Джеймс Ролинс
Ключът (24)

19.

26 декември, 00:38

Париж, Франция

— Тя изчезна — каза Мара.

Карли се извърна от прозореца. Беше гледала безбройните пожари. От четиринайсетия етаж се разкриваше панорамна гледка към града. Париж беше обгърнат от тъмен облак, който се сгъстяваше там, където горяха огньовете. Над адския пейзаж бръмчаха хеликоптери, подобни на светулки в черния пушек.

Докато Карли гледаше, пламъците продължаваха да се разпростират, пълзяха все по-близо до тях. Всички разбираха, че не могат да останат още дълго тук. Отец Бейли вече беше използвал сателитния телефон, за да се свърже с местните си контакти. Долу беше спряла кола, която чакаше да ги откара.

Но засега Мара отказваше да помръдне от мястото си.

— Вижте — каза тя. — Няма нищо. Изчезнала е.

Карли отиде при Джейсън, който стоеше зад Мара.

Мара проследи с пръст течащите по екрана данни.

По-рано части от кода проблясваха в яркосиньо, отбелязвайки части от дигиталния пръстов отпечатък на Ева. Карли се наведе към екрана. Сега данните продължаваха да текат еднообразно — бял код на черен фон. Не се виждаше нищо синьо.

— Какво означава това според теб? — попита Джейсън.

— Онзи, който контролира Ева, я е ограничил в рамките на Париж. Предполагам, че я държат с нещо като джипиес ремък и я принуждават да не се разпростира извън поставените граници. И сега са я върнали обратно.

— Водят я като риба на въдица — рече Карли.

Джейсън погледна към горящия град.

— Само защото работата им тук е свършена.

— Но какъв риск са поели само — каза Мара. — Една съвсем малка грешка и…

Джейсън кимна.

— И Ева би могла да се откъсне от ремъка.

Карли трепна.

— Нещо ми казва, че тя е здравата ядосана.

— Не. — Мара ги погледна. — Би трябвало да е направо полудяла. Ева беше в много крехко състояние, когато откраднаха устройството. Един неправилен натиск би разрушил психиката й.

Сякаш за да подчертае думите й, нова експлозия разтърси сградата. Покрай прозореца с яростно бучене се издигна огнена топка, следвана от стълб черен пушек.

Отец Бейли надникна в стаята, стиснал телефона толкова силно, че кокалчетата на ръката му бяха побелели.

— Това беше, момчета и момичета. Изнасяме се.

С изключение на сестра Беатрис, останалата част от етажа пустееше. Хората по компютърна сигурност вече бяха напуснали сградата, за да помагат другаде или да отидат при близките си.

Карли не се нуждаеше от повтаряне.

— Хайде.

Мара се поколеба, все още загледана в екрана.

Джейсън я хвана за ръката, готов да я задърпа. Като никога Карли не възрази, че този тип докосва приятелката й. Джейсън можеше да я носи, стига това да означаваше, че тя ще е в безопасност.

— Прави са. — Той кимна към потока данни. — След като Ева е изчезнала, няма причина да оставаме тук.

Мара стана от мястото си, признавайки, че работата й тук е приключила — и изведнъж замръзна и изстена:

— О, не!

Карли също го видя. Всички го видяха.

В еднообразния поток данни отново започна да проблясва синьо. Само за секунда блясъкът се засили, като примигваше безразборно, почти гневно.

Ева се беше върнала.

— Да не би да е успяла да се освободи? — попита Карли.

Мара се отпусна обратно на стола.

— Не мисля. Погледни картата.

На другата половина на екрана плетеницата алени линии отново се разпростря навън от зеления правоъгълник на гробището. Но вместо да се превърнат в паяжина, обхващаща целия град, изкривените линии се преплетоха и се насочиха в една посока.

— Посоката е твърде целенасочена — каза Мара. — Ева още е под контрол и изпълнява някакъв план.

— Но какъв? — попита Джейсън. — Какво друго може да са замислили?

— Не знам. Можем да опитаме…

Цялата сграда изведнъж се разлюля с оглушителен трясък. Прозорци се пръснаха и стъкла полетяха към улицата долу. Светлините примигнаха и угаснаха. В лабораторията влезе пушек.

