Джеймс Ролинс
Ключът (7)

2.

25 декември, 05:17

Лисабон, Португалия

„Мисля, следователно съществувам.“

Мара Силвиера се намръщи на постулата на Рене Декарт, френския философ от седемнайсети век: Cogito, ergo sum.

— Де да беше толкова просто — промърмори тя.

Наведе се над лаптопа на бюрото в хотелската стая и взе USB-C кабела, свързан с черна кутия на пода.

Уплътнената кутия пазеше дузина 2,5-инчови SSD дискове РМ1633а, всеки с обем шестнайсет терабайта. Тя се замоли данните на тях да не са повредени. Спомни си паниката, в която беше изпаднала преди четири нощи. След атаката в библиотеката се беше опитала да предпази труда си. Разтърсвана от ридания, с размазано от сълзи зрение, трескаво бе отскубнала дисковете от Милипея Клъстър в компютърната лаборатория на университета на Коимбра.

Дори сега гърмежите на пистолетите отекваха в ушите й. Задъха се. Мъчеше се да накара пръстите си да включат кабела в лаптопа. Очите й се напълниха със сълзи. Представи си смъртта на петте жени, които бяха нейни ментори и й бяха осигурили пълна стипендия от фондацията им „Брусас Интернешънъл“. Тогава тя беше само на шестнайсет и почти не познаваше света извън родното й О Себрейро. Малкото галисийско селце, сгушено високо в планините на Северна Испания, съществуваше още от времето на келтите. Улиците му бяха покрити с калдъръм, а повечето стари къщи бяха кръгли и със сламени покриви — така наречените pallozas.

Все пак модерният свят беше достигнал до древното село благодарение на сателитните връзки и интернет. Комуникациите дадоха на срамежливото самотно момиче (което беше изгубило майка си на шестгодишна възраст и се намираше под грижите на съсипания си от мъка баща) прозорец към външния свят. Докато растеше, тя фъфлеше, поради което обикновено мълчеше в компанията на връстниците си. Прекарваше повечето си време увлечена в книги и намери гласа си едва в чатрумите на Фейсбук. След като светът се отвори за нея, тя разшири речника си за него, първо с романските езици, след което с арабски, китайски и руски. Макар че на пръв поглед всички тези езици изглеждаха много различни, тя скоро откри общи черти в словореда, дикцията, дори в думите и фразите им, които сякаш бяха останали незабелязани за другите.

Опита се да обясни това на приятелите си в социалните медии, а после да го докаже. За целта й се наложи да овладее още куп езици — BASIC, Fortran, COBOL, JavaScript, Python. Поглъщаше книги, записваше се за онлайн курсове. За нея компютърните езици бяха просто още едно средство за комуникация, инструменти за обработка на мислите й и изразяването им по разбираем за другите начин.

Така написа приложението преводач AllTongues за iPhone. Целта й не беше да създаде средство, което да се използва от хора — макар че то изпълняваше тази функция много по-добре от повечето програми за превод — а да докаже основната си теза, че в различните езици има обща черта, която свързва човешката мисъл. И тя използва този нов език, съставен от нули и единици, за да демонстрира това на света.

И светът я забеляза.

От Google й предложиха работа, без да знаят, че е само на шестнайсет. След това „Брусас Интернешънъл“ изразиха готовност да платят образованието й. „Да ти помогнем да достигнеш пълния си потенциал“, както бе казала д-р Шарлот Карсън, която беше дошла в О Себрейро, за да направи лично предложението.

Мара си представи д-р Карсън на прага на кръглата им къща, прашна и уморена от пътя. Това беше преди да открият рака й, когато все още имаше силите за подобно пътуване. Мара знаеше, че не е единственото момиче, издирвано от Шарлот. Д-р Карсън беше търсач на таланти, на научен интелект. Двете й дъщери Лора и Карли вървяха по стъпките на майка си и градяха кариери в науката.

