Ун Су Ким
Заговорниците (6)

Месният пазар

Мръсен, претъпкан, мизерен и отвратителен. Такъв беше месният пазар.

Безсмислено състрадание и тъга, безкрайно тежка апатия и безцелен потиснат гняв се стелеха като мъртви листа в късна есен, докато най-накрая се самовзривяваха. Последната спирка на провалените животи. Фалшификатори, перачи на пари, наемни убийци, лекари с отнети права, лихвари, контрабандисти, чистачи, сводници, застрахователни измамници, наркодилъри, трафиканти на органи, търговци на оръжие, специалисти по отърваване от трупове, атентатори, ловци на глави, наемници, издирвачи, сенчести посредници, крадци, подставени лица, мошеници, престъпници и корумпирани детективи, издайници на корпоративни тайни и ренегати — всички се смесваха с брокери от най-различни видове като разгонени кучета в горещ летен ден и душеха за някаква възможност да изкарат пари. Дом за онези, които бяха ударили дъното толкова силно, че на човек му се искаше да има учтив начин да каже: „Хей, може би в твоя случай самоубийството не е толкова лоша идея?“. Но те продължаваха да мамят, вкопчени в живота си. Това представляваше месният пазар.

Месният пазар беше най-капиталистическият от всички — на него можеше да се купи всичко, стига да имаш пари в брой. Там нищо не бе забранено от закона, правосъдието или морала. А това не съвпадаше с капиталистическите принципи. Така че продуктите, забранени от закона, правосъдието и морала, си проправяха път през дупките в месния пазар. Там можеше да се купи всичко — от човешка очна ябълка, бъбрек, бял дроб, черен дроб и други органи до ръчно изработени бомби, отрови, жени от Югоизточна Азия и Източна Европа, евтина дрога от Мианмар и Афганистан, оръжия, внесени контрабандно от американски военни бази. Ако човек имаше късмет, можеше дори да си купи евтино оборудване и оръжия, които бивши агенти на КГБ продаваха на руската мафия като топъл хляб. Там се предлагаха отмъщение, радост, съсипия, възкресение и реабилитация. Петстотин долара, пъхнати в подходящата ръка, можеха да ти купят нелегален имигрант от Виетнам, който би убил когото му кажат; както и труп — или някой, готов да се превърне в труп — който ти осигурява скъсване с предишния ти скапан живот. Перачите на пари можеха да почистят мръсния произход на скритите ти на тайно място пари и — колкото и да беше изненадващо — да почистят и мръсното ти минало. Купувайки чисто ново лице от нелицензиран пластичен хирург, фалшиво име и фалшива история от фалшификатор, и най-отвратителният престъпник, който би трябвало от петнайсет години да гние в затвора, можеше да се появи с бодра крачка в центъра на Сеул и да започне нов живот. Затова омъжена жена, хвърлила око на застраховката „Живот“ на съпруга си, който скоро щеше да почине при нещастен случай, и желаеща да живее пълноценно, не правеше никакво впечатление на месния пазар. Все пак това беше мястото, където мъж, продал всеки орган, без който би могъл да живее, само за да покрие дълговете си от хазарт, би довлякъл единайсетгодишната си дъщеря, за да пита дали не може да продаде и нейните органи. Ето това представляваше месният пазар.

Единственото, което не се продаваше и купуваше тук, бяха евтините емоции, за които на никого не му пукаше (състрадание, съчувствие, презрение), и безсилните потискащи думи (вяра, любов, доверие, приятелство, истина). Честта и достойнството не ставаха за залог. Даже напротив. Нямаше никакви данни подобни чувства да са се появявали на месния пазар — нито дори сред най-низшите твари там.

Благодарение на това, че там от всички страни се стичаха хора, ударили дъното, винаги можеше да се чуе звукът от сриването на нечий живот. Като си помисли човек, на малко други места имаше толкова много сълзи. И въпреки това никой не им обръщаше внимание. Никой не хабеше енергия за безсмислено съчувствие.

