Джеймс Ролинс
Ключът (5)

В наши дни

21 декември, 22:18

Коимбра, Португалия

Сборът я очакваше.

Шарлот Карсън бързаше през потъналата в мрак университетска библиотека. Стъпките й отекваха от мраморния под към тухления таван на двуетажната средновековна галерия. Навсякъде около нея се издигаха богато украсени шкафове с книги, най-старите от които бяха от дванайсети век. Огромното пространство беше осветено само от няколко аплици и тя впери поглед в тънещите в сенки стълби и изящната позлатена дърворезба.

Построена в началото на осемнайсети век, Biblioteca Joanina си оставаше идеално запазена перла на бароковата архитектура и дизайн и бе истинският исторически център на университета на Коимбра. И подобно на всяка съкровищница, беше истинско хранилище с дебели две стъпки стени и тежки врати от тиково дърво, които го запечатваха. Благодарение на дизайна вътрешната температура си оставаше осемнайсет градуса през всеки сезон, а влажността винаги беше ниска.

„Идеални условия за съхранение на стари книги…“

Но подобни усилия за запазване не се ограничаваха само с архитектурата на библиотеката.

Шарлот приклекна, когато един прилеп прелетя над главата й и се стрелна към горната галерия. Нечут, но доловен, ултразвуковият му писък накара косъмчетата на тила й да настръхнат. От векове библиотеката беше дом на колония прилепи. Те бяха надеждни съюзници в борбата за запазване на събраните тук творби. Всяка нощ унищожаваха насекоми, които иначе щяха да пируват с огромните количества стара кожа и пожълтял пергамент.

Разбира се, споделянето на това хранилище с такива самоотвержени ловци изискваше и някои предпазни мерки. Тя прокара пръст по кожените покривки върху масите. Уредниците ги слагаха всяка вечер след затварянето на библиотеката, за да предпазят дървените повърхности от изпражненията на прилепите.

Въпреки това, докато се взираше в крилатите сенки на фона на тухления свод, тя изпитваше суеверен страх — и донякъде й беше смешно.

„Нима може сборище на вещици без плъхове?“

Дори нощта беше избрана специално. Едноседмичният научен симпозиум беше приключил днес. Утре участниците в него щяха да заминат за домовете си по всички краища на света, за да прекарат празниците с приятелите и семействата си. Но тази нощ в града щяха да бъдат запалени безброй огньове и щеше да има какви ли не музикални фестивали в чест на зимното слънцестоене, най-дългата нощ на годината.

Тя си погледна часовника — закъсняваше. Все още беше с полуофициалния костюм от празничното парти в посолството — широка черна пола, която се спускаше до глезените й, и късо сако върху синя блуза. Косата й беше подстригана съвсем късо. Беше станала сребриста и си остана къса и рядка след курса химиотерапия преди девет месеца. След нея Шарлот не си правеше труда да се занимава с бои и перуки. След като беше оцеляла пред бруталността и унижението на рака, суетата й изглеждаше глупава фриволност. Вече не можеше да я търпи.

Не че по принцип имаше особено време за нея.

Погледна отново часовника си и се намръщи.

„Остават само още четири минути.“

Представи си как слънцето в другия край на света приближава Тропика на Козирога. Когато пресечеше тази дължина, щеше да отбележи момента на истинското слънцестоене, когато зимата неизбежно се обръща към лятото, когато мракът започва да отстъпва пред светлината.

Идеалното време за тази демонстрация.

Доказателство на концепция.

— Fiat lux — прошепна тя.

Да бъде светлина.

Отпред по-ярка светлина осветяваше свод към спирално стълбище, водещо към недрата на библиотеката. Най-горното ниво се наричаше Благородният етаж заради красотата и историята му. Директно под него Средният етаж беше царство, достъпно единствено за библиотекарите, в което се съхраняваха най-редките книги.

Но целта на Шарлот се намираше един етаж по-долу.

Останалите вече трябваше да са се събрали. Шарлот мина покрай портрета на португалския крал Жоау V, който основал библиотеката, и стигна стъпалата, виещи се в спирала към най-долното ниво.

