Джейн Ан Кренц
Обет за мълчание (12)

Глава 12

Вирджиния се сепна и изплува от до болка познатия кошмар. Тя се изправи рязко, опитвайки се да се ориентира в обърканите си усещания. Трябваха й няколко секунди, за да си спомни, че се намира в стая за гости в пансиона „Лост Айлънд“.

Ти си в безопасност. Няма пожар. И дори да имаше, разполагаш с два изхода — вратата и прозореца. Ти си на втория етаж. Можеш да използваш чаршаф, за да се спуснеш долу. Най-лошото, което може да се случи, е да си счупиш глезена. Ще преживееш един счупен глезен.

Това беше мантрата, която си беше създала в юношеските си години. Преди да заспи в непозната обстановка, тя винаги се стараеше да си осигури поне два изхода в случай на пожар.

Тази вечер имаше и трета опция, напомни си тя — свързващата врата между нейната стая и тази на Кабът. По-рано той демонстративно я беше отключил от своята страна. Не я бе попитал дали ще се чувства по-безопасно така, просто й беше показал, че вратата е отключена. Съвсем тихо и тя я отключи от своята страна. Знаеше, че никой от двамата не очаква да бъде завладян от неконтролируема похот. Нямаше нужда да се обсъжда истинската причина за отключването на вратата. Ставаше дума за създаването на трети път за бягство в случай на пожар.

Така че — три изхода. Всичко беше наред.

Съзнавайки, че няма да може да заспи още известно време, тя отмести завивките и облече халата си. Водена от слабата светлина на нощната лампа, която винаги носеше със себе си при пътувания, тя прекоси стаята и избута малката масичка настрани. Нуждаеше се от пространство за нощния си ритуал.

Беше време за упражненията й. Алтернативата бяха медикаментите. Тя прибягваше до тях, когато паниката я завладяваше, но обикновено упражненията вършеха работа.

Представи си фигура, облечена в черно, и посегна към най-близкия предмет — празна ваза за цветя. Едно след друго тя изпълни поредицата от кратки удари, целящи да разбият вазата в лицето на въображаемия нападател. Целеше се в очите, а после в гърлото.

В нея се надигна старият гняв, отнасяйки безпокойството с нажежен до бяло пламък от енергия.

Когато приключи с първата поредица от упражнения, тя постави вазата обратно на масата и сграбчи следващото най-близко оръжие — старомоден свещник. Още веднъж повтори движенията, сечейки, шибайки, намушквайки — оставяйки яростта да я очисти от паническите усещания, предизвикани от стария кошмар.

След дванайсет минути тя се отпусна на края на леглото. Пристъпът на паника беше прекъснат, но сега, разбира се, беше прекалено напрегната, за да заспи. Ако си беше у дома, щеше да се отправи по коридора към кухнята и да си направи чаша билков чай. Но се намираше в стая в пансиона и беше убедена, че Роуз Гилбърт ще се разтревожи, ако някой от нейните гости започне да се промъква по коридорите.

Когато пулсът й се нормализира, тя стана, отиде до прозореца и погледна навън. Винаги спеше с вдигнати пердета. В лошите нощи изпитваше успокоение, че може да погледне навън и да види множеството светлини в града. Но на острова светеше само луната и тази вечер тя беше едва наполовина. Горите около поляните на пансиона бяха толкова тъмни и гъсти, че приличаха на джунгла.

Тихо почукване по свързващата врата я стресна толкова силно, че тя подскочи и изскимтя приглушено.

Когато се овладя, прекоси стаята, открехна вратата няколко сантиметра и видя Кабът. В слабата светлина на нощната лампа можеше да различи, че е облечен в панталони и тъмна тениска. Беше бос.

— Има ли нещо? — попита тя.

— Точно това исках да те попитам — отвърна той. — Всичко наред ли е?

— Да, добре. Станах да си взема чаша вода.

Окей, макар това да не беше съвсем вярно. Тя имаше право на личен живот.

— Чух, че се движиш — каза Кабът. — Може би не можеш да спиш.

— Аз спя лошо — призна тя.

— Не си единствената. Обикновено мога да заспя за няколко часа, но често се събуждам по това време. Минава известно време, преди отново да заспя.