Невежите се оплакваха: Защо просто не ги хвърлят в затвора? Но това беше абсурдно. Месният пазар никога не можеше да бъде затворен. Той бе далеч по-голям от всеки затвор, а затворът беше още един пазар за месо. Както оазисите се появяват само когато в пустинята вали дъжд, и изчезват също толкова бързо, така и месният пазар бе възникнал от нищото и се развиваше по своя собствена логика; той бе тумор, който се разпространяваше по-бързо, отколкото можеше да бъде изрязан. Умните прокурори и детективи се възползваха от месния пазар. Те знаеха много добре, че е по-изгодно да търсят златните яйца, а не гъската, която ги снася. Също както ако заколеха гъската, нямаше да има повече златни яйца, затвореха ли месния пазар, щяха да останат с пръст в уста, пък и той беше прекалено голям, за да бъде контролиран.

 

 

— Той наистина заслужава да умре, нали?

Петдесет и няколко годишната домакиня с къса накъдрена коса се взираше с умолителен поглед в Минари Пак. Синините около окото и по бузата й още не бяха избледнели. Минари също се взираше в нея, но нетърпеливо.

— Да, да, разбира се — каза той. — Изрод като него си проси да бъде убит. Това е вашият шанс. Можете да се отървете от него и да започнете начисто. Да си намерите нов съпруг.

— Сестричке, той ти дава добър съвет. Просто трябва да си силна — каза по-младата жена до нея. Посредничката на Минари.

— Той ми съсипа живота!

По-възрастната жена буквално рецитираше реплики от сапунка. Захлипа. Едри сълзи се стичаха от очите й, докато мачкаше кърпичката си, навита на руло. Приличаше на жена, която бе имала тежък живот. Ръцете й бяха едри, вероятно от физически труд, а кожата й бе загрубяла и потъмняла от слънцето. Беше облечена в костюм на точки, който сигурно е бил модерен преди трийсет години, и не изглеждаше като жена, която очакваш да срещнеш при наемен убиец с надеждата да се отърве от съпруга си. Когато спря да хлипа, Минари хвърли към посредничката поглед, с който казваше, че всеки миг ще откачи. Тя потупа жената по гърба и му върна поглед, с който му отвръщаше: Гледай да не прецакаш нещата!

— Излей си го, сестричке, точно така. Можеш да си поплачеш пред него. Можеш да му имаш доверие — бръщолевеше посредничката.

Ресенг се засмя. Той четеше вестник на бюрото на Минари през цялото време. Наистина ли й казваха да има доверие на наемен убиец? По-възрастната жена май вярваше в това, защото зави дори още по-силно. Минари извади цигара и я пъхна в устата си, а изражението му очевидно казваше: „По дяволите, каква тъпотия“.

Ресенг остави вестника и погледна към тримата седнали около масичката за кафе. Минари и неговата посредничка изглеждаха нелепо; нито един от тях нямаше ни най-малка представа какво да прави с жената.

Минари издиша дълга струя дим, очите му бяха впити в пазарската чанта в краката му. Вътре вероятно имаше пачки пари, които тя бе донесла като предплата. Беше доста добро заплащане, като се има предвид колко дребен беше бизнесът на Минари. А и поръчката нямаше да е много сложна. Посредничката сигурно вече от месеци полагаше усилия да убеди жената да наеме убиец. Тя трябваше да си набележи жертва, да открие колкото се може повече информация за нея, да я доближи внимателно и да стане приятелка с нея. После, щом му дойдеше времето, трябваше незабелязано да й внуши: „Защо се примиряваш с него? Имаш възможности…“. След това захващаше старата мантра: „Всички поръчват убийства, за да си променят живота“. Но това беше пълен майтап. Животът е възел, който се е завързвал с години. Никой не може да го развърже с един изстрел.

