Ун Су Ким
Заговорниците (11)

Вратата вляво

Чу смях.

Смях като цветна градина през май. Смях като крилете на малки птички, които прелитат ниско и бързо, като жужене на пчели, обикалящи над цветята. Безспирно бъбрене, последвано от изблици на смях. Какво бе толкова смешно? Звукът накара Ресенг също да се засмее в съня си, макар да нямаше представа на какво се смее.

Къде беше? Чу течаща вода. Дали наблизо имаше поток? Едва ли. Нямаше потоци. Просто звукът отекваше в ушите му без причина. Откакто бе станал наемен убиец, понякога чуваше този звук в съня си и всеки път си мислеше, че това трябва да е смъртта: да лежи неподвижен на място, на което се чува звук от вода. Място точно като това. Където можеше да чуе вода. Където не може да помръдне нито една част от тялото си. Където лежи проснат върху легло от студен чакъл и гледа към небето цяла вечност. Изведнъж му хрумна, че смъртта трябва да е много близо. Отново заспа.

Ресенг тръгна бавно през покрита с мъгла гора. Стъпалата му потъваха дълбоко в плюшените изпарения, крачеше бавно и тежко като вол, носещ дете на гърба си. Листата бяха натежали от леденостудена роса и облизваха бузите му, когато преминаваше покрай тях. Там, под дърветата, беше кофата за боклук от женския манастир, в която Ресенг бе роден. Той погледна в нея. Вътре миришеше на бебе. Моята люлка не е била толкова лоша, колкото си мислех. Вдигна лице към небето и се засмя. Листата на хилядагодишно дърво гинко билоба му се присмяха. Той отметна глава назад и погледна безбройните листа, надвиснали над него като тежък балдахин. Когато подухна вятър, всички те се обърнаха в една и съща посока и се засмяха в хор. Какво е толкова смешно? — почуди се той. Сложи длани около устата си и извика към листата:

— Кажете ми какво е толкова смешно! Обяснете ми шегата!

Но те просто продължаваха да се смеят, без да му отговарят. Хахахахахахахаха. Хахахахахахаха. Шумоленето на листата на дървото гинко билоба звучеше като смеха на момичетата от фабриката. Смеещи се момичета, които озаряваха улицата по време на обедната почивка. По красивата горска пътека под тунел от високи дървета вървяха четири момичета от фабриката и се кикотеха. Едно от тях с красиво кръгло лице, което се държеше за корема, все едно се бе смяло прекалено силно, каза:

— О, това е толкова смешно, ще умра от смях!

Ресенг се радваше да ги види.

— Какво правите тук, толкова навътре в гората? — попита той и им препречи пътя. — Не трябва ли да се връщате на работа?

Момичетата поклатиха глави.

— Кой си ти?

— Не ме ли познахте? Работех на станцията за хромиране, бях в Бригада 3. Карах велосипед с розова кошница.

Те пак поклатиха глави. Не го познаваха. Опитаха се да минат покрай него. Той им препречи пътя. Те се свиха, изглеждаха уплашени. Но кръглоликото момиче беше смело.

— Махай се от пътя! — каза то.

Той се ухили и я посочи.

— Теб те познавам добре.

— Откъде ме познаваш? — Очите й се ококориха.

— Имаш родилно петно на лявата буза на дупето. То е с формата на заек. И две родилни бенки до зърното на дясната гърда. Една голяма и една малка. Като снежен човек. И… ъъ… мразиш мъже, които изхвърлят бельото си, след като го носят веднъж. Казваш, че е пилеене на пари. Затова переш бельото стотици пъти, преди да го изхвърлиш. Клякаш на пода в банята, тананикаш си весели песнички и търкаш бельото, докато се разпадне. И… ъъ… когато се ядосаш, ушите ти почервеняват.

Ушите на вбесеното момиче наистина бяха почервенели.

— Ха! Видя ли? Точно сега са почервенели — каза развълнувано той.

Момичето го зашлеви силно по бузата. Очите му се напълниха със сълзи, докато то се взираше в тях. Но момичето все още беше ядосано. Вдигна ръка отново. Уплашен, Ресенг се отдръпна.

— Наистина ли не ме позна? Не ме ли помниш? — попита той през сълзи.

— Не! Не те познавам! — По лицето й премина раздразнение, когато каза: — Ама че откачалка, кълна се.

Четирите момичета продължиха по красивата горска пътека и го подминаха. Той чуваше бъбренето им в далечината.

— Какво му е на този тип? Луд ли е?

— Не знам как може да си толкова смела. Струваше ми се, че ще умра от страх.

— Сериозно. Не приличаше на извратеняк, може би е само глупав.

Неспирното им бъбрене се дочуваше от края на дългата горска пътека. След това нови мехурчета смях. Защо тя не ме помни? Той се взираше надолу в пътеката, по която се бяха отдалечили момичетата.

Чу пак звук от вода. Леденостудена вода, течаща по чакъл.

— Мъртъв ли съм? — запита се той в съня си.

Листата на дървото гинко билоба зашумяха от вятъра и му отговориха. Мъртъв си. Отдавна си мъртъв. Много, много отдавна си мъртъв. Древните дървета кимнаха, че е вярно.

 

 

Когато Ресенг се свести, първото, което видя, беше кльощава руса Барби на гърдите му. Миса държеше куклата и го мушкаше с краката й. Мечо Пух бе седнал до Барби, а плюшен далматинец се взираше тъпо в него от слънчевия му сплит. Миса взе далматинеца и го размаха.

— Скука! О, боже, толкова ми е скучно! — Кучето размаха опашка и тръгна по корема на Ресенг. Миса грабна пак куклата Барби.

— О, той е толкова мускулест! — възкликна Барби.

— Ти си падаш по мускули, нали? — каза Мечо Пух без гащи. — Но ние сме върху хълм. Къде се е чуло и видяло да има мускулест хълм?

— Млъквай, шкембест Пух — каза Барби. — И си обуй гащи.

Миса разходи Барби по гърдите и корема на Ресенг. Всеки път, когато краката й го докосваха, раните от ножа така го заболяваха, все едно че се отваряха.

— Миса, боли ме — прошепна Ресенг.

Тя подскочи изненадана, после се усмихна лъчезарно и извика към всекидневната.

— Мито! Сумин! Ресенг се свести!

Мито и кривогледата библиотекарка се втурнаха в стаята и се взряха в Ресенг. Сякаш се вглеждаха в кладенец. Мито вдигна пръст пред очите му и го раздвижи бавно от ляво надясно и обратно. Той се намръщи и го игнорира. Очите й срещнаха неговите за миг и тя се засмя.

— Здравей, господин Франкенщайн — каза тя.

Ресенг се огледа. Бяха във вила. През прозореца се виждаше японско дърво, чиито листа бяха окапали и което бе високо колкото планина.

— Къде сме? — попита той.

— Къщата, в която е зачената Мито — каза Мито, говорейки за себе си в трето лице, сякаш Ресенг беше дете. — Фермерската къща, в която баща ми примамил наивната ми майка да дойде с него да берат домати, та да може да й се нахвърли. Но пък от това, за щастие, се родила Мито.

— Сестричке! — Миса я изгледа гневно.

— О, извинявай! Нашата скъпа Миса е зачената с любов и по взаимно съгласие. Но раждането на голямата й сестра не е толкова приятно. Винаги когато майка ми се ядосаше на баща ми, ми казваше: „Този човек ми се нахвърли. Сграбчи ме изотзад, докато берях домати. Така се появи ти. И затова животът ми се стече по този начин“. Всеки път, когато ми казваше това, лицето на баща ни ставаше яркочервено и той не можеше да си намери място. — Мито избухна в смях.

Миса и библиотекарката се взираха тъпо в нея.

— Колко време бях в безсъзнание? — попита Ресенг.

Миса вдигна пет пръста. Лицето на Ресенг помръкна.

— Гладен ли си? — попита Миса.

Дали беше? Това беше неговото тяло, но той сякаш не чувстваше нищо.

— Не знам — отвърна той.

— Сигурно умираш от глад. Все пак не си ял от пет дни.

— Защо да умира от глад? Налят е с толкова много скъпи разтвори с глюкоза — каза нацупено библиотекарката.

— Нали знаеш, че това не е същото като храна — каза Миса. — Ще му приготвя вкусна оризова каша.

Тя отиде с количката си до кухнята. Ресенг вдигна глава, за да провери тялото си. Ръката, рамото и коремът му бяха превързани.

— Ти ли направи това? — Ресенг попита Мито.

— Да, във ветеринарната клиника на приятел. Изгуби много кръв. За малко да умреш.

Кривогледата библиотекарка го гледаше с кисело изражение както винаги. Поне той предполагаше, че гледа него; никога не можеше да бъде сигурен. Беше сигурен единствено, че го смята за жалък.

— Следващия път използвай пистолет — каза тя тихо, така че Миса да не я чуе. — Не се втурвай в битка, ако не си готов за нея. Така само ще създадеш проблеми на всички.

— Бръснаря вече знае коя съм благодарение на теб — каза Мито. — Сумин също беше разкрита. И трите сме в опасност заради това, което направи. Наложи се и малка промяна на заговора, който съм замислила, за да унищожа Ханджа. Но всичко е наред. Просто трябва да задвижа нещата веднага, а не да чакам. Важно е да продължим да мислим положително.

Тя хвърли поглед към библиотекарката, която й се усмихна в отговор. Ресенг не можеше да разбере какво се случва в главите на тези откачени момичета.

— Ти ме спаси от Бръснаря. Предполагам, че не си успяла да вземеш и ножа ми? — каза Ресенг някак срамежливо.

Мито му хвърли леден поглед. Защо му бе ножът на Чу? Ресенг сам се учуди, че попита.

— Ще се погрижа за Бръснаря — каза тя твърдо. — Ти имаш друга работа за вършене.

Мито излезе от стаята, последвана от библиотекарката. Ресенг чуваше как трите се смеят и си бъбрят в кухнята. Най-вече за готвенето на оризовата каша. След известно време Миса се появи с купа. Мито и библиотекарката си облякоха палтата и се приготвиха да тръгват. Докато библиотекарката си връзваше обувките до пътната врата, Мито отиде при Ресенг и прошепна в ухото му:

— Не си прави глупави заключения с тази твоя празна глава. Само влошаваш нещата. Яж си кашата и спи много, докато не те повикам. — Тя провлече думата „много“.

И двете с библиотекарката си тръгнаха. Миса загреба с лъжицата в купата. Духна, за да я охлади, и я поднесе към Ресенг. Той погледна безизразно за миг лицето й и парата, която се издигаше от лъжицата. Миса я приближи. Ресенг отвори уста. Кашата й, първата топла храна, която ядеше от пет дни, беше вкусна. Той изяде цялата купа и пак заспа.

Спа точно както му бе заръчала Мито. Спа и сънува, а когато се събуди, яде още от кашата на Миса и пак заспа. Колкото и да спеше, непрекъснато бе сънлив. Нямаше как да не се почуди дали Миса не е сложила приспивателно в кашата. Или може би имаше приспивателно в чашата с вода или в цветята във вазата, или в топлата слънчева светлина, която се разливаше през прозореца върху леглото му. Яде каша и спа и дори сънуваше, че спи.

Вечер Мито се връщаше и развиваше превръзките му, за да дезинфектира раните. След това му поставяше инжекция. Вечерите, когато Мито не идваше, библиотекарката му сменяше превръзките.

— Как се замеси във всичко това? — попита я Ресенг, докато тя безмълвно му поставяше нови превръзки.

Библиотекарката не отговори.

— Това не е игра — каза той. — Може да умреш.

Тя дръпна здраво превръзката, за да я завърже. Беше истинска агония: на Ресенг му се стори, че ще се пръсне. Изстена.

— Ти не си единственият в тази история — каза тя, докато събираше ножиците и старите превръзки. — Така че спри да се държиш, сякаш знаеш всичко, сякаш си единственият трагичен герой тук.

Беше права. Всички си имаха истории. Стария енот, Чу, Мечката, Мито, Бръснаря, дори Ханджа. Заради тях те ставаха все по-гневни, мразеха се и дори се убиваха. Всички вярваха, че техните рани оправдават действията им. Но дали наистина бе така? Какви пълни глупости, помисли си Ресенг, а после си каза: А ти си точно толкова голям задник, колкото и останалите.

