетата, и книгите биха оценили идеята и биха се почувствали възвисени от нея. Но Стария енот не бе възнамерявал да измисли такава елегантна метафора. Неговият избор на името „Кучешката къща“ намекваше, че библиотеката (основана през 20-те години на XX век, точно след като имперска Япония преименува колонизаторската си стратегия от Военно управление на Културно управление) е оцелявала десетилетия наред в сянката на авторитаризма, че има срамна и неприлична история. Но Стария енот сам бе избрал този живот. Защо се бе заял с горките невинни кучета заради собствения си избор? Сериозно, в какво бяха съгрешили кучетата?

* * *

Десет сутринта. Ресенг влезе в библиотеката „Кучешката къща“.

Както обикновено нямаше никого. Единственият служител, кривогледа библиотекарка, поздрави Ресенг, а той само можеше да предполага накъде е насочен погледът й.

— Добро утро!

Радостният й тон отекна като писукане на чучулига под сводестия таван. Този писклив глас всеки път го дразнеше. Звучеше прекалено ведро за място, построено през колониалната епоха от японски майстори и оставено да гние през следващия век. Ресенг кимна сдържано на библиотекарката и пое право към кабинета на Стария енот.

— Той има посетител — каза тя и стана от мястото си.

Ресенг се спря. Кой би дошъл толкова рано в библиотеката с поръчка за тях?

— Посетител? — попита. — Кой е той?

— Висок мъж, елегантен господин. Наистина много вежлив.

Висок, елегантен и вежлив? Човек с такива качества нямаше причина да идва тук. Ресенг наклони объркано глава.

Библиотекарката добави с нетърпелив тон:

— Нали се сещаш, онзи, който носи хубави костюми и звучи наистина готино и с достойнство през цялото време.

Ресенг изсумтя. Тя имаше предвид Ханджа. Кривогледата библиотекарка смяташе Ханджа за вежлив, елегантен, готин и изпълнен с достойнство. И то през цялото време очевидно! Откъде, за бога, й бе хрумнала подобна идея? От друга страна, може пък Ресенг да си бе съставил погрешно впечатление. Все пак Ханджа беше богат, имаше лъскава диплома от „Станфорд“ и винаги играеше ролята на джентълмен. Макар Ресенг да не можеше да се съгласи, че този мъж бе красив, не би спорил, че е висок. Кимна и пое към кабинета на Стария енот, но библиотекарката се втурна и го дръпна за ръката.

— Каза ми да не пускам никого вътре. Не и днес.

Тя наблегна на думите „не и днес“, сякаш в този ден ставаше нещо, което се случва веднъж в живота. Стискаше здраво ръката му. Той погледна настойчиво към нейната, след това бавно вдигна очи към лицето й. Тя го пусна.

— Кой ти каза да не пускаш никого вътре? Стария енот или Ханджа?

Тя се поколеба.

— Ханджа. Но господин Енот стоеше до него, когато той ми каза.

Ресенг погледна към затворената врата. Като се имаше предвид, че Ханджа се бе втурнал така, сигурно е бил доста гневен заради промените в инструкциите на заговорниците, които Ресенг бе направил. Ресенг сложи кутията от яворово дърво с праха на стареца и кучето му на кръглата маса пред бюрото на библиотекарката. Седна и извади пакет цигари от джоба си. В мига, в който запали, библиотекарката се намръщи.

Тя седна зад бюрото си и започна да плете; той предположи, че това означава, че вече е приключила със задачите си за деня. Преждата беше червена. Още не бе изплела достатъчно, за да може да се прецени какво точно плете. Ресенг никога не я бе виждал да чете книга. Тя също така никога не отваряше и списание или вестник. Просто си седеше сама зад бюрото в празната библиотека, в която никой не четеше и не взимаше книги за вкъщи, и убиваше времето, като плетеше, бродираше или си лакираше ноктите във всички цветове на дългата.

— Какво е това? — попита библиотекарката, като рязко спря насред реда. — Японски бонбони?

Гледаше към кутията, която той бе оставил на масата. Тя бе увита в бял плат и приличаше точно на дървена урна. Ресенг нямаше представа какво я бе накарало да я помисли за бонбониера.

— Да, японски бонбони. Но не са за теб, така че долу лапите от тях.

Тя издаде напред долната си устна. Беше покрита с дебел слой яркочервено червило. Точно над устата й имаше бенка, която изглеждаше разочарована, че не се е родила върху лицето на Мерилин Монро. Около очите й имаше тъмночервени сенки, а веждите й бяха обръснати и заменени с две татуирани извити линии. Цялостният ефект беше, че жената изглеждаше странно и глупаво. Освен че беше кривогледа, беше и грозна.

Тя продължи да плете и като че ли забрави, че Ресенг седи пред нея. Започна да плете по-бързо, но в работата й имаше нещо немарливо и несигурно. Вероятно имаше проблеми да се фокусира върху бримките.

— Трябва да си направиш операция — каза Ресенг.

Тя вдигна към него объркан поглед.

— Казах, че трябва да си направиш операция.

— Каква операция?

— На очите. За да престанат да бъдат кривогледи. Казват, че процедурата вече е проста. Дори не струва толкова много.

