Джейн Ан Кренц
Обет за мълчание (38)

Глава 38

Кабът прибра пистолета си в кобура, хвана Вирджиния за ръката и я насочи към най-близката спалня.

— Можем да използваме чаршафи, за да се спуснем до земята — каза той. — И по дяволите, просто да се надяваме, че е само един човек. Той не може едновременно да наблюдава къщата и от четирите й страни. По всяка вероятност ще насочи вниманието си към предната или задната врата. Естествено е.

Кабът отвори вратата на най-близката спалня. Вирджиния видя пламъците, които бушуваха пред прозорците.

Паниката заплашваше да я задуши.

— Не оттук — изстена тя.

Кабът избърза към края на коридора и опита друга стая. Затвори вратата почти веднага.

— Не става — заяви той. — Копелето е заложило експлозиви около цялата къща. Приземният етаж е обхванат от пламъци.

Вирджиния смътно съзнаваше, че сърцето й бие прекалено бързо и едва успява да си поеме дъх. Не е заради дима, помисли си тя. На втория етаж не беше толкова зле, все още не. Димът убиваше при пожара, а те все още имаха малко време, преди да се изправят пред тази смъртна присъда.

Не, измъчваше я пронизващ страх. Двамата с Кабът бяха хванати в капан, също както преди всички тези години, когато бяха заключени в хамбара, запален от Куинтън Зейн. Но този път Ансън Салинас го нямаше, за да им помогне.

— Огънят обхваща къщата — каза Кабът. — Няма изход оттук или от третия етаж. Единствената ни възможност е да слезем в мазето.

— Надолу? — ахна Вирджиния. — Но там е огънят.

— На първия етаж, а не в мазето. Най-вероятно той не би опитал да запали огън там долу. Изградено е от бетон. Оттам трябва да има някакъв изход.

— Старият бункер за въглища — каза Вирджиния. — Сега там има стъпала. Но как да стигнем до мазето? Стълбището се е превърнало в комин.

— Шахтата за прането. — Кабът я сграбчи за китката и бързо тръгна надолу по коридора. Той отвори вратата на склада за бельо. — Това е единственият ни шанс.

Вирджиния го последва вътре и затръшна вратата. Тя се огледа, грабна няколко хавлиени кърпи от рафтовете и ги напъха под вратата, с надеждата да блокира временно дима, който вече пълзеше по коридора на втория етаж.

Кабът отиде направо до голямата мивка и отвори до край двата крана. Измъкна два големи чаршафа от един рафт, разгъна ги и ги хвърли в бързо изпълващата се мивка.

— Мокрите чаршафи са по-здрави — обясни той. — Провери шахтата. Виж дали е свободна.

Виржиния отвори вратата на голямата старомодна шахта за пране. Страхът й донякъде се замени с облекчение, когато осъзна, че от широкия улей не се издига дим.

— Не виждам никакви признаци на огън — каза тя.

Кабът измъкна един от мокрите чаршафи от мивката.

Вирджиния намери края му, докато той вадеше втория чаршаф.

— Чаршафите са с максимални размери — каза той. — Два би трябвало да свършат работа.

Хвана един от краищата на втория чаршаф и го завърза за този, който беше у Вирджиния, със здрав моряшки възел.

— Първо ти — каза той. — Ще те спусна надолу.

— Ами ти?

Той посочи с брадичката си към масичката до мивката:

— Ще завържа единия край за тази маса. Тя е много по-голяма от шахтата. Ще се препречи на входа. Хайде, време е да действаме.

Тя забърза към входа на шахтата за пране. Мисълта да се спусне надолу в тъмнината, без да има представа какво я очаква на дъното, беше ужасяваща, но не по-ужасяваща от огъня, който поглъщаше къщата. Вече усещаше дима, който проникваше под рамката на вратата.

В последния момент осъзна, че чантата й все още е с нея, препасана през рамото й. Тя свали чантата и я хвърли в улея. Не се чу звук, когато падна на дъното.

— Добър знак — каза Кабът. — Ако имаме късмет, там долу трябва да има количка, пълна с мръсни кърпи и чаршафи.

— Със сигурност ще е по-добре от приземяването върху бетонния под на мазето.

Кабът й помогна да се промъкне през широкия отвор на шахтата, като държеше здраво едната й ръка, докато се ориентира. Тя се вкопчи в ръба на шахтата с двете си ръце, надвиснала над непознатото, ужасена от спускането в черния мрак на дъното на улея.

Кабът уви края на чаршафа около китката й и я задържа, докато тя го хвана здраво.

Не й остави никакво време, за да не се парализира от страх.

— Дръж се и каквото и да правиш, не се пускай — каза той и бързо я спусна в шахтата.

Вирджиния инстинктивно затвори очи. Спускането не продължи дълго, може би не повече от няколко секунди, но изглеждаше като вечност.

Шахтата отвътре беше изненадващо голяма; страните бяха излъскани от няколко десетилетия пране. Въпреки това й беше тясно и задушно. Като в ковчег — помисли си Вирджиния. — Не, по дяволите, като авариен изход. Трябва да мисля позитивно.

Раменете и хълбоците й от време на време се блъскаха в страните на шахтата, но не заседна никъде.

Внезапно, без какъвто и да е предупредителен знак, краката й докоснаха купчина спално бельо и кърпи.

Тя престана да стиска завързаните чаршафи.

— Аз съм долу — извика тя. — Тук няма огън. Все още не.

— Идвам.

Тя опипа наоколо, намери чантата си и слезе от количката с прането. Мазето не беше съвсем тъмно. Слабата светлина на отминаващия ден беше приглушена от наслоената с години мръсотия по тесните прозорци на нивото на земята, но беше достатъчна, за да освети бетонното пространство.

От втория етаж чу заглушено тупване. Отначало си помисли, че Кабът не е успял да избяга. Прилоша й от обхваналата я вълна на паника.

После чу още тъпи удари. Тя се насили да диша отново. Кабът се спускаше по шахтата. С по-едрата си фигура и по-широки рамене той не се придвижваше с такава лекота като нея.

След секунди той се приземи върху купчината чаршафи и кърпи, изпълнили количката. Изскочи бързо и застана до нея.

— Бункерът за въглищата — каза той.

Старият бункер, използван някога за съхранение на въглища, беше празен от години. Някой предишен собственик в далечното минало бе направил дървени стъпала, чието предназначение бе да осигурят на градинари и прислужници достъп до мазето, без да се налага да минават през къщата.

— Ще изляза пръв — каза Кабът.

Извади пистолета си отново, изкачи стъпалата и предпазливо отвори една от наклонените врати.

Вирджиния усети дима, но не се виждаха пламъци. Вратите на бункера за въглища бяха разположени на няколко метра от къщата, скрити от обраслата с бурени градина.

Тя покри носа и устата си с края на якето. Кабът също беше закрил долната част на лицето си.

Той излезе пръв през вратата. Тя се втурна след него.

— Тичай към дърветата — каза той. — Ще бъда точно зад теб.

Вирджиния хукна към близката гора, очаквайки да бъде повалена на земята от куршум в гърба. Но се чуваше само яростният рев на огнения звяр, който поглъщаше къщата.

Стори й се, че някъде надалеч чува приглушения шум от чакъл, изхвърчал изпод гумите на кола. Смътно осъзна, че някаква кола се отдалечава с голяма скорост от мястото.

Тя спря да си поеме дъх. Кабът я настигна. Двамата се обърнаха да погледнат към горящата къща. Пансионът вече беше погълнат почти изцяло.

Най-после Вирджиния осъзна, че чува сирена в далечината. Доброволната пожарна служба на острова пристигаше.