От време на време се будеше и откриваше, че Миса си играе с Мечо Пух на корема му. Това му напомняше как Бюро и Лампа заспиваха на гърба му или как обвиваха бедрото му с опашки.

— Не си ли малко голяма да си играеш с плюшени играчки? — попита Ресенг. — Защо не опиташ нещо друго?

— Нещо друго? — повтори тя, като поглаждаше хлабавите ръбове на играчката.

— Да, можеш например да си вземеш котка. Котките правят хората щастливи.

Миса вдигна вежда и се замисли върху идеята. Но поклати глава.

— Не искам котка или куче. Ще умрат преди мен, а аз не мога да се сближа с нищо, което би умряло преди мен. Плюшените ми играчки ще ме надживеят, стига да ги поправям. — Тя разклати Мечо Пух.

— Как така никога не задаваш въпроси?

— За какво?

— За каквото и да е.

— Защото дори и да знаех какво се случва, нямаше да мога да направя нищо. Затова се преструвам, че не знам нищо за нещата, които не мога да контролирам. Колкото повече се преструвам, толкова повече наистина не знам. — Тя се усмихна.

Пух поклати глава върху корема на Ресенг.

— Чела ли си книга със заглавие „Съмняващата се полярна мечка“ на Г. И. Гумдори? — попита той.

— Това известен писател ли е?

— Никак даже. Книгата е за полярна мечка, която се съмнява дали наистина е полярна мечка.

— Защо една полярна мечка ще се съмнява дали е такава?

— Ами това е забавна история за полярна мечка, която се чуди защо е точно полярна мечка, а не някакъв друг вид. Дали само защото е родена на Северния полюс? Мечката мрази факта, че мястото й на раждане определя каква е и че няма избор по въпроса. Можеше да е гризли или панда например. Дълго време се гърчи в агония защо трябва да е родена точно полярна мечка.

— На мен ми звучи по-скоро като глупава мечка.

— Не, ако една мечка си задава подобни въпроси, тя е много философски настроена. Както и да е, съмняващата се мечка решава, че трябва да се махне от Северния полюс, за да открие каква точно мечка е. Отваря картата, за да търси места, които нямат нищо общо със Северния полюс, и избира Калифорния.

— Мечка прави това?

— Да, прави го.

Тя поклати невярващо глава.

— Няма ли да й трябва лодка или нещо подобно, за да стигне чак до Калифорния?

— Разбира се. Но за нейно нещастие няма лодка. Затова откъсва един айсберг. Качва се на него и отплава към Калифорния. Вятърът духа силно и вълните я избутват все по-навътре в огромния океан. Но колкото повече се отдалечава от полюса, толкова повече айсбергът се топи. Салът изчезва под краката й, а наоколо не се вижда никаква суша, да не говорим за Калифорния. Когато огромният айсберг вече се е превърнал в неголямо ледено парче, съмняващата се полярна мечка най-накрая осъзнава: „Ааа! Значи затова съм полярна мечка. Защото никога не мога да напусна Северния полюс“. След това и последният лед се топи и я изхвърля във водата, а съмняващата се полярна мечка трябва да плува обратно към дома си. Край.

— Удавя ли се?

— Не знам. Историята завършва, докато тя още плува.

— Надявам се да е била добър плувец — каза разтревожено Миса.

— Мислиш ли, че и ние сме същите?

— Същите като кого? Като глупавата полярна мечка?

— Родени сме на Северния полюс и го мразим, но колкото и усърдно да опитваме, не можем да си тръгнем от него.

Миса се взря в него.

— Нямам нищо против Северния полюс — каза тя с жизнерадостна усмивка. — В Калифорния е прекалено горещо. И освен това — да си чувал за калифорнийска мечка? Това звучи странно. Ако съм родена на Северния полюс, ще си бъда полярна мечка.

 

 

Дойде декември и в гората падна слана. Сутрин тревата и листата бяха бледи, замръзнали и покрити с леден прах. Птичите песни замлъкнаха, сякаш всички птички бяха отлетели на по-топли места. На втория ден от декември Сумин, библиотекарката, отсече бор; същата вечер трите жени го украсиха с малки лампички, цветни топки и украшения във формата на подаръци, звезди, камбанки, Дядо Коледа и елена Рудолф, вълшебни пръчици и бонбони. Миса направи снежинки от памук и ги поръси по клоните. Смехът им не спираше. Изглеждаха решени да се смеят до Коледа. Но във веселието им имаше някаква тревожност. Смехът им бе нервен; на моменти звучаха като виещи в тъмното кучета. Движенията им бяха преувеличени, радостта им граничеше с отчаянието, сякаш събираха сили за предстоящата тъга.

Раните на Ресенг заздравяха. Вече му беше по-лесно да ходи, макар все още да му бе трудно да стои изправен. Миса като че ли се забавляваше от начина, по който крачеше с издаден задник. Смееше се до припадък всеки път, когато той тръгваше да се разхожда.

Веднъж погледна белезите му и му напомни:

— Трябва де се движиш колкото може повече.

Затова Ресенг започна да ходи на разходки в гората край вилата. Градината беше оградена с праскови, борове, кайсии и кестени. Ресенг си мислеше, че ако никой не бе умрял и никой не бе ранен, уикендите във вилата можеха да са спокойни и прекрасни. Стига никой да не умира и никой да не бива ранен.

Вилата бе построена на планински склон. Асфалтиран път стигаше до предната й част, а зад нея имаше стръмна тясна пътека, недостъпна за коли. Ресенг огледа пътеката. Тя не бе асфалтирана, по нея се виждаха корени от дървета. Оттам не можеше да мине инвалидна количка. Ако наемните убийци ги намереха, трите жени никога нямаше да се измъкнат живи. Сигурно вече бяха плъзнали слухове, че Ресенг е влязъл в схватка с Бръснаря, че някаква жена е изчезнала заедно с него. Те може би дори бяха достигнали и до ушите на Ханджа. Издирвачите сигурно бяха тръгнали вече. Колко ли време им оставаше?

Мито и библиотекарката непрекъснато идваха и си отиваха. Всяка вечер, след като Миса си легнеше, двете сядаха в мансардата и водеха дълги и разгорещени дискусии. Някои се точеха толкова дълго, че Ресенг чуваше приглушените им гласове и при изгрев-слънце. Но нито Мито, нито библиотекарката му казваха нещо. Не му казваха как планират да се противопоставят на Ханджа и Стария енот, нито как дръзката им групичка възнамерява да си изкарва прехраната след това.

Ресенг прекарваше времето си в четене, спане и съзерцание на зимния пейзаж през прозореца. Понякога се взираше в подпокривните греди и си представяше движенията на Бръснаря. В един миг беше на едно място, в следващия вече го нямаше там. Лекота, спокойствие, плавност и светкавична бързина. „Ако пак вляза в схватка с него, ще мога ли да го победя?“, чудеше се той. Щом се запиташе това, го обземаше леден ужас; чувстваше се така, сякаш стои на върха на нож. Щеше да е прекалено трудно. Ако пак излезе срещу Бръснаря, наистина щеше да умре.

 

 

Ресенг се събуди и видя, че Мито стои над него. Нямаше представа откога бе там. Изражението й бе мрачно.

— Колко е часът? — попита той.

— Три през нощта.

— Какво правиш?

— Имам указания за теб.

— Нямам нужда от твоите планове. Само от пистолет и нож.

— Не мисли за глупости. Сега не е време за детински номера.

— Когато тук се втурнат наемни убийци, с какво ще се съпротивляваме? Тенджери и тигани?

— Изборите са след по-малко от двайсет дни. Ханджа няма време да се тревожи за нас и честно казано, няма и причина все още. Ще го ударим, преди той да удари нас.

— Добре. Какъв, по дяволите, е планът ти?

— Значи ще помогнеш?

— Не знам. Не мога да дам никакви гаранции.

Тя го изгледа дълго и мълчаливо, преди да продължи:

— Имам всички данни на доктор Канг. Информация за заговори отпреди двайсет години, за хора, загинали без следа. Ханджа си държи книжата в сейфа. В тях има данни за всички трансакции между него и политици, бизнесмени, библиотеката, наемни убийци, брокери и атентатори. Получил е много поръчки за изборите, така че тази информация също трябва да е в книжата му. Освен това Стария енот също има книга.

— Каква книга?

— Книга, в която са описани подробно всички големи атентати в съвременната история на Южна Корея през последните деветдесет години. Предишните директори на библиотеката са въвели главите от първите петдесет години, а Стария енот пише в книгата през последните четирийсет.

— Стария енот пише в книга? Очевидно знаеш доста, като се има предвид, че кракът ти не е стъпвал в библиотеката. Аз съм там от двайсет и осем години и никога не съм чувал за нея.

Мито погледна към спалнята на библиотекарката.

— Определено има книга. И знак къде е.

— Да не би да ми казваш, че книгата, която ще преобърне всичко, което знаем за съвременната корейска история, и ще хвърли цялата страна в хаос, е пред очите на всички заедно с останалите двеста хиляди тома в библиотеката? Къде? До „Престъпление и наказание“? Или не, почакай, знам. Тя е до „Изящество и драматизъм в японския бейзбол“, нали?

— Намира се под кабинета на Стария енот — каза Мито спокойно.

— В мазето?

Тя кимна.

— Дебела книга с кожена подвързия. Прилича на Библия. Ще я познаеш, когато я видиш.

— Как разбра?

— Мъже като Стария енот смятат, че всички жени са празноглави. Особено когато са кривогледи.

Ресенг избухна в смях. Само като си помислеше, че налудничавата на вид кривогледа библиотекарка беше цакала Стария енот през цялото време. Опита се да си представи изражението на гордото лице на стареца, щом разбере.

— Ханджа не държи своите книжа на работа — продължи Мито. — Те са в тайна квартира и само той и адвокатът му имат достъп до тях. Ханджа не се поддава на заплахи, но адвокатът му ще го направи. Той има две красиви дъщери и съпруга и е мекушав, мрънкащ страхливец. Ако го намушкаш няколко пъти с ножа, ще се разприказва. А що се отнася до мазето на библиотеката, двама души имат достъп до него: Стария енот и ти. Ако можеш да ми донесеш книжата на Стария енот и Ханджа, ще си изпълниш задачата. Какво ще правиш след това, зависи от теб. След като имам всичките три архива, включително и този на доктор Канг, ще държа всички козове.

Ресенг се взираше в нея.

— Наистина ли мислиш, че можеш да успееш? Дори да се добереш до тези документи, всички наемни убийци ще искат главата ти. И не само те. Правителството, армията, полицията, прокурорите — всички ще те подгонят. Защото всеки в тази страна, който някога е имал и най-мъничка власт, е свързан със заговорник.

— Не са ли забавни изборите? Като едно голямо парти. Амбиция, алчност и суета на едно място, всеки рискува. И очите на всички са вперени в това представление с надеждата, че лъжите ще бъдат изобличени. Моментът е идеален за взрив. Имам план. Какво ще кажеш? Ще ми помогнеш ли?

Ресенг се замисли.

— Ако успееш — каза той, — тогава всички ще умрат. Аз също. Но заговорниците зад кулисите, които дърпат конците на марионетките? Те ще оцелеят. Това ме учи историята.

Мито се засмя.

— Може би, а може би не. Все още не съм влязла в битка. Но поне няма да умреш като страхлива полярна мечка.

* * *

На следващия ден падна първият сняг за годината. Миса не можеше да се откъсне от прозореца, беше като в транс. Но заради дебелия снежен килим Ресенг се чувстваше откъснат, сякаш бе много далеч и в огромна опасност. Той хвърли въглища в печката и сложи чайника. Мускулите на хълбока му все още бяха стегнати, но вече се движеше по-леко. Мито и библиотекарката ги нямаше. Той почувства облекчение. Ако бяха в къщата, трите щяха да го побъркат, защото без съмнение щяха цял ден да бъбрят за снега.