Тя изглеждаше неподготвена. Изражението й сякаш казваше: Нямаш ли си достатъчно проблеми, идиот такъв? Стой настрана от моите. Или вероятно казваше: Не ми пука дали очите ми са кривогледи и защо да ми пука какво мисли загубеняк като теб?

— На никого не му влиза в работата накъде гледам — каза троснато тя.

И го изгледа продължително и настойчиво. Този път изражението й ясно казваше: Предупреден си: нахалството ти няма да бъде толерирано; ти много ме разгневи. Но тъй като едното й око сочеше към тавана, а другото към полиците вляво, предупреждението беше по-скоро комично, отколкото строго. Не че Ресенг не я взимаше на сериозно. Просто беше почти невъзможно да отправиш сериозна заплаха, като се взираш едновременно в пода и тавана.

— Извинявай — каза той. — Нямах това предвид.

Тя не отвърна. Вместо това промърмори нещо неразбираемо и продължи да плете, а раздразнението й се изписа по цялото й лице. Той реши, че му е теглила една майна под носа си.

Стария енот беше имал много библиотекари. Повечето от причините за уволнението им бяха доста фриволни. Случвало се бе заради книга, поставена на грешна полица, защото корицата на двайсетгодишно томче се бе скъсала съвсем мъничко и не бе поправена повече от месец или защото на една от деветстотинте полици имаше прекалено много прах. Дори веднъж уволни един библиотекар, защото бе поставил чаша с кафе върху книга. Разбира се, мнозина бяха напуснали по собствено желание. Един, защото нямало достатъчно работа; друга, защото мястото било зловещо и тя усещала, че се задушава; трета каза, че като стои сама в непрекъснато празна библиотека, се чувства като героиня във филм на ужасите. А друг изтъкна мистериозната причина, че откакто бил стъпил на това място, не бил в състояние да прочете и едно изречение.

Ресенг се бе разбирал с повечето от тях, независимо колко дълго се бяха задържали. Той ги смяташе за приятели — всъщност те бяха единствените му приятели, с които можеше да говори за книги. С тях можеше да споделя мислите и емоциите, които книгите предизвикваха у него. Сигурно затова винаги, когато говореше с библиотекарите, оставаше с известно чувство на близост и спокойствие на ума.

Обикновено на библиотекарите не им отнемаше много време, преди да започнат да се чудят за особеностите на библиотеката. Издебваха момент, когато Стария енот го нямаше, и внимателно подпитваха Ресенг за целите на библиотеката и на коя институция принадлежи. Всеки, който останеше на работа на това странно място с неговия кисел собственик повече от месец, съвсем естествено започваше да се чуди. Всеки път, когато го питаха, Ресенг обясняваше, че това е библиотека с членски карти само за високопоставени държавни служители.

Те накланяха глави и казваха:

— Но аз никога не съм виждал държавни служители да влизат тук да четат или да си вземат книга.

А Ресенг отвръщаше:

— Това е така, защото това е сбъркана страна. — И се засмиваше.

Но кривогледата библиотекарка никога, нито веднъж дори не бе задавала въпроси за това място. Когато започна работа, не попита къде ще бъде бюрото й и какви ще са задачите й. И което беше по-лошо (или по същата логика), тя не попита къде се намира тоалетната, нито къде държат метлата. Сякаш у нея нямаше никакво любопитство, интерес или оплакване за нищо извън бродирането, лакирането на нокти и плетенето. Когато Стария енот й даваше указания, тя го гледаше с онези нейни неспокойни очи, всяко извито в различна посока, и мълчаливо се заемаше за работа.

Беше изкарала вече пет години в библиотека „Кучешката къща“, без да зададе и един въпрос. Вероятно беше най-дълго задържалата се от всички библиотекари, работили за мрънкащия своенравен Стар енот. Не проявяваше никакъв интерес що за място е тази библиотека, която целогодишно е празна, нито кои са тези хора, които влизат и излизат от време на време със зли и тайнствени изражения на лицата си. Просто се явяваше сутрин на работа и бършеше праха от книгите. През останалото време трескаво плетеше или бродираше. Но най-изненадващо бе непоклатимото й умение да подрежда толкова правилно книгите, че дори Стария енот, най-прецизният човек на света, не можеше да й намери кусур. Ресенг винаги се изненадваше и чудеше как може библиотекарка, която никога не чете, да държи книгите толкова подредени.

Беше най-странната библиотекарка, която бе срещал. От време на време Ресенг споменаваше някоя книга и тя веднага отговаряше с монотонен глас и с брадичка, опряна на дланта й.

— В секция С-54 има и други такива книги. Иди да погледнеш.

И той нямаше друг избор, освен да отиде право при С-54, като се чувстваше леко притеснен и разочарован.

Доскоро колекцията на библиотеката бе наброявала двеста хиляди книги. Стария енот някога поръчваше редовно нови издания, но пък редовно изхвърляше същия брой от старите. Твърдеше, че го прави, защото няма достатъчно място, но със сигурност можеха да се поберат още стотици хиляди. Истинската причина за изхвърлянето бе, че повече книги означаваха повече полици, а Стария енот мразеше да размества старите полици, които отдавна бе подредил по този начин. Ресенг не помнеше подредбата на полиците в библиотеката „Кучешката къща“ някога да се бе променяла. Нито методът на Стария енот за сортиране на книгите. Той не правеше място за новите категории книги, които се появяваха с промяната на времената. Затова томчетата, които бяха сортирани според установените категории на Стария енот, отиваха директно на боклука, дори да бяха чисто нови.