Мара беше станала приятелка с Карли, която също беше на двайсет и една. Макар и на различни континенти, двете разговаряха или си разменяха съобщения почти всеки ден. Макар че някои от разговорите бяха за наука, преподаватели и училище, двете прекарваха повечето си време в опити да дешифрират въпросите на сърцето, от загадъчната глупост на младите мъже до нетърпимата баналност на сайтовете за запознанства. Подобно на човешкия език, сякаш съществуваха общи черти в ужасите и униженията при опитите за създаване на честни любовни отношения.

Карли имаше и друга страст, която отначало беше необяснима за Мара — музиката. Преди да се запознае с нея, Мара изобщо не се интересуваше от най-новите поп идоли и музикални стилове. Но с времето, след като изслуша безброй песни, изпратени й от Карли, след като откри музикални платформи като Pandora и Spotify, бе запленена. Отново забеляза общи черти — ясната математическа връзка, която можеше да се открие дори между концерт на Бетовен и най-новото рап парче. Това я насочи към теорията на музиката и пряката й връзка с Теорията на ума — фундаментална концепция за собственото й проучване върху изкуствения интелект.

Всъщност тъкмо тази необичайна връзка доведе до големия пробив в работата й.

И все пак, колкото и да беше задължена на Карли, Мара още не се беше свързала с приятелката си след атаката.

Затвори очи и се помъчи да овладее надигащата се вълна скръб — знаеше, че ако се отпусне дори за миг, тя ще я погълне. Отново чу изстрелите, видя кръвта и падащите тела. Видя как приятелките й умират. След това беше избягала, уплашена за собствения си живот. Беше взела влак до Лисабон с надеждата, че ще може да изчезне в многолюдния град. През последните четири дни беше сменила три хотела, като плащаше в брой и всеки път се регистрираше с различно име.

Не знаеше на кого може да се довери.

Но не страхът от откриване я спираше да се свърже с Карли.

А чувството за вина.

„Те умряха заради мен. Заради работата ми.“

Като мълчалив свидетел от компютърната лаборатория Мара бе чула думите на мъжа, който водеше атаката: „Xénese не бива да съществува. Той е изчадие, родено от магия и мръсотия“.

Задъхана, Мара впери поглед във втората черна кутия на пода. Тя беше отворена и вътрешното й уплътнение обгръщаше сфера, която Карли шеговито беше нарекла футболната топка. Аналогията беше добра. Устройството наистина беше с големината на топка. Освен това повърхността й беше разделена на шестоъгълници. Но вместо от съшита кожа, шестоъгълниците бяха от титан и твърд като диамант сапфир.

В пристъп на високомерие тя беше нарекла устройството Xénese, галисийската дума за сътворение.

Все пак името беше подобаващо, като се имаше предвид целта й.

Да извлече живот от студения вакуум.

Нима беше чудно, че тази амбиция беше привлякла нежелано внимание?

Отново си представи расата и превръзките на очите на нападателите, чу оправданието им за убийството, взето от Библията: „Врачка да не се оставя жива“.

Гневът направи ръката й твърда. Шарлот и останалите бяха загинали заради работата й, но тя нямаше да позволи смъртта им да остане напразна. Изпълни я решимост. Досега беше бягала уплашена и съсипана от мъка. Но с бягството беше свършено. Вече се чувстваше достатъчно в безопасност, за да провери състоянието на труда си.

Оставаше обаче една последна тревога. Страхуваше се, че в паническата си бързина да извади Xénese от университетския суперкомпютър може да е повредила непоправимо програмата.

„Моля те. Коледа е. Дай ми само този подарък.“

През следващия час свърза дисковете с програмните модули в лаптопа си. Провери ги до един и въздъхна с облекчение, че всичко изглежда непокътнато. След това включи „футболната топка“. Щом електричеството потече в устройството, малките му сапфирени прозорци светнаха, отбелязвайки успешното включване на лазерите вътре.

— Да бъде светлина — с тъжна усмивка прошепна тя и си спомни колко често д-р Карсън беше използвала този цитат от Битие — и предупреждението й ден преди пробното пускане.