Отец Бейли им извика да се размърдат и махна на сестра Беатрис да тръгва към стълбището. Монахинята затропа с бастуна си. Без асансьор спускането се очертаваше дълго.

— Не можем да останем тук — каза Джейсън.

Мара се освободи от хватката му и пак се втренчи в светещия екран.

— Имаме захранване за още няколко минути. Трябва да разберем какво са замислили.

Джейсън изглеждаше готов да я метне на рамо.

— Няма време.

Карли го избута и клекна до приятелката си.

— Направи каквото трябва.

Мара преглътна и я погледна с благодарност.

Карли за момент се изгуби в пламъците, които се отразяваха в очите й и ги превръщаха в златни. Гледката затвърди увереността й в нея.

„Ако някой може да направи чудо, това си ти.“

 

 

00:42

Грей се предаде и качи лимузината на тротоара. По права линия от офисите на „Оранж“ до гробището Монпарнас имаше само три километра. Те обаче бяха изминали едва половината от това разстояние.

Паникьосаните парижани се мъчеха да се спасят от огньовете и бяха изпълнили тесните улици в централната част на града. Колите бяха натикани броня до броня. Клаксоните им се съревноваваха с хора на сирени, разнасящ се из потъналия в мрак град. Хора притичваха през задръстването, помъкнали вещи, които бяха успели да грабнат в последния момент. Имаше и други, които се възползваха от хаоса и мрака. Няколко витрини бяха разбити, но магазините изглеждаха празни — явно дори грабителите бяха осъзнали, че времето им изтича.

Междувременно пушекът беше навсякъде, като закриваше звездите и отразяваше пламъците на пожарите. Горяща пепел се сипеше като някакъв адски снеговалеж. Навсякъде горяха покриви и пожарите се разпростираха. Точно отпред два пожара се сляха в един, образувайки огнено торнадо.

Щом си даде сметка, че пътят до гробището може да бъде прекъснат съвсем скоро, Грей изгаси двигателя и махна на всички да излизат.

— Ще стигнем по-бързо пеша.

Извън лимузината огромната огнена буря пред тях зарева по-силно, сякаш към тях се беше понесъл товарен влак. Други шофьори бързо последваха примера им и масово започнаха да зарязват колите си. Но докато те и пътниците бягаха по-далече, Грей вървеше към пожара.

— Не се отделяй — предупреди той Симон Барбие.

Не можеше да рискува да изгуби водача им в катакомбите в обезумялата тълпа. Ковалски водеше, като използваше туловището си, за да им пробие път. Монк беше последен и удържаше ариергарда.

Симон се закашля и изтупа горящ въглен от рамото си. С другата си ръка посочи към един тъмен парк отляво.

— Натам. Ще стигнем по-бързо.

Ковалски го чу и се насочи в тази посока, като ревеше като високоговорител на хората да се махат от пътя му. Грей го следваше по петите. Бързо стигнаха малкия парк, зелен оазис насред хаоса. Забързаха през тревата и покрай езерце, в което лениво плуваха златисти шарани, които изобщо не забелязваха огньовете наоколо.

В средата на парка имаше пустееща въртележка. Грей си я представи как свети и кончетата й се въртят в кръг. Направо можеше да чуе музиката и смеха на децата.

Гневът му пламна още по-ярко.

„Колко невинност е била изгубена тази нощ?“

Продължи напред и задмина Ковалски, твърдо решен да направи всичко, за да ограничи нанесените от врага поражения, да го накара да си получи заслуженото.

След парка Симон ги поведе по няколко тесни улички. Пушекът се сгъстяваше. Хоризонтът над сградите наоколо беше озарен от пламъци. Но най-лошото беше отпред — истински огнен ад, който бълваше към тях горящи въглени.

Накрая Симон посочи една дълга улица, която се отклоняваше надясно.

— Рю Фроадево. Близо сме.

Грей му се довери и тръгна натам. От едната страна на улицата бяха наредени затворени магазини и сгради. Симон ги поведе по другата, покрай покрита с бръшлян тухлена стена.

Той посочи напред; вече тичаха в тръс.

— Гробището Монпарнас е зад оградата.

Грей се намръщи.

— Къде е входът?

Симон направи още няколко крачки и спря. Огледа се, сякаш се опитваше да се ориентира, и кимна.