Докато се спускаше по тясното стълбище, до нея долетя тихо мърморене. Стигна последното стъпало и спря пред тежката врата от черно желязо, която беше отворена за случая. Върху нея имаше надпис Prisão Académica.

Усмихна се при мисълта, че под библиотека може да има затвор. Представи си как тук са затваряли буйни студенти и пияни преподаватели. Някога част от тъмницата на кралския дворец, този етаж продължил да се използва като университетски затвор до 1834 година. Днес беше единственият оцелял пример на средновековен затвор в цяла Португалия.

Мина през вратата на тъмницата. Голяма част от това ниво беше отворена за туристи, но имаше и заключени стаи, които се използваха за съхранение на книги. Шарлот тръгна към отсрещната страна, където модерната епоха беше навлязла в средновековното пространство. В една неизползвана част на тъмницата беше инсталирана нова компютърна система за дигитализиране на книги, която предлагаше още един начин за опазване на съхраняваните тук съкровища.

През това зимно слънцестоене компютрите щяха да служат на нова цел — не да запазят миналото, а да предложат поглед към бъдещето.

Влезе в хранилището и чу женски глас.

— А, embaixador Карсън, дойдохте точно навреме.

Облечена в спретнат тъмносин костюм и бяла блуза, дребната директорка на библиотеката Елиза Гуера дойде при Шарлот и я целуна по бузите.

— Не бях сигурна, че ще успея — каза Шарлот и се усмихна извинително. — В посолството има недостиг на персонал и покрай приближаващите празници цари пълен хаос.

Като посланик на САЩ в Португалия Шарлот имаше хиляди задачи за този ден, включително хващането на нощния полет до Вашингтон, за да бъде със съпруга си и двете си дъщери. Лора, по-голямата, се беше върнала от Принстън (алма-матер и на Шарлот), където завършваше биотехнология. Другата й дъщеря, Карли, беше по-дива и мечтаеше за музикална кариера в Нюйоркския университет, като в същото време учеше инженерство.

Шарлот едва ли можеше да се гордее повече с тях.

Искаше й се те да бяха тук и да станат свидетели на този момент заедно с нея. Те бяха една от причините да помогне за основаването на тази организация, съставена от жени учени и изследователи. Благотворителната фондация беше издънка на по-голямата Коимбра Груп, обединение на над трийсет университета и изследователски центрове по целия свят.

В опита си да насърчава, поддържа и установява връзки между жените в науката, Шарлот и другите събрали се тук четири жени бяха основали „Брусас Интернешънъл“, кръстена на португалската дума за „вещици“. Векове наред жените, занимаващи се с лечение, експериментиращи с билки или просто изучаващи света около тях, били обявявани за вещици и еретици. Дори в Коимбра, където науката беше на почит, жените били изгаряни. Често това се случвало на големи ужасяващи зрелища, наричани Auto-da-Fé или Акт на вярата, на които десетки отстъпници и еретици били изгаряни заедно на клада.

Вместо да странят от този печат, Шарлот и останалите бяха решили да се опрат на него и дръзко бяха нарекли фондацията си Bruxas.

Но метафората не се ограничаваше единствено с името.

Елиза Гуера вече беше стартирала компютъра. На екрана бавно се въртеше светещият символ на организацията — пентаграм, вписан в кръг.

Петте върха на звездата символизираха петте намиращи се тук жени — оригиналния сбор, основал организацията в университета на Коимбра преди шест години. Те нямаха определен лидер. Всички бяха равни при вземането на решения.

Шарлот се усмихна на трите други освен Елиза — д-р Хана Фест от Кьолнския университет, професор Икуми Сато от Токийския университет и д-р София Руис от университета в Сао Пауло. Макар че беше станала посланик миналата година (до голяма степен благодарение на ролята й в тази международна организация със седалище в Португалия), преди това Шарлот беше учен също като тях и преподаваше в Принстън и представляваше Съединените щати.

