Джейн Ан Кренц
Обет за мълчание (9)

Глава 9

Малко след полунощ Тъкър Флеминг се отправи към входната врата на галерията на Трой. Той би предпочел да използва задната врата, но тя излизаше на една алея. Никой интелигентен човек не би тръгнал по тъмна алея на „Пайъниър скуеър“ нощем.

Той поспря в преддверието на входната врата и огледа тротоара. От близкия клуб гърмеше музика. Няколко души излязоха от ресторанта в края на блока, но се насочиха в обратната посока.

Той извади един от инструментите, които беше купил онлайн, и го използва за ключалката на входната врата на галерията. Беше вътре за по-малко от трийсет секунди.

За пореден път използва заглушаващото устройство, за да изключи тъпата алармена система. Беше изумително колко често хората смятаха евтините боклуци за системи за сигурност.

Щорите на предните витрини на галерията бяха спуснати, затова той извади фенерчето си. Премина през снежнобялата изложбена зала, заобикаляйки малка гора от поставки за картини, и отвори вратата зад бюрото.

Вътрешната стая на галерията беше друг свят. В изложбената зала отделните предмети и картини бяха елегантно подредени за максимално визуално въздействие. Но във вътрешната стая картините бяха подредени по четири-пет една върху друга край стените. Скулптури покриваха пода. Художествено стъкло в различни форми и размери беше наредено на широки рафтове. Близо до вратата на стаята за служителите имаше маса с куп цветни стъклени преспапиета.

Изглеждаше невероятно, че нещо толкова ценно като ключа за едно богатство би се намирало в претрупаната с вещи стая на художествената галерия. Но той си напомни, че Трой не знаеше какво притежава. Можеше само да се надява, че предвид подробното изучаване на сектата, той ще разпознае ключа, когато го види. И все пак, перспективата да претърси претрупаната задна стая беше плашеща.

Реши да започне с бюрото в изложбената зала.

Върна се обратно и започна да отваря чекмеджета и шкафове.

Търсенето се оказа безполезно. Нищо освен фактури, разписки, каталози и опаковъчни материали, щамповани с името на галерията.

Канеше се да се откаже, когато забеляза връзката ключове в горното чекмедже на бюрото. На нея имаше само един ключ с полезен етикет: Хранилище. Той се върна във вътрешната стая и изпробва ключа на вратата на това, което мислеше, че е тоалетната за персонала.

Почувства лека тръпка, когато ключът се завъртя. Каза си да не се вълнува прекалено много.

Отвори вратата и насочи фенерчето в тъмнината. Лъчът заигра срещу редица големи картини, покрити със защитни драперии. Платната бяха подпрени на стените в дълбокото пространство, подобно на килер.

Заля го разочарование. Просто още картини. Той се канеше да излезе от стаята, но поспря, любопитството му беше събудено. Какво толкова специално имаше в картините, държани под ключ?

Сграбчи края на най-близката драперия и я вдигна настрани, за да погледне платното.

В лъча на фенерчето картината грееше с всички горещи цветове на адския огън. Тъмна могъща фигура с дълга черна коса крачеше през пламъците.

За миг Тъкър затаи дъх. После пулсът му се ускори. Той огледа картината за миг, преди да пусне драперията. Тръгна по пътеката между големите картини, сваляйки калъфите един по един.

Всяка картина беше малко по-различна, но когато стигна до края на помещението и погледна обратно, осъзна, че вижда серия платна, които като цяло показват пожара в лагера на Куинтън Зейн.

Всяка картина беше подписана от художника — Хана Брюстър.

В самото дъно на стаята имаше още две картини. Всяка носеше етикет: Не се продава. Клиентът може да се обади.

Когато махна калъфите, видя, че картините са подписани от Брюстър, но те не бяха част от серията с пожара. Бяха портрети на една и съща жена. Тя изглеждаше в края на тридесетте, най-много на четиридесет години. Помисли си, че вероятно е била доста красива на младини, но на картините изглеждаше слаба и посърнала.

Във всяка картина тя беше нарисувана седнала на стол близо до голяма каменна камина, заета с някакво ръкоделие. Бродерии висяха и по стената до нея.

Обстановката му изглеждаше смътно позната. Трябваха му няколко секунди, за да разпознае салона на пансиона „Лост Айлънд“. И най-после разбра. Осъзна, че вероятно вижда два портрета на Абигейл Уоткинс.

Любопитството го накара да поспре, за да разгледа жената по-отблизо. Без съмнение, Уоткинс беше слаба и жалка. Перфектен материал за секта.

Отвратен, той спусна калъфите върху картините.

Още веднъж се обърна, за да огледа адските сцени, нарисувани от Брюстър. Не разбираше от изкуство, но огнените сцени го заинтересуваха. Потръпна от опияняващо вълнение. Картините бяха важни — трябваше да бъдат важни — но проклет да е, ако можеше да разбере как и защо.

По някаква причина Вирджиния Трой беше наела частен детектив, и не кой да е частен детектив — тя беше наела човек, бил в калифорнийския лагер. Имаше само едно логично обяснение. Трой също нямаше ключа, във всеки случай — все още не. Но тя го търсеше. Това обясняваше защо беше потърсила „Кътлър, Сътър и Салинас“. Вероятно се беше съгласила да им даде дял от парите, ако ги намерят.

Следата ставаше гореща.

Извади телефона си и започна да снима картините. В тях може би се съдържаше очакваното или просто бяха дело на луда художничка, която не можеше да забрави миналото. Така или иначе, щяха да бъдат отлично допълнение към частната му колекция.