— Един и половина през нощта е. — Тя погледна часовника. — Вече е един и четиридесет и пет.

— Сериозно?

— По това време Зейн подпали лагера.

— Така е. По дяволите. Мислиш ли, че може да има връзка?

— Да кажем, че съм проницателна.

— Моите нощни навици разрушиха много от връзките ми — каза Кабът.

— Знам какво имаш предвид. Отказала съм се от това, което хората обичат да наричат връзки. Вече съм, така да се каже, по еднократните свалки. Дори и това не съм правила от известно време.

— Проблеми с обвързването?

— О, да. Също така проблеми, свързани с изоставянето и паник атаките — каза тя. — Общо взето, не ме бива в тези взаимоотношения.

— Изглежда, имаме някои общи неща.

— Все още си облечен — каза тя. — Изобщо ли не си лягал тази вечер?

— Легнах си, но сега съм станал и мисля за разследването. Имам въпрос към теб. Искаш ли да поговорим?

— Сега?

— Не че някой от нас спи — отбеляза той.

— Вярно. — Тя се поколеба, погледна към малката стая зад него и после импулсивно се отдръпна назад и отвори вратата по-широко. — Можем да използваме моята стая. По-голяма е от твоята. Имам два стола.

Те седнаха пред прозореца с малката кръгла масичка между тях. Нито един от двамата не посегна да включи светлината. Сякаш и двамата поотделно бяха достигнали до заключението, че може би е по-удобно да разговарят в тъмнината.

— Какъв е въпросът? — попита тя.

Кабът се приведе напред, облегна лакти на коленете си, леко докосвайки пръстите си.

— Знаем, че Зейн е започнал да действа в района на Сиатъл.

— В къщата край Уолъртън. Спомням си онова ужасно старо място.

— И аз също. Но той ни държа там само няколко месеца, преди да ни премести в калифорнийския лагер.

Вирджиния потръпна.

— За наш късмет, това се оказа градът, в който Ансън Салинас беше шеф на полицията. Иначе и двамата щяхме да умрем в онзи горящ хамбар.

— Да, но мисълта ми е, че Зейн е привлякъл повечето от своите последователи от Северозападното крайбрежие на Тихия океан.

Вирджиния обмисли това за миг.

— Никога не съм мислила за миналото на Зейн. Той винаги е бил само демонът от детството ми. Хладнокръвен убиец. Мислиш ли, че произхожда от района на Сиатъл?

— Не можем да сме абсолютно сигурни — каза Кабът. — Не успяхме да открием никой от семейството на Зейн. Във всяко отношение той е истински сирак. Много успешно е изтрил миналото си. Но е познавал достатъчно добре Северозапада, за да избере къщата край Уолъртън — едно изолирано кътче — за първия лагер. Както подсказва собственият ми опит, лошите момчета обичат да действат на позната територия, когато това е възможно.

Вирджиния изучаваше профила на Кабът в сенките. От него отново се излъчваше мрачно напрежение, същото, което бе усетила този следобед, когато градеше хипотезата си за смъртта на Хана Брюстър. Можеше да се закълне, че някаква тайнствена, опасна енергия трепти във въздуха около него.

— Защо е трябвало да мести сектата в Калифорния, ако се е чувствал по-удобно тук, на Северозападното крайбрежие на Тихия океан? — попита тя.

— Може да има много причини, но най-логичната е, че тук е имало хора, които го познават. Той се е опитвал да се преобрази в лидер на секта. Предпочел е място, където никой не би могъл да го познае.

— Значи, ти, братята ти и Ансън стигнахте до заключението, че има голяма вероятност да е от този регион — каза Вирджиния. — В това има логика. Все още е бил млад, когато е създал сектата си.

— Изобщо не сме сигурни дори за възрастта му, но според фалшивата лична карта, която е използвал по онова време, вероятно е бил на двадесет и четири или двадесет и пет години, когато е започнал набирането на хора.

Вирджиния се замисли върху това.

— Сигурно е започнал с много малко пари. Как е успял да придобие къщата край Уолъртън?

— Проверихме това достатъчно лесно, чрез декларациите за данъка върху недвижимите имоти. Тя е принадлежала на един от неговите последователи — мъж на име Робърт Фенуик. Малко след като предал на Зейн нотариалния акт, Фенуик загинал при автомобилна катастрофа.