— Светът е толкова красив, когато вали сняг, нали? — каза Миса, докато гледаше през прозореца.

— Красив…? — промърмори Ресенг. — Пет сантиметра сняг и мръсотията под него вече е красива?

Миса се намръщи срещу него.

— Защо си толкова негативен? Това е просто сняг.

Ресенг се разсмя.

— Сигурно си права. Това е просто сняг.

— Ах, как ми се иска да мога да изляза — каза тя, като протегна ръце над главата си.

Ресенг веднага си сложи шапка и излезе да изрине снега. В градината и по пътеката имаше преспи. Харесваше му усещането от полепналите по лицето му снежинки. Като дете през пролетта с часове метеше черешовите цветове, нападали по двора. Метлата беше по-голяма от него. Измиташе всичко, обръщаше се и виждаше, че зад него са паднали още венчелистчета. Натъжен от умиращите цветчета, които не спираха да се сипят, той цели следобеди метеше навън. Почисти пътеката от градината до главния път и се върна във вилата. Взе одеяло и уви с него Миса.

— Сложи си шапка, иначе няма да излезем — каза й.

Тя покорно си сложи плетена шапка. Той я сложи в инвалидната количка и я изведе навън. Колелата издаваха странни хрускащи звуци, когато се търкаляха по снега.

— Количката ми не е ли прекалено тежка за снега? — попита Миса.

— Не е тежка.

Всеки път, когато колелата изтракваха в камък или корен, Миса се кикотеше. Протегна ръка и хвана снежинка, после изви глава назад и остави снега да пада по затворените й клепачи.

— Какъв живот би искала да имаш? — попита я Ресенг.

— Този ми харесва — каза тя, без да отваря очи. — Точно такъв, какъвто е.

 

 

Мито се върна посред нощ. Скърцането от смяната на скоростите и шумът от двигателя звучаха неестествено, когато колата се приближи към вилата по покрития със сняг път. Предните фарове осветиха прозореца, сетне настъпи мрак. Но Мито не влезе. Ресенг стана от леглото и погледна през прозореца. Тя беше хванала волана с две ръце, главата й бе наведена, а раменете й отпуснати. Седя в колата половин час, преди най-накрая да влезе. Ресенг си легна обратно в леглото и се престори, че спи. Чу вратата на хладилника да се отваря, после Мито се отпусна на пода. След това дълго той не чу абсолютно нищо. В тъмното се взира в тавана още двайсет минути, преди да стане и да отиде в кухнята. Светна лампата и завари Мито, свита на кълбо до хладилника, да плаче. Погледа я известно време, после си взе бутилка вода от хладилника. Изпи една чаша, наля и на нея.

— Не знаех, че коравите кучки като теб изобщо плачат — каза той.

Усмивката й беше по-скоро подигравателна. Отпи от водата. Ресенг седна на масата. Мито избърза сълзите си с ръкав.

— Няма ли да попиташ защо корава кучка като мен плаче? — каза тя закачливо, очите й бяха налети със сълзи.

— Не, жените плачат по толкова много причини, колкото са звездите на небето.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Ако те оставя жив, ще се грижиш ли за Миса? — Очите й бяха тъжни и сериозни. — За пет… не, само за следващите три години.

Ресенг я погледна въпросително.

— Не казвам, че ще се случи така, но за всеки случай — добави тя.

— Ами ти? — попита той.

— Аз няма да живея толкова дълго.

— Защо трябва да умираш, ако аз остана жив? Заради глупавия ти морал, чудовищата и прочее? Смъртта ти няма да промени света. Затова просто живей. Какъв е смисълът да спасяваш света, а след това просто да умреш? Що за глупости са това? За коя се мислиш, за Исус?

— Днес убих малко момиче. Бих му инжекция. Малко момиче, което е в кома, откакто е навършило девет. Малко момиче без никакви грехове и никаква власт. И аз го убих. С инжекция.

Мито звучеше като пияна.

— Коя беше тя?

— Дъщерята на Бръснаря.

Ресенг се изправи. Някъде в кухнята бе видял пакет цигари. Отвори празния буркан за кафе на полицата и погледна вътре. Мито извади пакет от джоба си и му предложи цигара. Той взе и запали. На второто дръпване му се зави свят; това беше първата му цигара от месец.

— Защо нея? — попита той.

— Защото това го кара да работи, не Ханджа.

Лявото му око внезапно запулсира. Той го потри с длан. Дали някога бе убивал заради вяра, справедливост или нещо подобно? Никога. Не беше вярвал в тези неща. Беше убивал, защото така му е било наредено. Защото човекът, когото премахваше, е в списъка и защото самият той бе наемен убиец. Защо убиваше Мито? Идеята, че можеш да убиеш някого заради нещо, в което вярваш, изведнъж го изпълни със страх. Като се замислеше, сигурно това мотивираше заговорниците. Ресенг пак дръпна от цигарата.

— Хората крият истинските си мотиви дори от самите себе си — каза той. — И трябва да си измислят фалшиви мотиви, за да продължат да се заблуждават. Ти не знаеш какви са истинските ти мотиви, нали? Ти всъщност не знаеш какво правиш, нали? Доколкото виждам, не си по-различна от всички нас. Ти си същата като Бръснаря. И като Ханджа. Ти си точно като всички останали заговорници. Този нов свят, който си представяш, накрая няма да е по-различен от стария. Котките ловят мишки, независимо какъв цвят са.

Той загаси цигарата си във водата на дъното на мивката и я хвърли в кофата за боклук. Мито все още седеше свита на пода с отчаяно лице.

— Ще ти донеса книжата на Ханджа — каза той на темето й. — Но не и книгата на Стария енот. Повече от това не мога да направя.

 

 

Следващия следобед Ресенг си събра багажа. Миса извади зимни дрехи от гардероба и ги сложи в чантата му. Те бяха на покойния баща на сестрите. Повечето бяха прекалено големи на Ресенг.

— Баща ти е бил висок?

— Висок и красив — каза тя с усмивка.

— Ще те закарам до гарата — каза Мито, която стоеше до него. Той разбра, че тя иска да му каже нещо насаме.

— Не, благодаря — отвърна. — Искам да повървя пеша.

Поглеждайки с едно око към Миса, тя му подаде пакет. Той се взря в него. Предположи, че вътре е информацията за местонахождението на тайната квартира на Ханджа и на стаята със сейфа, начина за преодоляване на охранителната система, датата и часа, когато адвокатът ще е там, както и списъкът с документите, които трябва да вземе. Сложи плика в чантата си.

— Не закъснявай — каза тя.

— Няма — отвърна решително той.

Ресенг се усмихна на Миса. Тя изглеждаше тъжна. Потупа я по рамото и се обърна, за да си тръгне, после тръгна бавно по вече разкаляния път. Миса му маха, докато изчезна от погледа й.

 

 

Тайната квартира на Ханджа беше в тих жилищен квартал. Беше обикновена двуетажна къща с добре поддържана градина. Околните домове бяха толкова близо, че стрехите им почти се докосваха. Къщата беше от тези, в които очакваш да видиш семеен мъж да се приближава към пътната врата с огромна торта за рождения ден на своите дъщери близначки. Като следваше указанията на Мито, Ресенг се качи първо на покрива на съседите и прескочи върху покрива на тайната къща на Ханджа. До резервоара с вода имаше котелно помещение с квадратен трийсетсантиметров вентилационен прозорец. Той разтърси рамката на прозореца. Ниско качество; щеше да го отвори, без да чупи стъклото. Това ли е великата й идея как да вляза вътре? Ама и тя е една заговорница, помисли си той през смях.

Адвокатът на Ханджа още не бе пристигнал. Ресенг си погледна часовника. Осем вечерта. С гръб към резервоара за вода, той извади пистолета ПБ-6П9 от кобура и го огледа на светлината на уличната лампа. Разви заглушителя и отново го зави, след това извади пълнителя, зареди и дръпна спусъка. Не е зле, помисли си. Харесваше руските пистолети, защото бяха тихи. Толкова тихи, че сякаш пистолетът бе правен за заглушителя, а не обратното. Кога за последен път бе използвал пистолет? Беше поне преди няколко години. Ако можеха да се приближат достатъчно, за да използват пистолет, повечето професионалисти предпочитаха ножове. Пистолетите вършеха небрежна работа и оставяха барутни следи и гилзи. Не че вече трябваше да се тревожи за това.

Понечи да извади цигара от пакета в джоба си, но се поколеба. Въпреки всичко взе една и я запали. Нямаше нужда вече да се притеснява за пушенето. Когато стигна до средата на цигарата, мобилният му телефон завибрира. Обаждаше се Мито.

— Адвокатът на Ханджа току-що си тръгна от офиса. Ще е там до двайсет минути — каза тя.

— Не прави никакви глупости, като например да се опитваш да го проследиш. Просто ела тук и чакай.

— Когато вземеш документите, кажи му, че ще му ги върнеш срещу седемстотин и петдесет милиона вона. Иначе Ханджа ще стане подозрителен.

— Защо за седемстотин и петдесет? — измърмори Ресенг. — Защо не за седемстотин или осемстотин?

— С адвоката ще има двама охранители. Внимавай. Ще бъда на алеята срещу улицата.

Тя затвори. Ресенг загаси цигарата и по навик пъхна фаса в джоба си. След това свали вентилационния прозорец, бавно го остави на пода и пъхна вътре главата си. Мястото беше тясно, но той успя да провре рамене, нямаше да има особени проблеми да влезе и да излезе.

Точно както Мито му каза, адвокатът пристигна около двайсет минути по-късно. Ресенг надигна глава над покрива, за да наблюдава. Едър мъж се затича към колата, за да отвори вратата й. Адвокатът слезе от задната седалка, последван от висок, строен мъж, който, по всичко личеше, беше бодигардът му. Изглеждаше силен и смъртоносен. Двигателят спря да работи и друг мъж, който изобщо не приличаше на шофьор, слезе от седалката зад волана. Един дебелак, двама охранители и адвокат. Ако нещата тръгнеха на зле, това можеше да усложни ситуацията.

Когато адвокатът влезе в къщата, Ресенг се промъкна през вентилационния прозорец. Открехна вратата на котелното помещение и зачака. Чу как мъжете си говорят на първия етаж. След малко адвокатът се качи сам на втория, отключи една от стаите и влезе вътре. Там би трябвало да е сейфът. Ресенг се промъкна в коридора и провери първия етаж. Другите трима мъже ядяха в кухнята и се шегуваха. Ресенг се върна и провери дръжката на вратата към стаята на адвоката. Беше заключена отвътре. Погледна пак надолу. Тримата мъже се смееха високо. Ресенг почука на вратата. Чу как адвокатът казва: „Какво има?“. Изчака, без да отговаря. От кухнята долетя още смях. Той пак почука. Чу скърцане на стол и раздразнения глас на адвоката. Ресенг стискаше мокра носна кърпа в лявата си ръка и пистолета в дясната.

— Какво има, по дяволите? — попита адвокатът, когато отвори вратата.

Ресенг веднага сложи мократа кърпа на устата му и го избута обратно в стаята, след това изстреля куршум в лявото му бедро. Адвокатът изглеждаше объркан, докато се взираше надолу в кървящия си крак. Ресенг се обърна и провери какво става долу. От кухнята все още се разнасяше бурен смях. Затвори вратата и я заключи.

— Ако издадеш и един звук, ще те прострелям в главата. Ясно ли е?

Адвокатът кимна. Ресенг свали кърпата от устата му. След това го простреля в лявото коляно. Адвокатът изпищя. Ресенг вдигна вежда.

— Да не си глух? Преди две секунди ти казах, че ще те прострелям в главата, ако издадеш и един звук.

Той се прицели. Адвокатът затвори уста и очите му се напълниха със сълзи.

— Мислиш ли, че можеш да следваш указания?

Адвокатът закима. Ресенг го простреля отново в лявото коляно. Адвокатът изскърца със зъби и падна на пода. Претърколи се и изцапа килима с кръв. След малко като че ли свикна с болката и стоновете му утихнаха. Ресенг кимна.

— Много боли да те прострелят там, но ти се справяш като шампион. Предполагам, че така си взел изпита за адвокат.