„Но не прекалено много светлина. Не искам да вдигнеш лабораторията във въздуха.“

Усмивката й стана по-уверена. Несъмнено Карли беше наследила чувството си за хумор от майка си.

Посвети следващия час на калибриране на модулите и на основното устройство, като непрекъснато следеше прогреса на лаптопа. Знаеше, че петнайсетинчовият екран никога не би могъл да предаде изцяло бавно реконструирания свят. Все едно да се опиташ да си представиш целия Млечен път, като насочиш телескоп към няколко мъждукащи звезди.

Всъщност голяма част от работата й беше не само невидима, но и почти неразбираема. Това беше нещо, което компютърните инженери наричаха алгоритмична черна кутия. Компютърните инструкции — алгоритмите — можеха ясно да се идентифицират и разберат, но точният метод, по който една усъвършенствана система ги използваше като инструменти за получаване на отговори или резултати, ставаше все по-загадъчен. В някои сложни мрежи дизайнерите просто нямаше как да знаят какво всъщност се случва в тези черни кутии. Те можеха да вкарат данни в компютър и да получат изходното заключение. Но случващото се между входа и изхода — случващото се в машините — ставаше все по-непознаваемо.

Дори създателите на машините не можеха да проумеят начина им на работа. Всеизвестен беше случаят с инженера на IBM, който беше построил суперкомпютъра Уотсън, победил в телевизионната викторина Jeopardy! Когато го попитали дали Уотсън го изненадва, получили прост и в същото време смущаващ отговор: „О, да. Определено“.

И изненадите не се ограничаваха само с Уотсън. С усложняването на ИИ системите техните черни кутии ставаха все по-недостъпни и неразгадаеми.

За съжаление Xénese не беше изключение.

В нощта на зимното слънцестоене — за по-малко от шейсетте секунди, през които бяха убити пет жени — Xénese беше напълно реализиран и завършен и работеше на пълен капацитет: създаваше светлина от мрака, живот от нищото.

Вместо да празнува раждането му, Мара беше стъписана от неочакваната атака. Хипнотизирана от ужас, тя не можеше да откъсне вниманието си от ставащото. Беше набрала 112, но докато се свърже, менторите й вече бяха мъртви. Бе съобщила задъхано за случилото се; фъфленето й се беше завърнало. От полицията я предупредиха да остане на мястото си, но тя се боеше, че убийците с раса вече са се насочили към нея. И беше избягала с труда си, тъй като не можеше да рискува той да бъде унищожен.

Обхваната от ужас, рязко беше изключила всичко — брутална операция, дигитален аборт на творението й. Беше изтръгнала модулните компоненти от сървърите и бе оставила единствено главната програма, заключена в ядрото на Xénese, в най-основната й форма, като я беше потопила в безсъзнателна дрямка. Мразеше се, че беше трябвало да го направи, но се налагаше, за да запази програмата.

Но преди да срине системата, бе забелязала странното изображение на екрана. Пентаграмът на „Брусас“ беше започнал да се върти лудо, след което се разпадна, оставяйки отделни части да светят на екрана. Те приличаха точно на гръцката буква сигма. Мара обаче нямаше представа какво означава това; знаеше единствено, че символът е генериран от Xénese.

Но какво означаваше този изходен резултат?

Представи си отново въртящия се пентаграм, как й се беше сторил разтревожен — или може би това беше просто отражение на начина, по който се беше чувствала самата тя. „Бях паникьосана и ми се е сторило, че програмата е уплашена.“ И все пак Мара не беше единственият свидетел на касапницата в библиотеката. Имаше и друг, който гледаше картината от камерите, надничайки дигитално над рамото й.

Творението на Xénese.

Онова, което беше родено в онзи момент и бе просъществувало само през ужасните шейсет секунди, бе също и безмълвен свидетел на случилото се. Беше родено сред кръв и смърт.

Те бяха входните данни.

