Джейн Ан Кренц
Обет за мълчание (33)

Глава 33

На следващата сутрин Вирджиния отключи входната врата на галерията малко след осем часа. Страхуваше се от този момент. Във вътрешната стая на нейната галерия беше извършено убийство. Никога повече нямаше да може да влезе в помещението, без да си спомня мъртвата жена, която лежеше в локва кръв.

Вечерята с пица с Ксавиер и Ансън беше преминала доста добре, помисли си тя. Вярно е, че приносът на Кабът в разговора беше минимален, но поне не се държа грубо. Просто изглеждаше дистанциран. По-късно, когато се върнаха в апартамента й, той се задълбочи в проучвания на своя лаптоп. Все още работеше, когато тя си легна. Най-после бе чула вратата на стаята му да се затваря.

Рано или късно, ще трябва да поговорят за това какво ще прави с братовчед си, но интуицията й подсказваше, че е твърде рано да се опита да го убеди да започнат тази дискусия. Кабът се нуждаеше от време. В този мъж имаше стомана, а стоманата не се огъваше лесно.

По време на закуската тази сутрин нито един от двамата не спомена Ксавиер.

Кабът я последва във вътрешната стая на галерията. Той огледа обстановката с професионално око и кимна.

— Чистачите са свършили добра работа — каза той.

Вирджиния погледна мястото на пода, където бяха открили тялото на Сандра Портър. За нейна най-голяма изненада, нямаше и следа от кръв.

Тя потръпна.

— Знаеш ли, доскоро изобщо не ми бе хрумвало, че има хора, които са се специализирали в почистването след престъпления.

— Това е още една възможност за кариера, която консултантите по професионално ориентиране често пренебрегват — каза Кабът.

Той обиколи помещението целенасочено.

— Какво търсиш? — попита Вирджиния.

— Нищо особено — каза Кабът. — Сигурен съм, че криминалните експерти са си свършили добре работата. И все пак, човек никога не знае.

Външната врата се отвори отново. Стресната, Вирджиния бързо се обърна. Когато видя познатата фигура, застанала на прага, тя си пое дълбоко дъх.

— Съжалявам, шефе — каза Джесика. — Не исках да те стресна.

— Ти не си виновна — каза Вирджиния. — Просто днес съм малко нервна, това е всичко.

Джесика изсумтя.

— Не те обвинявам. Не бях аз тази, която откри тялото, но тази сутрин и аз самата се чувствам доста неспокойна. Честно казано, много се радвам, че сте дошли тук преди мен. Не ми се искаше да вляза първа през вратата.

Джесика Еймс беше в началото на петдесетте. Висока и с щедри пропорции, тя боядисваше косата си черна и я носеше подстригана в стил Клеопатра. Бретонът над тъмните й очи беше изрязан в права линия.

Както много хора в света на изкуството, Джесика носеше предимно черно. Днес не беше изключение. Беше с черно поло и разкроени панталони с дължина до прасеца. Ефектно колие, изработено от някакъв метал с цвят на мед, завършваше външния й вид.

Вирджиния не я беше наела заради опита й в изкуството. Джесика се беше появила на прага на галерията Трой, без да знае почти нищо в тази област. Но Джесика притежаваше две много важни качества. Първото беше, че се учеше бързо. Второто, че имаше талант за продажби. Мнозина смятаха, че би било хубаво да работят в художествена галерия. Много малко хора имаха способността да предложат на клиента идеалния желан предмет.

Джесика също така знаеше как да привлече хората от улицата. Нейна беше идеята да подреди на предната витрина на галерията експозицията от бляскави, ръчно изработени стъклени преспапиета. Те блестяха под специално насоченото осветление, улавяйки очите на минувачите. След като хората отвореха веднъж вратата на галерията, Джесика се залавяше за работа. Много малко клиенти си тръгваха с празни ръце.

Вирджиния махна с ръка към Кабът.

— Джесика, това е Кабът Сътър. Той е детективът, когото наех, за да разследва смъртта на Хана Брюстър. Кабът, това е моята помощничка, Джесика Еймс.

— Радвам се да се запознаем — каза Кабът.