Жената продължаваше да плаче и да изнервя още повече Минари. Защо плачеше? Да не би да се чувстваше зле заради съпруга си, след като вече бе решена да го убие? Или се чувстваше зле заради себе си, понеже се бе скъсвала от работа, за да издържа съпруг, който само я пребиваше? Да не би да чувстваше вина в последния момент? Тя седеше в офиса на наемен убиец с пазарска чанта, пълна с пари в брой. Искаше да докаже през Минари, че е чиста и слаба като бебешки дъх и че гневът й е оправдан, а сълзите й са като венчелистчета на маргаритка. След това трябваше да изтъкне своите причини. Но на човек като Минари Пак нямаше нужда да доказва нищо. Нямаше нужда да изтъква причини. В света на наемните убийци Минари беше нищожна хиена и би направил всичко срещу заплащане. За бизнес подхода му нямаше никакво значение колко основателни са причините й и колко ужасен е бил съпругът й с нея. Представлението със сълзите също не беше важно. Ако на следващия ден съпругът й влезеше с по-голяма чанта пари, Минари щеше да удари пети и да премахне нея.

Жената попи очите си с кърпичката и вдигна поглед.

— Не може ли просто да го вразумите? Убийството ми изглежда толкова…

Минари се взря в нея така, сякаш някой току-що го бе ударил с чук по главата. Беше на ръба да обърне масата. Но сега не можеше да прецака нещата. Пое дълбоко дъх.

— Да го вразумя? Вижте, госпожо, какво ви кара да смятате, че си струва той да бъде вразумен? Да не би да ви трябва още един удар по главата, за да се събудите? Щом един мъж започне да бие жена си, той никога няма да спре. Не може да се поправи. Ние го проучихме, знаем за хазарта, пиенето, изневерите. Той може да се прероди и петстотин пъти, но пак ще си остане куче. Търпели сте го досега, защото сте млада и силна, но когато остареете и получите онова — как се казваше? — остеопороза, след като получите остеопороза, какво ще се случи, когато ви удари? Ако ви бие, когато костите ви са целите на дупки, компресите няма да помогнат. Не, със сигурност няма.

Минари прекрати тирадата си. Посредничката му го гледаше злобно. Тя хвана ръката на жената.

— Сестричке, не е там проблемът. Вече нищо не може да го вразуми. Този кретен има ли някакви пари в банката? Някакви пари за предстоящото пенсиониране? На! Вразумяването му няма да те направи богата и няма да оправи живота ти. Помисли си на какво те е подложил. Толкова много си страдала. Наранил е тялото ти и е разбил сърцето ти. Не е редно! Ако продължаваш така, животът ти ще бъде само страдание, докато умреш. Сестричке, ти имаш куража за това! Имаш две застраховки, така че ще можеш да си почиваш до края на дните си. И дори няма да си мърдаш пръста. Този господин тук ще се погрижи за всичко.

— Послушайте приятелката си — добави Минари. — Стига сте страдали, започнете да се наслаждавате на живота. Това е вашият шанс за ново начало.

Жената наведе глава и пак заплака. Посредничката на Минари я потупа по гърба. Тихото хлипане на жената се усили. Тя удряше с юмрук гърдите си и дърпаше дрехите си. Минари въздъхна дълбоко, стана от дивана, отиде при Ресенг и промърмори:

— Напоследък работата е много гадна.

Точно тогава жената скочи от дивана.

— Не мога да го направя! Просто не мога! Каквото и да е сторил, той все пак е човешко същество. — Взе пазарската чанта и се поклони няколко пъти пред Минари. — Съжалявам, толкова много съжалявам — каза тя с носов разплакан глас и се втурна навън. Посредничката се изправи, изпаднала в паника, и затича след нея.

— Не мога да повярвам! Упорита идиотка — каза Минари, като се взираше в Ресенг.

Ресенг се върна към вестника си.

— Искам да кажа, че ако няма да ми плати, защо ще ми проглушава ушите два часа с разкази за скапания си съпруг? Какво си мисли, че е това тук, център за консултация за домашно насилие? Направо не мога да повярвам. Чу ли я само как каза, че тъпият й съпруг бил човешко същество? Ами ние тогава какво сме, мамка му? Да не мисли, че те са единствените „човешки същества“ с проблеми? По дяволите. Напоследък на никого не можеш да имаш доверие.