— Удобно.

— Зейн вече нямал нужда от него.

— Не.

Стаята сякаш стана по-студена. Вирджиния обгърна тялото си с ръце, за да се предпази от студа.

— Зейн е бил манипулативен социопат — каза тя. — Този тип зло се проявява в съвсем млада възраст, така че спокойно може да се каже, че той трябва да си е създал някои врагове още преди да навърши двадесет и четири или двадесет и пет години.

— Зейн е бил социопат, но не е бил луд. Не и в смисъл да си е вярвал, че е истински пророк или свръхестествен лидер. Той не е бил склонен към самозаблуди. Започнал е бизнеса със сектата заради парите и усещането за власт, което му носело манипулирането на хора като нашите майки.

Вирджиния се замисли за това.

— Казваш, че е заради парите.

— Манипулирането не продължило дълго — около осемнадесет месеца. Но през това време той натрупал много пари, или по-скоро неговите последователи са му донесли пари. Много от тях са му дали спестяванията си за цял живот. Бихме могли да кажем, че той не е приемал последователи, които не са му били полезни.

— Винаги съм се питала защо е привлякъл майка ми. Тя е била самотна млада жена с дете. Знам, че не е имала пари, за да ги даде на Зейн.

— Не знам защо е искал майка ти в сектата, но знам точно защо е искал да контролира моята майка — каза Кабът. — Тя е имала доверителен фонд на свое име. Баща й се е отрекъл от нея, когато избягала с моя баща, но старецът не можел да й отнеме достъпа до доверителния фонд.

— Какво е станало с баща ти?

— Бил е убит при автомобилна катастрофа.

— Като мъжа, който дал на Зейн къщата край Уолъртън? Започвам да откривам определен модел.

— О, да. Какво е станало с баща ти?

— Убит е при експлозия в кола — каза Вирджиния. — Изобщо не са заловили човека, поставил бомбата в автомобила. Властите решили, че татко трябва да е имал връзки с мафията. Това е смешно. Той е бил художник.

— Оказва се, че има множество удобни инциденти с фатален изход, когато Зейн започва да създава сектата.

— Нищо чудно, че е решил да се измести от Северозападното крайбрежие. — Вирджиния се замисли за миг. — Успял ли е Зейн да прахоса състоянието на майка ти? Дали е бил приключил с нея? Смяташ ли, че затова я е убил?

— Не, той я уби доста преди да е изчерпал доверителния фонд. И преди да попиташ — не, поради някакви технически подробности в начина, по който бил създаден фондът, аз изобщо не съм бил включен в него. Дядо ми не можел да спре достъпа на майка ми до наследството й, но успял да уреди нещата по такъв начин, че аз никога да не получа нито стотинка.

— Това е жестоко.

— Старецът бил бесен, защото мама избягала с мъж, когото не одобрявал.

— Срещал ли си се някога с дядо си? — попита Вирджиния.

— Не.

— Искаш да кажеш, че семейството ти е позволило да бъдеш включен в системата за приемни грижи, вместо да прости на майка ти, че избягала с неподходящия човек?

— До смъртта си преди няколко месеца дядо ми контролираше семейство Кенингтън с железен юмрук, както казват хората — обясни Кабът. — Всеки, който иска да запази своя дял от наследството, трябва да се подчинява на изискванията му.

— Побъркан на тема контрол.

— Да. Но аз имах късмет.

Вирджиния се усмихна.

— Ансън Салинас.

— Точно така.

След кратка пауза Кабът отново заговори.

— Както ти казах, Уитакър Кенингтън почина неотдавна.

— Предполагам, че не си отишъл на погребението.

— Не, но очевидно ми е оставил наследство в завещанието си.

— Значи, накрая е променил отношението си?

— Може би, но се съмнявам — каза Кабът. — Мисля, че е по-вероятно първата му жена — баба ми — да ми е оставила наследство, преди да умре. Може би е нещо, което старецът не е могъл да докопа. Кой знае? Не са много пари. Двадесет и пет хиляди долара.

— Все пак, двадесет и пет бона са си двадесет и пет бона.