Джесика го прецени с един бърз поглед и одобрително се усмихна:

— Удоволствието е мое. — Тя огледа продължително и бавно помещението. — Все още не мога да повярвам, че някой е бил убит тук. Полицаите имат ли някакви улики?

— В момента клонят към хипотеза, която се отнася до наркотици — каза Вирджиния. — Но с Кабът се чудим дали смъртта на Сандра Портър не е свързана по някакъв начин с тази на Хана Брюстър.

— Зловеща мисъл — каза Джесика. Тя помълча. — Мислите ли, че Хана Брюстър може да е познавала Портър?

— Почти съм сигурна, че никога не са се срещали — каза Вирджиния. — Но вратата на хранилището, където държим картините на Хана, беше отворена.

— Може би някой си е помислил, че тези картини струват много повече, отколкото сме допускали — предположи Джесика.

— От време на време сме ги излагали на показ — напомни й Вирджиния. — Никога не сме имали нито една оферта за която и да е от тях.

— Вярно е. Те са великолепни по някакъв странен начин, но правят хората неспокойни. — В очите на Джесика се появи познат блясък. — Но едно е сигурно.

— И какво е то? — попита Кабът.

— В случай че не сте забелязали, историята за убийството в художествена галерия беше широко отразена в местните медии. Този вид реклама ще помогне да съберем широка публика за изложбата през следващата седмица.

Вирджиния трепна.

— Не ни трябват много търсачи на любопитни истории. Нуждаем се от публика, която действително има интерес да купува изкуство.

— Не се притеснявай, шефе — каза Джесика. — Мога да превърна търсачите на любопитни истории в колекционери на творби на изкуството. Това е моята суперсила.

Кабът погледна Джесика със смесица от възхищение и любопитство.

— Толкова ли си добра? — попита той.

Джесика се усмихна скромно.

— Толкова е добра — каза Вирджиния.

Кабът изучаваше Джесика с обичайното си напрегнато изражение.

— Каква е твоята тайна? — попита той.

— Зависи от купувача — отвърна Джесика.

— Клиента — каза Вирджиния. — Ние ги наричаме клиенти, а не купувачи.

— О, правилно — отвърна Джесика. Тя се усмихна подкупващо на Кабът. — Клиенти.

— Какво би ми продала на мен? — попита Кабът.

— Ако минаваш по улицата, най-вероятно стъклените преспапиета щяха да те накарат да влезеш в галерията.

— Защото не приличам на ценител на изкуството ли?

— Всеки реагира на някакъв вид изкуство — каза Джесика. — Но не всеки знае това. Моята работа е да разбера точно от какъв тип изкуство се нуждае човекът и след това да поставя този предмет в ръцете му. Между нас казано, преспапиетата са това, което наричам предястие в изкуството.

— Какво ще кажеш за изкуството-заради-самото-изкуство? — попита Кабът.

— Това са глупости — каза Джесика. — Всяко произведение на изкуството има някаква цел, дори ако това е просто да накара някого да се спре и да погледа няколко секунди.

— Най-доброто изкуство разказва някаква история — каза Вирджиния. — Затова старите майстори оцеляват, а много от съвременното абстрактно изкуство — не.

Кабът погледна към Джесика.

— Значи аз съм от типа любители на преспапиета?

— Ти си от типа формата-следва-функцията — каза Джесика вече много сериозно. — Ти си от типа, който реагира на добре проектирани предмети, които имат ясно определена цел. Би се възхищавал на красиво изработен нож или елегантна кола, или блестящо преспапие, което да улавя светлината, докато притиска куп хартии върху бюрото.

Тя избра преспапие в тъмносиньо и златисто от купчината на масата близо до хранилището и го подаде на Кабът. Той го разгледа за миг, наблюдавайки играта на светлината в сърцевината на стъклото.

— Знаеш ли, Ансън скоро има рожден ден — каза той. — Мисля, че това може да му хареса. Ще изглежда добре на бюрото му.

Вирджиния скри усмивката си.

Джесика кимна.

— Отличен избор за бюро на мъж. Мъжествено и полезно. Това ще подхожда на всеки стил обзавеждане.

Кабът тихо подсвирна.

— Вирджиния е права. Добра си.

— Всеки си има талант — каза Джесика.