Минари изрита коша за боклук. След това седна на дивана и изпуши още една цигара. Почти я бе довършил, когато телефонът му иззвъня. Беше посредничката.

— Кучко, мислех, че е готова да подпише! Как можа така да прецакаш нещата?… Какво имаше предвид с това, че трябвало да си помисли? Имала е предостатъчно време!… Не била съгласна с цената? Откачена кучка. Преди минута не ми изглеждаше притеснена за парите?… С колко? Мамка му… Тя да не си мисли, че тук е фермерски пазар?… Само се погрижи да си държи устата затворена. Кажи й, че ако проговори, ще избием много хора или нещо подобно.

Тресна телефона. Офисът утихна. Запали нова цигара и бавно огледа Ресенг. Ресенг остави вестника и погледна Минари. Минари загаси цигарата си и стана.

— Човече, трудно е да намериш поръчка. Но какво води ваше величество в скромния ми офис?

— Толкова дълго бях затворен в библиотеката, че бях забравил как е в реалния свят — каза Ресенг с усмивка. — Мислех да дойда тук и да видя какво се случва, да получа някои професионални съвети от теб.

Лицето на Минари помръкна.

— Ами какво да ти кажа, какъв съвет бих могъл да предложа на великия Ресенг? Едвам свързвам двата края. — Той се направи, че си поглежда часовника. — Всъщност, ако трябва да съм честен, моментът не е подходящ. Трябва да отида на едно място.

— Зает си, разбирам. Е, тогава просто ще ти задам няколко прости въпроса.

— Разбира се — отвърна колебливо Минари. — Надявам се да мога да ти отговоря.

— Имаше ли среща?

— Каква среща? Имаш предвид нещо като събрание на квартала? — Минари се шегуваше и се преструваше на небрежен. Но беше очевидно, че въпросът го бе сварил неподготвен.

Ресенг го гледаше спокойно.

— Чух, че напоследък има много срещи. Например срещи с Ханджа, а не със Стария енот. Искам да знам дали на тях е обсъждано нещо важно.

— Нямаше среща. Както знаеш, срещите се правят само в библиотеката.

— Нима? Нито една? — Той присви очи срещу Минари.

— Ако е имало, аз не зная за нея. Защо Ханджа да ме кани? Аз си изкарвам прехраната, като потупвам възрастни дами по гърба. Той дори не ме смята за човек. Аз съм просто…

Минари се взря в Ресенг, който извади нож и го остави на масата. Носната кърпа на Чу все още бе увита около дръжката.

— Това е ножът на Чу. Преди не разбирах защо използва кухненски нож. Но след като го пробвах, разбрах.

Погледът на Минари се местеше от него към ножа и обратно. Дали Ресенг блъфираше, или наистина щеше да го намушка? Просто се чуваше как чарковете в главата му се местят.

Минари се насили да се усмихне.

— Я стига, ти не си такъв.

— Нима? А какъв съм? — Ресенг го гледаше право в очите.

Минари извърна поглед.

— Нали знаеш, не е новина, че Ханджа е погнал Стария енот.

— Не това те питах — каза Ресенг. — Искам подробности.

— Както ти казах, защо Ханджа ще споделя нещо с мен? Няма логика.

— Ханджа те харесва. Ти никога не отказваш мръсни поръчки.

Минари стисна зъби. Гордостта му беше наранена. Извади нова цигара. Ръката му трепереше, когато я поднесе към устните си. Опита се да я запали, но се отказа.

— Стария енот ли те прати да ме убиеш, защото съм едно от кучетата на Ханджа?

Ресенг се взираше в него, без да му отговаря.

— Е, това наранява чувствата ми, наистина. Предай на Стария енот това от мен. Кажи му, че този път прекали. Напълно грешно ме е преценил. Не съм такъв. Откога съм толкова подценен?