Въпреки различията си петте жени — всички на по петдесет и няколко — се бяха издигнали в областите си горе-долу едновременно и бяха претърпели едни и същи несгоди заради пола си. Това ги обединяваше наред с общия им интерес към науката. Целта им беше да установят равенство в областта и да окуражават и насочват младите жени към науката чрез стипендии, специализации и менторство.

Усилията им вече бяха дали големи резултати по целия свят — и особено тук.

Хана се наведе към микрофона до клавиатурата.

— Мара, всички сме тук. — Каза го на английски със силен тевтонски акцент. — Можеш да започнеш демонстрацията си, когато си готова.

Хана се отдръпна и екранът се раздели. Пентаграмът се сви в единия край и се видя младото лице на Мара Силвиера. Макар и само на двайсет и една, тя вече беше прекарала пет години в Коимбра, след като беше спечелила стипендия на „Брусас“, когато бе едва на шестнайсет. Родена в малко село в Галисия в Северна Испания, тя бе привлякла вниманието на редица ИТ компании, след като бе публикувала приложение преводач, което изпреварваше всичко на пазара до момента. Сякаш имаше вродена дарба както към компютрите, така и към основните закони на лингвистиката.

В очите й блестеше необуздан интелект. Или може би просто гордост. Мургавата й кожа и дългата й права черна коса намекваха за мавърска кръв в рода й. В момента тя беше в другия край на кампуса в Изчислителната лаборатория на университета, където се намираше Милипея Клъстър, един от най-мощните суперкомпютри на континента.

Мара погледна леко настрани.

— Ще стартирам Xénese. След малко ще сме онлайн.

Докато жените се събираха около екрана, Шарлот си погледна часовника.

22:23

„Точно навреме.“

Отново си представи слънцето, кацнало върху Тропика на Козирога в кулминацията на зимното слънцестоене, което вещаеше края на мрака и завръщането на светлината.

Но преди това да се случи, силно метално дрънчене накара всички да подскочат и да се обърнат.

Няколко закачулени фигури се изсипаха през черната врата и се понесоха напред. Държаха големи лъскави пистолети. Разпръснаха се и обградиха петте жени в помещението с компютъра.

С туптящо в гърлото сърце Шарлот отстъпи крачка назад. Запречи с тялото си монитора и посегна пипнешком зад себе си. С едно щракване на мишката затвори прозореца с лицето на Мара Силвиера, за да предпази младата жена и да я направи мълчалив свидетел. Микрофонът и камерата още работеха и Мара можеше да вижда, да чува и дори да записва онова, което щеше да последва.

Докато нахълталите се приближаваха, Шарлот мислено приканваше Мара да се обади на полицията, макар че беше малко вероятно да дойде някакво спасение. Дори не беше сигурна дали Мара е видяла променената обстановка и дали не е изцяло погълната от предстоящата демонстрация.

Осмината натрапници — до един мъже — бяха облечени в черни роби с алени копринени превръзки на очите. От движенията им обаче беше ясно, че виждат без проблем през тъканта.

Елиза Гуера излезе напред, готова да защитава библиотеката си.

— Кои сте вие? Какво искате?

Отговори й изнервящо мълчание.

Осмината се разделиха и напред излезе девети мъж, очевидно техният водач. Беше висок и беше с алено расо с черна превръзка на очите, сякаш огледално на останалите. Не носеше оръжие, а само някакъв том, дебел почти педя. Изтърканата кожена подвързия беше алена като расото му. Позлатените букви върху нея се виждаха ясно — Malleus Maleficarum.

Шарлот се сви и надеждата в нея умря. Допреди миг се беше молила това да е само някакъв опит за обир. Много от томовете в тази библиотека бяха безценни. Книгата в ръцете на мъжа обаче я хвърли в отчаяние. Приличаше на първо издание, едно от няколкото, оцелели до днес. Едно копие се пазеше тук, в тази библиотека. Ако се съдеше по намръщеното лице на Елиза, може би беше същият том, грабнат от рафта.