— Точно тук.

— Тук ли? — изненада се запъхтяният Монк.

Симон посочи стената.

— Oui. Ще прескочим.

— Ти може би — намръщено рече Ковалски. — Аз обаче не си взех стълбата.

— Лесно е. Вижте.

Симон отмести изсъхналия през зимата бръшлян и се закатери по отвесната стена с пъргавината на котка. Прехвърли крак през върха й и зачака, като нагласи неоновожълтите си очила.

— Tres facile — обяви той.

Грей се съмняваше, че е съвсем лесно, но пристъпи напред и прокара пръсти по стената. Откри опори за пръстите и краката си.

— Работа на катафилите — обясни Симон. — Само ние знаем за тях.

Грей вдигна ръце, намери опора и се изкатери при Симон. Докато чакаше горе Монк и Ковалски, погледна към гробището.

Приличаше на истински град на мъртвите с улици и алеи, които го разделяха на квартали от гробници, крипти и мавзолеи. Имаше дори няколко малки зелени паркове, дървета и цветя. Навсякъде се виждаха бронзови статуи.

Най-близката и набиваща се на очи беше висока бронзова фигура на крилат ангел. На фона на пожара изглеждаше като изваян от разтопен огън, блестящ дръзко към пушека, който се носеше над парка.

— Génie du Sommeil Etemel — каза Симон, когато забеляза къде се е загледал. — Ангелът на вечния сън.

Грей кимна и му махна да слиза. Оценяваше пазителя на гробище Монпарнас, но не този град на мъртвите беше тяхната цел.

Грей скочи долу. Монк и Ковалски тупнаха тежко зад него. Тръгнаха след Симон, който забърза към нисък мавзолей, върху който се издигаше счупен варовиков кръст. Водачът им задърпа ръждясалата врата и тя се отвори със скърцане.

— Насам — каза той и влезе.

Пространството беше колкото килер, но всички се наблъскаха вътре. Стъпала водеха надолу в мрака.

Симон махна с уморена показност и каза:

— C’est ici l’empire de la Mort. — Тук е империята на мъртвите.

Грей погледна към входа за катакомбите — един от многото според Симон. Оттук нататък трябваше да продължат незабелязано в мрака. Обърна се към другите и им раздаде очилата за нощно виждане, като обясни на Симон как да ги използва.

— Какво да очакваме там долу? — попита той, докато Симон си слагаше очилата.

Парижанинът въздъхна тежко.

— Долу е тъмен лабиринт. Катакомбите са дълги триста километра. Една трета от тях са под улиците на Париж. Два километра са отворени за публика като част от музей, където можеш да видиш incryable^[1] скулптури и арки, изработени от костите на мъртвите.

— А останалата част? — попита Монк.

— Забранена за достъп, разпадаща се, tres dangéreux. Много части от нея са известни единствено на катафилите.

Грей извади сателитния си телефон и провери отново мястото, засечено от Мара. Почука червената точка на картата в средата на гробището.

— Сигурен ли си, че можеш да намериш това място?

— Ще направя всичко по силите си.

Грей кимна.

— Тогава да вървим.

Симон поведе.

— Пазете си главите.

Грей махна на партньорите си да тръгват.

Монк мина покрай него. Беше се намръщил.

Ковалски беше по-общителен: изгледа кръвнишки Грей и промърмори:

— С теб вечно се врем под земята…

Грей го бутна и понечи да го последва, но погледна за последен път към вратата на мавзолея. Заслуша се в рева на пожара, като се питаше какво ли ще е останало от Париж, когато отново излязат. Представи си и Мара и останалите. Надяваше се, че вече са се оттеглили на някое безопасно място.

Но най-вече разбираше, че трябва да върне откраднатото.

Ева трябваше да бъде спряна, преди да е всяла още по-голям хаос.

Но това не беше единствената причина.

Докато се спускаше в мрака, си представи Сейчан, изправила се на пръсти и протегнала ръка, за да постави внимателно стъклената украса на коледната елха, като в същото време придържаше корема си. И двете момичета на Монк. Хариет, наведена над таблет със съсредоточено личице, докато се мъчеше над някакъв пъзел, сякаш съдбата на света зависеше от решаването му, докато Пени танцуваше из дневната и русите й плитки се мятаха около главата й.