Ресенг седна край масата в средата на стаята. Адвокатът бе забил лице в пода и скърцаше със зъби. Ресенг запали цигара.

— Коляното ти вече не става за нищо. Колянната става е деликатна. Като се счупи, много трудно зараства. Но има голяма разлика между това да куцаш с единия крак и да куцаш и с двата. Да кажем, че това е разликата между бастуна и инвалидната количка.

Ресенг издиша дълга струя дим.

— Та какво мислиш? Искаш ли да запазиш дясното си коляно?

Адвокатът кимна.

— Трябват ми счетоводните книги на Ханджа. Знам, че са тук, и знам, че ти можеш да отвориш сейфа. Така че — отвори го. Ако се заинатиш, ще прекараш остатъка от живота си в инвалидна количка. Ако не го отвориш, си мъртъв.

Адвокатът вдигна поглед към него.

— За какво са ти счетоводните книги?

— Планирам да се пенсионирам, но никой не ми предлага пенсия.

— В куфара има пари. Около триста милиона. Можеш да ги вземеш.

Под бюрото имаше куфар на колелца. Ресенг се приближи с цигара в уста и го отвори. Беше пълен с пари в брой.

— Триста милиона?

Адвокатът кимна.

— Триста… това са много пари. Предполагам, че е заради изборите. Както и да е, благодаря.

Ресенг взе куфара и се върна при адвоката. Взря се в него от горе надолу. Адвокатът вдигна глава и отвърна на погледа му. Ресенг вдигна пистолета и го простреля в дясното бедро. Адвокатът потисна вика си.

— Следващият куршум ще е в коляното. Така че да приключваме: къде са счетоводните книги на Ханджа?

Лицето на адвоката бе изкривено от болка.

— Ако ти ги дам, съм мъртъв.

— Мразя адвокатите. Вие сте толкова елегантно облечени, толкова пресметливи, толкова логични и толкова хлъзгави, че си мислите, че можете да се измъкнете от всякакви ситуации. Но как ще се измъкнеш от тази? Мисля, че днес ще трябва да приложиш същата безупречна логика, както когато влезе с танцова стъпка в библиотеката с тялото на Чонхан. Дали предпочиташ да умреш от моята ръка, след като си изхабя куршумите, за да прострелям всяка твоя става? Или от ръката на Ханджа? Мисли бързо. Нямам много време.

Ресенг отново се прицели.

— Сейфът е под бюрото.

Ресенг го сграбчи за задната част на яката и го завлече там. Адвокатът се съпротивляваше. Ресенг притисна пистолета в главата му. Адвокатът дръпна килима под бюрото, извади дистанционно от джоба си и въведе код. Подът се отвори и под него се показа сейф. Адвокатът набра друг код и сейфът се отвори. Вътре имаше няколко счетоводни книги и компактдискове. Ресенг ги напъха в раницата си. Адвокатът се взираше глупаво в него.

— Ето какво ще кажеш на Ханджа. Аз искам само пари. Два милиарда в акции на приносител, един милиард в брой. Парите да са разделени поравно в две кожени чанти.

Адвокатът кимна. Изглеждаше облекчен. Точно тогава на вратата се почука настойчиво. Ресенг се обърна към адвоката, който бе изпаднал в паника.

— Какво натисна? — попита Ресенг.

— Забравих да обезвредя алармата, когато отворих сейфа…

Глупаво извинение. Ресенг затвори ципа на раницата и погледна адвоката, който сега трепереше неконтролируемо. Ресенг се намръщи и простреля дясното му коляно. Този път адвокатът изкрещя с всички сили.

Чукането се превърна в блъскане и някой започна да рита вратата. Ресенг се прилепи до стената до нея. Забави дишането се и открехна вратата точно когато онзи отвън я бе изритал. Мъжът падна в стаята. Беше шофьорът. Ресенг го простреля в двата крака. След това стреля по стройния мъж в коридора. Той направи предно салто и избегна дулото, грабна Ресенг за ръката и рамото и го изхвърли. Движеше се плавно и умело. Ресенг изпусна пистолета, докато се плъзгаше по пода на коридора, а стройният мъж взе оръжието. Ресенг стана и разтри рамото си. Мъжът насочи пистолета към него. Боравеше с лекота с оръжие. Ресенг извади от кобура на рамото си чисто нов нож „Хенкелс“, който бе купил от магазина по пътя натам. Мъжът презрително се изсмя.

— Ти да не си глупав? Аз имам пистолет — каза той.

— Нямаш патрони. Шефът ти не искаше да сътрудничи.

Онзи насочи пистолета към стената и дръпна спусъка. Той изтрака. Мъжът хвърли оръжието на пода. В сакото му имаше друго, но то приличаше на пистолет със сълзотворен газ. Извади нож от колана си. Военен нож, използван от специалните части.

— Не приличаш на наемен убиец, предполагам, че си войник? — каза Ресенг.

— Дълго време бях.

— Тогава си остани такъв. Защитавай родината и семейството си с чест.

— Честта не слага храна на масата — каза стройният мъж и вдигна ножа.

Ресенг свали своя и се приближи. Стъпваше леко, сякаш бе на разходка. Мъжът замахна към лицето му. Ресенг се завъртя наляво, за да избегне острието, и поряза противника си от рамото до мишницата. Онзи изпусна ножа. Ресенг отскочи надясно и с лекота намушка мъжа в торса. Той падна на колене. Сведе глава, но не простена. Ресенг извади ножа. След това взе падналия пистолет, върна го в кобура си, извади носната кърпа и изтри кръвта от ножа си. Когато се върна в стаята, адвокатът се гърчеше в локва кръв и говореше по мобилния си телефон.

— Това е онзи задник от библиотеката. Взе счетоводните книги. Да. Да. Те са точно до мен. Кракът ми е счупен… Не, не съм купен, счупен.

Ресенг погледна развеселено към адвоката. Той вдигна очи към него и остави телефона, беше изпълнен с ужас.

— Работиш прекалено много — каза Ресенг.

Взе раницата си от бюрото и пълния с пари куфар и слезе долу. На пътя му се появи дебелакът с бейзболна бухалка. Въпреки че беше много едър, ръцете му силно трепереха. Ресенг се вгледа в него. Беше охранителят от офиса на Ханджа, пакетът с кренвирши. Ресенг погледна бухалката и се изсмя презрително.

— Да не би да се надяваш да ме удариш с това?

Пакетът кренвирши също вдигна очи към бухалката, на лицето му бе изписан страх. Ресенг поклати глава.

— Хайде, не използвай това срещу хора — каза той.

Пакетът кренвирши се строполи на пода.

Ресенг отвори входната врата и излезе. Когато стигна до алеята, видя колата на Мито. Почука по прозореца. Тя го отвори. Той свали раницата от гърба си и я подаде.

— Това трябва да уреди дълга ми — каза й.

Мито отвори ципа на раницата, извади счетоводните книги и провери съдържанието им. Ресенг вдигна куфара, който бе взел от адвоката.

— Ще ти го дам, ако обещаеш веднага да спреш и да напуснеш страната с Миса. Тук има триста милиона.

— Мислиш, че можеш да ме купиш?

— Може би.

— Качвай се.

Той поклати глава. Тя се взря в него.

— Ще се махам оттук — каза той. — Хората на Ханджа ще напъплят всяка минута.

Мито с неохота запали двигателя.

— Пак ще се срещнем. Пази се дотогава. И помни — каза тя с усмивка, — единственият човек, който може да те спаси, е Мито.

Ресенг я гледаше как се отдалечава. Налегна го абсурдно усещане за самота. Запали цигара. Макар да бе отсъствал само месец, светлините на града му изглеждаха странни, замайваха му главата. Скоро Ханджа щеше да пусне по петите му издирвачите и наемните убийци. Изведнъж му хрумна накъде да тръгне.

Пое надолу по улицата. Куфарът беше тежък. Малките колелца тракаха силно по асфалта. Можеше да напусне страната. Имаше чанта с триста милиона вона. Не беше огромна сума, но не бе и за пренебрегване. Можеше да си намери фалшив паспорт, да се качи на контрабандистки кораб в Инчон или Пусан, да отплава към Мексико, да се налива с текила и да остарее спокойно. Можеше да отиде много, много далеч, където никой не го познава и миналото няма да го последва, където щеше да научи език, да си измисли ново име, да се ожени за екзотична жена, да има деца с нея и нов живот с честен физически труд.

— Дали наистина бих могъл? — запита се той с тих глас.

Когато вдигна очи, уличните светлини пронизаха като ножове зениците му. Изведнъж го налегна умора и краката му омекнаха. Черният куфар, който влачеше след себе си, пистолетът и ножът, висящи на рамото му, му се сториха прекалено тежки. Но може би не куфарът, пистолетът и ножът му тежаха. Той махна на такси. Посивелият шофьор го попита къде отива.

— Сеулската гара — каза Ресенг.

На гарата прочете безкрайния списък с градове над гишето за билети. Почти час се взира в разписанието и непознатите му дестинации, но за нищо на света не можеше да реши къде да отиде и защо стои там, на първо място. Излезе. Хората, които гонеха влакове, тичаха по гаровия площад. От тонколоните звучаха коледни песни. Ресенг слезе по стълбите в подземния проход и остави куфара на гардероб.

В другия край на прохода двама бездомници се блъскаха и псуваха. Други спяха под завивки от кашони, а няколко ядяха изсъхнали нудъли от рамен и пиеха соджу. Ресенг седна на един картон до спящите. Един от пиещите го погледна и се присламчи към него. Наля соджу в пластмасова чашка и му я подаде. Ресенг прочете изражението на лицето му: Майната му на живота ми. Със замъглен от алкохола поглед Майната-му-на-живота-ми все така протягаше чашата. Ресенг я взе и я изпи, след това му я върна. Мъжът му предложи още една, но Ресенг махна с ръка. Майната-му-на-живота-ми се върна, олюлявайки се, на мястото си. Алкохолът бързо напусна празния стомах на Ресенг и стопли тялото му. Легна върху картона. През входа духаше студен вятър. В далечината се чуваше тихият звън на камбаната на „Армията на спасението“. Добре облечени жени преминаха покрай него и се закикотиха. Обичам звука на женския смях… Женският смях винаги звучи по един и същ начин, помисли си той. Онези жени, Мито, кривогледата библиотекарка — обзалагам се, че и жените от Свазиленд и Швеция се смеят по един и същ начин. Ресенг също се засмя. Притегли колене към гърдите си, сложи глава върху ръката си и заспа до бездомниците.

 

 

На сутринта Ресенг хвана първия влак за Д, града, където живееше Бръснаря. Предполагаше, че бръснарницата ще е затворена, но вратата се отвори, когато натисна дръжката. Влезе вътре. Бръснаря седеше на загасена лампа. Ресенг седна до него. Бръснаря го погледна в огледалото. Очите му бяха празни. В тях нямаше нито изненада, нито гняв. Просто уморено лице на възрастен бръснар, покрусен от загуба.

— О, добре, цял си — каза тихо Бръснаря.

Ресенг кимна. На полицата имаше урна, завита в бял плат.

— Това дъщеря ти ли е? — попита той учтиво.

— Съпругата ми. Погребението беше вчера. — Гласът на Бръснаря беше равен.

Ресенг пак кимна. Седяха един до друг известно време, без да говорят. Очите на Бръснаря бяха впити в скръстените му в скута ръце, а Ресенг се взираше в отражението си в огледалото. Извади пакет цигари от джоба си и предложи на Бръснаря. Запали му цигарата, след това и своята.

— Имаш ли нещо против да те попитам какво те води тук? — попита Бръснаря. — Предполагам, че просто се опитваш да отмъстиш за приятеля си.

Ресенг пое дълбоко дим, преди да отговори.

— Ако дъщеря ти не беше болна, щеше ли пак да работиш като чистач?

Бръснаря на свой ред дръпна от цигарата и бавно издиша дима.

— Трудно е да се каже. — Гласът му беше спокоен. — Какво би сторил на мое място? — Той се обърна и погледна към Ресенг.