Когато им дойдеше времето, Стария енот обвиваше предназначените за изхвърляне с черна лента. Това бе неговият специален начин за произнасяне на присъда, погребална процедура за книгите, които бяха стигнали края на живота си. По същия начин прибавяха и застаряващите наемни убийци към списъка и чистачите ги елиминираха, когато им дойде времето. Разбира се, продължителността на живот на книгите се определяше единствено от Стария енот и нито Ресенг, нито библиотекарите можеха да разберат защо някои книги се изхвърлят.

Книгите с черни ленти се събираха от библиотекарката и се подреждаха в двора, за да бъдат изгорени в неделните следобеди, когато тя почиваше. Стария енот можеше да ги продаде на антикварни книжарници или дори на пункт за вторични суровини, но настояваше да ги гори.

Ресенг обичаше изоставените книги на Стария енот. Макар да не можеше да обясни защо, той смяташе, че те заслужават любовта му. И бяха единствените, които му бе позволено да отнесе у дома от „Кучешката къща“. В неделните сутрини, преди книгите да бъдат изгорени, Ресенг ги прелистваше до тубата с бензин и избираше тези, които му харесват. Останалите лежаха пръснати по двора, непожелани нито от Стария енот, нито от Ресенг; изглеждаха жалки и безнадеждни като военнопленници пред наказателен отряд.

— Няма нужда да ги гориш — казваше Ресенг. — Можеш да ги продадеш на антикварна книжарница.

И всеки път Стария енот отговаряше по един и същ начин:

— Всяка книга трябва да следва собствената си съдба.

С други думи — съдбата на книгите, които принадлежаха на това абсурдно, забравено от бога място, където никой не идваше да чете (дори и библиотекарката!), беше на отегчени и нещастни придворни дами, чиито недокоснати девствени тела вехнат и никога няма да бъдат любени от краля, докато накрая станат прекалено стари и бъдат изхвърлени от двореца.

Ресенг беше убеден, че библиотеката ще просъществува колкото хората. Вярваше не в самите книги, а в полиците и в сградата, в която те се намираха. „Кучешката къща“ бе оцеляла заради своите големи дървени полици, направени от същото безценна чамова дървесина, от която са били строени сгради по времето на династията Чосон. Книгите идваха и си отиваха, но тези тежки полици, изработени с любов от прочут мебелист през колониалната епоха и все още непокътнати и здрави деветдесет години по-късно, не помръдваха.

Кривогледата библиотекарка плетеше вече от трийсет минути. Всеки път, когато Ресенг палеше нова цигара, тя вдигаше глава и се вглеждаше намръщено в него. Но той продължаваше да пуши необезпокоен. Нямаше надежда да се разбере с нея. Тя смяташе Ханджа за виден и готин човек, а него — за боклук.

— Кога дойде Ханджа? — попита той.

Тя отговори, без да вдига очи:

— В девет и трийсет.

— А ти кога дойде?

— В осем.

Беше дошла рано. Библиотеката не отваряше преди девет, защо бе дошла час по-рано? Нямаше какво да прави, освен да почисти. Наистина не я разбираше. Ресенг пак погледна към вратата на кабинета на Стария енот. Все още беше затворена. Ако Ханджа бе дошъл в девет и трийсет, това означаваше, че Стария енот говори с него повече от час. За какво, за бога?

Винаги когато Ханджа се срещаше с високопоставени представители на управлението или други фактори зад трона, той им казваше, че Стария енот му е като баща. Понякога изпускаше думата „като“ и го наричаше свой баща. Мрачната деветдесетгодишна история на библиотеката „Кучешката къща“ го обвиваше в традиции и авторитет, въпреки че бе относително нов в бизнеса с поръчковите убийства. Старците, които дърпаха конците, бяха склонни към параноя и лесно се плашеха, но се доверяваха на чистия подход на Стария енот към задачите. От време на време, когато чуеше как Ханджа се възползва от името на Стария енот и живее на гърба му, Ресенг си мислеше: може наистина да му е син. Все пак чудовище като него можеше да бъде заченато само от друго чудовище.

Ресенг палеше нова цигара, когато чу викове от кабинета на Стария енот. Двамата с библиотекарката вдигнаха поглед едновременно. Нови викове. Гласът на Стария енот. Библиотекарката погледна озадачено към Ресенг. Точно тогава навън се втурна Ханджа. Лицето му бе зачервено. Не беше се обръснал; дори косата му изглеждаше рошава. Беше ясно, че е изхвърчал от библиотеката в мига, в който е чул, че планът за убийството на стареца е бил променен. Ресенг го виждаше за първи път да губи контрол. Всъщност за първи път чуваше и Стария енот да крещи като пиян моряк. Неговият специалитет бе сарказмът, а не силният глас. Когато Ханджа мина покрай Ресенг, го забеляза и се спря. Шокираният му поглед се местеше от лицето на Ресенг към дървената урна, увита в бяло платно, после обратно.

— Какво е това? — попита гневно той.

— Японски бонбони.

Ханджа изгледа зверски Ресенг и прехапа силно устна, сякаш искаше да го удари. Но си възвърна контрола и се усмихна злобно. Понечи да каже нещо, но после се обърна към библиотекарката.