Минари се опита да разгадае изражението на Ресенг, но той не издаваше нищо. Минари отново се опита да го заговори.

— Честно казано, доста хора се оплакват. От колко години библиотеката работи за нас? Стария енот може да се прави на светец колкото си иска и да се преструва, че оцелява на фотосинтеза, но ние останалите не можем. Дори когато няма работа, пак трябва да даваме по нещо на децата си всеки месец, да плащаме на ченгетата, да даваме дял от комисионите на брокерите и на хората нависоко, а така едва ни остават пари за пакет полуготови нудъли. Не приемам мръсни поръчки, а лайняни! А Стария енот стиска здраво списъка с клиентите и не иска да го покаже.

Изражението на Минари показваше, че иска Ресенг да се съгласи с него, но Ресенг не трепваше.

— Знаеш ли колко по-добра би била ситуацията сега, ако Стария енот издаде поне няколко от големите си клиенти? Но инатливият старец отказва. Е, разбира се, че момчетата роптаят. Виждаш колко е трудно да свържеш двата края напоследък. Трупат се оплаквания. Разбира се, че се трупат. Когато се съберат, всички мрънкат само за Стария енот. Но не и аз! Аз съм на негова страна. Казвам им, че не е редно да го мразят само защото времената са тежки, и им напомням за доброто, което ни е сторил в миналото. Казвам им, че в живота има възходи и спадове и просто трябва да се стегнем. Сериозно ти говоря! Питай когото искаш! Аз съм единственият, който заема страната на Стария енот. Кажи ми истината — някой друг от пазара носил ли му е подарък за празниците? Никой, нали? Аз, Минари Пак, съм единственият. И не му занесох просто какъвто и да е подарък — не, дадох му аншоа, която сам купих от супермаркета. Аншоа! Специална селекция!

Тирадата като че ли успокои малко нервите на Минари. Той най-накрая успя да запали цигарата си и издиша голям облак дим.

— Ще ти задам друг въпрос — каза спокойно Ресенг. — Ханджа определил ли е дата?

Минари го погледна като ударен от гръм.

— Откачам, като говоря с теб. А ти пак не разбираш. Само защото си изкарвам прехраната, като намушквам с нож възрастни дами в гърба, не означава, че ще предам старейшините си. — Той поклати глава.

По лицето на Ресенг премина едва доловима усмивка. Той потупа ножа. Минари се взря във върховете на пръстите му.

— Искаш ли днес да отидеш при Мечката? — попита Ресенг.

— Аз, Минари Пак, съм оцелял на месния пазар трийсет години — заяви онзи, като рязко повиши глас. — Минал съм през ада. Този твой малък кухненски нож е пълен майтап. Аз съм Минари Пак, по дяволите!

Той вдигна трепереща ръка, за да си дръпне от цигарата. Ресенг веднага взе ножа и с едно бързо движение преряза пръстите на Минари. Показалецът и средният пръст полетяха във въздуха, докато цигарата все още беше между тях, и се стовариха върху бюрото. Минари се взря в дясната си ръка, след това се обърна и погледна двата си пръста, от които се стичаше кръв, а от цигарата все още се издигаше дим. Когато Ресенг вдигна вежда, Минари пребледня и направи крачка назад. Ресенг спокойно остави кухненския нож.

— Питам те за последен път. Ханджа определил ли е дата?

Ризата на Минари почервеня. Той се взря в унес в стичащата се от ръката му кръв, после вдигна поглед към Ресенг, който взе цигарата от отрязаните пръсти и я загаси в пепелника, а след това наклони глава, за да покаже на Минари, че все още очаква отговор.

— Какво е това, мамка му! — Минари се разплака. — Защо го направи? Мамка му, не можеше ли да поговорим като цивилизовани хора? Защо ми отряза пръстите?

Ресенг пак вдигна ножа.

— Ханджа планира нещо голямо, това е всичко, което знам, кълна се — запелтечи Минари.

Ресенг остави ножа и потупа два пъти по дръжката.