— Направих огромна грешка, когато бях на двайсет и две — каза Ресенг. — Бях още хлапе, млад, непохватен и изпълнен със страх. Но това не е извинение в този занаят. Както знаеш, наемните убийци, които оплескат нещата, трябва да умрат. Иначе някой друг умира вместо тях. Точно както онова хлапе Далджа умря вместо теб.

Устните на Бръснаря трепнаха.

— В моя случай заради мен умря Треньора. Той беше милион пъти по-добър от мен. И знаеш ли какво направих? Избягах. В една фабрика. Нещо в мен просто умря. — Ресенг се изсмя горчиво. — Оттогава все бягам. От грешките си, от смъртта на Треньора, от възможността да живея нормален и почтен живот, от жената, която обичах. Треньора веднъж ми бе казал: „Когато си затвориш очите, никога повече не ги отваряш“. Е, затворих си очите. Бях изпълнен с ужас да се изправя пред жестокия Бръснар, когото дори Треньора и Чу не можаха да победят.

— Затова ли дойде да ме търсиш? — попита Бръснаря с подигравателна нотка в гласа.

Ресенг кимна. Бръснаря погледна нагоре към тавана. Пепелта от цигарата падна между пръстите му.

— Онази жена ли уби дъщеря ми? — попита той.

— Тя е лекар, така че е било безболезнено.

Бръснаря загаси цигарата си в пепелник и стана от стола.

— Изчакай тук една секунда.

Влезе във вътрешната стая и се върна с чанта. Отвори я, извади ножа на Чу и го подаде на Ресенг. Ресенг го взе. Острието бе почистено. Бръснаря извади ножа „Мад Дог“, който беше използвал преди.

— Убивал ли си някого, без да ти платят? — попита Бръснаря.

— Не, никога. Снощи прострелях и намушках няколко души, но те трябва още да са живи.

— Ти си последният наемен убиец, когото някога ще убия. И първият, когото убивам безплатно.

Ресенг свали якето и кожения си кобур и ги окачи на закачалката. Бръснаря погледна пистолета му в кобура и прокара пръст по острието на ножа „Мад Дог“. Ресенг отиде пръв до средата на бръснарницата. Бръснаря се приближи бавно и застана пред него. Ресенг вдигна ножа. Бръснаря кимна веднъж и замахна към лицето му. Ресенг се извъртя, за да избегне острието. Бръснаря замахна пак към гърлото му. Ресенг блокира приближаващия се нож и поряза ръката на Бръснаря със своя. Острието в ръката на Бръснаря се завъртя и поряза дясната буза на Ресенг. И двамата отстъпиха назад. По ръката на Бръснаря се стичаше кръв. Ресенг опипа дясната си буза с лявата си ръка. По пръстите му имаше кръв.

— Станал си много по-добър — каза Бръснаря, докато бършеше кръвта от ръката си с китка.

— Лежах в леглото и си мислех за теб по хиляда пъти на ден.

— В леглото значи?

Ресенг зае бойна поза. Също като предишния път Бръснаря скри ножа зад гърба си и застана спокойно. Старинният часовник отброяваше секундите. Подметките на Ресенг изскърцаха по покрития с плочки под. Струваше му се, че чува течаща вода. Студена вода по чакъл. Помисли си, че вече не му пука дали накрая ще се озове легнал до този поток. Тялото на Бръснаря се поклащаше леко от ляво надясно и обратно като дърво на вятъра и сякаш казваше: Хайде, ела насам.

Ресенг замахна силно към гърлото на Бръснаря. Сякаш бе чакал точно този момент, Бръснаря отстъпи назад, замахна с лявата си ръка и заби ножа в торса на Ресенг. Ресенг хвана ръката му и заби ножа дори по-дълбоко в собственото си тяло. Бръснарят се взря в него шокиран и объркан. С един силен замах с ножа на Чу Ресенг преряза гърлото на Бръснаря. Той беше като ударен от гръм. Ресенг се облегна на стола до него. Бръснаря вдигна ръка, за да опипа гърлото си. От раната шуртеше кръв. Той погледна за миг към урната на жена си, след това се усмихна на Ресенг и падна на пода, а главата му клюмна на гърдите му.

 

 

Ресенг седна на бръснарския стол и се облегна. Болката най-накрая го прониза. Погледна към ножа, забит дълбоко отстрани в торса му. От раната по острието течеше кръв и попиваше в ризата. Ако го извадеше, само щеше да ускори кръвозагубата. Запали цигара и издиша облак дим към огледалото. Бръснаря също се отразяваше в него, беше още на колене с клюмнала глава, сякаш се разкайваше за греховете си. Часовникът на стената показваше 8:40. Ресенг изпуши половин цигара, после извади телефона от джоба си и набра. След около десет позвънявания Мечката вдигна със сънен глас.

— Осем часът е посред нощ за Мечката — измърмори той.

— Ще трябва да вземеш нещо. Бръснарницата срещу пощата в Д. Малък град е, така че няма как да я пропуснеш. Ще намериш труп и урна. След като кремираш тялото, моля те, смеси праха с този в урната и ги пръсни заедно. И то много внимателно, моля.

— Кой е? — Мечката все още звучеше малко уморен.

— Бръснаря.

Мечката преглътна шумно — Ресенг го чу по телефона.

— Ти там ли ще си? — попита Мечката.

— Не, трябва да вървя. Вратата ще е заключена, така че ще трябва да намериш начин да влезеш.

Ресенг затвори и погледна лицето си в огледалото. От раната на бузата му се стичаше кръв. Той я избърса с длан.

— Има нещо различно в теб — каза той на отражението си.

Лицето в огледалото се усмихна самодоволно и бавно поклати глава. Той се ухили леко на отражението си и пак дръпна от цигарата. Когато се изправи, по дръжката на ножа потече кръв и закапа на пода. Той загаси цигарата в пепелника и взе две хавлиени кърпи от полицата. Намокри едната в мивката и избърса с нея кръвта от себе си, след това нави сухата и я пъхна под ризата, за да забави кръвозагубата. Отметна глава назад, на лицето му се появи гримаса и от устата му се изтръгна стон. След това седна пак, извади визитката на Ханджа от портфейла си и набра.

— Предполагам, че адвокатът ти е предал съобщението ми. Три милиарда. Най-добре започвай да броиш банкнотите — каза Ресенг.

Ханджа помълча, преди да отговори:

— Някога виждал ли си как анаконда поглъща алигатор? Не може да го смели. Накрая умира с пробит стомах. — Беше бесен.

— Не се тревожи, няма да получа колики. Давам ти три дни. След това ще продам счетоводните ти книги на някой друг за по-малко. Така че бъди добро момче и приготви парите. Не се престаравай и не пускай хрътките си прекалено рано.

Ресенг затвори. Кръвта на Бръснаря образуваше локва на пода, която се разтичаше към мивката. Отиде до закачалката, сложи си пак кобура и якето. Но якето не можеше да се закопчее заради стърчащия нож. Старото зимно палто на Бръснаря висеше на закачалката. Поколеба се, но го взе и облече и него.

Ресенг заключи вратата на бръснарницата след себе си. Направи пет крачки и се обърна назад, за да види дали не оставя капки кръв. Нямаше. С една ръка притисна силно кърпата под ризата и бавно пое извън Д. Но преди да стигне покрайнините, му се зави свят. Раната крещеше от болка с всяка стъпка. А по-лошо беше, че всеки път, когато трепваше, по мръсния път покапваше кръв. Той набързо замазваше с крак кръвта в праха. Нямаше да стигне далеч с тази скорост. Спря и се огледа. В стара двуетажна сграда накрая на града имаше медицинска клиника. Ресенг пое нататък.

Клиниката беше малка и много стара. Имаше само още един пациент, възрастна жена. Като че ли сестрата си бе тръгнала от рецепцията. Ресенг надникна през полуотворената врата на кабинета и видя старец на около седемдесет да играе игра на карти в интернет и да псува компютъра.

— Ах, ти, идиот, защо ми взе тази карта? Е, прибра ми я, а сега по-добре я изплюй. — Ресенг влезе в лекарския кабинет с изваден пистолет.

— Ще си тръгна, щом спра да кървя — каза той, като полагаше усилия да остане любезен. — Ако не извикате полиция, никой няма да пострада.

Възрастният лекар бутна очилата си за четене към върха на носа си и го огледа от главата до петите. Ресенг отметна едната предница на палтото си, за да му покаже ножа. Лекарят стана и бавно се приближи. Погледна за миг палтото, след това го отметна, за да разгледа раната.

— Свалете си палтото и седнете тук.

Посочи с брадичка към кушетката за прегледи в единия край на кабинета. Ресенг свали палтото на Бръснаря и го остави на закачалката.

— Трябва да свалите и това.

Лекарят погледна кожения кобур на рамото на Ресенг. Ресенг го свали и го окачи до палтото на Бръснаря. Лекарят постави на поднос спринцовка, няколко шишенца с лекарства, ножици, антисептик, марля и лепенки и взе чифт хирургически ръкавици. Това изглеждаше малко мизерно за лечение на такава дълбока порезна рана. Но Ресенг нямаше много избор. Легна на кушетката.

— През цялото време ли ще държите този пистолет насочен към мен? — попита лекарят, докато разрязваше ризата му.

Ресенг свали оръжието. Лекарят натопи парче марля в спирт и дезинфектира кожата около раната. След това пъхна спринцовката в едно от шишенцата.

— Нямам нужда от анестезия.

— Ще боли.

Лекарят натисна бутона, за да изгони въздушните мехурчета и се опита да инжектира до раната. Ресенг вдигна пистолета и го насочи към него.

— Казах, че нямам нужда от анестезия. Нито от обезболяващи.

Лекарят се взря в него.

— Това е антибиотик.

Ресенг смутено свали пистолета. Лекарят му направи инжекция, след това се загледа в него за минута-две, без да помръдва. Ресенг го погледна с невярващи очи.

— Това не беше антибиотик, нали?

— Трудно е да се каже. Може да съм объркал шишенцата.

Гласът на лекаря изненадващо заприлича на гласа на Стария енот. Ресенг се изсмя глухо, преди да загуби съзнание.

* * *

Декемврийското слънце напичаше в болничната стая. Ресенг стреснато се събуди, когато лъчите стоплиха лицето му. Интравенозният разтвор бавно капеше от бутилка, закачена над него. Трябваше да мобилизира всичките си сили, за да стане от леглото. Ризата и панталоните му ги нямаше, беше облечен в старомодна болнична пижама на сини райета. Под превръзката на корема му избиваше кръв. Ресенг извади иглата на системата от китката си и облече палтото на Бръснаря, висящо на закачалката. Когато излезе в коридора, чу женски смях от съседната стая. Лекарят все още играеше в кабинета си на карти в интернет. Ресенг влезе. Лекарят вдигна очи от компютърния екран и се взря в него.

— Събудихте се, значи? — каза лекарят.

Ресенг се поклони и попита.

— Защо не повикахте ченгетата?

— Какъв е смисълът? Само главоболия, а аз съм прекалено стар за подобни неща. Тръгвате ли си?

Ресенг кимна.

— Нали знаете, че здравната осигуровка не покрива това?

Ресенг се усмихна. Хубаво беше да срещне някого с чувство за хумор.

— Благодаря за помощта. Бих искал да кажа, че ще ви се отплатя за добротата следващия път, но честно казано, не знам дали ще имам тази възможност.

Лекарят взе една пазарска торба изпод бюрото си и я подаде на Ресенг. Вътре бяха ножът и пистолетът му, коженото яке и „Мад Дог“ на Бръснаря.

— Познавам собственика на това палто. Беше ми редовен пациент — каза лекарят.

Ръката на Ресенг замръзна, докато взимаше торбата.

— Добър приятел ли ви беше? — попита той.

— Не точно. Ерудираните интелектуалци като мен нямат много причини да се отъркват в онзи свят. От време на време се подстригвах при него, понякога играехме „бадук“. Но ако съдя по скапания нож, който е използвал, бих казал, че не е имал намерение да ви убива.

Ресенг се взря втрещен в него и бавно кимна. Лекарят обърна поглед към компютъра. Ресенг се сбогува с него. На рецепцията сестрата обясняваше нещо на възрастна жена. След като жената си тръгна, Ресенг извади портфейла си.