— Съжалявам, госпожице, но бихте ли ни извинили? Трябва да поговоря с този господин.

Тя вдигна към него празен поглед. Той наведе леко глава настрани. Тя веднага скочи и пусна своя писклив като птича песен глас, който ползваше винаги, когато искаше да е любезна:

— Да, разбира се, няма проблем! — Хвърли иглите за плетене на бюрото. Но след като излезе иззад бюрото си, се засуети, сякаш не беше сигурна къде би трябвало да отиде, обърна се пак към Ханджа с неловка усмивка и после се втурна навън. След като чуха затварянето на вратата, Ханджа дръпна стол и седна срещу Ресенг.

— Може ли да ми дадеш една? — Той посочи към пакета цигари на масата.

— Мислех, че мразиш неща, които вонят.

Ханджа се намръщи. Очевидно не беше в настроение за шегички, изглеждаше изтощен, сякаш изобщо не бе спал. Ресенг бутна пакета с цигари и запалката към него. Ханджа извади една, запали я и пое дълбоко дима, след това го издиша във въздуха.

— Отдавна не съм пушил, зави ми се свят.

Той потри очи, сякаш наистина му се бе завил свят или пък може би димът ги бе разлютил. Те бяха зачервени. Ханджа дръпна пак от цигарата, но размисли и я загаси в пепелника. После дълго се взира в дървената урна.

— Специално помолих за трупа на генерала, а ти ми носиш само прах. Не мога да използвам прах. — Ханджа почти шептеше.

Ресенг не отговори.

— Как можа да оплескаш толкова проста задача?

Гласът на Ханджа беше тих, успокоителен. Ресенг предположи, че говори така, за да разбере защо той и Стария енот бяха тръгнали срещу нарежданията на заговорниците.

— Виж — каза Ресенг. Искаше да му покаже, че няма смисъл да го притиска за това. Нищо нямаше да излезе. — Аз съм просто наемен убиец, който работи за надница. Милиони като мен следват дадените им заповеди, така че очевидно нямам представа какво се случва.

— Нямаш представа… — Ханджа потупа леко с пръсти по масата.

Ресенг посегна да вземе запалката и цигарите и запали нова.

— По колко пушиш на ден? — попита Ханджа.

— Два пакета.

— Не гледаш ли новините? Белодробният карцином е най-смъртоносната форма на рак и ако пушиш, е петнайсет пъти по-вероятно да се разболееш. За закоравял пушач като теб ракът на белите дробове е сигурен.

— Съмнявам се, че ще живея достатъчно дълго, че да хвана рак на белите дробове.

Ханджа изсумтя.

— Ти си забавен тип. Такъв ми изглеждаш — каза той. — Труден си за разгадаване, но винаги си ме забавлявал. Предполагам, че затова те харесвам.

Ресенг загаси недовършената си цигара в пепелника и запали нова. Ханджа продължи да бръщолеви:

— Да, голяма работа си ти…

Ресенг потисна огромното си желание да го фрасне право в устата.

— Тази поръчка струваше милиарди. Заговорът щеше да е огромен, какъвто обикновен човек като теб дори не може да си представи. Но Стария енот оплеска всичко още преди да е започнало.

— Леле, колко жалко. Всичките тези пари вече ги няма. Сърцето ми е разбито.

— Сигурен съм, че мога да спася сделката. Това все пак е моят специалитет. Но кой ще ме компенсира за удара, нанесен по честта и надеждността ми? Онзи противен Стар енот? Или някоя по-нискостояща мутра като теб?

Ресенг се почувства отвратен, когато чу думите „чест“ и „надеждност“ от устата на Ханджа.

— Откога тъпата ти чест е по-важна от тази на генерала?

— За какво му е на един труп чест? Остави го и той ще се разложи в земята, както би трябвало.

— Ще се погрижа да задам същия въпрос на твоя труп някой ден, когато Мечката те кремира.

— Гледай да е така. Мога да те уверя, че моят труп ще ти отговори по същия начин като мен сега. Ние сме бизнесмени. Кой би направил нещо толкова глупаво, когато са заложени милиарди вони? Ако бе донесъл трупа, както ти бе наредено, можех да го приведа във форма, подходяща за продан. Политиците и пресата щяха да могат да правят с него каквото си поискат след това. Не ми пука.

— Нали си приятел на Стария енот? — изкрещя Ресенг. — Не знам защо се примирява със задник като теб, след като всички останали отказват да го правят.

Ханджа се изсмя арогантно. Той като че ли бе доволен от факта, че Ресенг се бе изпуснал и бе показал истинските си чувства, сякаш точно това е било намерението му от самото начало и сега е получил каквото е искал.

— Видя ли? Казах ти, че си забавен тип — каза Ханджа.

Той бе планирал да пусне историята за новините в девет часа. Искаше убийството да бъде в горната част на първите страници на всички вестници в страната. Смъртта на бивш севернокорейски генерал, ключова фигура от корейското разузнаване в миналото! А в трупа му забит непознат 7.62-милиметров патрон, който можеше да дойде само от произведен в Русия АК-47. Подозрително убийство с оръжие, от което мирише на престъпление.