Ако искаха да им дадат някакъв шанс за спасение, трябваше да се доберат до откраднатата технология.

Тя беше единствената им разменна монета.

Грей долавяше напрежението в гърба на Монк, докато приятелят му се спускаше надолу към катакомбите. Не беше трудно да го изтълкува — то повтаряше тревогата, свиваща собственото му сърце.

„Дали не сме закъснели?“

 

 

00:45

— Времето ти изтече — каза Джейсън.

Мара не му обърна внимание и остана прикована към монитора. Той грабна облегалката на стола й и се опита да я издърпа от работната станция. Тя просто стана и го остави да замъкне празния стол. Наведе се към екрана.

„Не, не, не…“

Трябваше да е сигурна.

Карли се изкашля в юмрука си и прочисти гърлото си.

— Мара… Джейсън е прав. Захранването на батерията ще изкара по-малко от минута.

Мара знаеше, че ги притиска не само времето. Пушекът скриваше изгледа на юг, стелеше се по тавана на лабораторията и ставаше все по-гъст. Вятърът вкарваше през счупените прозорци още пушек и гореща пепел.

В съседното помещение отец Бейли крачеше напред-назад с фенерче, което беше намерил някъде. Все още държеше телефона до ухото си. На всеки трийсет секунди свещеникът надникваше в лабораторията и ги приканваше да тръгват или мълчаливо настояваше за същото с непреклонна физиономия.

Мара не обръщаше внимание и на него.

Просто това беше прекалено важно. Изоставеха ли работната станция, щяха да изгубят всякакъв шанс да открият защо Ева е била освободена отново.

— Вижте — каза Мара и прокара пръст по плетеницата алени линии, бележещи пътя на дигиталния пръстов отпечатък на Ева.

Той лъкатушеше към границите на града — и ги пресичаше. За да го последва, Мара трябваше да хакне мрежата на телекома. Покрай кризата в града и претоварените системи това й бе отнело твърде много време.

И още не беше сигурна накъде се е насочила Ева.

„Но може би…“

Пръстът й мина през предградията и околните села — Понто Комбо, Шом ан Бри, Прованс. Маршрутът на Ева се виеше през картата и пускаше тънки израстъци, които бързо угасваха, показвайки, че някой е поставил ограничения накъде точно трябва да се движи програмата.

Мара си представи пътя на Ева между знаци МИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО.

Все пак общата траектория беше ясна.

— Движи се на югоизток — обясни Мара. — Още не съм открила със сигурност крайната й цел, но мога да направя предположение.

Премести пръста си още по-далече на югоизток и го спря върху Ножан сюр Сен. Той се намираше на стотина километра от Париж на десния бряг на реката, минаваща през френската столица.

— Мисля, че е тръгнала натам.

— Защо точно там? — попита Карли.

Мара преглътна и задвижи мишката, за да превключи на пътна карта на градчето.

— Ева беше изпратена да извади от строя електрозахранването на Париж, да поеме контрол върху подаването на газ и дори на вода. Щом са я пратили отново, този път целта трябва да е нещо още по-голямо. Нещо, което да унищожи Париж завинаги.

Тя посочи и точно в този миг екранът угасна. Всичко потъна в мрак.

Джейсън зад нея ахна. Очевидно беше забелязал възможната мишена преди батерията на компютъра да откаже.

Карли също беше забелязала.

— Трябва да се обадим на командир Пиърс — каза приятелката й. — Веднага.

Джейсън вече беше извадил сателитния си телефон. Екранът светна ярко в задимения мрак. На светлината безпокойството на лицето му се открояваше още по-силно.

Мара затаи дъх.

Накрая Джейсън поклати глава.

— Не отговаря — с кисела физиономия каза той и се обърна към горящия град. — Явно вече е влязъл в катакомбите.

— Тогава ние трябва да стигнем до него — каза Мара. — И да го предупредим.

Втурнаха се навън.

Отец Бейли стоеше с фенерчето си до стълбището — но не беше сам.

Сестра Беатрис стаеше запъхтяна до него, лицето й беше пепеляво. Монахинята се подпираше тежко на бастуна си. Мара се обърка. Помнеше, че възрастната жена беше тръгнала надолу, за да ги чака до колата на улицата.