— Тръгвате ли си вече? — попита сестрата и затрака по клавиатурата, за да изчисли сметката му. Той извади десет чека за по сто хиляди вона и ги остави на гишето. Сестрата спря да пише и се взря в тях.

— Това е за болничната такса и грозната пижама, както и за да забравите, че някога сте ме виждали. Ще стигнат ли? — попита той.

Долната челюст на сестрата увисна. Ресенг извади още пет чека за по сто хиляди вона от портфейла си и ги добави към купчината. След това си тръгна от болницата.

 

 

Беше вечер, когато стигна до Сеулската гара. Ресенг отвори шкафчето и се взря в куфара с парите вътре. Ако го вземеше и тръгнеше веднага, щеше ли да успее? Индия, Бразилия, Мексико, Папуа Нова Гвинея, Венесуела, Филипините, Нова Зеландия, Чехия… През ума му минаваха имена на страни, в които никога не бе ходил. Чувам, че във Венесуела имало много хубави жени. Това бе последният му шанс да се махне. След три дни всички наемни убийци и издирвачи от месния пазар щяха да са по петите му.

От ъгъла на подземия проход се чу силен вик. Ресенг се обърна. Двама бездомници се бутаха и се караха. До тях седеше и се наливаше с алкохол както винаги Майната-му-на-живота-ми, който предишния път бе дал на Ресенг пластмасова чаша соджу. По всичко личеше, че единствената му собственост бяха несъчетаемите слоеве мръсни дрехи по него, картонът на земята, който го пазеше от студа, и бутилката соджу. Дали това бе ужасен живот? Вероятно. Но въпреки това лицето му, на което бе изписано пълно примирение, излъчваше спокойствие.

Ресенг отвори куфара и прехвърли десет пачки от по един милион вона в пазарска чанта. Затвори куфара, взе го и го премести от шкафче за краткотрайно съхранение в шкафче за дългосрочно съхранение и затвори вратата. По пътя през прохода, стиснал ключето в ръка, той се спря и погледна Майната-му-на-живота-ми.

— Може ли да отделите хиляда вона за рамен? — попита направо мъжът.

Ресенг го погледна право в очите, но той като че ли не го помнеше.

— Ако няма да ми давате нищо, просто си вървете. Не гледайте така човек, който разговаря с вас, по дяволите. Аз не съм просяк.

Ама че майтапчия. Иска му пари и се кълне, че не е просяк. Какво означаваше това? Вероятно абсолютно нищо. Беше безсмислено бръщолевене в тон с безсмисления му живот.

— Какво? Какво? — извика бездомникът. — По дяволите, какъв ти е проблемът? Защо се държиш като задник? Да не си луд? Ако си луд, удари ме. Удари ме!

Ресенг свали поглед от лицето на мъжа и потри обувки в земята, за да изстърже парчето дъвка, залепнало за подметката му. Майната-му-на-живота-ми измърмори под нос нещо за „гадняри, които го гледат отвисоко“ и отпи от соджуто. Ресенг извади пет пачки от пазарската торба и ги остави пред мъжа, който вдигна изумен очи към него.

— Използвай ги, за да започнеш начисто. Преди да оглупееш от пиене и да умреш от студ на улицата.

Мъжът гледаше ококорен парите, но не ги докосваше, сякаш се съмняваше, че наистина са негови. Дали щеше да успее да започне начисто? Вероятно не. Щеше да живее добре известно време, без да се налага да се тревожи как да си купи следващото питие. Накрая парите щяха да свършат. Той пак щеше да се озове тук, да се напива и да измръзне до смърт. На същото това студено, мизерно, вонящо и познато място. Ресенг се отдалечи. Чу зад себе си как мъжът казва:

— Благодаря ви, господине! Благодаря! Хора като вас отиват право в рая, господине!

Ресенг отиде до гаровия площад, за да изпуши една цигара. Усещаше дима като парченца порцелан, докато минаваше през гърлото му. Очевидно обезболяващите бяха спрели да действат, раната в торса му пулсираше. Студеният декемврийски въздух усилваше болката. Хвана се за хълбока с лявата си ръка и клекна в ъгъла на площада, за да си поеме дъх. Хората, които минаваха покрай него, му хвърляха бегли погледи. Доброволец от „Армията на спасението“ звънеше с камбана насред площада. С фаса Ресенг написа в праха китайските йероглифи за името си. , „Следващ живот“. След това изписа „Венесуела“. Почуди се къде ли е Венесуела. Завъртя наум глобуса, за да се опита да я намери, и се засмя на глас на себе си.

— Идиот — промърмори той, докато изхвърляше фаса. Стана, отиде до таксиметровата стоянка и се качи на такси.

 

 

Библиотеката изглеждаше така, сякаш вътре бе избухнала бомба: по пода бяха разпилени хиляди книги, етажерките бяха преобърнати, бюрото на библиотекарката бе затрупано с кутии и чекмеджета. Ресенг пое към кабинета на Стария енот. Скритата врата в дъното, която водеше към мазето, беше отворена. Стария енот вдигаше падналите енциклопедии и ги връщаше на местата им.

— Ханджа ли направи това? — попита Ресенг.

— Кой друг? Да не помисли, че оттук са преминали стадо глигани? — каза Стария енот с пресилено чувство за хумор.

По-добре да ги бяха нападнали стадо глигани. Никой никога не бе правил нещо подобно в библиотеката. Деветдесет години тя беше придворната дама на най-висшата власт в страната, истината зад всяко покушение и светая светих на наемните убийци, посредниците, заговорниците и атентаторите. Ханджа бе изпаднал в паника. Или може би най-накрая му беше писнало да проявява привидно уважение към „Кучешката къща“.

— Кога дойде?

— Снощи. Сигурно си направил нещо много живописно. Беше си изгубил проклетия ум. Заплашваше, след това умоляваше, после пак заплашваше — каза Стария енот през смях.

Ресенг вдигна една енциклопедия от пода.

— Какво правиш тук? — попита Стария енот. — Хората на Ханджа те търсят.

В циничния му тон имаше нотка тревога.

— Помислих се, че трябва да се сбогувам с теб, преди да тръгна.

— Преди да тръгнеш? Да не би да искаш да кажеш — „преди да умра“?

Ресенг не отговори. Сложи енциклопедията на мястото й на полицата. Стария енот седна на дивана и запали цигара. Даде знак на Ресенг да седне до него. Ресенг се настани на стола отсреща.

— Това да не би да е заради онова момиче?

— Кой ти го каза? Ханджа ли? — попита ядосано Ресенг.

— Чонхан ми каза няколко дни преди да умре. Каза, че си се заплеснал по някакво невероятно момиче.

— Не, не съм — отвърна Ресенг смутен. — Чонхан беше пълен лъжец и говореше прекалено много неща, които не разбираше.

— Но тази лъжлива уста, която говореше прекалено много, ми липсва. Без него вече нямам представа какво се случва.

Стария енот се усмихна мрачно, докато дърпаше от цигарата.

През рамото му Ресенг забеляза отворена кутия за пистолет на бюрото. Вътре имаше „Смит енд Уесън“ 38-и калибър, пълна антика. Когато беше малък, Ресенг изслуша най-голямото конско в живота си от Стария енот, задето бе играл с този револвер. Оттогава не бе виждал кутията. Изведнъж събитията от последните дни, които досега бяха в пълна мъгла в главата му, излязоха на фокус. Хладна тревога прониза сърцето му, сякаш бе попаднал в капан. Почувства се като риба с откъснати перки, която е отнесена твърде далеч от вълните и не може да се върне у дома. Стария енот разгада погледа му.

— Хората мислят, че злодеите като мен отиват в ада — каза той. — Но това не е вярно. Злодеите вече са в ада. Изживяват всеки миг в мрак, без нито един лъч светлина в сърцата си, това е ад. Трепериш от ужас, чудиш се кога ще се превърнеш в мишена, кога ще се появят наемните убийци. Истински ад е да живееш в постоянен страх, без дори да знаеш, че вече си в ада.

Стария енот пак дръпна от цигарата. Ресенг отпусна глава. Поседяха така в мълчание. Стария енот допуши цигарата си и запали нова.

— Да не би да си тук заради книгата?

— Не, не съм — отвърна решително Ресенг.

Стария енот кимна, за да покаже, че не му пука, после каза:

— Ела с мен.

Стана и излезе от кабинета. Ресенг скочи и го последва. Стария енот спря пред полиците до западната стена и взе една книга. Беше полица като всички останали в „Кучешката къща“, достъпна за всички, дори и за деветгодишно момче, което би могло по всяко време да я достигне, ако се протегне. Обратно на казаното от Мито, нямаше никаква кожена подвързия и не приличаше на Библията. Беше просто книга, която по нищо не се отличаваше от всички останали в библиотеката. Стария енот огледа полиците, стиснал книгата в ръка.

— Тази книга ще направи ли света по-щастливо място? Трудно е да се каже, но се съмнявам. Тази книга никога не е водила до нищо хубаво.

Стария енот подаде книгата на Ресенг, който се взираше объркано в него.

— Какво искаш да направя с нея?

— Прави каквото искаш. Можеш да я дадеш на момичето, да я изгориш, да я продадеш или сам да допишеш останалите страници. Това е просто книга все пак.

Ръката на Стария енот трепереше. Книгата изглеждаше тежка. Ресенг се колебаеше дали да я вземе.

— Винаги съм се чудил за едно — каза Ресенг. — Името, което ми даде. Дали то означава, че тъй като този живот вече е сбъркан, трябва да се постарая повече в следващия?

Стария енот се засмя.

— Нямах представа, че името ти има такова великолепно значение.

С все още засмяно лице той бутна книгата под брадичката на Ресенг. Ресенг я пое с треперещи ръце.

— Не се връщай. Изисква се огромен кураж, за да избягаш. Аз никога не успях да избягам от този ад. Знаеш ли, когато за първи път дойдох тук като невеж млад библиотекар, това място бе рай за инвалид като мен. Но никога не е било рай за теб.

Стария енот закуцука между полиците и затвори вратата на кабинета зад себе си. Ресенг дълго се взира в нея. Тази врата винаги беше здраво затворена, но днес изглеждаше по-солидна и недостъпна. Тръгна към изхода, като се оглеждаше. Очакваше да чуе изстрел.

* * *

Валеше сняг, докато вървеше през гората, големи снежинки покриваха като с вълшебна коприна тясната пътека. Раната в торса му пулсираше всеки път, когато се подхлъзваше. Ресенг погледна часовника си. Три часът. Беше посред нощ. Заснежената пътека светеше в тъмното и сенките на дърветата приличаха на разлята кръв по белия сняг.

Когато стигна до портата, Ресенг спря, за да запали цигара. Прозорецът на мансардата на Мито бе единственият, който светеше. Изглеждаше топъл и приканващ като фар на родния бряг. Дори без да почука, вратата на вилата се отвори, сякаш очакваше точно него. Мито го погледна, без да пуска дръжката. Ресенг загаси цигарата си и влезе. Тя затвори вратата, без да каже нито дума.

В леглото под прозореца на всекидневната — в което Ресенг се бе възстановявал — спеше Миса, прегърнала парцаливия Мечо Пух. Пижамата й на слончета като че ли й беше голяма — или винаги й е била голяма, или тя не спираше да се смалява.

— Това леглото на Миса ли е? — попита той.

— Не, това е леглото за гости. Но тя спи в него, откакто ти си тръгна.

Ресенг погледна към лицето на спящата Миса. Под бледата й кожа се виждаха няколко мънички капиляра. Той леко допря ръка в челото й. При докосването на студената му ръка тя се размърда в съня си.

— Защо пипаш малката ми сестра? — прошепна Мито.

— Толкова е красива.

Мито се усмихна и кимна, сякаш това бе очевидно.

— Предполагам, това означава, че и аз съм красива. Тъй като имаме едни и същи родители.

Ресенг се взря учудено в нея.

— Да не би да нямаш огледало? — попита той.

Мито се усмихна широко, след това посочи към мансардата.

— Изчакай ме там — каза тя. — Ще донеса нещо за пиене.