— Какво планира? — попита той с вдигната вежда.

— Не съм сигурен. Мисля, че е нещо с правителството. Президентските избори наближават, нали знаеш.

Ресенг се намръщи, за да покаже, че това не е достатъчно.

— Изпълних няколко малки поръчки за него, но това е всичко. Не съм единственият. Другите също участват. Но не знам какво общо има това с библиотеката и дали смята да измами Стария енот. Кълна се. Казвам ти, премахнах само няколко старчоци, които и без това щяха скоро да умрат.

След като изстреля това, Минари сграбчи дясната си ръка с лявата и направи гримаса.

— И аз ли съм в списъка? — попита Ресенг.

— Откъде да знам? — Минари изглеждаше искрено разочарован. — Хайде, помисли си. Защо Ханджа би споделил подобна информация с нещастник като мен? — По лицето му се стичаха сълзи.

Ресенг помисли за миг и пак взе ножа. Минари се уплаши и се дръпна към стената. Ресенг взе салфетки от бюрото и изтри острието. След това пъхна ножа обратно в кожената му кания и го прибра в джоба на якето си. Минари зорко го следеше, после уви ръката си в носна кърпа. Посегна към пръстите на бюрото, но се спря и погледна към Ресенг, който се взря в него за миг, понечи да каже нещо, но се спря и се обърна, за да си тръгне. Докато излизаше през вратата, чу как Минари се суети зад него и си мърмори под носа:

— Какво се случи, мамка му? Мили боже, какво се случи?

По средата на дървеното стълбище Ресенг срещна възрастната жена с накъдрената коса, която по-рано бе избягала навън, а сега се качваше обратно с посредничката на Минари. Когато видя Ресенг, тя набързо прикри лицето и хукна обратно надолу. Съучастничката я изгледа с раздразнение.

— Ама че лъжкиня. Прави се на толкова невинна. А е пълна мръсница. — Погледна към Ресенг. — Тръгваш ли си вече? Остани. Да се видим за малко…

— Достатъчно се забавлявах — отвърна Ресенг и се усмихна.

— Нямам търпение да изпълня поръчка с теб някой ден, Ресенг — каза тя в опит да го съблазни.

Той кимна.

Тя погледна пак към дъното на стълбището и промърмори.

— Защо тази идиотка не се връща?

Когато Ресенг излезе навън, възрастната жена стоеше с лице към стената. Синината на скулата й и одрасканото по шията й говореха за насилие. Ресенг запали цигара. Жената се обърна, когато запалката щракна. Той издиша облак дим и каза:

— Госпожо, помислете си. Съпругът ви никога няма да се промени.

* * *

Следващия път, когато Ресенг отиде в „Кучешката къща“, бюрото на библиотекарката все още бе празно, но надписът „В отпуск“ беше изчезнал. Нямаше ги и кошницата с плетиво, която винаги стоеше вляво от нея, шишенцата с лак за нокти, подредени по цветове, и малкото огледалце. Плюшените играчки — Мики Маус, Мечо Пух, пандата и махащата котка — също бяха прибрани. На бюрото й бе останал само пластмасовият органайзер с чекмедженцата с етикети. Без особена причина Ресенг прокара ръка по повърхността на бюрото.

Чу как на втория етаж пада книга и се качи, за да види какво става. Стария енот се бе качил на стълба, бършеше прах от полиците и хвърляше на пода книги, които трябваше да отидат на боклука. Отдавна не го беше виждал лично да чисти библиотеката. Когато Ресенг беше много малък, понякога Стария енот се разхождаше с кофа с вода и парцал. Качваше се на стълба и започваше от най-високите полици, бършеше всяко ъгълче с влажния парцал, както и всяка книга, преди да я върне на мястото й. Докато го правеше, по лицето му, обикновено напълно безизразно, се появяваха леки признаци на радост. Сякаш се връщаше шейсет години назад, когато бе започнал работа като новоизлюпен библиотекар.

Ресенг взе книгите от пода и ги сложи на количката. Стария енот погледна надолу към него.