В деня, в който щяха да намерят тялото, къщата на стареца щеше да бъде отцепена с жълта полицейска лента и обичайно пустата гора щеше изведнъж да се напълни с журналисти и телевизионни репортери, преувеличаващи всяка подробност и преследващи полицаите, които нямаше да имат представа какво се очаква от тях да направят. Телевизионните новини щяха да покажат колко високонаучно е търсенето на улики, като заснемат екипа криминалисти, които шумно претърсват гората сантиметър по сантиметър, тръгвайки от мястото на стрелбата. Екранът щеше да се изпълни с гигантското лице на оплешивяващ експерт, който със сериозно изражение се приготвя за интервюто. Докато посочва доказателства 1, 2, 3 и 4 — гилза от патрон, обвивка от дъвка, празна кутия от бисквити, човешки изпражнения — намерени от криминалистите, експертът с гигантското лице щеше да дрънка безкрайни глупости за промяната в международното положение и движенията на армията на Северна Корея. На следващия, а и на по-следващия ден новините щяха да са пълни с коментари за обвивката от дъвка, празната кутия от бисквити и човешките изпражнения.

Какво се опитваха да предизвикат? В днешно време, когато можеш да си запазиш място в малка космическа совалка, да се изстреляш от атмосферата и да гледаш с увиснала челюст към земята пет дълги минути в качеството си на космически турист, наистина ли сериозно си мислеха, че могат да превърнат това в мухлясало шпионско клише? Не че някой можеше да каже къде е възникнал този заговор или каква е крайната цел. Никой вече не знаеше пълната истина. В света на заговорниците всички избягваха да получават повече информация от тази, която им бе необходима. Колкото повече информация имаше човек, толкова по-вероятно бе да се превърне в мишена. Невежеството означаваше оцеляване. Не можеше просто да се преструваш, трябваше наистина да не знаеш. Защо някой ще си прави труда да те пита колко знаеш, когато може просто да те убие? Затова всеки стоеше зад собствената си оградка и не си показваше и пръста през нея. Като събереш достатъчно такива оградки, получаваш и заговор с абсурдно големи и сложни връзки и безброй участници. Може би са заговорничели да вдигнат във въздуха язовир, но по финансови причини са били принудени да променят плана и вместо това да убият изветрял бивш генерал.

Във всеки случай заговорът се бе объркал: трупът, който бяха смятали да използват, бе превърнат в прах. Точно както бе казал и Ханджа, не можеш да създадеш медиен цирк с купчина прах.

Ханджа погледна часовника си и стана. Беше казал всичко, което имаше да казва.

— Време е да вървя. Всичко се прецака заради теб и аз трябва да оправя нещата.

— Заради мен? — попита Ресенг с широко отворени очи.

— Трябваше да ми кажеш, че планът се е променил. — Гласът на Ханджа бе пропит със съжаление. — Не знам защо си превишил правата си и поемаш удара вместо него.

Ханджа беше много по-спокоен и уравновесен от мига, в който бе изскочил от кабинета на Стария енот. Той беше абсолютен реалист и знаеше как да поправи грешка. Може би дори вече бе измислил следващия важен ход.

— Смятам, че имаш грешна представа за себе си — добави Ханджа. — Нека ти дам един съвет: не се надценявай. Ти си нищо. Мястото, на което си застанал, е всичко, което имаш. В мига, в който излезеш от библиотеката, ти си просто един уморен наемен убиец от месния пазар, просто карфица за еднократна употреба, вече използвана и изхвърлена. Така че внимавай. И по-кротко с цигарите. Ако продължаваш да си съсипваш белите дробове с два пакета на ден, колко дълго мислиш, че ще можеш да бягаш, за да си спасиш живота, когато дойде твоят час?

Ханджа му пусна още една от противните си арогантни усмивки. Оправи си сакото и понечи да си тръгне.

— О! Дадох ли ти визитката си? — попита той, жестовете му бяха преувеличени, все едно бе пропуснал много важен детайл.

Ресенг се взираше в него, без да му отговаря.

Ханджа извади визитка от златната си кутийка и я сложи пред Ресенг.

— Ще имаш нужда от нея. Библиотеката няма да е отворена още дълго. И трябва да започнеш да мислиш за бъдещето си, може би дори да се научиш да говориш по-любезно. Презрението ти към по-старшите не изглежда добре. Казвам ти го за твое добро — каза той и намигна.

— Отнасям се презрително с всеки. А ти за мен си като всички останали.

Ресенг хвърли визитката в пепелника и заби цигарата си в нея. Ханджа го погледа известно време, поклати глава, след това извади нова визитка и този път я пъхна в джоба му. И го потупа по бузата.

— Порасни. Колко мислиш, че ще изкараш, като се държиш така сладко?

Ханджа излезе от библиотеката, подсвирквайки си. Когато вратата се затръшна, Ресенг го чу как ведро казва на библиотекарката:

— Еха, тук навън е доста хладно! Толкова съжалявам, че ви накарах да чакате. Разговорът се проточи.

И чу как тя отговори:

— О, не, не е толкова студено! — Звучеше замаяна.

Ресенг извади нова цигара. Но се взря в нея, без да я пали. За едно Ханджа беше прав. Не биваше да поръчват на Ресенг да премахне генерала. Заговорниците не използват способните си наемни убийци като него, когато целта е да се привлече вниманието на медиите. Този вид поръчки бе за изветрелите килъри, които никой вече не наемаше, или за такива, току-що завършили военното си обучение, които можеха да бъдат пожертвани, още имаха жълто около устата и нямаха представа какво се случва.