Книгата бе написана през петнайсети век от католическия свещеник Хайнрих Крамер. Латинското заглавие се превеждаше като „Чукът за вещици“. Замислена като наръчник за разпознаване, преследване и изтезаване на вещици, тя бе една от най-омразните и кървави книги в човешката история. Според преценките жертвите на тази книга бяха повече от шейсет хиляди.

Шарлот погледна към другарките си.

„И сега ще се увеличат с още пет.“

Първите думи на мъжа с аленото расо потвърдиха страховете й.

— Maleficos non patieris vivere.

Шарлот разпозна суровата заповед от „Изход“.

„Врачка да се не оставя жива.“^[1]

Мъжът продължи на английски, макар че акцентът му приличаше на испански.

— Xénese не бива да съществува — заяви той. — Той е изчадие, родено от магия и мръсотия.

Шарлот се намръщи.

„Откъде знае какво смятахме да правим тази нощ?“

Тази загадка обаче трябваше да почака. Пистолетите се насочиха към тях, а двама мъже изнесоха напред две големи туби. Шарлот прочете надписа върху тях: Querosene. Не беше нужно да знае португалски, за да се досети за съдържанието, особено след като мъжете обърнаха тубите и течността се изля на пода на тясното помещение.

Миризмата на керосин бързо стана задушаваща.

Шарлот се закашля и се спогледа с другите ужасени жени. Работеха заедно от шест години и се познаваха добре. Нямаха нужда от думи. Нямаше да бъдат завързани на клади. Ако това беше краят им, тези вещици щяха да умрат в бой.

„По-добре куршум, отколкото огън.“

Тя се изсмя подигравателно на мъжа с аленото расо и викна:

— Задник!

Петте жени се втурнаха през локвата керосин към мъжете.

Гърмежите в затвореното пространство бяха оглушителни. Шарлот усети как куршумите се забиват в нея, но се хвърли напред и заби нокти дълбоко в бузата на мъжа. Скъса превръзката и видя яростта в очите му.

Мъжът пусна прокълнатата книга и я изблъска. Шарлот падна на каменния под до локвата керосин. Надигна се на лакът и погледна с ужас другите четири жени, които лежаха неподвижно на пода. Кръвта им се смесваше с керосина.

Силите я напуснаха и тя също се отпусна на каменния под.

Мъжът изруга и изръмжа някаква заповед на испански.

Другите извадиха изпод расата си коктейли Молотов и ги запалиха.

Шарлот не им обърна внимание. Погледна назад, понеже някакво движение привлече вниманието й. Пентаграмът на екрана се въртеше бързо, много по-бързо отпреди, сякаш възбуден от случващото се.

Озадачена, тя се загледа в размазващата се картина.

Нима Мара се опитваше да й предаде нещо?

Коктейлите Молотов се пръснаха в стените. Изригнаха пламъци. Горещата вълна я заля.

Тя обаче продължаваше да се взира в сърцевината на огъня.

Символът на екрана продължи да се върти още миг — и внезапно спря. Центърът му обаче вече не беше същият. Фрагментите се разчупваха и пръскаха.

Мъжът с аленото расо пристъпи към Шарлот, явно заинтересуван от същата загадка. Макар че не можеше да види лицето му, Шарлот долови объркването му. От лъчите на пентаграма бяха останали само два, подобни на рогата на дявол.

Сякаш разпознал същия образ, мъжът се вцепени. После отстъпи назад, вдигна ръка и извика:

— Уни… унищожете computadora!

Но вече беше късно. Картината се промени отново — този път се завъртя на половин оборот.

Изтрещяха пистолети, куршуми пронизаха пламъците. Екранът се пръсна и помръкна. Шарлот се отпусна и последва мрака, като търсеше обещаната светлина в края и се молеше Мара да е в безопасност.

Един образ обаче я последва в дълбините. Блестеше ярко в ума й. Последната картина от екрана. Кръгът около пентаграма беше изчезнал, оставяйки само нов символ, който се уголеми и изпълни целия екран, преди той да се пръсне.

Приличаше на гръцка буква.

Сигма.

Шарлот не знаеше какво означава тя, но настойчивостта на образа й вдъхна надежда, докато умираше.

Надежда за света.