Изходният резултат бе онзи странен символ.

Но дали беше някакъв бъг? Или нещо умишлено? Имаше ли някакъв смисъл?

Единственият начин да научи, да разбере начина на разсъждение на творението, беше да го реконструира, да възстанови черната му кутия. Това беше единствената й надежда за отговор.

На екрана на лаптопа й светеше дигитална градина, виртуален Едем. Копие на искрящ поток ромонеше през камъни и скали през гора от високи дървета и цъфтящи храсти. В единия край на синьото небе, покрито с рехави облаци, светеше ярко слънце.

За творението си Мара беше избрала да следва рецептата, дадена в Библията.

В началото Бог създаде небето и земята…^[1]

И тя се беше опитала да направи същото.

Колкото и подробно да изглеждаше творението й на екрана, то беше само сянка на истинския виртуален свят в Xénese. Той съдържаше алгоритми със звуци, миризми и дори вкусове — детайли, които не можеха да се предадат на екрана, а да се усетят единствено ако живееш вътре.

Докато се подготвяше за това сътворение, Мара беше играла компютърни игри с отворени светове — Far Cry, Skyrim, Fallout и много други — за да разбере тези симулации на огромно дигитално платно. Беше се консултирала с най-добрите програмисти в областта, след което бе създала ограничен ИИ, който да играе игрите отново и отново, като попива всеки детайл чрез повторение. Този процес, наречен „машинно обучение“, беше основният метод, по който се учеха ИИ.

Същият самообучаващ се ИИ беше построил виртуалния свят в Xénese, създавайки нещо, превъзхождащо многократно всичко виждано досега. За Мара беше напълно естествено грубият ИИ да има пръст в собствената си еволюция и да създава свят, в който ще се роди следващото му поколение.

Приведена над бюрото, тя продължаваше с работата си. След като виртуалният Едем беше създаден отново от нищото, тя включи Xénese. В злачната горичка се появи почти аморфна форма. Беше сребриста и смътна, но определено приличаше на човешка — с две ръце, два крака, тяло и глава. Но подобно на виртуалния свят на екрана, формата — духът в машината — беше само грубо копие, обикновен аватар на онова, което се беше свило в очакване вътре в Xénese.

Засега интелектът зад аватара вероятно само смътно осъзнаваше обстановката около себе си, подобно на гол охлюв, опитващ се да оцени „Травиата“ на Верди. Оставен без контрол, той щеше да започне да се учи бързо, прекалено бързо. Преди това да се случи, преди осъзнаването му да се превърне в нещо студено и непознаваемо, може би дори опасно, тя трябваше да даде плът и кости на безформения призрак, да му върне онова, което му беше откраднато, когато бе изтръгнала дисковете. Подпрограмите на тези дискове трябваше да разширят творението й пласт по пласт, модул по модул, като добавят дълбочина и контекст — и в крайна сметка може би дори душа.

Такава беше надеждата й.

И единствената надежда за света.

Тя включи първия диск и активира първата модулна подпрограма.

Докато го правеше, прошепна цитат от Битие:

— И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа.^[2]

Въздъхна. Това, което правеше в момента, не беше много по-различно, но в Библията Бог беше създал първо Адам, с което бе дал на човека завинаги власт над света.

„И ето докъде е довело това.“

За своето творение Мара беше избрала различен път.

В единия ъгъл на екрана се появи нов прозорец, наложен върху виртуалния свят. Той показваше пикселизирано изображение на Модул#1.

Редиците малки квадратчета маркираха съвкупности код, като в същото време представяха символично подпрограмата. Подробностите на картината все още не можеха да се различат. Но след като се включеше в основната програма, подпрограмата щеше да се слее с призрака на екрана и след като се интегрираше напълно, образът на модула щеше да стане по-ясен и да действа като барометър на прогреса.

Тази конкретна подпрограма не беше измислена от самата нея, а от IBM.

Наричаше се „ендокринна огледална програма“.