Винаги когато за някое убийство се разчуеше, полицията първо започваше да издирва стрелеца. Искаха само да знаят кой е дръпнал спусъка. Когато намереха този човек, си въобразяваха, че престъплението е разкрито. Но като се замислиш, нямаше никакво значение кой е дръпнал спусъка. Това е може би дори най-маловажният въпрос. Важен е не стрелецът, а човекът зад стрелеца. Но въпреки това в дългата история на поръчковите убийства тази сенчеста личност никога не е била ясно осветявана.

Хората вярват, че Осуалд е убил Кенеди. Но как може идиот като него да постигне нещо подобно? Докато пресата и полицията сочеха с пръст Осуалд, заговорниците зад убийството и тези, които дърпаха конците и бяха организирали смъртта на Кенеди, бавно и безгрижно се пръснаха в различни посоки и поеха към хубавите си домове. Там се отпуснаха в креслата си, пийваха си шампанско и гледаха новините. Няколко дни по-късно клоунът Осуалд бе елиминиран по план от друг треторазреден убиец, полицаите приключиха случая, а израженията на лицата им сякаш казваха: „Е, какво можем да направим, след като главният заподозрян е мъртъв?“. Животът е една голяма комедия. Всичко, което полицаите трябва направят, е да намерят стрелеца, а заговорниците — да го елиминират.

Полицаите намират стрелеца, разпитват го, изтезават го. Глупакът, дръпнал спусъка, без да мисли, става най-горещата тема в медиите по-бързо, отколкото куршумът достига до целта си. Всички, които го познават, изразяват изненада и тревога, щом научат, че е способен на нещо толкова ужасно. Медиите изравят всичко, което успеят, за него, издирват всички, които може да са дори съвсем слабо свързани с него (а може и да не са свързани никак), пикселизират лицата им, за да запазят самоличността им, и превръщат глупака в легенда. Най-смешното е, че идиотът, който е дръпнал спусъка, изобщо не знае какво се случва. Той самият няма представа какво е свършил. Защо, по дяволите, заговорниците биха дали толкова важна информация на някой, който вече не представлява нищо и от когото могат да се отърват? Инструкциите на заговорниците към убиеца винаги са едни и същи, без значение къде и кога: „Кой ти каза да мислиш? Затваряй си устата и дърпай спусъка“.

Ресенг запали цигарата. Хрумна му, че ако не бе кремирал стареца, можеше и той вече да е труп. Как ли би изглеждало лицето на Мечката, когато вкарва тялото му в пламъците? Дали този огромен мъжага щеше да се разплаче истерично и след това да се засмее, да се поклони и да се захване за работа, когато Ханджа му даде парите, а сълзите му мистериозно да изчезнат, докато брои банкнотите два пъти? Ресенг беше на второто дръпване, когато кривогледата библиотекарка се върна трепереща от студа. Наметна се с жилетката, която бе оставила на стола, клекна под бюрото и потри ръце над духалката, която държеше там. Стоя там долу дълго, а накрая се изправи и седна на стола.

— Мамка му, спри вече с това проклето пушене! — възкликна тя, а лицето й бе посиняло от презрение.

Ресенг загаси цигарата. Погледна към кабинета на Стария енот. Вратата все още бе затворена. Дали да влезе? Или да изчака, докато Стария енот се успокои? Не можеше да реши.

— Какво ще правиш, ако това място затвори? — попита той библиотекарката.

— Библиотеката ще затваря? — Тя изглеждаше шокирана.

— Не, казах „ако“ затвори.

Тя се поколеба и каза:

— Ще си намеря някой свестен мъж и ще се омъжа.

— Свестен мъж, значи… — Ресенг премисли думите й и попита. — Ами аз?

Тя го погледна, все едно бе полудял.

— Какво ти става? Някой да не те е прострелял в главата, докато ме нямаше?

Гласът й прозвуча толкова силно, че отекна в сводестия таван.

Ресенг се засмя. Взе урната и тръгна към кабинета на Стария енот.

Когато отвори вратата, Стария енот четеше енциклопедия на глас както винаги. Беше свършил Енциклопедия „Брокхаус“ и вече четеше Енциклопедия „Британика“. За изненада на Ресенг той бе напълно спокоен. Седеше на същия стол както винаги със същата книга и четеше на глас със същия тон. Каква бе целта да препрочита тези две книги отново и отново? Навиците му за четене се струваха нелогични на Ресенг. Стария енот не спря да чете, докато той не затвори вратата на кабинета и не остави урната на масичката. Макар да не го направи нарочно, урната изтропа силно в стъкления плот. Стария енот най-накрая вдигна поглед от книгата си и се взря в урната.

— Защо те нямаше един ден повече?

Не звучеше ядосано или обвиняващо. Просто бе любопитен.

— Генералът ме покани на вечеря.

Помисли, че от това ще последват нови въпроси, но Стария енот кимна. Остави очилата си за четене на бюрото и се доближи до масата, разви белия плат от урната и огледа кутията, като леко погали дървото с длан, преди да отвори капака. Прахът на стареца и Санта беше внимателно увит в бяла хартия. Стария енот разви хартията и пипна праха.