— Всичките ли ще изхвърлиш? — попита Ресенг.

— Не издържаха изпитанието на времето.

Ресенг погледна пътеката между полиците. Навсякъде имаше купчини книги, много повече от обикновено. Обичайно претъпканите лавици сега изглеждаха поопразнени.

Стария енот слезе от стълбата. Беше запретнал ръкави до лактите и държеше кофата с вода и парцала в лявата си ръка, изглеждаше по-щастлив и по-здрав от всякога. Но тялото му се бе наклонило опасно под тежестта на кофата. Ресенг посегна да я вземе и Стария енот му я подаде.

— Изглежда, че Ханджа е избрал дата — каза Ресенг.

— Дата за какво? Да не би да се жени? — пошегува се Стария енот.

— Трябва да го пипнем първи.

Стария енот се обърна към него и не каза нищо известно време. След това се ухили.

— Ние? — Опита се да погледне Ресенг със съжаление, но изражението му бе по-скоро разкаяно и меланхолично. — Ако убием Ханджа, някой друг злодей ще заеме неговото място. Да не би да си ти? — попита Стария енот с лека усмивка.

Той пое към кръглата маса и двата стола между полиците. Избърса масата и махна на Ресенг, който отиде при него и остави кофата на пода. Стария енот му предложи цигара. Ресенг учтиво отказа. Стария енот пак му предложи. Ресенг се поколеба и я взе. Стария енот запали първо неговата цигара, а след това и своята. Пушеше бавно и се взираше мълчаливо през прозореца.

В слънчевите лъчи, спускащи се през прозорците с решетки на втория етаж, танцуваха прашинки. Като малък Ресенг обичаше да седи в западния ъгъл и да гледа праха в насечената светлина. Дори и най-малкият шум го раздвижваше. Той наблюдаваше как димът от цигарата му се издига към тавана като пересто-купест облак покрай табелата „Пушенето забранено“ на Стария енот и се смесва с праха. Затваряше книгата, която четеше, с часове се взираше във формите, образувани от прашинките, цигарения дим и светлината, които се сблъскваха във въздуха, и си мърмореше: „Прахът е истинският господар на тази библиотека“.

Очите на Стария енот все още бяха обърнати към западните прозорци, когато каза:

— Най-старият запазен човешки череп има дупка от копие. Проституцията е много по-древна професия от селското стопанство. Първият син в Библията също е бил убиец. Хиляди години човешките постижения са били възможни само чрез война — включително и цивилизацията, изкуството, религията и дори мирът. Знаеш ли какво означава това? За човешката раса? Означава, че от самото начало хората заговорничат, за да се избиват един друг, за да могат да живеят. Или като убият опонентите си, или като изпържат убиеца. Затова са оцелели. Човечеството винаги е страдало от тази апоптоза, от тази програмирана клетъчна смърт. Това е истината за света. Така е започнало всичко, така сме живели през цялото време. Вероятно винаги така ще живеем. Защото никой още не знае как да спре това. Накрая все някой се озовава в ролята на сводника, проститутката и наемния убиец. Много е забавно, че точно затова колелото продължава да се върти.

Стария енот завърши речта си и хвърли цигарата в кофата с вода.

— Това какво общо има с убийството на Ханджа? — попита Ресенг.

— Ако неговият стол се опразни, някой друг ще заеме мястото му. Най-добрият сценарий е в този стол да седне този, който е най-подходящ за мястото на злодея. А Ханджа определено е по-мъдър злодей от мен.

Очите на Ресенг се разшириха.

— И ти просто ще се примириш?

— Аз вече съм мъртъв сакат старец, останал без късмет. Нищо няма да се промени, ако се отървем от Ханджа.

Стария енот взе парцала и посегна към кофата до краката на Ресенг. Ресенг побърза да хване дръжката й, но той леко го тупна по ръката. Ресенг я пусна. Стария енот взе кофата и бавно закуцука към банята. Отзад приличаше на човек, ходещ по въже.