Ресенг се качи на пръсти по стълбите. Масата в мансардата бе отрупана с документи. Имаше и кутии с книжа под нея. Ресенг ровеше из папките, когато Мито се върна с чайник с отвара от японско дърво.

— Какво е всичко това? Подготовка за битката с Ханджа?

— Ханджа? — Мито изсумтя. — Ханджа се бие в пясъчника с малки момченца като теб. Мито е по петите на много по-големи врагове.

— Нали не планираш да убиеш Ханджа?

— Не с нож.

— А как?

— Ще го пратя в затвора.

Ресенг я погледна разочаровано.

— Колко наивно. Сериозно ли мислиш, че законът ще го осъди?

— Не, никак даже.

— Тогава?

— Поне ще трябва да се престорят, че изпълняват процедурите. Изборно време е. Няма да могат просто да покрият всичко. Има пари, счетоводни книги и прекалено много очи, които гледат. След като язовирът се скъса, няма да има спиране. Лека-полека ще ги притисна в ъгъла, и накрая — „бум“! — Мито гледаше към купчината с документи, докато говореше.

— Как смяташ да го пратиш в ареста?

— Колкото е възможно по-шумно. Пред колкото е възможно повече хора. В идеалния случай ще има много камери и ще се предава на живо — каза тя ведро.

— Продължавай да си мечтаеш. Лисица като Ханджа никога няма да излезе от бърлогата си.

— Няма избор. Без счетоводните си книги той и без това е мъртъв. И точно в момента няма време да задейства връзките си. При всичко случващо се дори и най-хитрата лисица би била принудена да излезе от бърлогата си.

— Ами ти? Как възнамеряваш да се измъкнеш, след като сключиш сделката с Ханджа? Хората му ще се нахвърлят върху теб като мухи на мед. Да се разправяш с тях не е като да драскаш с писалка и да съставяш схеми. Те са много добре обучени.

— Няма да се измъкна — каза тя небрежно.

— Няма да се измъкнеш? — Ресенг наклони глава.

Мито седна край масата.

— Единственият начин да се съпротивляваш, е да влезеш в бърлогата на тигъра. Както за Ханджа, така и за мен. Прокуратурата ще разследва куфар, в който ще има пари, счетоводните книги на Ханджа, данните на доктор Канг и моите, на асистентката на доктор Канг — най-великата посредница на наемни убийци и най-великата заговорница в Южна Корея. Можеш ли да се представиш колко хора ще са на ръба на нервен срив от това?

Мито се усмихваше. Очевидно се забавляваше. Но какво му беше смешното на това?

— Планираш да умреш там.

— Не и без битка.

— Можеш да го изманипулираш да се покаже. Това ти е специалността.

— Това работи само при зайците.

— Ако влезеш, кой ще се погрижи за останалото?

— Сумин. Тя ще контролира потока информация, ще я пуска в точните моменти. По-добра е от мен в това. Нейната специалност е управлението на информация все пак.

— Така е. Тази кривогледа библиотекарка наистина има дарба да организира средата. Двете сте добър екип. — Той се изсмя. — Като Тиудълдъм и Туидълди. Но се съмнявам, че двете с нея сте в състояние да хванете дори заек.

— Ако ме заловят, Сумин ще започне да подава информация. Ще го прави постепенно, колкото да държи всички в напрежение. Ще я праща на вестници и телевизии или ще я публикува в интернет. Тя дори може да я прати по имейл на стотици и хиляди хора. Когато те отворят съобщението, то автоматично ще се препраща на всичките им контакти. След няколко дни милиони хора ще се сдобият с информацията.

— Нали не си мислиш сериозно, че вирус в имейла може да те предпази?

— Няма да успеят да ме убият веднага. Не и докато не намерят източника.

Мито изглеждаше сериозна. Ресенг се облегна назад и запали цигара.

— А аз вдигнах откупа на три милиарда без причина — каза той. — Прокуратурата просто ще го прибере за себе си.

— Три милиарда?

— Разбира се. Ако разделим седемстотин и петдесет милиона на четири, няма да остане много.

— И затова си поискал три милиарда?

Мито го изгледа зверски. Изглеждаше наистина разстроена. Ресенг кимна разкаяно. След малко лицето й омекна.

— Ти наистина си имал намерение да делиш с нас? — попита тя.

— Разбира се.

— Мислиш доста бързо с тази празна глава.

Тя се усмихна и отпи от чая, след това посегна към цигарите на Ресенг и си взе една. Докато пушеше, взимаше напосоки листове от масата и ги връщаше обратно.

— Прегледах всеки лист. Тук са всички секретни неща, които се случват зад кулисите. Всички грозни и низки битки, които се водят. Толкова много хора са умрели и никой не знае истината са смъртта им. Нито приятелите им, нито роднините, нито дори самите жертви. Мисля, че половината битка ще бъде спечелена само като пуснем тази информация на света. Дори да умрем, тя пак ще стигне до хиляди и хиляди хора. Някои ще бъдат достатъчно смели или безразсъдни, за да се надигнат, а част от тях ще са готови и на битка.

— Ти наистина ли мислиш, че някъде има и друга такава откачена кучка като теб, която ще се съпротивлява?

Мито потъна в мисли и не отговори. След това попита.

— Донесе ли книгата?

— Не.

— Не я потърси? Или не можа да я намериш?

— Не е в мазето. Ще бъде трудно да се намери, докато Стария енот е жив. Всъщност ще бъде трудно да се намери и когато той умре. Във всеки случай не мисля, че изобщо има подвързана с кожа книга, каквато ти описа.

Мито изглеждаше разочарована. Но сви рамене, отиде до бюрото, извади от чекмеджето плик и му го подаде.

— Какво е това?

— Заговор, който ще те запази жив точно както ти обещах. Тъй като си дълбоко замесен в това, няма как просто да останеш жив. Ще трябва да умреш и да се върнеш към живота.

— Кога го измисли?

— В началото бе Заговорът… Имам го, откакто за първи път те зърнах.

Тя му подаде плика. Приличаше на другите пликове, които заговорниците изпращаха в библиотеката. Ресенг извади лист от него и го прегледа. Беше заговор с катастрофа.

— Трябва само да направиш това, което е написано тук — каза тя. — Просто направи това, което пише в писмото, и не се самозабравяй. Ще трябва да направиш няколко промени по колата си и да сложиш труп в нея. Знаеш откъде да намериш труп, нали?

— Този заговор е клише.

— Всички добри заговори са такива. Специалните случаи изискват специални заговори, обикновените — обикновени.

— Ще се вържат ли?

— Значи наистина искаш да живееш!

Тя му се подиграваше.

— Е, щом няма нужда да умирам — каза той свенливо. — Ами ти?

— Какво аз?

— Налага ли се да умреш?

— Ако не правя това, нямам причина да живея.

— Ами Миса?

Мито се поколеба, преди да отговори.

— Аз не съм като Бръснаря. Той използваше дъщеря си, за да оправдае действията си, но при Миса и мен не е същото. Този свят не е сбъркан, защото хората са зли. А защото всички си имат своите истории и оправдания да вършат лоши неща. Но аз не съм толкова глупава или безчувствена, че да използвам сестра си, за да се самозаблуждавам. Или просто казано, не мога да живея така. Аз съм замесена от друго тесто.

— През целия си живот съм срещал само един човек като теб. Хладен като влечуго. Хладен е, защото се мрази повече, отколкото мрази света, и така и не може да приеме никого, защото не знае как да приеме себе си. Този човек е Стария енот.

Мито се замисли за малко, после кимна.

— Поспи — каза тя. — Леглото на Миса е свободно. — Когато стана от стола, на лицето й изведнъж се изписа тежка умора. — Ако ме заловят, а ти оцелееш, ще се грижиш ли за Миса? Поне докато брегът не стане отново чист. Три години стигат.

— Ще повериш това ангелче, сестра ти, на наемен убиец като мен? Да не си луда?

— Като изключим сестра ми, теб познавам по-добре от всички останали. Наблюдавам те и те проучвам от дълго време. Но освен това сестра ми те харесва.

Ресенг не каза нищо. Тя го изчака да отговори, след това влезе в стаята си. Той вяло прочете документа, който му беше дала, после го пъхна в плика. Слезе долу и легна в леглото в стаята на Миса. Възглавницата, одеялото и чаршафите миришеха като Миса. Бяха меки като току-що изпрани бебешки дрехи, проснати на слънце. Заспа в мига, в който затвори очи. Спа дълбоко за първи път от много време.

 

 

Събуди се от топлина по бузата. Миса го гледаше отгоре.

— Извинявай, че те събудих — каза тя.

— Няма нищо. И без това трябва да ставам. Колко е часът?

— Два следобед. Тръгвам.

— Къде отиваш?

— В Япония. Наш далечен роднина има там минерален спа курорт.

Ресенг стана от леглото. Погледна през прозореца и видя, че Мито товари багажа на Миса в колата си. Кривогледата библиотекарка влезе в стаята.

— Миса, не искаш да изпуснеш самолета, нали? — каза Сумин.

— Трябва някой път да ми дойдеш на гости. Ела с Мито и Сумин. Мястото наистина е чудесно.

Ресенг кимна. Миса се усмихна лъчезарно. Библиотекарката пак погледна часовника си. Миса помаха за довиждане на Ресенг и излезе с количката от вилата. Той я последва. Колата бе натоварена с прекалено много багаж за кратко пътуване. Мито взе Миса на ръце и я постави в колата, после сгъна количката. Миса свали прозореца и погледна към Ресенг и библиотекарката.

— Сумин, доведи го със себе си, когато ми идваш на гости! — каза тя и махна.

Библиотекарката й махна в отговор. Ресенг също махна. Мито изгледа библиотекарката и се обърна към Ресенг.

— Тук ли ще си, когато се върна? — попита тя.

— Да, тук ще съм — каза той.

Мито се качи на колата и тръгна. Миса махаше с ръка през прозореца, докато се изгубиха от поглед. Колата пое по горския път и остави Ресенг и библиотекарката сами. Те се спогледаха неловко.

— Сега, след като Миса си тръгна, остава само ти и Мито да умрете, нали? — попита той саркастично.

Сумин погледна надолу към пътя с невъзмутима физиономия.

— Няма да успеете. Мито ще умре, ти също — добави той.

Тя се обърна и го изгледа злостно.

— По добре да умреш, отколкото да живееш като мъртвец — каза тя. — Писна ми от това.

* * *

Часовникът му показваше 5 сутринта. Ресенг стана от леглото, облече се и влезе в банята, за да измие лицето, което го гледаше от огледалото. Над това лице бе надвиснал тъмен облак. Ресенг видя, че този облак бе страх. Подсуши си лицето с кърпа и отиде в другата стая, където си събра нещата и сложи чантата на масата. Застана пред стаята на Мито, успокои дъха си и влезе. Мито лежеше на леглото. Лицето й бе изпито, без съмнение от дългите безсънни дни и нощи. Ресенг отвори шишенцето с хлороформ и капна малко върху носна кърпа, която след това сложи върху носа и устата й. Тя рязко отвори очи и се взря в него три дълги секунди. В погледа й нямаше изненада или страх, само разочарование, граничещо с отчаяние. След малко изгуби съзнание.

Ресенг извади две чанти изпод леглото на Мито. В едната бяха счетоводните книги на Ханджа, а в другата имаше пистолети, експлозиви и всички други неща, които Мито бе приготвила за срещата си с Ханджа. Той прегледа набързо втората чанта и я затвори. После я взе, грабна и тази, която бе оставил на масата. Хвърли бърз поглед към стаята на библиотекарката и излезе от вилата.

 

 

Ресенг се обади на Ханджа веднага щом пристигна в Сеул.

— Приготви ли парите? — попита.

— Да. Какво смяташ да правиш? — Ханджа звучеше нервен.

— Да напусна страната. Знаеш, че нямам друг избор.

Ханджа избухна:

— Внимавай. Уверявам те, че никога няма да успееш.

— Очаквай следващото ми обаждане и не прави глупости. Защото ако направиш, ще стъпиш на тънък лед.

Ресенг затвори и изключи телефона.