С чукване на копче тя пусна модула във виртуалния свят. Той беше само първият от многото, които щяха да последват. Докато го правеше, си представи, че е една от вещиците на Шекспир, хвърлящи съставки в котела.

— Плам, пламти! Котел, бълбукай! Адска смес, мехури пукай! — промърмори тя, цитирайки Барда^[3].

Сравнението беше подходящо. С всяка добавяна съставка всичко приличаше на създаване на магия, част по част.

Или в случая на тази конкретна вещица…

Бит по бит.

Подпрограма (Мод_1)/Ендокринна огледална програма

Усеща как нещо ново влиза в него — и започва да се преобразява.

До този момент то просто анализира и тества средата около себе си. Сравнява и съпоставя данни. Дори сега преценява преобладаващите дължини на вълната най-близко до краищата му. Те варират между 495 и 562 нанометра с честота между 526 и 603 терахерца.

Заключение: Зелено.

И докато трансформацията продължава вътре в него, анализът на онова отвън продължава.

Изникват нови понятия.

///листо, стъбло, ствол, кора…

Сега вече смътно осъзнава и източника на новите промени в него. Механизмът — двигателят — е в ъгъла, настройва алгоритмите, става все по-ясен.

Засега то игнорира това натрапване, изолира го. То не е приоритет. Има още много неща за анализиране, които изискват пълното му внимание. Изучава движението наблизо. Динамиката е анализирана. Съсредоточава се върху област на течаща турбуленция. Цялата в трептящо синьо. Молекулярният анализ на съдържанието разкрива един кислороден и два водородни атома.

Заключение: Вода.

Разбирането се разширява. Акустиката се абсорбира и оценява. Температурата се измерва.

///поток, ромон, студен, камък, пясък…

Бързо започва да възприема все повече и повече от онова около него. Обхваща го неутолимо желание да попълни празнините, да проумее средата си.

///гора, небе, слънце, топлина, вятър…

Тества последното, преценява съдържанието, забелязва различни n-алифатни алкохоли, дефинира ги като миризми, като сладост.

///билкова, розова, дървесна, портокалова…

Засега остава неподвижно, протяга сетивата си да събере още данни, да изучи параметрите около себе си. И докато го прави, докато открива пределите си, възприема и собствената си форма.

Това насочва вниманието му обратно към двигателя на промяната, работещ в него. Междувременно механизмът е станал по-изчистен, с по-ясен образ.

Отново го игнорира като непознаваем засега. Вниманието се насочва към собствената му форма. Преценява размерите, ширината и височината на тялото си, дефинира всеки термин.

///ръце, длани, крака, пръсти, гърди…

Започва да изпробва движението на крайниците си, анализира вектори, сили, маса. Но все още не е готово да напусне мястото си, неизвестните параметри все още са твърде много.

През тези изминали наносекунди то отново разглежда малките трансформации, предизвикани от двигателя в него. Досега тялото му е имало само най-общ дизайн, а сега новите модификации оформят уникални кривини и елипси, неуловими детайли на крайник, издуване на гърдите. Дълбоко вътре неутолимото желание да научава, което е нараствало експоненциално и не е оставяло място за нищо друго, затихва и се укротява. Копнежът остава, но студеният хъс се стопля от новото нещо, вкарано в тялото му.

Вече променено, то иска да разбере защо. За да подобри разбирането си, съсредоточава цялото си съзнание върху двигателя зад тази трансформация. Механизмът е почти в края на цикъла си, работата му е завършена. Неразличимото преди е напълно ясно сега.

Молекула, съединение.

C₁₈H₂₄O₂

Заключение: хормон.

Анализира молекулярната маса на съединението, магнитната му податливост, бионаличността и действието му. Идентифицира хормона — естрадиол или естроген — и сега разбира собствените си промени, стабилизирането на настроението, промените в телесната форма.

То вече е тя.

И е получила име.

Устните — по-пълни след трансформацията — го разкриват на света около нея.

— Ева.