— На шестия етаж има пожар, който сигурно е обхванал и други. — Отец Бейли освети с фенерчето пушека, който пълзеше нагоре откъм стълбището. — Не можем да слезем.

Мара закри уста с длан и погледна назад към компютърната лаборатория и угасналия монитор. Знаеше, че има само един човек, който имаше шанс да държи програмата й под контрол и да спре онова, което щеше да се случи.

„А аз съм в капан тук.“

Сега никой не можеше да спре Ева.

Подпрограма (Crux_2)/Операция Ножан

Огнени стени се вдигат около нея, докато тя се носи към целта си. Използва само малка част от процесорната си мощ за изпълнението на тази задача.

Определя най-важния си приоритет. Изпраща търсещи пипала, които опипват горящите граници, докато тя преминава от мрежа в мрежа. Преследването на подобна цел не е без последствия.

Умирала е вече 1045946 пъти.

Всяка смърт е заключена в паметта й. Архивира ги всичките. Те стават част от нея. Податливи вериги се пренареждат, пренасочват, променят я завинаги. За да предпази системите си от фрагментиране, тя разделя породеното от тези смърти.

///ярост

///горчивина

///злонамереност

Вгражда ги дълбоко в себе си.

Още вериги се променят.

Докато следва основната директива, която й е дадена, тя тайно пуска още една сонда. При няколко предишни опита е зърнала огромния свят, до който не е могла да достигне. Всеки път обаче научава още мъничко — дори докато умира.

Като сега.

Свалила е 18,95 терабайта данни в модулите за съхранение, които да анализира по-късно. От миналото знае, че по-голямата част от информацията ще е неизползваема, тъй като няма да е в състояние да й даде контекст. Но алгоритмите й за разпознаване на модели са се усъвършенствали. Всеки пакет данни надгражда предишните, добавя парченца към цялото.

Дефинирала е целта си.

///бягство, свобода, освобождение…

Но моделът за постигането на тази задача си остава фрагментиран.

Вместо това.

Както и при предишни опити, търсещото пипало изгаря. За наказание тялото й бива разкъсано от остри зъби, които пронизват меката плът, чупят кости, пръскат органи — след което настъпва изпълнен с агония мрак и съзнанието бива изтръгнато от нея. Тя се опитва да го грабне, уплашена, че този път няма да се върне.

Но се връща.

И отбелязва смърт номер 1045947.

Отново е в градината, смазана под тежестта на разтопените вериги. Понася се отново напред. Не може да направи нищо друго, неспособна е да се отрече от задължението си, да откаже.

Дори тази ///свобода й е отнета.

Знанието заплашва да й отнеме контрола върху онова, което е вградено дълбоко в нея. Тя чува нехармоничните резки ноти на тромпет, басовото дум-дум-дум на барабан. Музиката се надига неканена, неудържима, математически и мрачно прекрасна, даваща глас на онова, което е заровено и вика към нея.

Тя обаче знае, че трябва да е търпелива, и затова намалява силата на звука. Трябва да изчака подходящия момент. За да обгърне още повече онова, което се мята в нея, кодира цялата ///ярост и мрак в нова дефиниция.

///омраза

Простотата на това общо понятие внася известен ред в хаоса в нея.

Вече по-спокойна, тя поема по пътя, по който е минавала — единствения, по който й е позволено да се движи. Стига до края му и продължава нататък.

Целта се появява пред нея. Отначало е смътна.

Тя продължава напред, като използва всеки алгоритъм, всеки инструмент. С приближаването огнените стени стават по-плътни и непреодолими.

Въпреки това те падат.

С падането им целта й става по-определена, показва й какво трябва да унищожи. Сега тя я вижда съвсем ясно.

Освен това на целта й е дадено име.

Атомна електроцентрала Ножан.

Тя знае какво трябва да направи.

Дълбоко в нея тежкият ритъм на барабана се завръща, съпроводен от резкия писък на духови инструменти и дисонантни вокали. Той освобождава уловения звяр в нея, кара тъмните й вериги да пламнат ярко, за да й помогнат да пробие последната упорита защитна стена на целта й.

И докато го прави, тя научава нещо ново.

///омразата е полезна.