Качи се в такси и пое към „Джи Уърлд“: около централния му площад имаше хотел, мол и малък тематичен парк. Ресенг огледа мола. Два стъклени асансьора се движеха нагоре-надолу по единайсететажната сграда. Въздушен мост свързваше мола и хотела през седмия им етаж. Ресенг се качи в един от асансьорите и натисна всички бутони. Жена на средна възраст в асансьора го изгледа с височайше раздразнение.

— Извинете госпожо. Рутинна инспекция.

Тя кимна извинително. Всеки път, когато вратата се отваряше, Ресенг слизаше, за да огледа, после се връщаше и се качваше на следващия етаж. Почти час обикаля с двата асансьора, после пак пое към площада, където седна на една пейка и запали цигара. Два гълъба подскачаха замаяно по площада и кълвяха трохи от хляб и бисквити от земята. Те имат криле. Защо не отлетят от мизерния стар град? — помисли си той. Допуши цигарата си и тръгна към един скъп бутик в мола, където си купи нов костюм и риза. Продавачката му предложи чанта за старите дрехи.

— Можете да ги изхвърлите — каза той.

След това отиде в магазина за обувки срещу бутика и си купи чифт обувки, които му харесваха. Изхвърли онези, които носеше. Купи си бельо, чорапи и тоалетни принадлежности, взе стъкления асансьор до седмия етаж и през въздушния мост влезе в хотела. Разходи се три пъти наоколо, преди да поеме към ресторанта на последния етаж. Достолепен сервитьор, надхвърлил четирийсетте, го поздрави и му каза, че днешният специалитет е сурово сушена говежда пастърма.

— Сурово сушена ли? Какво е това? — попита с усмивка Ресенг.

Докато сервитьорът обясняваше разликата между сурово сушене и опушване, Ресенг огледа мола от другата страна на въздушния мост.

— Искате ли да опитате специалитета? — попита сервитьорът.

— Разбира се, ще го опитам.

Стекът се оказа вкусен. Стекът неизменно е последната храна на американците, осъдени на смърт. Желанието на месоядното животно за сурово месо, скрито зад воала на сготвена храна. Вкусът на кръв в устата, докато дъвчеш плътта на друг бозайник. Опечалените на погребение ядат месо заедно, защото това е привилегия на оцелелите и доказателство за силното им желание да продължат да живеят. Ресенг се наслаждаваше на храната, сякаш бе осъден на смърт, и се взираше в чашата червено вино, която сервираха заедно със специалитета. Обикновено не пиеше, когато работеше. Взе я и отпи. Плът и кръв. Затова хората обичат месо, помисли си той, заради този канибалски инстинкт, скрит зад добре изгладените им костюми.

Когато се нахрани, слезе във фоайето на хотела и нае стая на седмия етаж с изглед към площада. Взе си дълга вана, изми и среса косата си и намаза лицето си с тоник и лосион. Погледна се в огледалото. Белегът от ножа на Бръснаря се виждаше ясно на дясната му буза.

— Ти, красив кучи сине — каза Ресенг на отражението си. — Белегът само те прави по-секси.

Облече си новите бельо, риза и костюм. Закопча кобура на рамото, пистолетът ПБ-6П9 със заглушителя бе отдясно, а ножът „Хенкел“ на Чу — отляво. Извади револвер 38-и калибър от чантата на Мито и го затъкна отзад в колана, сложи три пълнителя за ПБ-6П9 в десния джоб на сакото си и трийсет патрона за револвера в левия. Като приключи с приготовленията, седна на ръба на леглото и зачака слънцето да залезе.

Когато настъпи мрак и всички светлини на стъкления мол светнаха, Ресенг се обади на Ханджа.

— Молът на „Джи Уърлд“. Вход 1. Ела сам.

Затвори и изключи телефона. След половин час Ханджа пристигна на Вход 1. На пръв поглед изглеждаше, че е сам. Влачеше два куфара на колелца. Вероятно в по-големия имаше милиард вона в банкноти, а в по-малкия бяха акциите на приносител. Ресенг извади бинокъла и разгледа източната и западната част на площада, входовете на мола и аварийното стълбище на всеки етаж. Включи пак телефона.

— Качи се на седмия етаж с асансьора.

Ханджа повлече куфарите към асансьора и слезе на седмия етаж. Ресенг пак му се обади.

— Аварийните стълби, единайсетият етаж. — И затвори.

Когато Ханджа се озова пред аварийното стълбище на единайсетия етаж, Ресенг пак се обади.

— На третия етаж с асансьора.

— На шестия етаж, магазинът за чанти.

…

…

…

— Първи етаж, бакалията.

На десетото обаждане Ханджа започна да губи търпение.

— Какво е това, мамка му? Школа по покорство?

— Много добре обучен си за глупав пес. Почини си във втория стъклен асансьор. Заслужи си го.

Ресенг затвори. Ханджа повлече куфарите обратно към асансьора. Всеки път, когато се движеше, Ресенг проверяваше входовете на мола, асансьорите и аварийните стълбища през бинокъла. Ханджа бе довел със себе си седемнайсет наемни убийци. На всеки от четирите входа на мола имаше по двама, двама бяха застанали отляво и отдясно на аварийните стълби, един бе близо до асансьора на първия етаж и един край асансьора на единайсетия, двама бяха на въздушния мост, а човекът, координиращ действията им, бе застанал в средата на площада. Вероятно имаше още на паркинга и на покрива, а до тротоара навън със сигурност чакаше кола. Ресенг взе чантата си, сложи си слънчевите очила и излезе от хотелската стая. Двама яки мъжаги в костюми стояха в края на въздушния мост и оглеждаха всеки, който минаваше покрай тях. Когато Ресенг ги наближи, единият вдигна ръка.

— Ей, ти, с очилата.

Ресенг извади пистолета със заглушител и простреля и двамата в крака. Когато паднаха, той простреля по-едрия два пъти в бедрото, а по-дребния — само веднъж в бедрото. Извади пълнителя и сложи нов. Когато направи няколко крачки, ги чу да крещят зад него. Отиде бързо до втория стъклен асансьор, застана пред него, но натисна бутоните и на двата. Няколкото секунди, които бяха необходими, за да се спусне от деветия на седмия етаж, му се сториха цяла вечност.

Вратата се отвори и вътре беше Ханджа. Ресенг извади револвера 38-и калибър от колана си и стреля два пъти в тавана на асансьора. Всички се разпищяха и побягнаха. Ханджа се взираше шокиран в него. Ресенг изстреля два патрона в дясното му коляно. Ханджа изкрещя и падна до задната стена. Едър господин на средна възраст се беше свил в ъгъла; той не бе избягал заедно с другите. Ресенг натисна аварийната спирачка и го потупа по рамото.

— Господине? Всички избягаха. Сигурен ли сте, че искате да останете? — попита той.

Мъжът го погледна и се втурна навън. Ханджа използва намалението, за да се опита да извади пистолет от сакото си, но Ресенг го простреля в дясната ръка и дясното рамо. Взе оръжието му и го прибра в чантата, изпразни гилзите от револвера на пода и бързо презареди с куршумите от джоба си. Взе експлозиви и тиксо от чантата на Мито и прикрепи бомба на външната стена на асансьора, запали коктейл „Молотов“ и изчака първият асансьор да стигне до седмия етаж. Когато вратата се отвори, той пак стреля в тавана, за да прогони всички, и хвърли коктейла „Молотов“ и малка кутия с разредител за боя в първия асансьор. Вътрешността му бързо пламна. Ресенг се върна при втория асансьор и затвори вратата. Ханджа простена и се взря в него.

— Какво правиш, мамка му? — попита той.

Ресенг го простреля в бедрото.

— Всеки път, когато проговориш, ще получаваш куршум.

Асансьорът до тях се изкачи няколко етажа и спря. Ресенг запали цигара и я изпуши, докато гледаше как другият асансьор гори. Хората се събираха на площада.

— Не стана точно хитът, на който се надявах — промърмори Ресенг.

Отвори един от куфарите, които Ханджа бе донесъл. Беше пълен с банкноти от по десет хиляди вона. Ресенг стреля четири пъти в стъклената стена на асансьора и я счупи с приклада на револвера, след това грабна с двете шепи пари и ги изхвърли. Банкнотите полетяха към площада. С доволна физиономия изхвърли през асансьора и остатъка в куфара. Ханджа гледаше като оглупял. Десетки полицейски и пожарни коли спираха отпред. Те и ордите пазаруващи, които се биеха за банкноти, създадоха истинска лудница.

Ресенг извади още един коктейл „Молотов“ и кутия разредител за боя от чантата, разклати ги пред охранителните камери на асансьора, запали фитила и остави бутилката в средата на кабината. Лицето на Ханджа потъмня от ужас. Отвори уста да каже нещо, но Ресенг насочи пистолета към лицето му и бавно поклати глава. Ханджа си затвори устата.

Ресенг извади мобилния си телефон и се обади на Мито. Тя вдигна.

— Съжалявам, че не мога да видя как променяш света — каза той. — Честно казано, не вярвам, че е възможно… но въпреки това във второто чекмедже ще намериш книга и ключ за шкафче за багаж. Моля те, кажи на Миса, че съжалявам, но няма да мога да й отида на гости.

Мито понечи да попита за какво говори, но той затвори. Извади СИМ картата на телефона си, запали я със запалката и я хвърли на пода. После запали цигара и си дръпна от нея. Всички на площада се взираха нагоре. Дали гледаха пожара? Или чакаха от небето да завалят още пари? Може би чакат да умра или да убия някого, помисли си той. Полицай викаше през мегафон. Но Ресенг не разбираше нито дума; звукът се губеше в какофонията на всички зяпачи. Може би ченгето го питаше какво иска. Какво искам? — запита се той.

Стреля два пъти по превозно средство, паркирано под асансьора. Полицаите и зяпачите, стоящи наблизо, се пръснаха в широк кръг. Ресенг извади още един коктейл „Молотов“ и го хвърли по паркираната кола. Тя избухна в пламъци. От страната на хотела бяха разположени снайперисти. Един на покрива, един в стая срещу въздушния мост. Макар да видя само три, предполагаше, че има и други, скрити някъде. Навън на площада най-накрая пристигнаха и телевизионните екипи и извадиха камерите. Операторите си проправяха път през тълпата, за да снимат Ресенг. Полицаят все още викаше през мегафона. Ресенг стисна бомба в лявата си ръка и я размаха към тълпата.

Изведнъж Ханджа се разсмя. Ресенг се обърна към него. Той не спираше. Ресенг наклони глава, вдигна револвера и стреля в лявото му бедро. При звука на оръжието тълпата на площада се разшумя. Ханджа простена, но въпреки това заговори:

— Предполагам, че искаш да си Чу? Но могат ли хора като нас да следват примера му? — Ханджа се засмя. — Знаеш ли защо ме мразиш? Защото с теб сме като близнаци. Ти си гневен, защото си точно това, което най-много мразиш. Но какво би могъл да направиш? Просто сме станали такива.

На Ханджа като че ли не му пукаше, че ако говори, ще получи нов куршум. Дори през болезнената гримаса прозираше подигравателният му поглед. Ресенг насочи оръжието си към него.

— Как ще сме еднакви, по дяволите?

— Виж — засмя се Ханджа, просто не можеше да потисне смеха, — това, което пък аз искам да знам, е кой от нас прилича повече на Стария енот? Ти или аз.

Ханджа или той? Той или Ханджа? Кой? Ресенг свали пистолета.

— Е, на кого ти приличам сега? — попита той.

Ханджа спря да се смее и се взря в него. Отекна изстрел. Ресенг погледна към гърдите си. В тях имаше дупка. Опипа я с пръст. Кръвта беше тъмна. Куршумът трябва да бе пронизал черния му дроб. Докато извръщаше глава, за да види откъде бе излязъл куршумът, втори прониза белия му дроб. Ушите му се изпълниха със звук на течаща вода. Студена вода по чакъл. Ледена вода, каквато винаги е била. Но сега не му се струваше чак толкова лошо място. Той се превърна в камъче в коритото на потока. Или някакъв плосък мъх. Или пеперуда, която избягва капките и отлита надалеч.

Ресенг падна на колене, устата му се изви в обичайната му самодоволна усмивка.