— Мечката ги е смлял много фино. — Звучеше доволен. Зави хартията и затвори капака, след това пак уви урната с белия плат. Остави я на бюрото си. — Покрий се за няколко дни — каза той. — Не прави нищо. — Това означаваше, че Ресенг може да си тръгне.

— Ханджа изглеждаше много ядосан.

Стария енот се изсмя.

— И за какво се ядосва? Получи каквото искаше.

Ресенг килна въпросително глава.

— Но той ми каза, че сме прецакали заговор, който струвал милиарди вони…

— Наистина ли си мислиш, че би ни поверил нещо толкова голямо? Развълнуван е, защото сега трябва да обикаля онези старчоци от управлението и да им обяснява, че „Кучешката къща“ се е издънила. Ха! Наистина е много хитър.

Стария енот изглеждаше развеселен. Но какво, по дяволите, му беше смешно?

— Библиотеката ще затваря ли? — попита Ресенг.

Стария енот изглеждаше объркан.

— Ханджа се опита да ме сплаши, като каза, че библиотеката ще затвори?

Стария енот помисли за миг. На лицето му се появи странна усмивка.

— Ако затвори, затвори — каза той с равен тон. — От какво да се боим? Тази библиотека и без това никога не е била кой знае какво.

Но как бе възможно? Как така ще затвори библиотеката, която лично бе управлявал през последните шейсет години? Гласът на Стария енот беше спокоен и безцеремонен, сякаш се бе подготвял за този момент от много дълго време. Може би затова звучеше толкова решителен.

Всички казваха, че Стария енот е роден в библиотеката и е живял цял живот в нея. Това не бе метафора. Той наистина бе роден там. Беше син на майстора, който бе живял в къщичката до библиотеката и бе поддържал покрива, електричеството и водопровода. След като боледувал от полиомиелит, заради който окуцял, Стария енот се хванал на работа да чисти библиотеката още само на шест години. На петнайсет станал библиотекар, а на крехката възраст от двайсет и една — главен библиотекар. Не беше ясно как Стария енот, който не само бе инвалид, но и не бе завършил основно образование, бе успял да се пребори с колониалните чиновници, които бяха завършили Имперския университет „Кейджо“ в Сеул или учили в Япония, за да стане главен библиотекар, а по-късно и директор на библиотеката. Може би мястото бе прекалено тихо и скучно и умните хора не искаха да му посвещават живота си. Или може би бе прекалено опасно.

Стария енот внимателно разглеждаше урната. След малко сякаш осъзна, че Ресенг го гледа, и обърна очи пак към енциклопедията, но беше очевидно, че не чете. Беше забравил да си сложи очилата. Докато се взираше сляпо в страницата, той изведнъж като че ли се състари.

— Ще тръгвам — каза Ресенг.

Стария енот вдигна глава и кимна.

Когато Ресенг излезе от кабинета, кривогледата библиотекарка я нямаше. Той предположи, че е излязла да обядва. Седна на стола й. От едната страна на бюрото бяха иглите за плетене и кълбо червена вълна. Преграда прикриваше колекция от десетина шишенца лак за нокти, подредени по цветове, малко огледало и чантичка с гримове, каквито професионалните гримьори носеха на снимачната площадка. До тях имаше пластмасови чекмеджета с офис материали; на всяко бе залепен етикет: кламери, телбод, нож за хартия, ножици, линия. Ресенг отвори чекмеджето с етикет „кламери“ и там, разбира се, имаше кламери. Навсякъде по бюрото на жената имаше плюшени играчки: Мики Маус, Мечо Пух, панда, японска махаща котка и още много други. Те сякаш винаги си бяха стояли там, бяха си на мястото. Ресенг мушна с пръст Мечо Пух, който имаше червена тениска, но не носеше бельо, коремът му стърчеше гол, а той самият се бе ухилил като идиот.

Библиотеката вече не приемаше нови книги. Две години по-рано, някъде по времето, когато Мечката кремира Чу, Стария енот бе спрял да ги купува и дори бе отказал редовни поръчки. Строго погледнато, библиотеката вече не се нуждаеше от библиотекар. Нуждаеше се само от секретарка и чистачка. Някой да вдига телефона, да изхвърля боклука и от време на време да бърше праха.

Ресенг стана и тръгна бавно покрай редиците под строгия поглед на старите книги, които не бяха отваряни с десетилетия и бяха толкова сухи, че една клечка кибрит можеше да ги подпали като барут. Той прокара пръст по гръбчетата им и се почувства като човек, завърнал се на алея, която е избягвал като дете.

Спря и извади „Произходът на всичко“. Разгледа кориците и прелисти страниците. Не се опитваше да чете, макар че навремето би го направил; не се интересуваше от книгата, нито се надяваше да намери нещо. Просто я прелистваше по навик. Първият ред гласеше: „Първият зеленчук, изяден от човека, е бил лукът“. Не беше дълбоко, нито дидактично. Просто казваше това, което казваше. В книгата имаше и други изречения: „Изобретателят на фотьойла е Бенджамин Франклин“. И: „Първият използван инструмент е чукът“. Ресенг се засмя. Стария енот много щеше да хареса тази книга.