— Вярно. Могат да послужат за известно обновяване на нашата компютърна система. Ще разбера подробностите скоро. Имам среща с адвоката на семейство Кенингтън. Но нека се върнем към истинския въпрос. Знам защо Зейн е смятал майка ми за полезна.

— Доверителният й фонд.

— Точно така. Имаш ли някаква представа защо може да е привлякъл твоята майка?

Вирджиния се замисли над това.

— Никога не съм разглеждала въпроса от тази гледна точка — каза тя. — Често съм се питала защо майка ми се е присъединила към сектата, но никога не съм мислила защо Зейн би я примамил в мрежата си.

— Ти си била дете, но какво си спомняш за ситуацията?

— Майка ми се влюбила в художник. Забременяла и напуснала колежа. Двамата избягали заедно. Родителите й били бесни. Скарали се ужасно. Отношенията между родителите ми и моите баби и дядовци били много напрегнати след това. И тогава баща ми бил убит, а мама по някакъв начин попаднала под влиянието на Зейн. Тя никога не е обяснила защо.

— Баба ти и дядо ти трябва да са били в шок.

— По-скоро ужасени. И двамата били преподаватели в колеж, разбираш ли. Движили са се в сериозни академични среди. Фактът, че дъщеря им е била въвлечена в секта, бил не само емоционално съсипващ, но и срамен.

— Каза, че майка ти нямала много пари, но може би баща ти е имал застраховка живот, която да струва много пари — предположи Кабът.

— Не, сигурна съм, че не е имала пари от застраховка. Мама е била много умна — баба ми винаги казва, че е можела да направи брилянтна кариера като математик — но със сигурност не е имала достъп до някакво състояние.

— Майка ти работеше ли?

— Разбира се. Казах ти, че баща ми е бил художник. Той никога не е изкарвал много пари.

— Какво работеше майка ти?

— Беше счетоводител. Защо?

— Измамата на Зейн е по същество старомодна пирамидална схема — каза Кабът. — Една структура с много хора в основата, които изпращат пари по веригата нагоре към хората на върха.

— Хората на най-ниско ниво никога не забогатяват, но този на върха забогатява. Добре, това обяснява бизнес модела. Продължавай.

— Зейн е имал нужда от основната инфраструктура, необходима за всяка успешна измама или легитимен бизнес, включително и някой, който би могъл да управлява парите, които прииждали.

Вирджиния беше стресната от откритието.

— Имал е нужда от счетоводител — прошепна тя. — Някой, когото би могъл да контролира. Моята майка. Той е имал нужда от нейната квалификация.

— Зейн е построил изключително печеливш бизнес, но той е бил главен изпълнителен директор. Нямал е време да се занимава с ежедневните финансови аспекти на своята дейност. Имал е нужда от някого, на когото да може да се довери, за да оперира с парите.

— Никой не знае тайните на една бизнес операция толкова подробно, колкото счетоводителя — каза Вирджиния. — Мама сигурно е разбрала какво става.

— Да.

— Но ако Зейн е ръководел успешен бизнес, защо би подпалил лагера и би унищожил хората, които са му носели парите?

— Добър въпрос — каза Кабът. — Аз и братята ми много мислихме по това. Единственото заключение, до което успяхме да стигнем, е, че по някаква причина Зейн е решил, че за него ще е най-добре да сложи край на съществуването на сектата и да продължи нататък. Използвал е пожара, за да причини колкото е възможно по-голямо опустошение.

— За да прикрие следите си и да ликвидира свидетелите — каза Вирджиния. — Но всичко това се е случило преди двадесет и две години. Защо ще убива Хана Брюстър сега, след толкова време?

— Защото нещо се е случило — каза Кабът спокойно. — Нещо, което е накарало Зейн или някой друг да излезе от сенките. Който и да е този човек, той е смятал Хана Брюстър за заплаха или се е опитвал да получи някаква информация, която е мислел, че притежава. Ако приемем, че Брюстър се е самоубила, почти съм сигурен, че е второто.

— Тя е разполагала с някаква опасна информация и е предпочела да умре, но да я отнесе в гроба. А преди да умре, ми е изпратила предупреждение.

— Сигурно е смятала, че си в опасност.