Ресенг върна книгата на мястото й и се огледа из библиотеката. Старите дървени полици блестяха под слънчевата светлина, която се процеждаше през прозорците с решетки на втория етаж. Библиотека в упадък. Доброто й време беше изтекло. Може би, както бе казал Ханджа, беше време да затваря. Всичко в нея беше прекалено старо, за да понесе промените на пазара за поръчкови убийства. Дните на младежко безразсъдство бяха свършили. Дните на поемането на трудни, опасни поръчки без нито дума оплакване и безупречното им изпълнение. Дните, когато отвсякъде идваха поръчители да търсят Стария енот, когато високоплатените задачи не спираха да пристигат, когато джобовете им бяха препълнени с пари. Дните, когато дори хората от правителството трябваше да внимават как се държат със Стария енот и целият месен пазар тръгваше като по часовник само след една негова дума. Тези дни наистина бяха отминали. Както не идваха нови книги, така не пристигаха вече и големи поръчки.

Стария енот трябваше от самото начало да се подготви за деня, когато ще бъде залязващо бивше величие. Той трябваше да стане партньор на могъща компания или, ако това не му бе вкуса, да сключи сделка с Ханджа и да му предаде списъка с клиентите си. Освен ако планът му за пенсиониране не беше да бъде наръган с нож от някой негодник, докато куцука по тъмна алея през нощта, или го настигне фаталният край на труп, изваден от канала, трябваше поне да си задели някакви пари. Или да помисли за сигурен дом на място като Швейцария или Аляска като другите. Но вместо това Стария енот седеше в рушащата се библиотека и четеше енциклопедии. Бяха му останали само старите книги, толкова стари, че дори и боклукчиите бърчеха нос пред тях.

Сега животът на Стария енот висеше на аритметиката на Ханджа. Единствената причина да оцелее толкова дълго бе преценката на Ханджа, че още има какво да изстиска от него. В мига, в който се превърнеше в нула в изчисленията на Ханджа, той щеше да бъде мъртъв. Ресенг бутна книга, която стърчеше, и се почуди как ли той самият се представя в уравненията на Ханджа.

— Когато тази библиотека затвори, дали и моят живот ще свърши? — Той се засмя и вдигна вежди.

Качи се на втория етаж и провери ъгъла до западната стена. Малкото бюро и столът, където четеше като дете, все още бяха там. Тъй като не бе ходил на училище, „Кучешката къща“ беше единственото му образование и при липсата на приятели — и единствената му площадка за игра. Прекара по-голямата част от детството си, като си играеше между полиците или седеше на бюрото си и четеше книги.

Когато сега обръщаше поглед назад, Ресенг виждаше, че в детството му е имало само скука и апатия. Не бе получил и троха доброта от възрастните, каквато се изливаше върху повечето деца. Повечето от детските му спомени бяха от лабиринта от стари полици, книгите, праха и Стария енот, който ден след ден чете с безизразно лице. Библиотекарите, с които толкова усърдно се бе опитвал да се сприятели, скоро напускаха заради друга работа и единствените други хора, които се отбиваха — наемни убийци, издирвани и изкусни търговци на информация — изглеждаха мрачни и никога не разговаряха с него. Някои от тях все още бяха живи, други отдавна бяха мъртви, а трети бяха толкова мълчаливи и безизразни, че не можеше да определи дали са живи, или мъртви.

Стария енот не каза и дума повече за читателските навици на Ресенг, след като го удари на деветия му рожден ден. Не му каза какво да чете и какво да не чете. Не изпитваше никакъв интерес към Ресенг, както не изпитваше интерес и към собствения си живот. Библиотеката оставаше празна. А някъде в тази празна библиотека беше детството на Ресенг, което не представляваше никакъв интерес за никого, там, при книгите, които не бяха по-различни от кактус на полица или декоративен камък.

Ресенг четеше само от скука. Не защото обичаше книгите; четеше, защото се налагаше, иначе би потънал в прекалено много скука и самота. След като на девет сам разгада азбуката, той остана в библиотеката, докато навърши седемнайсет. Тъй като бе израснал там, нямаше друг избор, освен да чете. На седемнайсет извърши първото си убийство и с парите, които спечели, се пренесе в малък собствен дом. Със заплащането от поръчките си купи уред за готвене на ориз, купи за ориз, маса и прибори. За първи път си сготви сам ориз с новия си уред.

Ресенг погледна надолу от прозореца на втория етаж, където се разпиляваха лъчите на пладнешкото слънце. Библиотекарката все още не се бе върнала от обяд, а вратата на Стария енот все още бе затворена. Ресенг огледа полиците на изток, север, юг и запад. Редиците заспали книги бяха неподвижни и тихи като покрито с мъгла море през нощта. Изведнъж му се стори трудно да повярва, че през последните деветдесет години това спокойно място е било свърталище на наемни убийци. Почуди се на мисълта, че цялата тази смърт, всички тези мокри поръчки, неочаквани изчезвания, инсценирани нещастни случаи, затваряния и отвличания са били решавани и обмисляни тук, в тази сграда. Кой бе избрал това място, за да ръководи от него такива отвратителни събития? Беше лудост. Щеше да е по-логично щабът да е в Националния съюз на ателиетата за химическо чистене или в канцеларията на Организационната комисия за възраждане на птицефермерството. Защо са избрали библиотека? Библиотеките са тихи места, пълни с книги. С какво бяха наранили някого?